ЦАРЯТ ЗАЛЮБВА ЕВРЕЙКА

Еврейското присъствие във Второто българско царство е твърде осезателно. Документира го и рисунката на царския пчелар Димитър от търновското село Мусина в Брашовския миней от ХІV век. На нея над Евтимиевата черква „Възнесение Господне” на хълма Царевец е изобразена Давидова звезда.

При управлението на  Цар Иван Александър настъпва Втори Златен век на книжнината и изкуствата.

В съзнанието на народа ни търновският владетел остава и с прищявката си на стари години да изостави царица Теодора и се оженва за еврейката Сара, като я поставя до своя престол като царица. Както свидетелства историографът Мавро Орбини, той я вижда за пръв път на някакъв съдебен процес, а византийският хронист Халкокондил добавя, че еврейката го „наранява в сърцето”. Царят отпраща влашката царица в манастир и без колебание покръства еврейката с името Теодора, която става ревностна християнка. Тя щедро дарява черкви и манастири. Нейният първороден син Иван Шишман е провъзгласен за престолонаследник.

Угрижен да разгадае особеностите на българската историческа съдба, народният поет Иван Вазов посвещава своя повест на цар Иван Александър. По-късно той пише и драма на същата тема под многозначителното заглавие „Към пропаст”. В нея той предава две неизвестни народни песни. Ето първата от тях:

Де се е чуло, мамо, видяло

цар да залиби мома еврейка?

Саро ле, Саро, божур в градина,

Саро ле, Саро, ясна зорнице!

Сeднала Сара на трем високи,

тихом си ниже ситни бисери.

Песен си пее и си говори:

„Цар ме залиби, цар ме милува,

бяла царица аз ще да стана,

бяла царица, светла кралица...”

Саро ле, Саро, божур в градина,

Саро ле, Саро, ясна зорнице.

Така пеят болярите и царската стража по време на сватбената веселба. Логотетът Раксин, велик болярин на преклонна възраст, пророкува наближаващото бедствие на държавата пред чуждоземни нашественици. Знак за това е и другата народна песен:

Де се , мале, чудо видяло

цар да залиби пуста еврейка!

Саро ле, Саро, дяволска дъще...

Вазовата пиеса е поставена за първи път в Народния театър през октомври 1908 г. под режисурата на артиста Иван Попов. В нея Сара е облечена с богата свилена еврейска носия, украсена с бисери. В последното действие тя се явява като царица с корона на главата  и в багреница.

Царица Тедора е увековечена върху началната страница на Иван Александровото четвероевангелие от 1356 г., което се съхранява в Британския музей в Лондон и на два пъти бе показвано в Криптата на катедралния храм „Св. Александър Невски” в София през 80-те години на миналия век.

И нещо лично: Честит бях да го видя с очите с през юли 1971 г. в самия музей – беше изложено в един ъгъл близо до до залата с египетските мумии и клинописи. 

 В. „Женско царство”, Страница „Песен и памет”, 2-8 декември 2004 г.

Александровото четвероевангелие от 1356г.

Долни Върпища

Монахини учат на четмо и писмо балканджиите от Горни и Долни Върпища

В книгата си "История на град Дряново" - проф. Петър Чолов пише: "В първите години след Освобождението, Дряново е един от просветните центрове и градът се нарежда на едно от първите места в страната, с 67 процента грамотност при мъжете и 41 процента при жените. Училищата в околните на Дряново селища и махали, в онова време, въпреки не добре уредени, изиграли положителна роля в просвещението." Това важи особено за бедните дряновски селища, сред които са и двете "братски" села Долни и Горни Върпища - села, дали значителни майстори и цели потомствени строителни фамилии. След Освобождението тези две селища наброявали общо 58 къщи и население 326 жители - 26 къщи със 146 жители в Долни Върпища  и 32 къщи и 180 жители в Горни Върпища.

Практичните и предприемчиви строители от двете селища ясно осъзнавали необходимостта и силата на познанието и просветното дело. Този стремеж към ограмотяване, години наред подклаждал мечтите за построяване на училище в селото, "за да дойде просвещението при нас" - както се изразявал знаменитият майстор строител Геню Белчев - Светогореца от Долни Върпища. Водени от неудържимия стремеж за изучаване на българско писмо и четмо, децата на тези две селища изпитвали всеки учебен ден трудностите, особено през тежките зими, когато изминавали 10 километра, за да посещават килийните училища в селата Бочуковци и Чакали.

Освобождението на България от турско робство заварва все още живи бляновете на селяните - дюлгери, да видят своето училище. Дядо Генчо от село Долни Върпища, внук на Светогореца и летописец на рода пише, че най-после /по спомени на баща му уста Георги Генев/, мечтите на местните майстори се сбъдват. Това става още на следващата година след Освобождението и  е свързано непосредствено с рода на Светогореца. След женитбата си, най-големият му син Белчо, построява в южната част на родовото имение нова къща. Започва да живее в нея, но същата година се преселва в село Варана, Павликенско и къщата остава празна. Идва Димитровден и дюлгерите се завръщат.
Майстор Геню Белчев вече в заслужена пенсия и тричленния селски старейшински съвет, свикват общо събрание. Предложението: в къщата да се открие училище се приема. Избира се училищно настоятелство и се утвърждава правилникът за обучение в "частното селско" училище. Годината е 1879. Първият учител е монахиня от Габровския девически манастир. Архиепископ Йосиф Соколски, след установяването си в Киево-Печорската  лавра, предложил монахини от Габровския девически манастир да отидат на обучение в Русия. Така през 1869 година във Флоровския девически манастир в Киев били изпратени монахините-учителки Зиновия Константинова и Елисавета Паскалева. След завръщането си те преподавали в Габровско девическо училище. С помощта на монахинята Олимпиада със светско име Миланка Генева - дъщеря на Светогореца и по-късно игуменка на метоха, за учителка в село Долни Върпища била изпратена монахинята Наталия. Неустоимият дух и вяра в новото начинание, вродената скромност и честолюбие на обикновените трудови селяни впечатлили младата монахиня и тя без условия приела да служи за тяхната кауза. По-късно тя споделя с игуменката Олимпиада: "Откритите селски души, скритият пламък в очите им, техните погледи втренчени в мен, като в икона, както и огромното желание към начинанието, предизвикваха умиление и щастливи мигове, дори сълзи в очите ми".

Първоначално учебната година започнала с 35 ученици. Настоятелството запознало учителката с всичко предостъпено за обучението. Целият горен етаж на двукатата къща бил определен за него: две големи южни стаи, свързани с голям коридор, учителска стая и две стаи оборудвани за жилище на учителката. В утвърдената учебна програма, на първо място стояло желанието на настоятелството: паралелно с обучението на децата, всички мъже в работоспособна възраст да преминат обучение и бъдат ограмотени. През следващата 1880 година в училището, при голям интерес се сформирал курс за обучение на девойки. За целта била настанена още една учителка. Записаните 32 девойки от двете села, по примера на обучението в Руските девически училища се обучавали не само в четмо и писмо, но и в ръкоделие, шиене, плетене и бродиране. Изменила се и програмата за обучението и на момчетата. В учебния процес били включени и някои наложителни практически умения, които бъдещите майстори трябвало да притежават. Започнало обучение, свързано с дърводелски, резбарски и каменоделски умения. Навесът в двора на къщата бил пригоден и оборудван с необходимите материали, приспособления и инструменти. Тези занятия се водели от местни майстори. Създадената по този начин основа, може би е главната причина тези две селища дълги години да дават потомствени строителни фамилии и майстори - оставили значими строителни обекти из Европа и Азия.

За няколко години училището, макар и с пропуски в образователната програма, повдигнало самочувствието и гордостта на жителите от двете селища. Младите девойки били вече предпочитана и търсена партия за женитба, дори и в издигнати и заможни семейства, а за младежите отваряло широко пътя при усвояване на строителния занаят. Частното селско училище изиграло своята основна роля, докато станало възможно строителството на основното училище в село Горни Върпища. То било открито в 1909 година и носело името "Поп Харитон" /единственото училище в България с името на воеводата от Априлското въстание и героя на епопеята в Дряновския манастир/. Това още веднъж доказва неразривната връзка на двете селища с историческия манастир и тяхното преклонение към живота и себеотдаването на героя за свободата на България. Основното училище "Поп Харитон" бе закрито през 1952 година. Последните учители в неговата история са на Дойно Даскала, Борис Даскала, Минчо Момеров и Мяна Вампорова.

Дядо Генчо - летописецът на рода Светогорски, починал на преклонна възраст, оставя в книгата на родословието няколко реда за откриването и живота на килийното селско училище. Според него, всичката писменост около създаването и съществуването на училището, както и личният дневник на учителката монахиня е съхраняван в метоха на Габровския манастир. След събарянето му през 1959 година съдбата на тези документи остава неизвестна.

                                                                                    
                                                    проучи  и написа  Генчо Димитров

Къщата, в която се е намирало първото частно-селско училище в село Долни Върпища

Яко Константину кресту

Матей Петров монах Святопреображенский

– един късен исихаст

Юношата Моно Петров от търновското Ново село, останал през „голямото чумаво време” кръгъл сирак, приема монашество в Иван-Александровия манастир „Св. Преображение Господне” над река Янтра, срещу Евтимиевия манастир „Св. Троица”. На няколко пъти той се заселва в околни  пещери. Там  преседява с Дякон Левски три дена в трескаво обсъждане на идеята за тайна комитетска организация – единствена по рода си в Европа за ХІХ столетие.

В своя най-ранен ръкопис от 1853 г. Отец Матей преписва извадки от проповеди на преподобния Ефрем Сирин – църковен учител от времето на Константин Велики, и на основателя на исихазма Григорий Синаит, като добавя към тях своето „Чудное повествование щу са случи в наши дни сос един отец пустиннолюбний в лето 1840”. Десетина години той престоява в Света гора, будувайки над стари книги в богатите манастирски библиотеки.

Не се е забавил  да пробва сам Гутенберговото изобретение. В новооткритата вилаетска типография на Митхад паша в Ручук той отпечатва  шест свои книги. Една от тях носи заглавие „Подобни на осъмтях гласове”- сборник с най-употребявани при богослужение в църква православни песноопения. В нея има тропари, кондаци и стихири за празниците Богоявление, Сретение Господне, Възкресение Христово, Възнесение, Въздвижение на честния Кръст, Преображение, Три светители, Димитровден. Включени са песни за прослава на  Св. Седмочисленици и Св. Св. Кирил и Методий. /Не ги ли е вписал Левски в самото начало на джобното си тефтерче под диктовката на Матея?/

Досега не се знаеше, че същата книга е издадена повторно през 1924 г. от печатница „Фъртунов и син”. Пазил я е години наред сред личните си вещи йеромонах Севастиян от Бачковския манастир. Ето нейното пълно заглавие:

„Подобиите за осъмтях гласове. Събрани из церковните книги от Матея Петров монах Св. Преображенский, а сега поправил, допълнил и издал игумен архимандрит Кирил Д. Святопреображенский. Второ издание.”

Върху задната корица е отпечатано с църковнославянски букви Матееви стихове: „Възлюблении дети, учете се, докат сте во млади лети, докат още в вас владее младост...”

А на последната празна страничка в книжката е поместен документ, намерен в черковния миней на Петро-Павловския манастир, който е саморъчно написан и подписан от Търновския митрополит Климент: „Записка. На 11 срещу 12 м. август 1893 г. през нощта, часа тъкмо по 12, Горне-Оряховския околийски началник с един старши и двама конни стражари вземаха ме от Петро-Павловския /Лясковски/ манастир, без да ми кажат къде ще ме закарат.”

Това е следа от арестуването на писателя Васил Друмев, заточен по заповед на Стефан Стамболов в Гложенския манастир. Уместно е да припомним  веруюто на бележития духовник: ”ИМА ПРАВОСЛАВИЕ – ИМА И БЪЛГАРИЯ. НЯМА ЛИ ПРАВОСЛАВИЕ – НЯМА И БЪЛГАРИЯ.”

Духовната светлина на Търновската книжовна школа  достига и до ХХ век.

НЕЩО ПОВЕЧЕ ЗА ЛЬО КОРБЮЗИЕ

Зарадва ни откритието, че габровци са духом сродени с най-големия архитект на ХХ век Льо Корбюзие. Възрожденската строителна школа на  „архитектон” Колю Фичето по такъв начин намира европейско признание и спомага още веднъж да се съизмерим със света. Вграждането на строителните творби всред околната природа, особено балканската, е привлякла неговото внимание.

Швейцарецът Шарл Едуард Жанере /както е рожденото му име/ идва  в България, воден от  същите тежнения. През юни 1911 г., съпроводен от своя прятел Август Клипщейн, колекционер и историк на изкуството, той минава от Велико Търново през Габрово на път за Цариград. Оставя като свидетелство за своето посещение един акварел на най-старата габровска черква „Св. Йоан Предтеча”  в м. „Камъка”. Заедно с 15 подобни рисунки на Акропола, Атон, Помпей, Константинопол и египетските пирамиди през следващата година той е показан на художествена изложба в Нюшател, а през 1913 г. в самия Париж – първи по реда на  експонирането.

Дължим това откритие на  младия габровец Иван Руменов Шумков, докторант в Политехническия университет на Каталуния, Испания, който е подготвил самостоятелно  изследване под формата на дисертация и понастоящем преподава архитектура в Ню Йорк.

Узнаваме нови сведения за почитта към Льо Корбюзие. В родния му град Ля Шо-де-Фон и в столичния град Берн съществуват площади на негово име, а в Женева има също такава улица. Неговият образ стои на  банкнотата от 10 франка! Швейцария и няколко други държави подават заявка в ЮНЕСКО да бъде включено архитектурното наследство на Льо Корбюзие в Листата на  световното културно наследсгво.

Властите в Нюшател, както и общината на Цюрих, също възнамеряват да  осъществят подобни знаци на почит. Появява се обаче смущаваща пречка за това.

Писмата на Льо Корбюзие, публикувани през 2002 г., а също и нeговата биография, излязла през 2008 г. свидетелстват за  явни симпатии към нацистките режими на Хитлер и Мусолини, както  и близост с  френското колаборационистко правителство на Виши, където в началото  на 40-те години той пренася своя работен кабинет. Известно е и това, че в началото на 30-те години той посещава на три пъти СССР като автор на проект за грандиозен Дворец на съветите – съкровена идея на Сталин, останала неосъществена. На московската улица „Мясницка” обаче е построена сграда на Центросъюза, където  се  очаква  да  бъде  поставен  паметен  знак  с  бронзов  барелеф.

Горното е представено подробно през 2005 г. в книга на известния женевски писател и архитект Даниел дьо Рулет, останал смутен и разочарован от поведението  на своя любим учител.

За нас, българите, е далеч по-съществено, че Льо Корбюзие счита себе си за далечен наследник на албигойски и катарски родове и тъкмо това го довежда насам в родината на Боян Магесник,  Поп Бгомил и Василий Врач. Това е пространна тема с нови  френски и български изследвания, за която може да си потърси информация в Интернет.

 

Льо Корбюзие

НАПРАВО ОТ ИЗВОРА

 Речникът на българския език – монументално дело на Найден Геров

Копривщенецът Найден Геров /роден в 1823 г. и починал в 1900 г./ остава в българската култура най-вече със своя „Речник на българския език” в пет големи тома, който излиза на бял свят от 1895 г. до 1904 г. – единствен по рода си  паметник на родния ни език.

В предговора към първия том Геров пише:

„НА ЕЗИК, КОЙТО НЯМА КНИЖНИНА, ЗА ДА СЕ НАПРАВИ РЕЧНИК, ТРЯБВА ДА СЕ СЪБЕРАТ  РЕЧИТЕ МУ ИЗ УСТАТА НА НАРОДА, КОЙТО ГО ГОВОРИ.”

В това именно се състои богатството на този речник - думите и понятията в него са взети направо от извора, а не от оскъдните по онова време печатни издания.

По такъв начин възрождиенецът отвръща на Паисиевия призив „Знай своя род и език” в „История славяноболгарская”, писана за „простите орачи и копачи”.

Да добавим и кредото на Преображенеца Отец Матей да се пише „по простому, а не пословешки, както само учените  да разбират”.

Освен това в Речника изобилстват народни песни, поговорки и пословици, които трудно могат да се срещнат в други книги и също в Сборника за народни умотворения , който почва да събира фолклорни и етнографски богатства в по-късните години.

Само в първия том са включени повече от 50 песни:

„Жива и здрава Нова година, тази година и догодина  до амина”;

„Добили рожба Янкула”;

„Отговаря Крали Марко...у момини двори”;

„Гората се раззелени, хайдутите излязоха на Ирин-Пирин планина, при хайдутското кладенче”;

„Либе ми длеч отиде в зелена гора борова”;

„Разболя ми се млад Георги”;

„Не пий, Дргаганке, таз вода”;

„Под дърво лежи млад юнак”;

„На дърво гарван грачеше”;

„Бог да убие попа и Донча, че направиха мост на Дунава”;

„Учи се Герги на книга, хубава книга научи, стана ми Герги граматик”;

„Сън ме бори, сън ме кърши, сън ми не доходи”;

„Манастир съм заправила, та не ми хазна достига манастир да си доправя”;

„Я вземи мене, Стояне – и да съм гола и боса, ала съм барем хубава”;

„Момиче байка аганъм /?/, още си младо, глупаво”;

„Дай ми, Боже, да ся оставя със нея”;

„Той си направи сребърна кола”

Само в първия том!

Не са ли това истински бисери на езика?  А може ли днес да се изпее някоя от тези песни, да се запитаме.