Слово за словото

Сергей Аверинцев

Почетен доктор
на Софийския университет „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“
(9 ноември 1998 г.)

Обръщам се към вас

като славянин към славяни

и мога ли да не си спомня за Владимир Соловьов,

нарекъл славяните „народи на словото“

в написаната си на френски книга

„La Russie et l’Église Universelle“?

Разбира се, че Соловьов, освен всичко друго, е изхождал от етимологията на самоназоваването на славянството, която е била приета от езикознанието на неговото време, но е отхвърлена от съвременните етимолози; както добре е известно обаче, философската игра с етимологията от времето на Хераклит и Платон насам се подчинява на свои правила, които са автономни по отношение на лингвистиката.

И в този ред мога ли да не си спомня и за цялата плеяда руски мислители на ХХ век – Владимир Ерн, Вячеслав Иванов, отец Павел Флоренски, Алексей Лосев, разсъждавали навремето с такава емфаза за онтологичността на словото като за най-важния принцип на гръко-славянската православна традиция?

Да си спомниш обаче не е същото като безусловно да се съгласиш, а още по-малко пасивно да подходиш...

Смирението, на което християнството ни учи, всъщност е едно необикновено дръзновение; от гледна точка на мъдростта на този век то е непростима дързост, връх на оптимистичното безумие.

Сериозно да признаеш себе си за малък и нищожен пред Бога означава сериозно да повярваш, че стоиш в известно реално отношение към Бога.

Нима „смирението“ е тъй смирено в тривиалния смисъл на думата?... Но ние, вярващите, тръгваме към тази изключителна нескромност и това дръзновение; и дай Боже поне отчасти да разбираме към какво точно сме тръгнали!

*  *  *

Всеки ден имаме основания и причини

да бъдем благодарни на Кирил и Методий –

какво повече може да се каже от това?

От книгата на Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София