МЪРТЪВ ЛИ Е
НЕГОВОРИМИЯТ ЕЗИК?

Или с как­во сме за­пом­ни­ли проф. Алек­сан­дър Ми­лев
и не­го­ви­те пос­лед­ни лек­ции по ста­рог­ръц­ки
в Уни­вер­си­те­та

Те­че­ше да­леч­на­та ве­че за нас есен на 1962-ра. В най-но­ва­та ис­то­рия тя ще ос­та­не ка­то съд­бо­нос­на за ми­ра на ця­ла­та пла­не­та. Све­тът на­ис­ти­на бе­ше на ко­съм от тре­та све­тов­на вой­на за­ра­ди та­ка на­ре­че­на­та Ка­риб­ска кри­за. Един­стве­но дъл­бо­ки­те ре­зер­ви от мъд­рост, са­мо­об­ла­да­ние и ис­то­ри­чес­ка от­го­вор­ност у то­га­ваш­ни лич­ни по­ли­ти­чес­ки мъ­же удъл­жи­ха жи­во­та и чрез сво­я­та са­мо­жер­тва да­до­ха нов шанс на ми­ра.

Бях­ме то­ку-що прек­ра­чи­ли пра­га на Уни­вер­си­те­та, съб­лек­ли с неизмери­мо об­лек­че­ние во­ен­ни­те уни­фор­ми, с ко­и­то сто­ях­ме на бой­но дежур­ство око­ло най-съв­ре­мен­на тех­ни­ка – и ня­кои от нас бя­ха от­но­во при­зо­ва­ни в ка­зар­ма­та.

Да се знае, че по съ­що­то то­ва вре­ме, пак във вой­ниш­ки ши­не­ли, преживях­ме и по­я­ва­та на пър­вия чо­век в Кос­мо­са. Опи­я­не­ни­е­то от то­ва съби­тие бър­зо се сме­си с уп­ла­ха­та от те­лег­раф­ни­те съ­об­ще­ния за издигането на Бер­лин­ска­та сте­на и бло­ка­да­та на Ку­ба. Излъч­ва­не­то на Гага­ринова­та ус­мив­ка бе пом­ра­че­но от де­бе­ла­та сян­ка на междуконтинентал­ни­те ра­ке­ти.

Къ­де мо­жех­ме да по­тър­сим опо­ра?

В прог­ра­ма­та на пър­ви курс за бъл­га­рис­ти още сто­е­ше изу­ча­ва­не­то на ста­рог­ръц­ки език. На­пъл­но ес­тес­тве­но: на­ли от­там за­поч­ва ези­коз­на­ни­е­то. В съ­що­то вре­ме ома­я­та от тех­ни­чес­ки­те чу­де­са во­де­ше неп­ре­дот­вра­ти­мо към ог­ра­ни­ча­ва­не на ху­ма­ни­тар­ни­те на­у­ки в пол­за на ма­те­ма­ти­ка­та и физи­ка­та.

Пре­по­да­ва­ше ни проф. Алек­сан­дър Ми­лев и той зна­е­ше то­ва. Междуна­род­но приз­нат из­сле­до­ва­тел на кла­си­чес­ка­та древ­ност, ав­тор на реч­ни­ци за чуж­ди ду­ми, ста­рог­ръц­ки реч­ник, ла­тин­ска гра­ма­ти­ка и дру­ги не­об­хо­ди­ми по­ма­га­ла по спе­ци­ал­нос­тта си, офи­ци­ал­но той се во­де­ше ка­то пре­по­да­ва­тел в Ду­хов­на­та ака­де­мия. За­ня­ти­я­та при не­го бя­ха в съ­бо­та, къс­но сле­до­бед. Но ние ги при­е­мах­ме с ра­дост след ня­кол­ко­ме­сеч­но­то студу­ва­не из вой­ниш­ки­те зем­лян­ки по пла­ни­ни­те. До­ри с мо­и­те съквартиран­ти Сте­фан и Ди­ми­тър из­вър­ших­ме не­що ка­то под­виг. В сняг до гле­зе­ни­те чак от Пав­ло­во, под по­ли­те на Ви­то­ша, при пов­ре­де­ни трамваи отивахме пеша до Уни­вер­си­те­та. На за­ня­тия по ста­рог­ръц­ки!

И се­га виж­дам про­фе­со­ра ни пред чер­на­та дъс­ка да ре­ди ко­лон­ки от неп­ра­вил­ни гла­го­ли в стъл­би­ци за от­дел­ни­те спре­же­ния.

Измъч­ван от над­вис­на­ла­та опас­ност над кла­си­чес­ки­те ези­ци в универси­тет­ска­та прог­ра­ма – ско­ро те бя­ха на­ис­ти­на из­хвър­ле­ни без мно­го мис­ле­не от нея – Бай Са­шо, как­то си поз­во­ля­вах­ме да го на­ри­ча­ме, достигна с на­ше съ­у­час­тие до на­чин, кой­то да ни на­ка­ра все пак да запомним не­що. Избрал бе да скла­ня­ме във всич­ки вре­ме­на и за­ло­зи глагола „балло“ (хвър­лям). Ка­то му сло­жиш пред­став­ка и раз­ни дру­ги настав­ки, той при­до­би­ва­ше стран­ни зву­че­ния и сми­съл на но­во­бъл­гар­ски език. Нап­ри­мер: „проeба­лон“, „ ебaлло“, „ебaлло­си­май“.

За­що раз­каз­вам всич­ко то­ва? За­ра­ди вну­ше­на­та от про­ф. Ми­лев ми­съл, че ня­ма мър­тви ези­ци  (как­то ня­кои на­ри­чат ста­рог­ръц­кия и ла­тин­ския), има не­го­во­ри­ми ези­ци в съв­ре­мен­нос­тта, ко­е­то е дру­го не­що. Ако човешката мъд­рост, ко­я­то се раз­кри­ва с по­мощ­та на те­зи ези­ци, е съ­що тол­ко­ва нуж­на и на днеш­ни­те хо­ра, как­то пре­ди хи­ля­до­ле­тия, зна­чи те не са мър­тви. Са­мо вре­мен­но са по­заб­ра­ве­ни.

Всъщ­ност в къс­ни­те съ­бот­ни ве­че­ри мо­же­ше да ни за­дър­жи тък­мо докос­ва­не­то до веч­ни­те кни­ги с тях­на­та неп­ре­ход­ност. Да пре­веж­даш на уп­раж­не­ния или за из­пит от­къ­си от Еван­ге­ли­е­то на Ма­тея бе­ше и дос­та стран­но, и вът­реш­но на­същ­но не­об­хо­ди­мо. То ни по­ма­га­ше да възстановим ду­шев­но­то си рав­но­ве­сие след ома­я­та на тех­ни­чес­ки­те чу­де­са от на­ча­ло­то на кос­ми­чес­ка­та ера.

Мал­ко по мал­ко през след­ва­щи­те го­ди­ни – с нат­руп­ва­не­то на телеграфни­те съ­об­ще­ния от раз­ни­те кра­и­ща на све­та на­ред с раз­лич­ни­те сле­ди от жи­во­та вър­ху граж­дан­ски­те ни пас­пор­ти – за­поч­нах­ме да схващаме как­во е ис­кал да ни вну­ши Учи­те­лят. Ко­га­то най-близ­ки ко­ле­ги и при­я­те­ли от кур­са се съб­рах­ме да се ви­дим в един рес­то­рант, вмес­то поздрав поч­нах­ме да си раз­ме­ня­ме сен­тен­ции на ста­рог­ръц­ки. Има­ше изисква­не за из­пи­та да на­и­зус­тим по из­бор сто­ти­на от тях. Че ка­то започнах­ме: „Патeма­та – матeма­та“ („Уче­ни­е­то е мъ­че­ние“), „Ин oйно алетeйа“ („Във ви­но­то е ис­ти­на­та“), под­хо­дя­що за об­ща­та тра­пе­за, до при­е­то­то с все­об­що одоб­ре­ние „О кoсмос скенe, о бuос пaро­дос, о aнтропос хи­пок­ритeс“ („Све­тът е сце­на, жи­во­тът е иг­ра, чо­ве­кът е актьор“); да не го­во­рим за спре­же­ни­е­то на спо­ме­на­тия гла­гол „бaлло“.

Удив­ле­ни­е­то от Все­ле­на­та се бе съ­е­ди­ни­ло с удив­ле­ни­е­то от без­дни­те на чо­веш­ка­та ду­ша. Най-дреб­ни­те и най-ед­ри­те не­ща пра­ве­ха ед­но ця­ло. Ока­за се, че всич­ко то­ва го има в ста­ри­те кни­ги, на­пи­са­ни на не­го­во­ри­ми в съв­ре­мен­нос­тта ези­ци.

Днеш­ни юно­ши ве­че на­пъл­но ес­тес­тве­но, в рам­ки­те на учи­лищ­на програ­ма, спря­гат ла­тин­ски и ста­рог­ръц­ки гла­го­ли над стра­ни­ци­те на Библи­я­та – офи­ци­а­лен уче­бен пред­мет! – но те щя­ха да бъ­дат сил­но затруд­не­ни, ако бе съв­сем пре­къс­на­та тра­ди­ци­я­та в тях­но­то изу­ча­ва­не у нас; ако се бе зат­во­рил Ми­лев в ка­би­не­та и бе поч­нал да ни­же соб­стве­ни пре­води и дру­ги лич­ни соб­стве­ни за­ни­ма­ния. А той пос­ве­ти глав­ни­те си уси­лия на съз­да­ва­не­то на учеб­ни­ци и реч­ни­ци, нас­тол­ни за кла­си­чес­ко­то об­ра­зо­ва­ние. Се­га се виж­да, че е бил на прав път. Зна­ел е, че дру­го­я­че не ще бъ­де.

Не­го­ви­те на­уч­ни из­след­ва­ния са със­ре­до­то­че­ни в ки­ри­лометодие-висти­ка­та. Съ­би­тие е кни­га­та му с Те­о­фи­лак­то­ви­те жи­тия на Климент Охрид­ски, из­да­де­ни в 1966 го­ди­на, Крат­ко­то жи­тие на Кли­мент Охрид­ски от Ди­ми­тър Хо­ма­ти­ан (1961 г.), „Два ла­тин­ски из­во­ра за жи­во­та и де­ло­то на Ки­рил Фи­ло­соф“ (1969 г.), пре­ве­де­ни­те от ла­тин­ски „Италианска ле­ген­да“ от епис­коп Га­у­де­рик (1961 г.)  и „Пис­мо до епис­коп Га­у­де­рик” (пак в 1961 г.), ста­тии и очер­ци в раз­лич­ни спи­са­ния и вес­тни­ци, в то­ва чис­ло и на­чал­ни­те пуб­ли­ка­ции на руб­ри­ка­та „Бъл­га­рис­ти­ка и българис­ти“ на сед­мич­ни­ка „Анте­ни“.

Ко­га­то в ран­на­та про­лет на 1979 г. тряб­ва­ше спеш­но да се със­та­ви коми­тет, кой­то да ре­дак­ти­ра нов Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ски вес­тник, потърсихме сред пър­ви­те и проф. Алек­сан­дър Ми­лев. Пре­ди да поз­въ­ня вкъ­щи на ул. „Аспа­рух“, през две ули­ци от ре­дак­ци­я­та, съз­рях го да ча­ка на опаш­ка в риб­ния ма­га­зин на ул. „Граф Игна­ти­ев“. Не се стър­пях и нап­ра­вих не­о­бик­но­ве­но­то пред­ло­же­ние, на­реж­дай­ки се зад не­го на опаш­ка­та. Профе­со­рът с ед­ва до­ло­ви­ма ус­мив­ка ка­за, че е съг­ла­сен, ня­ма ос­но­ва­ния и при­чи­ни да от­ка­же по­доб­на чест. И вед­на­га по­пи­та как­во ще ис­ка­ме от него.

Ско­ро ре­дак­ци­он­ни­ят ко­ми­тет на из­да­ни­е­то ста­на меж­ду­на­ро­ден, в него бя­ха вклю­че­ни име­ни­ти бъл­гар­ски и чуж­дес­тран­ни из­сле­до­ва­те­ли на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то нас­лед­ство. По дос­той­нство сред тях бе из­пи­са­но име­то и на проф. Алек­сан­дър Ми­лев.

Мал­ци­на зна­е­ха, но по съ­що­то то­ва вре­ме той се бо­ре­ше със смър­тта. Не­вяр­на и не­из­ле­чи­ма бо­лест се стре­ме­ше да по­ра­зи стар­чес­ко­то му тя­ло. Не да­ва­ше вид на по­бе­ден. Про­дъл­жа­ва­ше да пи­ше, да се сре­ща със свои уче­ни­ци.

Един ден, след по­ред­на­та опе­ра­ция, дой­де в къ­сен сле­до­бед в редакция­та. Вле­зе в по­лу­тъм­на­та се­вер­на стая на пър­вия етаж, сед­на в крес­ло­то меж­ду бю­ра­та, къ­де­то бе ся­дал ве­че не­вед­нъж, но­сей­ки в чан­та­та си бъл­га­рис­тич­на ста­тия или бе­леж­ки по чуж­ди пуб­ли­ка­ции.

Не­о­би­чай­но от­пус­нат, ре­че:

– Аз ско­ро ще ум­ра. Ка­же­те как­во още да ви на­пи­ша за вес­тни­ка.

На­пи­са три ста­тии – за ос­нов­ни­те схва­ща­ния от­нос­но про­из­хо­да на две­те ста­ро­бъл­гар­ски (сла­вян­ски) аз­бу­ки; за Сед­мо­чис­ле­ни­ци­те; за свещено­то чис­ло се­дем.

Едно прос­тран­но за­ве­ща­ние по глав­на­та те­ма на сла­вян­ско­то кул­тур­но нас­лед­ство – не­раз­де­ли­ма­та ве­ри­га от учи­те­ли и уче­ни­ци, про­тег­на­та от да­леч­ния де­ве­ти век до на­ши дни. Пред пра­га на не­би­ти­е­то един дне­шен уче­ник на пред­ход­ни­ци­те си и учи­тел на след­ва­щи­те го има­ше ос­но­ва­ние да се на­ре­ди в жи­ва­та пъ­те­ка към бъ­де­ще­то.

В ар­хи­ва на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ския вес­тник ос­та­на­ха стра­ни­ци, изписани с под­ска­ча­щи­те бук­ви на ста­ра­та пи­ше­ща ма­ши­на, с до­бав­ки, нане­се­ни с тре­пе­ре­ща ръ­ка.

Пър­ва­та ста­тия – за гла­го­ли­ца­та и ки­ри­ли­ца­та – вед­на­га вклю­чих­ме в те­ку­щия по­ре­ден брой на вес­тни­ка „За бук­ви­те“. Бях­ме по­ис­ка­ли от дъщеря­та на про­фе­со­ра пор­трет.

Се­дях­ме над­ве­се­ни над ма­ке­та в под­зе­ми­е­то на ре­дак­ци­я­та. Ле­пях­ме вър­ху не­го от­пе­ча­тъ­ци, илюс­тра­ции, заг­ла­вия.

Бях­ме стиг­на­ли до чет­вър­та­та стра­ни­ца, ко­я­то за­поч­ва­ше със ста­ти­я­та на про­ф. Ми­лев. Отбе­ля­зах­ме раз­ме­ра и, пос­та­вих­ме заг­ла­ви­е­то, отделихме мяс­то за из­пи­сан на ръ­ка от­къс от ка­лен­да­ра на Асе­ма­ни­е­во­то еван­ге­лие с пър­во­то пис­ме­но до­ка­за­тел­ство за по­чит към па­мет­та на Св. Ки­рил Фи­ло­соф на 14 ­фев­ру­а­ри.

Офор­ми­те­лят по­не­чи да за­ле­пи вър­ху стра­ни­ца­та пор­тре­та на про­фе­сор Ми­лев.

И в то­зи миг, бук­вал­но в съ­щия то­зи миг, вле­зе дъ­ще­ря­ му и ка­за:

– Тат­ко по­чи­на.

Да­ли с ду­ми го ка­за, или без­мъл­вно да­де да се раз­бе­ре, че очак­ва­но­то е ста­на­ло, се­га не мо­жем да го пот­вър­дим. Оста­нах­ме втре­ще­ни от съвпадени­е­то. На­ли тя мо­же­ше да дой­де и ни го из­вес­ти по­не ми­ну­та по-рано или по-къс­но, ако не с час или два раз­ли­ка.

Проф. Ми­лев не до­ча­ка да ви­ди но­вия брой на из­да­ни­е­то – на 16 ап­рил си оти­де от нас. Ста­ти­я­та за гла­го­ли­ца­та и ки­ри­ли­ца­та се пре­вър­на в прощал­но тво­ре­ние, прид­ру­же­на с нек­ро­лог от име­то на Меж­ду­на­род­ния ре­дак­ци­о­нен ко­ми­тет, кой­то за­вър­шва с ду­ми­те „Дос­той­но ес­ть за Учителя!“.

На пог­ре­бе­ни­е­то се сте­ко­ха мно­жес­тво не­го­ви уче­ни­ци. Ряд­ко се виждат тол­ко­ва мно­го хо­ра от раз­ни въз­рас­ти, и глав­но мла­де­жи, на погребение от по­до­бен вид.

И днес треп­вам, ка­то се се­тя, че дъ­ще­ря­та вле­зе при нас тък­мо в ми­га, ко­га­то за­леп­вах­ме пор­тре­та на Учи­те­ля вър­ху ма­ке­та на Ки­ри­ло-Методиев­ския вес­тник със зна­ци­те на гла­го­ли­ца­та и ки­ри­ли­ца­та.

Сп. „Родолюбие“, 1987, кн. 6.

От книгата на Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София