Зажъдица по Климентовата пътека

По пътя от град Петрич към Охрид и до днес съществува редица от едри дървета чинари, които според народното предание бележат пътеката на Св. Климент, изпратен от княз Борис І Покръстител в югозападните предели на отечеството да обедини в едно ценностите на Преславската книжовна школа с Охридската. Най-новите открития на български учени категорично потвърждават единството на двете просветни школи, градени по общи принципи и създавали творби с обща насоченост.

През 1916 г. на датата 27 юли – деня, в който се почитат Светите Седмочисленици, се навършват „Хилядо години от смъртта на Св. Климент Охридски и хилядо години българска просвета“, като официалният календар на държавата изисква тяхната българска прослава. Подпоручикът от 22.полк, 2.дружина, 8. рота на Седма тракийска дивизия Димчо Дебелянов говори пред войниците си за Кирило-Методиевите ученици, като ползва познанията им за местата, където те са воювали и където преди хилядолетие е минавала пътеката на Св. Климент. Това става под връх Карталтепе, източно от връх Дебелар, където полкът престоява в спокойствие. В писмата си Димчо се жалва пред близките си, че войниците нямат цигари, а им се пуши много – от мъка ли, от скука ли; пише, че е намерил цветенца в шубраките край пътя, оплаква се, че повечето офицери са си ходили вече в домашен отпуск по два и по три пъти, а за него все не идвало ред... и на едно място въздъхва: „Каква е зажъдица за писма по тия чукари...“. Нова дума създава – няма я в Речника на Найден Геров, нито в Речника на остарели и изоставени думи, съставен от академични стилисти.

Д-р Николай Сиклунов, доайенът на стоматолозите в България, живущ в София (ул. „Хан Аспарух“ 34-А), писа преди години:

„Не помня къде бях чел, че на Южния фронт Димчо е щял да бъде убит по-рано. Когато е спокойно, сиреч, между две сражения или нощем, поетът превежда сонетите на Шекспир. За да бъде винаги на разположение книгата с текста им, той я сгъва на четири и я слага в левия горен джоб на куртката си. Един куршум удря точно книгата, пробива почти всички нейни страници, но спира там, без да пробие сърцето на подпоручика...“.

А пада убит от английски куршум!

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

 Бр. 27/Май  2008 г.

Зажъдица

Една Димчова страница

През ля­то­то на 1916 го­ди­на, в раз­га­ра на Ев­ро­пейс­ка­та вой­на, Бъл­га­рия има в своя ка­лен­дар „бъл­гар­с­ка прос­ла­ва на хи­ля­до го­ди­ни от смърт­та на Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки и на хи­ля­до го­ди­ни бъл­гар­с­ка прос­ве­та“.

На тър­жес­т­ве­но съб­ра­ние в БАН проф. Алек­сан­дър Те­о­до­ров-Ба­лан чете ака­де­мич­на реч „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки в кни­жов­ния по­мен и в научно­то ди­ре­не“. Има и дру­ги по­доб­ни тър­жес­т­ва по гра­до­ве и се­ла.

По Кли­мен­то­ва­та пъ­те­ка от Прес­лав до Ох­рид во­ю­ва 22-ри полк на Сед­ма тра­кийс­ка ди­ви­зия. Ос­ма­та ро­та на вто­ра дру­жи­на ко­ман­д­ва под­по­ру­чик Дим­чо Де­бе­ля­нов, ро­дом коп­рив­ще­нец, не­жен ли­рик, ко­го­то срав­ня­ват с Пол Вер­лен. Той се жал­ва в пис­ма до близ­ки­те си, че вой­ни­ци­те ня­мат цига­ри, а им се пу­ши мно­го – от мъ­ка ли, от ску­ка ли; спо­де­ля, че през про­лет­та на­ме­рил мин­зу­ха­ри в шуб­ра­ки­те край пъ­тя; из­по­вяд­ва стран­но­то си без­г­ри­жие в ста­рия би­вак под връх Бе­ла­си­ца; оп­лак­ва се, че по­ве­че­то офи­це­ри ве­че са си хо­ди­ли за вто­ри или тре­ти път в до­ма­шен от­пуск, а той все не мо­же да ви­ди близ­ки­те си. И на ед­но мяс­то въз­дъх­ва: „Как­ва е зажъ­ди­ца за пис­ма по тия чу­ка­ри...“. Не­поз­на­та ду­ма – ня­ма я и в речника на Най­ден Ге­ров.

В Де­ня на Све­ти­те Сед­мо­чис­ле­ни­ци – 27 юли под­по­ру­чик Де­бе­ля­нов го­во­ри пред вой­ни­ци­те си, ка­то пол­з­ва тех­ни­те поз­на­ния за мес­та­та, свързани със Св. Кли­мент, по ко­и­то те са во­ю­ва­ли. То­ва ста­ва под връх Кар­тал­те­пе, из­точ­но от връх Де­бе­лар, къ­де­то пол­кът прес­то­я­ва де­се­ти­на дни. Не са оба­че ви­де­ли с очи­те си са­ми­я Ох­рид, езе­ро­то и ма­нас­ти­ра край не­го, съ­ну­ва­ни от мно­зи­на в око­пи­те.

Уз­на­то от д-р Ни­ко­лай Сик­лу­нов. Дим­чо е но­сел от ля­ва­та стра­на на вой­ниш­кия си ши­нел кни­га със со­не­ти­те на Шек­с­пир, от ко­я­то пре­веж­дал в ча­со­ве на са­мо­та. Мо­же­ло е да за­ги­не и по-ра­но – един кур­шум за­ся­да точ­но в та­зи кни­га...

По­е­тът за­ги­ва на 2 ок­том­в­ри край Де­мир­хи­сар от ан­г­лийс­ки кур­шум. Не­го­вият брат Илия оти­ва да го пог­ре­бе в мес­т­на­та чер­к­ва. През 1932 г. кости­те му са пре­нес­е­ни в Коп­рив­щи­ца.