Да си спомним за Веселин Йосифов  –  публициста, литературния критик, общественика, преминал като метеор през небето на българската култура (21 юни 1920 - 3 септември 1990).

Весо-Кучето хапеше безсмислието във всичките му прояви и беше захапан от ухапаните – инфарктно и безвъзвратно. Но остана свободното му и ярко слово в очакване да бъде събрано накуп.

 От негови почитатели, извадили от плявата на времето този бисер, може би неговата лебедова песен.

                                                      ЗНАМЕТО

За мен знамето не е атрибут на власт. Под знамето са воювали в няколко войни моите деди и бащи. Знамето е за мен съдба на народа ни, защото още по времето на Раковски и Левски то е събирало своите цветове.

Моя реликва е тетрадката на едно тринайсетгодишно момиче. С неукрепнал почерк то пише своя Дневник: „Днес, 13 март 1913 година, Одрин падна. Бе точно десет часа без пет минути. На покрива на нашето училище ние, няколко момичета българчета, дигнахме Българското знаме, което сами ушихме снощи!“

В Осма Тунджанска дивизия служи бащата на това момиче. Дивизията има славни полкове –  наследници на знамената на три Опълченски дружини  –  Шейновският, Шипченският и Балканският! Шейновци щурмуват Айваз-баба. Щурмуват така, както се е щурмувало в ония години. Крепостта е била обявена на всеослушание за непревземаема. Поне така са заявявали германските генералщабни офицери, които са били на турска служба. Така са писали французките вестници. Писали са така и британските вестници. Писали са всички, които са имали кореспонденти и при турците, и при българите. Писали са дълго, защото дълго е придължавала обсадата на Адрианопол, запазил славата си на седалище на кръстоносците  –  спасители на божия гроб и на други ценности на Европа.

Одринската епопея е връх на справедливата Отечествена война на българския народ през 1912-1913! Именно справедлива! Именно Отечествена! Защото аз не зная моят народ да е водил несправедливи, завоевателни, насилнически войни. Той е воювал винаги на свои територии с българоезично население. Поне тогава е било така!

Брадясал, почернял от барут, изтощен от среднощните атаки, бащата се втурва в освободената крепост и търси своето момиче. Над Одрин още димят последните снаряди, когато той зърва сградата с българското знаме на покрива. И момичето потъва в прегръдката на бащата-войник.

„Най-щастливият миг в моя живот“ – продължава момичето в своя Дневник.

А в двора на училището още стои дупката от самодейната бомбардировка на подпоручик Топракчиев. Неговото брезентово леко самолетче се е завъртяло няколко пъти над покрива на училището, където няколко момичета българчета са развявали малки трицвети и са приветствали българските икаровци, на които е било съдено да се запишат първи в историята на военната авиация.

На самолетчето на подпоручик Топракчиев са били изписани същите три цвята на българското национално достойнство.

„Ние помагахме на ранените и болни турски войници – продължава в своя Дневник момичето. – Те са прости, но добри хора, доведени в Мала Азия, неграмотни и кротки, третирани грубо и жестоко от офицерите си, които говореха френски и немски.“

Трицветът е задължавал българските момичета да бъдат милосърдни, да пазят благородството си, да дават храната си на войниците, срещу които воюват бащите им.

Ето какво е българското знаме!

Поне в Дневника на момичето от 1913 година в Одрин!

За мен знамето не е атрибут на власт, а символ на достойнство. Не посягайте на нашето знаме! Защото момичето, което е шило това знаме в Одрин през 1913 година, е моята покойна майка. Защото войникът от Шейновския полк при Айваз-баба е нейният баща, моят покоен дядо  –  син на обесен за свободата на България. И то обесен на моста на Марица край Одрин.

Тъй че знамето е шито от майка ми!

                                                             ВЕСЕЛИН ЙОСИФОВ

                                                             В. „Антени“, брой 27, стр. 3,5 юли 1989 г.

                     Изтъкан от родолюбие

                             Калина Канева

В редакционното каре на Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ неотменно се изписва името Веселин Йосифов с добавката „основател на изданието“, излизащо от 1979 г. Две кръгли годишнини – 100 от рождението му (21. 06. 1920 г.) и 30 от кончината му (03. 09. 1990 г.) ни връщат с почит към образа на един от многочислениците на българското слово и дело, който, макар и позабравен днес, копаеше дълбоко в духовната нива на България. А дълбоката оран, както знаем, дава добри плодове.

Няма да изреждам книгите на литератора, писателя, публициста Веселин Йосифов, неговите длъжности, звания и награди – на интересуващите се интернет ще помогне. Няма и да се впускам в подробно летописание на петнайсетината години, през които съм работила под ръководството му като главен редактор на изданията „Антени“, но не мога да отмина този най-важен къс от живота, за който аз, а и мнозина още, си спомняме с благодарност и носталгия. Тук подхождат думите на Черноризец Храбър по адрес на Първоучителите: „Още са живи тези, които са ги видели“. Да, живи сме още – почитатели и други – недотам, които го помнят: личност нестандартна, със завидна ерудиция и публицистичен талант, буреносен, кипящ темперамент. Всяка интересна мисъл, предложение, постъпка го въодушевяваха, реагираше мълниеносно и действено, готов да помогне, подкрепи, да извърши с цялата си енергия и лични „връзки“ дори. Но със същата сила беше непримирим и гневен към всичко, което беше извън скалата на неговите духовни ценности, извън здравия смисъл. Беше понякога прибързан. И хаплив. Думите му опарваха и често се стоварваха върху самия него…

Беше 1974 г. Току що бях постъпила на работа в „Антени“. Изкачвах се по стълбите на редакцията на ул. „Хан Крум“ 12, от третия етаж слизаше главният редактор. Размахвайки поучително пръст – негов обичаен жест, той изрече: „Не е важно присъствието в редакцията, важно е присъствието на страниците на вестника!“ Боже! Пред очите ми сякаш светна! Предстоеше път без канцеларщина и фалш… Мина известно време и пак, като ме срещна шефът, ме попита някак бащински – как съм, свикнала ли съм вече? Изненадана от такава загриженост, не знаех как да отговоря подобаващо и си послужих с един цитат от току що прочетено интервю с турския писател Назъм Хикмет. На въпроса „Какво е щастие?“ той отговаря: „Щастие е когато сутрин много ти се ходи на работа, а вечер много ти се прибира у дома“. И добавих: „Много ми се ходи на работа“.

Наистина беше така. Бях попаднала в един оазис на добротворство и доброжелателност. Тази атмосфера се насаждаше и подклаждаше от главния редактор и неговите помощници. Чувстваше се дори между редовете на вестника и списанието, които се бяха превърнали в едни от най-четените – и крадени! – (поради липса на достатъчен тираж), където свободно, смело, почтено и талантливо се отразяваше добродневието и злободневието във винаги сложната ни действителност. Воюваше се за истината, знанието и моралните ценности. Високите критерии на Веселин Йосифов за публицистиката не позволяваха компромиси. Доказваше силата и красотата на словото и в личните си творби, в постоянните си рубрики, които водеше „От сряда до сряда“ в „Антени“ и „Приписка на днешния българин“ в Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“.

Ако трябва с една дума да се назове човешката, творческа, обществено-ангажирана същност на Веселин Йосифов, то тя ще е българолюбие.

Веднъж видях майка му – баба Жечка. Седеше тихичко, ненатрапчиво в предверието на кабинета му в редакцията. Слабичка, смалена от годините, с умен поглед и кротка усмивка. Буреносният й син изскочи от кабинета си и като я видя, изведнъж притихна, като палаво дете пред строг родител… Стана друг. Помислих си тогава с респект: ето кой е възпитал този неукротим родолюбец. Как се гордееше той с корените си, с роднинството си със старозагорския кундурджия Кольо Ганчев, облякъл бялата си риза и изсвирил на цигулка „Марсилезата“ преди турците да метнат  

въжето на шията му. Не за това ли беше тъй обсебен от миналото на Отечеството?! И още в първата програмна статия на първия брой на може би едно от най-значимите си дела, осъществено с антеновски екип, начело с Илия Пехливанов: създаването и отстояването на Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ провъзгласи: най-прекият път към бъдещето минава през миналото! Радваше се неимоверно на всяко ново откритие в областта на българщината, на всяка добра мисъл и дума, изречени от наши и чуждестранни корифеи. Срещаше се и подкрепяше живите творци, правеше достояние техните становища не само чрез своите издания и своето творчество, но и чрез широката журналистическа среда. Лично водеше учени и писатели при министъра на културата Георги Йорданов, при самия Тодор Живков. Осъществяваха се много от зародилите се в редакционния кръг на „Антени“ идеи като възраждането на Деня на будителите, подкрепата на бесарабските българи, възстановяването на празника на Първоучителите в Съветския съюз и пр. и пр.

         Запазила съм магнитофонния запис на една емблематична среща в СБЖ (1 октомври 1978 г.) с акад. Дмитрий Лихачов. След като Веселин Йосифов, тогава председател на Съюза, му връчи почетната значка „Златното перо“ за високите му изяви в научната публицистика, го запозна с журналистическата гилдия като „представител на руската и световна славистика, твърд защитник на научната обективност, човек с характер“, мъдрец и българолюбец. В интересния разговор Йосифов разгорещено участваше с въпроси, които всъщност съдържаха концентрирано неговото собствено верую. Нека си припомним един фрагмент: „Още при първото запознаване с творчеството на академик Лихачов ме порази неговата постановка по въпроси, по които сме спорили с тези, които не дооценяват културно-историческата роля на България. Става дума за старобългарската литература и култура, че тя не е просто превод, не е просто транслация от гръцки от византийски източници на български език, а един творчески подвиг на нашия народ. Дори академик Лихачов я нарича „чудо“. Нима няма свое историческо обяснение? България – тази малка, току-що създадена българска държава ( тогава още няма нация) – стига много рано до осъзнатата необходимост да има своя писменост, своя литература. И дори в преводите старобългарската литература се отличава със свой начин на мислене, със своя образна система. Старобългарската литература не е просто мост, по който минава древната цивилизация към Европа, а се превръща за кратко време, само за няколко десетилетия, в център за изграждане на европейската и общославянската цивилизация. В какво се състои това „чудо“?“ Академик Лихачов подробно отговори, като „солта“ се състоеше в следното: „Каква е била културата на българския народ преди появата на тези преводи, за да бъдат предадени толкова отвлечени, сложни философски понятия – ето това за мен е едно от най-големите чудеса, което трябва все повече и повече да се изучава“.

         И още добавя Лихачов: „Старобългарската култура се отличава със своята отвореност, тя не се ограничава със своята националност… Ако една култура съществува сама за себе си и сама себе си възвеличава, тя се самозадушава, не може дълго да просъществува.“ ( Жалко, че съвременните политици не се интересуват от предупрежденията на учените…).

         По време на посещението си в редакцията на в. „Антени“ акад. Лихачов бе помолен да напише автограф върху току що излезлия от печат брой 3 на Кирило-Методиевския вестник. Ето какво гласи написаното от него: „Каквато и да бъде съдбата на „За буквите“, това, което е вече направено с публикуваните броеве, ще остане завинаги в историята на българската култура“. Д. Лихачов 27.V. 80.

         Само Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ да беше създал и отстоял, Веселин Йосифов щеше да остане в аналите на българската култура. Изданието продължава да следва най-прекия път към идното – от миналото и настоящето на българското битие.

         Изтъкан от родолюбие, той вярваше, че „духовната история на вдъхновения български народ никога няма да бъде в застой“.

 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник - БРОЙ 62 / Ноември 2020г.