КА­ТЕ­ГО­РИ­ЧЕН ИЗ­БОР

Или как бъл­гар­с­ки­ят ви­зан­ти­нист проф. Ге­ор­ги Ба­ка­лов оце­ня­ва ис­то­ри­чес­кия при­нос на княз Бо­рис I
с пок­ръс­т­ва­не­то на бъл­гар­с­кия на­род

Про­ник­но­ве­но­то из­с­лед­ва­не на ве­ков­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния меж­ду Визан­тия и сла­вян­с­кия свят изис­к­ва сис­те­ма­тич­но и свет­с­ко, и богослов­с­ко об­ра­зо­ва­ние. То­ва съ­че­та­ние оли­цет­во­ря­ва Ге­ор­ги Ба­ка­лов – дъл­го­го­ди­шен пре­по­да­ва­тел по сред­но­ве­ков­на ис­то­рия в Со­фийс­ка­та класи­чес­ка гим­на­зия и Ис­то­ри­чес­кия фа­кул­тет на Св. Кли­мен­то­вия универ­си­тет. Бе­ше де­кан на пос­лед­ния, а сет­не из­б­ран по дос­тойн­с­т­во от Ака­де­мич­ния съ­вет за за­мес­т­ник-рек­тор по на­уч­ноизсле­до­ва­телската   дей­ност. Ав­тор е на при­нос­ни из­с­лед­ва­ния по ви­зан­ти­нис­ти­ка. От­го­во­ри пис­ме­но на въп­ро­си, за­да­де­ни от име­то на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вестник.

– Как­во е Ва­ше­то днеш­но ста­но­ви­ще на ви­зан­ти­нист за си­ту­а­ци­я­та око­ло пок­ръс­т­ва­не­то на бъл­гар­с­кия на­род през IX век?

– В кон­тек­с­та на уси­ли­я­та ни да се при­съ­е­ди­ним към струк­ту­ри­те на Ев­ро­па то­зи въп­рос ста­на осо­бе­но ак­ту­а­лен. На ри­то­рич­но поставяни­те въп­ро­си от­ко­га сме в Ев­ро­па и по ка­къв на­чин при­със­т­ва­ме в ев­ро­пейс­ко­то кул­тур­но прос­т­ран­с­т­во, от­го­вор ни да­ват тък­мо събитията от сре­да­та на IX век. С при­е­ма­не­то на но­ва­та ре­ли­гия българи­те ста­ват част от го­ля­мо­то хрис­ти­ян­с­ко се­мейс­т­во, в ко­е­то вграж­дат своя при­нос още през пър­вия по­ло­вин-един век от сво­я­та еван­ге­ли­за­ция.

По­ня­ко­га се пос­та­вя въп­ро­сът да­ли ори­ен­та­ци­я­та ни към из­точ­ноправос­лав­на Ви­зан­тия е би­ла по-доб­ро­то ре­ше­ние. В сре­да­та на IX век никой не е мо­гъл да пред­ви­ди бъ­де­що­то раз­ви­тие на хрис­ти­ян­с­ка Ев­ро­па и пос­лед­ва­що­то пре­въз­ход­с­т­во на за­пад­на­та и по­ло­ви­на. За оно­ва вре­ме Ви­зан­тия е кул­тур­ният ли­дер на хрис­ти­ян­с­т­во­то, а сто­ли­ца­та и Константи­но­пол е без съ­пер­ни­ци в кул­тур­но­то прос­т­ран­с­т­во на западното по­лу­къл­бо. В то­зи сми­съл бъл­га­ри­те са по­пад­на­ли на необходимо­то мяс­то по под­хо­дя­щия на­чин. Труд­но е да си пред­с­та­вим дори как­во би ни кос­т­ва­ло ед­на по­ли­ти­ка на изо­ла­ци­о­ни­зъм и принудително са­мо­зат­ва­ря­не в рам­ки­те на на­ши­те ав­тох­тон­ни евразийски ре­ли­ги­оз­ни и ро­до­ви тра­ди­ции. Си­гур­но е, оба­че, че кул­тур­но-ре­ли­ги­оз­ни­ят ос­т­ра­ки­зъм и от­чуж­де­ност­та от дру­ги­те биха ни за­ли­чи­ли след не по­ве­че от ня­кол­ко ве­ка. То­ва не ста­на по­ра­ди ка­те­го­рич­но направе­ния ци­ви­ли­за­ци­о­нен из­бор в сре­да­та на IX век.

– Как­ва е оцен­ка­та Ви за лич­ност­та и де­ло­то на княз Бо­рис-Ми­ха­ил като фи­гу­ра от Сред­но­ве­ков­на Ев­ро­па?

– Без ко­ле­ба­ние мо­га да твър­дя, че лич­ност­та на княз Бо­рис ка­то дър­жав­ник, дип­ло­мат и во­дач на своя на­род за­е­ма дос­той­но мяс­то до най-бе­ле­жи­ти­те стро­и­те­ли на Ран­нос­ред­но­ве­ков­на Ев­ро­па. То­ва е забеля­за­но още при­жи­ве на кня­за от ре­ди­ца, как­то днес ги на­ри­ча­ме, поли­ти­чес­ки наб­лю­да­те­ли във Ви­зан­тия, пап­с­ка Ита­лия, Гер­ма­ния и Фран­ция, как­то и сред сла­вя­ни­те от Цен­т­рал­на Ев­ро­па и Древ­на Рус. За съ­жа­ле­ние, княз Бо­рис ос­та­ва са­мо­тен на бъл­гар­с­кия по­ли­ти­чес­ки Олимп. На пръс­ти­те на ед­на­та ръ­ка мо­гат да се по­со­чат дру­ги български дър­жав­ни­ци, ко­и­то са мог­ли ка­то кня­за Пок­ръс­ти­тел да поглед­нат нап­ред през вре­ме­то и да взе­мат мно­го труд­ни, теж­ки, но изклю­чи­тел­но важ­ни за бъ­де­ще­то на стра­на­та ре­ше­ния. Из­би­ва­не­то на поч­ти по­ло­ви­на­та от ро­до­ва­та ста­ро­бъл­гар­с­ка арис­ток­ра­ция, как­то и на­сил­с­т­ве­на­та смя­на на власт­та през 893 г. са мъ­чи­тел­ни ре­ше­ния, без ко­и­то ця­ло­то де­ло на жи­во­та му би рух­на­ло, а с то­ва и пер­с­пек­ти­ва­та за кул­тур­но-по­ли­ти­чес­ка­та ин­тег­ра­ция на бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во.

Княз Бо­рис съз­да­ва ис­тин­с­ки­те пред­пос­тав­ки за цар-Си­ме­о­но­вия Златен век, тъй ка­то не­го­ва е ини­ци­а­ти­ва­та за въ­веж­да­не­то на славянобъл­гар­с­ка­та пис­ме­ност и раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то и в стра­на­та и извън нея.

В ця­ла­та многовековна ис­то­рия на Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва са из­вър­ше­ни са­мо две ка­но­ни­за­ции на свет­ци вла­де­те­ли – княз Бо­рис и вну­ка му цар Пе­тър. То­ва го­во­ри не са­мо за из­к­лю­чи­тел­но се­ри­оз­но­то от­но­ше­ние към то­зи ва­жен акт на Цър­к­ва­та, но и за приз­на­ни­е­то от стра­на на целокупния бъл­гар­с­ки на­род, кой­то удос­то­я­ва своя княз Пок­ръс­ти­тел с най-ви­со­ка­та вла­де­тел­с­ка тит­ла – цар, как­ва­то при­жи­ве Бо­рис-Ми­ха­ил не е но­сил.

– Споделяте ли хи­по­те­зата от­нос­но иден­ти­фи­ци­ра­не­то на Чер­но­ри­зец Хра­бър с цар Си­ме­он и трак­та­та „За бук­ви­те“ ка­то ма­ни­фест на Преславския съ­бор?

– По­ве­че­то от спо­ро­ве­те за иден­ти­фи­ка­ци­я­та на Чер­но­ри­зец Храбър се во­дят не тол­ко­ва в на­у­ка­та, кол­ко­то око­ло и пок­рай нея. Днес с неп­ри­съ­щи за под­го­тов­ка­та им на­у­ки ка­то древ­на­та ис­то­рия и палеолинг­вис­ти­ка­та се за­ни­ма­ват мно­го са­мо­у­ки ав­то­ри, ко­и­то всъщност проб­ле­ма­ти­зи­рат те­ма­та. За да бъ­дем ко­рек­т­ни, тряб­ва да приз­на­ем, че за Чер­но­ри­зец Хра­бър зна­ем из­к­лю­чи­тел­но мал­ко, и то по-ско­ро ка­то впе­чат­ле­ние от про­из­ве­де­ни­е­то му „За бук­ви­те“. Ав­то­рът ни се пред­с­та­вя ка­то из­к­лю­чи­те­лен по­ле­мист и пат­ри­от, ка­то чо­век книжо­вен и доб­ре об­ра­зо­ван. Те­зи му ка­чес­т­ва как­то и не­съм­не­но­то му при­със­т­вие в кръ­га на цар-Си­ме­о­но­ви­те кни­жов­ни­ци е на­ве­ло ня­кои на ми­съл­та за отъж­дес­т­вя­ва­не­то му с вла­де­те­ля. Из­пол­з­ва­не­то на псевдони­ми, оба­че, не е поз­на­та прак­ти­ка на Бъл­гар­с­ко­то сред­но­ве­ко­вие, ко­е­то на­ма­ля­ва въз­мож­ност­та за иден­ти­фи­ци­ра­не­то му с дру­ги бележити кни­жов­ни­ци ка­то Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки или Йо­ан Ек­зарх.

По­ве­че­то се­ри­оз­ни из­с­ле­до­ва­те­ли на епо­ха­та при­е­мат, че субстантиви­зи­ра­не­то на по­доб­ни име­на от при­ла­га­тел­но са чес­та практи­ка в кни­жов­но­то ни Сред­но­ве­ко­вие. За то­ва вре­ме съ­що е допусти­мо един мо­нах да за­па­зи и свет­с­ко­то си име, как­во­то не­съм­не­но е Хра­бър. Днес то се сре­ща из­вън­ред­но ряд­ко, при все че е съх­ра­не­но ка­то то­по­ним на се­ли­ще – Хра­бър­с­ко край София и две села във Варненско. За мен то­ва е по-прав­до­по­доб­но­то обяс­не­ние на фе­но­ме­на Чер­но­ри­зец Храбър. До­кол­ко­то мо­жем да го на­ре­чем ано­ни­мен, то е са­мо по­ра­ди това, че не поз­на­ва­ме дру­ги не­го­ви про­из­ве­де­ния и ня­ма­ме дан­ни от дру­ги из­точ­ни­ци за не­го­ва­та лич­ност. Във все­ки слу­чай Чер­но­ри­зец Хра­бър е самос­то­я­те­лен пер­со­на­ли­зи­ран, на­зо­ван тво­рец, чии­то дру­ги произведения, ако все пак ги е има­ло, са за­гу­бе­ни, но то­ва не пре­чи да бъ­де въз­п­ри­е­ман в не­го­ва­та ав­тен­тич­ност, без на­си­ле­ни­те упо­до­бя­ва­ния с дру­ги по-из­вес­т­ни лич­нос­ти.

Кол­ко­то до твор­ба­та „За бук­ви­те“ ка­то „ма­ни­фест“ на Преславския съ­бор от 893 г., от­но­во се на­тък­ва­ме на ба­на­ли­зи­ра­на хипербо­ли­за­ция, за ко­я­то ня­ма от­но­во ни­как­ви по­дат­ки в из­во­ри­те. За мен е съв­сем дос­та­тъ­чен фак­тът да при­е­ма про­из­ве­де­ни­е­то на Чер­но­ри­зец Хра­бър ка­то ед­но ве­ли­ко­леп­но по­ле­мич­но про­из­ве­де­ние, по­я­ви­ло се в контек­с­та на съз­да­ва­ща­та се по то­ва вре­ме ори­ги­нал­на бъл­гар­с­ка литера­ту­ра. То­зи факт не се нуж­дае от до­пъл­ни­тел­ни ап­ли­ка­ции, каквато е ви­зи­ра­на­та връз­ка с Прес­лав­с­кия съ­бор.

– Как въз­п­ри­е­ма­те по­ня­ти­е­то „фи­ло­со­фия на ис­то­ри­я­та“ с ог­лед на бъл­гар­с­ко­то ис­то­ри­чес­ко нас­лед­с­т­во?

– Фи­ло­со­фи­я­та на ис­то­ри­я­та е са­мос­то­я­те­лен клон на на­у­ка­та с ясно оп­ре­де­ле­на цел да из­с­лед­ва обоб­ща­ва­щи­те яв­ле­ния и лич­нос­ти, ко­и­то бе­ле­жат тен­ден­ци­и­те и пъ­ти­ща­та на ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие. Спо­ред мен, тя е по-важ­на от кон­к­рет­но­то ис­то­ри­чес­ко ди­ре­не, чии­то съвкупнос­ти слу­жат ка­то из­хо­ден ма­те­ри­ал на фи­ло­со­фи­я­та на история­та. Всъщ­ност, то­ва е не­об­хо­ди­ма­та со­ци­о­ло­ги­за­ция на историчес­ка­та на­у­ка, ко­я­то, ако не но­си обоб­ще­но­то зна­ние и не по­соч­ва пъ­тя на ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие, е прос­то... лю­бо­пит­с­т­во. Аз мис­ля, че без фи­ло­со­фи­я­та на ис­то­ри­я­та ние не мо­жем да ос­мис­лим историческото си би­тие, тъй ка­то кон­к­рет­но­то поз­на­ние на ку­пи­ща фак­ти без един про­цес на ос­мис­ля­не ня­ма сми­съл.

Пре­ди го­ди­ни си поз­во­лих да ос­по­ря в един раз­го­вор с проф. Иван Дуйчев го­ре­що за­щи­та­ва­на­та от не­го те­за за ка­те­го­рич­на­та необходимост от кон­к­рет­но­то ис­то­ри­чес­ко про­уч­ва­не. Без да го оспорвам ка­то етап на про­це­са на ос­мис­ля­не из­ка­зах ми­съл­та, че по-важно е обоб­ще­ни­е­то, фи­ло­со­фи­я­та. На то­ва про­фе­со­рът ми въз­ра­зи, че кон­к­рет­ният факт е ка­то тух­ла­та за сгра­да­та. Сам по се­бе си е несъщес­т­вен, но ка­то ко­ли­чес­т­во той съз­да­ва об­ли­ка и здра­ви­на­та на сгра­да­та. Съг­ла­сих се и до­се­га из­по­вяд­вам имен­но то­ва ста­но­ви­ще, въпре­ки че за­паз­вам пред­по­чи­та­ни­я­та си към обоб­ще­ни­я­та, към го­ле­ми­те кон­с­т­рук­ции, или то­ва, ко­е­то на­ри­ча­ме фи­ло­со­фия на ис­то­ри­я­та.

– Кои чуж­дес­т­ран­ни ви­зан­ти­нис­ти са пос­тиг­на­ли най-про­ник­но­ве­но поз­на­ние за ис­то­ри­чес­кия при­нос на Бъл­га­рия в ду­хов­ност­та на Ев­ро­па?

– Мо­е­то об­що впе­чат­ле­ние е, че ис­то­ри­я­та на Сред­но­ве­ков­на България не се поз­на­ва доб­ре от чуж­дестранни­те из­с­ле­до­ва­те­ли. Ко­га­то че­та въз­тор­же­ни­те от­зи­ви на ня­кои ко­ле­ги от­нос­но „при­но­си­те“ на ня­кой чужд учен в бъл­гар­с­ка­та ме­ди­е­вис­ти­ка, по­до­зи­рам ком­п­лек­си­те на учения от мал­ка­та стра­на, кой­то по-ско­ро се рад­ва на ока­за­но­то внимание от чуж­дестранни уче­ни, от­кол­ко­то да от­чи­та ня­как­ви ре­ал­ни постиже­ния. Въп­ре­ки то­ва ще спо­ме­на ня­кол­ко уче­ни, ко­и­то в конкретни­те си за­ни­ма­ния в ед­на или дру­га сте­пен са се до­кос­на­ли по-задъл­бо­че­но до същ­ност­та на бъл­гар­с­ка­та ду­хов­ност. Та­ки­ва спо­ред мен са Дмит­рий Ли­ха­чов, Ри­кар­до Пи­кио, Ро­же Бер­нар, Сти­вън Рън­си­ман, Димит­ри Обо­лен­с­ки.

Непубликувано интервю от 2004 г.

От книгата на Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София