Рилска книжовна школа

Иван Дуйчев

Почетен доктор
на Бонския университет

Про­це­сът на пок­ръс­т­ва­не­то – ix-x век, е за­сег­нал несъмне­но ця­ла­та стра­на, всич­ки пок­рай­ни­ни на обшир­на­та то­га­ва бъл­гар­с­ка дър­жа­ва, не са­мо в област­та на сто­ли­ци­те Плис­ка и Прес­лав и тех­ни­те окол­нос­ти.

Най-вид­ни­ят ме­то­ди­ев уче­ник Кли­мент е из­п­ра­тен в най-от­да­ле­че­ни­те за­пад­ни пре­де­ли, за да осу­е­ти тежнее­не­то на но­во­пок­ръс­те­но­то сла­вян­с­ко на­се­ле­ние към ви­зан­тийс­ка­та сто­ли­ца.

А в деб­ри­те на ри­ла е съз­да­де­на но­ва зна­чи­тел­на монашес­ка  оби­тел. Не­ин ос­но­ва­тел е Св. Иван, ро­ден в паз­ви­те на Ру­ен пла­ни­на и стран­с­т­вал от юно­шес­ка въз­раст от ма­нас­тир на ма­нас­тир. Не­го­во­то име ста­ва из­вес­т­но по ця­ла­та бъл­гар­с­ка зе­мя. Лич­но Цар Пе­тър прис­ти­га от сто­ли­ца­та Прес­лав, за да се пок­ло­ни на отшел­ни­ка. Той оба­че от­каз­ва сре­ща­та и пред­ла­га­но­то зла­то. Та­ка рил­с­ка­та оби­тел ста­ва не­за­ви­си­ма от централ­на­та власт.

Св. Иван е зас­тъп­ник на стро­го на­род­нос­т­но бъл­гар­с­ко хрис­ти­ян­с­т­во. Око­ло 941 г. той със­та­вя за­вет ка­то прави­ло за жи­во­та и уп­рав­ле­ни­е­то на оби­тел­та. То­зи автен­ти­чен до­ку­мент съ­дър­жа нрав­с­т­ве­ни на­път­с­т­вия към мо­на­си­те. През всич­ки ве­ко­ве до днес рил­с­ка­та обител оце­ля­ва ка­то жи­во ог­ни­ще на бъл­гар­ска духовност.

досег със съкровища

Не­ка ре­ка и аз две ду­ми за Учи­те­ля – има как­во. Удос­то­ен бях с близостта му по­ра­ди жур­на­лис­ти­чес­ки­те си увлечения по бъл­га­рис­ти­ка­та. А той от своя стра­на из­пит­ва­ше на­ис­ти­на ува­же­ние към то­зи труд, ка­то сам от­де­ли дос­та вре­ме и си­ли за до­веж­да­не до зна­ни­е­то на по-ши­рок кръг хора на ос­нов­ни пос­ти­же­ния на на­у­ка­та и на­уч­но­то ди­ре­не.

В „Анте­ни“ от­пе­ча­тах­ме ця­ла стра­ни­ца на Дуй­чев за се­дем­том­но­то изда­ние на Йо­а­н-Ек­зар­хо­вия „Шес­тод­нев“, осъ­щес­тве­но от проф. Ру­долф Айцет­мю­лер в Австрия през 70-те го­ди­ни на XX ­век. Та­зи неп­ри­вич­на за ма­со­во из­да­ние пуб­ли­ка­ция под­гот­ви по­я­ва­та на дъл­га по­ре­ди­ца от подобни ста­тии, ин­тер­вю­та и ре­пор­та­жи, офор­ми­ли де­сет­го­диш­на­та рубри­ка „Бъл­га­рис­ти­ка и бъл­га­рис­ти“.

По съ­що­то вре­ме ми пред­сто­е­ше ко­ман­ди­ров­ка до Мос­ква, по те­ку­щи те­ми. Дуй­чев ка­за: „Раз­ге­ле, мо­жеш да ви­диш „Учи­тел­но­то еван­ге­лие“!…“ Да­де ми той те­ле­фо­на на Мар­фа Вя­чес­ла­вов­на Шчеп­ки­на и по­ръ­ча, щом прис­тиг­на, да и поз­въ­ня.

Мар­фа Вя­чес­ла­вов­на, дъ­ще­ря­та на го­ле­мия рус­ки сла­вист Вя­чес­лав Шчеп­кин, дъл­ги го­ди­ни во­де­ше ръ­ко­пис­ния от­дел на Дър­жав­ния историчес­ки му­зей в Мос­ква. Рев­нос­тна па­зи­тел­ка на на­ши сък­ро­ви­ща, тя има соб­стве­на хи­по­те­за за съд­ба­та на Си­ме­о­но­ва­та биб­ли­о­те­ка след превзе­ма­не­то на Прес­лав от ви­зан­тий­ци­те. Ста­ва­ше ду­ма за то­ва в предисло­ви­е­то към из­да­ни­е­то на То­ми­чо­вия псал­тир, осъ­щес­тве­но за­ед­но с Иван  Дуй­чев.

Щом ка­зах, че ме из­пра­ща той, по жи­ца­та до­ле­тя гла­сът и: „Заповядайте в му­зея към края на ра­бот­но­то вре­ме, око­ло 17 ­ча­са“.

Ве­че зна­ех, че за­ра­ди ня­как­ва из­лож­ба „Учи­тел­но­то еван­ге­лие“ на Констан­тин Прес­лав­ски, рус­ки пре­пис от ХII в. с изоб­ра­же­ни­е­то на княз Бо­рис-Ми­ха­ил, с най-ста­рия за­па­зен пре­пис на „Азбуч­на­та мо­лит­ва”, би­ло из­не­се­но от хра­ни­ли­ща­та и за ня­кол­ко дни се на­ми­ра­ше в От­де­ла за ръкопи­си.

Тръгнах към бив­ше­то зда­ние на Дър­жав­на­та Ду­ма в на­ча­ло­то на стръмно­то въз­ли­за­не към Чер­ве­ния пло­щад. Влязох през де­бе­ли­те вход­ни вра­ти. Мал­ко ос­та­ва­ше да ста­не 17 ­ча­са – спа­зих уго­вор­ка­та. На гар­де­ро­ба при вхо­да вар­де­ха не ед­на, ами три гардеробиерки. Ка­зах им, че не друг, ами Мар­фа Вя­чес­ла­вов­на Шчеп­ки­на ме е по­ка­ни­ла при нея в Ръ­ко­пис­ния от­дел. Те ско­чи­ха: „В ни­ка­къв слу­чай“. По­ка­зах си пас­пор­та от НРБ. То­ва още по­ве­че ги смути.

А оти­вах да ви­дя бъл­гар­ския княз Бо­рис-Ми­ха­ил Пок­ръс­ти­тел, при­ел уче­ни­ци­те на Ки­рил и Ме­то­дий, с ко­е­то нав­ре­ме­то е оси­гу­рил бъ­де­ще на сла­вян­ска­та кул­ту­ра и за сла­вян­ство­то изоб­що ка­то ду­хов­но по­ня­тие. „Азбуч­на­та мо­лит­ва“ ис­ках да ви­дя: „Го­ли са на­ро­ди­те без кни­ги“ и та­ка ната­тък.

Една от гардеробиерките ми ка­за да на­пи­ша мол­ба. Да­де ми и лист, дик­ту­ва ми спо­ред изис­ква­ни­я­та на соб­стве­но­то си на­чал­ство – без да се знае да­ли то ще се за­ин­те­ре­су­ва от слу­чая.

Взе тво­ре­ни­е­то ми ви­ди­мо най-стар­ша­та от три­те и вля­во го­ре отстрани на тек­ста на­пи­са: „В по­ряд­ке бол­ь­шо­го ис­клю­че­ния“.

Хук­нах по тес­ни­те ви­ти стъл­би на­го­ре. Вля­зох в Ръ­ко­пис­ния от­дел. С поз­дра­ва на Дуй­чев се озо­вах пред Мар­фа Вя­чес­ла­вов­на. Тя ста­на от бюрото си, бла­го­да­ри и ме по­мо­ли да по­ча­кам. Нас­тъп­ва­ше кра­ят на работния ден. На ма­си­те до­вър­шва­ха днев­ни­те си за­ни­ма­ния над ръкописи­те не­кол­ци­на спе­ци­а­лис­ти.

Ко­га­то си оти­до­ха всич­ки, Мар­фа Вя­чес­ла­вов­на от­во­ри шка­фа зад се­бе си и из­ва­ди ог­ром­на кни­га в ста­рин­на под­вър­зия. Раз­тво­ри я на ма­са­та.

Учи­тел­но­то еван­ге­лие!

Нес­вес­тен се над­ве­сих над нея, го­тов да при­е­ма вся­как­ви до­зи радиация, как­ва­то но­си пре­кият до­сег със све­ще­ни кни­ги ка­то та­зи. Красиви­те ки­рил­ски пис­ме­на от­ключ­ва­ха не­по­до­зи­ра­ни ко­до­ве и зна­ци в ген­на­та ми биб­ли­о­те­ка. За­реж­да­ха с не­поз­на­та енер­гия. Мо­же би ед­но реал­но смес­ва­не на вре­ме­на­та, ко­га­то заб­ра­вяш как­во е днес, как­во е вче­ра и как­во е ут­ре. А всъщ­ност въз­дей­стви­е­то ид­ва­ше от откъ­си­те еван­гел­ски тек­ст, кой­то про­ник­ва­ше не бук­ва по бук­ва в съз­на­ни­е­то, а по ня­как­ви други не­ве­до­ми пъ­ти­ща, но­сей­ки неп­ре­ход­ни ис­ти­ни, от­кро­ве­ния, необходи­ми и днес, във все­кид­не­ви­е­то.

Неп­рос­ти­ма са­мо­на­де­я­ност си поз­во­ля­ва­ме в пос­лед­ни­те го­ди­ни наисти­на чрез са­мо­из­ма­ма­та, че мо­жем без тия не­ща!

А в съ­що­то вре­ме с тих глас Мар­фа Вя­чес­ла­вов­на, бав­но и тър­пе­ли­во, раз­каз­ва­ше сво­я­та хи­по­те­за за пъ­тя на Си­ме­о­но­ва­та биб­ли­о­те­ка през Констан­ти­но­пол до Ки­ев. Пре­раз­ка­за и сво­и­те оцен­ки за раз­лич­ни старобъл­гар­ски и ста­ро­рус­ки ръ­ко­пи­си. Ка­за си ви­со­ко­то мне­ние за тру­да на на­ши из­сле­до­ва­те­ли ка­то проф. Ку­йо Ку­ев и проф. Бо­ню Анге­лов, за по-мла­ди тех­ни уче­ни­ци.

Час вре­ме ми от­де­ли – да­ли го зас­лу­жа­вах? – но в то­зи имен­но час попъл­них праз­но­та­та на уни­вер­си­тет­ска­та си под­го­тов­ка.

За за­вър­шък на раз­ка­за си Мар­фа Вя­чес­ла­вов­на бе ос­та­ви­ла сре­ща­та с об­ра­за на княз Бо­рис-Ми­ха­ил. Едно е да си го виж­дал в ко­пия ня­как­ви, а в оне­зи го­ди­ни и те бя­ха ред­ки. Дру­го е ори­ги­на­ла да ви­диш. И да те прониже оно­ва око, ко­е­то гле­да през вре­ме­то! На­ис­ти­на Бо­рис има­ше образ на „ди­вен юно­ша“, как­то го на­ри­ча Охрид­ски­ят епис­коп Те­о­фи­лакт в Жи­ти­е­то на ти­ве­ри­у­пол­ски­те мъ­че­ни­ци. А е изоб­ра­зен та­ка за­ра­ди усещане­то, че но­ва­та хрис­ти­ян­ска вя­ра но­си но­ви жиз­не­ни си­ли за славянство­то и за све­та, юно­шес­ка бод­рост и до­ри мла­деж­ка ед­ва доловима ве­се­лост.

За­що се от­кло­них тол­ко­ва от раз­ка­за си за учи­те­ля Дуй­чев? За­що­то той сам за­ра­зя­ва­ше уче­ни­ци­те си със страст на тър­са­чес­тво  из тъм­ни­те ъг­ли на раз­ни кни­гох­ра­ни­ли­ща. От мла­дос­тта си бе за­поч­нал с то­ва. Сам бе облъчен от не­поз­на­та ра­ди­а­ция в сре­ща­та си с на­ши неп­ред­по­ла­га­ни ценнос­ти. По­не по­ло­ви­на­та си си­ли бе пос­ве­тил на по­доб­но из­дир­ва­не и ка­то има­ше вяр­на пред­ста­ва за оно­ва, ко­е­то още мо­же да се из­ди­ри и проучи, стре­ме­ше се да вклю­чи кол­ко­то мо­же по­ве­че мла­ди хо­ра в то­ва.

След вре­ме об­ра­зът на княз Бо­рис-Ми­ха­ил дой­де офи­ци­ал­но в ар­хи­ви­те на На­ци­о­нал­ния ни ис­то­ри­чес­ки му­зей в цве­тен ди­а­по­зи­тив, нап­ра­вен от ори­ги­на­ла. Оста­ва­ше да се раз­прос­тра­ни по-на­ши­ро­ко. В съ­от­вет­ния том на „Исто­рия на Бъл­га­рия“ бе пос­та­вен, как­то е ес­тес­тве­но, вър­ху ця­ла ед­на стра­ни­ца. То­ва не сти­га­ше. По съ­що­то вре­ме Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ски­ят вестник бе ве­че спе­че­лил под­дръж­ка от на­ши и чуж­дес­тран­ни изследователи в уси­ли­я­та си да пред­ста­вя по под­хо­дящ на­чин но­ви­те събития в об­лас­тта на сла­вис­ти­ка­та и бъл­га­рис­ти­ка­та.

В Меж­ду­на­род­ния ре­дак­ци­о­нен ко­ми­тет по дос­той­нство бе вклю­чен и акад. Иван Дуй­чев. Радва­ше се на из­да­ни­е­то, по­ма­га­ше с всич­ко, как­во­то мо­же. Ре­ших­ме в броя, пос­ве­тен на но­ви­те от­кри­тия за Кон­стан­тин Прес­лав­ски, да представим на цен­трал­но мяс­то княз Бо­рис-Ми­ха­ил чрез изоб­ра­же­ни­е­то в Учи­тел­но­то еван­ге­лие. Ня­ма­ше по-умес­тен слу­чай, още по­ве­че, че чрез Кази­мир Поп­кон­стан­ти­нов бях­ме по­лу­чи­ли мик­ро­филм от при­пис­ка­та на Ту­дор Док­сов с точ­на­та да­та за кон­чи­на­та на княз Бо­рис. А в но­во­от­кри­тия ак­рос­тих на Кон­стан­тин Прес­лав­ски Ге­ор­ги По­пов бе раз­чел при­зи­ва:

„ПО ЦЯЛАТА ЗЕМЯ СБИРАЙТЕ СЕ, СЛАВЯНИ!“

Ху­дож­ни­кът на из­да­ни­е­то Евге­ний Бо­сяц­ки, го­ди­ни на­ред ри­су­вал с лю­бов ки­рил­ски и гла­го­ли­чес­ки бук­ви, нап­ра­ви пла­ка­та за фо­ли­о­то на броя. Отне­сох­ме го в пе­чат­ни­ца­та за цве­то­от­де­ля­не.

Бро­ят тряб­ва­ше да из­ле­зе пре­ди Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­вия праз­ник, за да бъде раз­пра­тен, къ­де­то го очак­ват.

И ед­на нощ, бук­вал­но в пос­лед­ни­те дни на мон­та­жа на цвет­на­та илюстра­ция, се сеп­вам: на­ли над изоб­ра­же­ни­е­то на княз Бо­рис в Учително­то еван­ге­лие има кръст. Ху­дож­ни­кът, спом­них си доб­ре, бе оп­рял гор­ния по­лук­ръг на то­ва изоб­ра­же­ние до ог­ра­ни­чи­тел­на­та гор­на ли­ния на стра­ни­ца­та. Кръс­тът, въз­мож­но е, да е из­пад­нал ня­къ­де…

За­що се се­тих за то­ва? Тол­ко­ва пъ­ти в пос­лед­ни­те де­се­ти­ле­тия православ­ни­те кръс­то­ве бя­ха на­сил­стве­но пре­мах­ва­ни от вся­как­ви изображе­ния.

Звъ­ня ра­но сут­рин­та в пе­чат­ни­ца­та. По­ис­ках мон­та­жис­тка­та още веднъж да пог­лед­не на са­мия мон­та­жен лист има ли вър­ху фо­ли­о­то кръст над цвет­но­то изоб­ра­же­ние, или ня­ма.

Отго­во­рът бе ут­вър­ди­те­лен. Ху­дож­ни­кът Бо­сяц­ки не бе въз­мож­но да нап­ра­ви греш­ка – той бе пос­та­вил спо­ред усе­та си по­лук­ръ­га над гла­ва­та на юно­ша­та Бо­рис да до­пи­ра до гор­на­та ог­ра­ни­чи­тел­на ли­ния на страница­та, но кръс­тът про­дъл­жа­ва­ше на­го­ре, вър­ху тяс­но­то под­не­бие, като ис­тин­ски све­щен сим­вол, връз­ка с Ду­ха и Бо­га. Пак с вер­ния си усет мон­та­жис­тка­та вни­ма­тел­но, без­край­но вни­ма­тел­но бе го под­гот­ви­ла за печат вър­ху мат­ри­ца­та. Ива Вла­ди­ми­ро­ва, с ко­я­то от са­мо­то на­ча­ло правех­ме из­да­ни­е­то, не бе слу­чай­на, зна­е­ше доб­ре за как­во ста­ва ду­ма.

Но тък­мо да се от­пус­на ус­по­ко­ен и при след­ва­що­то поз­въ­ня­ва­не уз­нах от Акси­ния Джу­ро­ва вес­тта на де­ня: Дуй­чев по­чи­на.

Отно­во се на­ме­си не­що из­вън ра­зу­ма. За­що тряб­ва­ше да се съ­бе­рат в ед­но ми­съл­та за княз Бо­рис Пок­ръс­ти­те­ля и вес­тта, че е из­дъх­нал един от най-но­ви­те Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ви уче­ни­ци в Бъл­га­рия, при­е­ман за та­къв без прес­то­ре­но ува­же­ние от име­ни­ти уче­ни по це­лия свят?!

Имам да раз­каз­вам и дру­ги съ­щес­тве­ни не­ща от бли­зос­тта си с Учи­те­ля Дуй­чев. Нап­ри­мер как ме пре­по­ръ­ча пред своя при­я­тел проф. Мо­ше Алтба­у­ер от Еру­са­лим­ския уни­вер­си­тет, бла­го­да­ре­ние на ко­е­то да­дох в „Анте­ни“ пър­во­то из­вес­тие за но­во­от­кри­ти­те гла­го­ли­чес­ки ръ­ко­пи­си в Синай­ския ма­нас­тир под заг­ла­вие „Сък­ро­ви­ща в ма­нас­ти­ра „Све­та Екатери­на“. Или за ра­бо­та­та по тър­нов­ския брой на из­да­ни­е­то, кой­то той, не­тър­пе­лив, лич­но дой­де да по­лу­чи в ре­дак­ци­я­та, ед­ва скло­нил за то­ва шофьо­ра на так­си­то при он­зи ев­тин бен­зин.

Ще раз­ка­жа за то­ва друг път, а се­га не искам да из­пус­на слу­чая да припом­ня как за­ва­рих Учи­те­ля в мо­мент на осо­бе­на тъ­га за­ра­ди от­ка­за­но­то му пра­во да учас­тва в меж­ду­на­род­на сре­ща по ви­зан­то­ло­гия в Ита­лия. Зна­е­ха го, очак­ва­ха го, щя­ха да пи­тат за не­го. Бди­тел­ни чи­нов­ни­ци осуетиха пъ­ту­ва­не­то му, из­глеж­да под дав­ле­ни­е­то на ко­ле­ги и про­тив­ни­ци, ня­кои от ко­и­то все гле­да­ха да се вре­дят вмес­то не­го.

То­га­ва Дуй­чев ка­за, че всич­ко ид­ва по пра­бъл­гар­ска кръв­на ли­ния. Тази на­ша за­вист, до­ри чес­то пъ­ти и без­при­чин­на, се ко­ре­ни в мировъззрени­е­то на пра­бъл­га­ри­те: щом ис­каш да ви­диш Тан­гра, ще ти дадем та­зи въз­мож­ност; си­реч ще ти от­не­мем жи­во­та или най-мал­ко­то способ­нос­тта за са­мо­то доб­ли­жа­ва­не до не­го. Та­ка от­край вре­ме спо­соб­ни и из­диг­на­ти хо­ра в Бъл­гар­ско съз­на­тел­но и ме­то­дич­но са из­пра­ща­ни на гибел, уни­жа­ва­ни са, оп­лю­ва­ни са, спъ­ва­ни по вся­как­ви на­чи­ни.

На­пи­сал го бил то­ва проф. Пе­тър Му­таф­чи­ев в сво­я­та „Исто­рия на българ­ския на­род“ в гла­ва­та за пра­бъл­га­ри­те. И до­ба­вил: „Съ­щи­те сме си и днес, за съ­жа­ле­ние!“. Ре­дак­то­ри и цен­зо­ри то­га­ва му рек­ли: „Професоре, мно­го ти е доб­ра Исто­ри­я­та, ала ето то­ва из­ре­че­ние ще пре­мах­неш“. И то­га­ва е има­ло цен­зо­ри и ре­дак­то­ри. Про­фе­со­рът отвърнал: „Ду­ма да не ста­ва! То­ва из­ре­че­ние е по­ло­ви­на­та от ця­ла­та исто­ри­я…“. Но да­ли, та­ка или ина­че, е ос­та­на­ло въп­рос­но­то из­ре­че­ние в кни­га­та на Пе­тър Му­таф­чи­ев, не мо­жах да раз­бе­ра. Не съм и про­ве­ря­вал нароч­но. Сти­га ми, че бе пре­раз­ка­за­но от Иван Дуй­чев ка­то уте­ха в те­жък за не­го мо­мент. Щом ид­ва тол­ко­ва из­дъл­бо­ко, ня­ма как­во да пре­жи­вя­ва­ме днес на­ис­ти­на. Еван­гел­ско­то пра­ви­ло, че все­ки про­рок е по­чи­тан навсякъде дру­га­де, са­мо не в оте­чес­тво­то и в до­ма си, ва­жи с пъл­на си­ла и днес, как­то и пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни.

Мно­го ско­ро в до­ма му под ре­зи­ден­ци­я­та в ми­нис­тер­ския квар­тал на Бо­я­на се съб­ра­ха лич­ни уче­ни от цял свят, за да от­кри­ят за­ве­ща­ния от не­го Сла­вя­но-ви­зан­тий­ски на­у­чен цен­тър. За­къс­не­ли бя­ха да се ви­дят с не­го и же­на му лич­но – ос­та­ви­ха им цве­тя на гро­ба под три­те ел­хи при вхо­да.

*  *  *

До­датък. Ето всъщ­ност как­во пи­ше Пе­тър Му­таф­чи­ев в сво­я­та „Исто­рия на бъл­гар­ския на­род“ (чет­вър­то ней­но из­да­ние от 1992 г.):

„Ре­ли­ги­оз­ни­те вяр­ва­ния у пра­бъл­га­ри­те не се из­чер­пва­ли са­мо с тъмни су­е­ве­рия, а съ­дър­жа­ли и си­лен нрав­ствен еле­мент. В ос­но­ва­та им ле­жа­ла иде­я­та за веч­но­то въз­мез­дие, ко­е­то ча­ка­ло чо­ве­ка за вся­ко извърше­но от не­го доб­ро и зло. Тая ре­ли­ги­оз­но-нрав­стве­на фи­ло­со­фия е из­ра­зе­на и в един над­пис от края на бъл­гар­ска­та ези­чес­ка епо­ха. В не­го се каз­ва: „Бог виж­да то­го­ва, кой­то ди­ри ис­ти­на­та, но виж­да и оно­го­ва, кой­то лъ­же. Бъл­га­ри­те нап­ра­ви­ха на ви­зан­тий­ци­те мно­го доб­ри­ни и ви­зан­тий­ци­те ги заб­ра­ви­ха, но Бог виж­да“. Да­ли пра­бъл­га­ри­те са смята­ли, че то­ва въз­мез­дие пос­ти­га чо­ве­ка още през зем­но­то му би­тие или в зад­гроб­ния жи­вот, на тоя въп­рос мъч­но мо­же да се от­го­во­ри.

Във връз­ка с пред­ста­ви­те им за зад­гроб­ния жи­вот у тях сто­ял и един оби­чай, не­поз­нат у ни­кой друг на­род.

Един араб­ски пи­са­тел, Ибн-Фад­лан, раз­каз­ва, че ко­га­то виж­да­ли в сре­да­та си ня­кой чо­век, кой­то осо­бе­но се от­ли­ча­вал от дру­ги­те по кадърност и ум, каз­ва­ли, че по­ве­че му при­ли­ча­ло да слу­жи на Бо­га и поради то­ва го обес­ва­ли на ня­кое дър­во. Тоя на­чин да из­пра­щат на оня свят сво­и­те на­да­ре­ни лю­де про­из­ти­чал у пра­бъл­га­ри­те от вяр­ва­не­то им, че Бог има нуж­да от по­доб­ни из­бран­и­ци, за да уп­рав­ля­ва чрез тях све­та.

Ня­ка­къв стра­нен ата­ви­зъм е за­па­зил тоя оби­чай и до­се­га у нас. Са­мо че под вли­я­ние на вар­вар­ски­те си на­го­ни към ра­вен­ство, ко­и­то дъл­жим мо­же би на сла­вян­ска­та си кръв, сми­съ­лът му днес е зна­чи­тел­но променен: в най-но­ва­та си ис­то­рия ние уни­що­жа­ва­ме или об­ри­ча­ме на от­шел­ни­чес­тво ония, ко­и­то се из­ди­гат ви­со­ко над гла­ви­те ни, за­що­то не мо­жем да по­на­ся­ме тях­но­то пре­въз­ход­ство“.

Още за завистта. Пис­мо­то е обик­нат жанр на древ­на­та ли­те­ра­ту­ра. Дмитрий Ли­ха­чов про­дъл­жи та­зи тра­ди­ция с ед­на от пос­лед­ни­те си кни­ги, озаг­ла­ве­на „Пис­ма за доб­ро­то и прек­рас­но­то“. Как­то сам той раз­ка­за в среща със зри­те­ли пред Цен­трал­на­та съ­вет­ска те­ле­ви­зия, та­зи кни­га се появи по вну­ше­ние на бъл­гар­ския вес­тник „Анте­ни“ под фор­ма­та на кореспон­ден­ция с не­го­ви­те чи­та­те­ли. Изда­де­на бе на рус­ки и на бъл­гар­ски език, вклю­чи­тел­но и в су­ве­ни­рен ва­ри­ант. Илюс­тра­ци­и­те нап­ра­ви художни­кът Евге­ний Бо­сяц­ки. Ди­рек­тор­ка­та на На­ци­о­нал­на­та гим­на­зия за древ­ни ези­ци и кул­ту­ри Гер­ги­на Тон­че­ва (при пос­лед­но­то си по­се­ще­ние в Бъл­га­рия акад. Ли­ха­чов по­же­ла да бъ­де гост на гим­на­зи­я­та) пре­по­да­ва уче­бен пред­мет „Лю­бос­ло­вие“ по те­зи един­стве­ни по ро­да си пис­ма.

Кни­га­та, след за­да­де­ни те­ми от чи­та­те­ли­те на ней­но­то пър­во из­да­ние през 1985 г., бе раз­ши­ре­на двой­но по­ве­че. Бе­ше пре­ве­де­на на мно­го ези­ци.

Под­тик­нат от сво­и­те чи­та­те­ли, ав­то­рът на­пи­са но­во пис­мо „За завистта“. В не­го той от­бе­ляз­ва, че за­вис­тта се по­раж­да най-ве­че меж­ду най-близ­ки­те по­меж­ду си хо­ра в жи­во­та и в ра­бо­та­та; труд­но е да за­ви­диш нап­ри­мер на теж­ко­ат­ле­та или ре­кор­дьо­ра по ско­ко­ве във во­да...

Ето съ­ве­ти­те на съв­ре­мен­ния нам мъд­рец:

„За­вис­тта е ужас­но чув­ство, от ко­е­то стра­да пре­ди всич­ко он­зи, кой­то за­виж­да. Ето как мо­жем да се из­ба­вим от нея: ако раз­ви­ва­ме в себе си сво­и­те соб­стве­ни ин­те­лек­ту­ал­ни склон­нос­ти, сво­я­та соб­стве­на не­пов­то­ри­мост в ок­ръ­жа­ва­ща­та ни сре­да, да бъ­дем са­ми­те се­бе си... Завис­тта се по­раж­да най-чес­то там, къ­де­то сам си чужд на се­бе си, къде­то не раз­ли­ча­ва­те се­бе си от дру­ги­те. За­виж­да­те ли, сле­до­ва­тел­но не сте от­кри­ли се­бе си“ (Из пис­мо 15-о във вто­ро­то до­пъл­ни­тел­но издание).

По-по­лез­но е да се пом­ни за­ръ­ка­та на Ли­ха­чов: в на­у­ка­та е най-важ­но да си пос­та­виш над­лич­нос­тни за­да­чи. Спо­де­ли го пред сту­ден­ти и преподавате­ли на Све­та го­ра, на­пи­са го и ка­то ав­тог­раф за сте­ни­те на универ­си­те­та.

От книгата на Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София