В книгата си "История на град Дряново" - проф. Петър Чолов пише: "В първите години след Освобождението, Дряново е един от просветните центрове и градът се нарежда на едно от първите места в страната, с 67 процента грамотност при мъжете и 41 процента при жените. Училищата в околните на Дряново селища и махали, в онова време, въпреки не добре уредени, изиграли положителна роля в просвещението." Това важи особено за бедните дряновски селища, сред които са и двете "братски" села Долни и Горни Върпища - села, дали значителни майстори и цели потомствени строителни фамилии. След Освобождението тези две селища наброявали общо 58 къщи и население 326 жители - 26 къщи със 146 жители в Долни Върпища и 32 къщи и 180 жители в Горни Върпища.
Практичните и предприемчиви строители от двете селища ясно осъзнавали необходимостта и силата на познанието и просветното дело. Този стремеж към ограмотяване, години наред подклаждал мечтите за построяване на училище в селото, "за да дойде просвещението при нас" - както се изразявал знаменитият майстор строител Геню Белчев - Светогореца от Долни Върпища. Водени от неудържимия стремеж за изучаване на българско писмо и четмо, децата на тези две селища изпитвали всеки учебен ден трудностите, особено през тежките зими, когато изминавали 10 километра, за да посещават килийните училища в селата Бочуковци и Чакали.
Освобождението на България от турско робство заварва все още живи бляновете на селяните - дюлгери, да видят своето училище. Дядо Генчо от село Долни Върпища, внук на Светогореца и летописец на рода пише, че най-после /по спомени на баща му уста Георги Генев/, мечтите на местните майстори се сбъдват. Това става още на следващата година след Освобождението и е свързано
непосредствено с рода на Светогореца. След женитбата си, най-големият му син Белчо, построява в южната част на родовото имение нова къща. Започва да живее в нея, но същата година се преселва в село Варана, Павликенско и къщата остава празна. Идва Димитровден и дюлгерите се завръщат.
Майстор Геню Белчев вече в заслужена пенсия и тричленния селски старейшински съвет, свикват общо събрание. Предложението: в къщата да се открие училище се приема. Избира се училищно настоятелство и се утвърждава правилникът за обучение в "частното селско" училище. Годината е 1879. Първият учител е монахиня от Габровския девически манастир. Архиепископ Йосиф Соколски, след установяването си в Киево-Печорската лавра, предложил монахини от Габровския девически манастир да отидат на обучение в Русия. Така през 1869 година във Флоровския девически манастир в Киев били изпратени монахините-учителки Зиновия Константинова и Елисавета Паскалева. След завръщането си те преподавали в Габровско девическо училище. С помощта на монахинята Олимпиада със светско име Миланка Генева - дъщеря на Светогореца и по-късно игуменка на метоха, за учителка в село Долни Върпища била изпратена монахинята Наталия. Неустоимият дух и вяра в новото начинание, вродената скромност и честолюбие на обикновените трудови селяни впечатлили младата монахиня и тя без условия приела да служи за тяхната кауза. По-късно тя споделя с игуменката Олимпиада: "Откритите селски души, скритият пламък в очите им, техните погледи втренчени в мен, като в икона, както и огромното желание към начинанието, предизвикваха умиление и щастливи мигове, дори сълзи в очите ми".
Майстор Геню Белчев вече в заслужена пенсия и тричленния селски старейшински съвет, свикват общо събрание. Предложението: в къщата да се открие училище се приема. Избира се училищно настоятелство и се утвърждава правилникът за обучение в "частното селско" училище. Годината е 1879. Първият учител е монахиня от Габровския девически манастир. Архиепископ Йосиф Соколски, след установяването си в Киево-Печорската лавра, предложил монахини от Габровския девически манастир да отидат на обучение в Русия. Така през 1869 година във Флоровския девически манастир в Киев били изпратени монахините-учителки Зиновия Константинова и Елисавета Паскалева. След завръщането си те преподавали в Габровско девическо училище. С помощта на монахинята Олимпиада със светско име Миланка Генева - дъщеря на Светогореца и по-късно игуменка на метоха, за учителка в село Долни Върпища била изпратена монахинята Наталия. Неустоимият дух и вяра в новото начинание, вродената скромност и честолюбие на обикновените трудови селяни впечатлили младата монахиня и тя без условия приела да служи за тяхната кауза. По-късно тя споделя с игуменката Олимпиада: "Откритите селски души, скритият пламък в очите им, техните погледи втренчени в мен, като в икона, както и огромното желание към начинанието, предизвикваха умиление и щастливи мигове, дори сълзи в очите ми".
Първоначално учебната година започнала с 35 ученици. Настоятелството запознало учителката с всичко предостъпено за обучението. Целият горен етаж на двукатата къща бил определен за него: две големи южни стаи, свързани с голям коридор, учителска стая и две стаи оборудвани за жилище на учителката. В утвърдената учебна програма, на първо място стояло желанието на настоятелството: паралелно с обучението на децата, всички мъже в работоспособна възраст да преминат обучение и бъдат ограмотени. През следващата 1880 година в училището, при голям интерес се сформирал курс за обучение на девойки. За целта била настанена още една учителка. Записаните 32 девойки от двете села, по примера на обучението в Руските девически училища се обучавали не само в четмо и писмо, но и в ръкоделие, шиене, плетене и бродиране. Изменила се и програмата за обучението и на момчетата. В учебния процес били включени и някои наложителни практически умения, които бъдещите майстори трябвало да притежават. Започнало обучение, свързано с дърводелски, резбарски и каменоделски умения. Навесът в двора на къщата бил пригоден и оборудван с необходимите материали, приспособления и инструменти. Тези занятия се водели от местни майстори. Създадената по този начин основа, може би е главната причина тези две селища дълги години да дават потомствени строителни фамилии и майстори - оставили значими строителни обекти из Европа и Азия.
За няколко години училището, макар и с пропуски в образователната програма, повдигнало самочувствието и гордостта на жителите от двете селища. Младите девойки били вече предпочитана и търсена партия за женитба, дори и в издигнати и заможни семейства, а за младежите отваряло широко пътя при усвояване на строителния занаят. Частното селско училище изиграло своята основна роля, докато станало възможно строителството на основното училище в село Горни Върпища. То било открито в 1909 година и носело името "Поп Харитон" /единственото училище в България с името на воеводата от Априлското въстание и героя на епопеята в Дряновския манастир/. Това още веднъж доказва неразривната връзка на двете селища с историческия манастир и тяхното преклонение към живота и себеотдаването на героя за свободата на България. Основното училище "Поп Харитон" бе закрито през 1952 година. Последните учители в неговата история са на Дойно Даскала, Борис Даскала, Минчо Момеров и Мяна Вампорова.
Дядо Генчо - летописецът на рода Светогорски, починал на преклонна възраст, оставя в книгата на родословието няколко реда за откриването и живота на килийното селско училище. Според него, всичката писменост около създаването и съществуването на училището, както и личният дневник на учителката монахиня е съхраняван в метоха на Габровския манастир. След събарянето му през 1959 година съдбата на тези документи остава неизвестна.
проучи и написа Генчо Димитров
Къщата, в която се е намирало първото частно-селско училище в село Долни Върпища
Няма коментари:
Публикуване на коментар