ПРО­ПО­ВЕД ЗА ЕД­НО­ГО

 Д-р Дьорд Сон­ди при сре­щи­те си с пи­са­те­ля Еми­ли­ян Ста­нев го въз­п­ри­е­ма ка­то свой духо­вен ба­ща

С тру­до­лю­би­е­то и пре­циз­ност­та на един ис­тин­с­ки ев­ро­пе­ец Дьорд Сон­ди за ня­кол­ко де­се­ти­ле­тия пре­да­де на ун­гар­с­ки език кла­си­чес­ки твор­би на българ­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра – част от Па­и­си­е­ва­та ис­то­рия, „За­пис­ки­те” на За­ха­ри Сто­я­нов, „Бай Га­ню”, съв­ре­мен­ни бъл­гар­с­ки по­е­ти. Един­с­т­вен той с пра­во зая­вя­ва на все­ус­ли­ша­ние за бъл­гар­с­ки­я Ту­ки­дит – „Мо­ят За­ха­ри”. Пред­с­та­ви съ­що ро­ма­на „Хи­тър Пе­тър” на ра­но на­пус­на­лия ни Ге­ор­ги Мар­ков­с­ки. Един дне­шен чо­век, кой­то жи­вее ед­нов­ре­мен­но с ми­на­ло­то, нас­то­я­ще­то и бъдещето. В на­ча­ло­то оба­че е ро­ма­нът „Ан­тих­рист” на Еми­ли­ян Ста­нев – фило­соф­с­ка твор­ба, ко­я­то ня­ма по­до­бие по­не в съв­ре­мен­на­та ун­гар­с­ка литера­ту­ра.

„По ка­къв на­чин ун­гар­с­ки­те чи­та­те­ли се приб­ли­жи­ха към ду­хов­ни­те ценнос­ти на бал­кан­с­кия иси­ха­зъм” – сла­гам на­ча­ло на бе­се­да­та с до­ма­ки­на на ин­с­ти­ту­та, за да го из­ва­дя от със­ре­до­то­че­ни­е­то в дру­ги проб­ле­ми, по­ве­че­то не­ли­те­ра­тур­ни.

„След­вах ед­нов­ре­мен­но две фи­ло­ло­гии – ун­гар­с­ка и бъл­гар­с­ка. На­ши­те пре­по­да­ва­те­ли ни пре­дос­та­вя­ха за че­те­не кла­си­чес­ки твор­би на бъл­гар­с­ки авто­ри. Ала пър­во­то, ко­е­то ме зав­ла­дя, не бе­ше ни­то твор­чес­т­во­то на Елин Пе­лин, ни­то на Йор­дан Йов­ков, ни­то до­ри на Ва­зов, а пи­са­но­то от Еми­ли­ян Ста­нев. По­не­же все още бо­ра­вех не­дос­та­тъч­но доб­ре с ези­ка, ста­на­ха ми достъп­ни не­го­ви­те ани­ма­лис­тич­ни раз­ка­зи. Прив­ле­че ме еми­ли­ян­с­та­не­ви­ят бис­тър стил и език, осо­бе­ни­ят изя­щен сло­во­ред, чис­то­та­та на ду­ха, обич­та към при­ро­да­та и жи­вот­ни­те. То­ва ме по­ко­ри пър­во ка­то език, а сет­не и ка­то ми­рог­лед, ка­то соб­с­т­ве­но виж­да­не за све­та.

Ре­ших впос­лед­с­т­вие, че мо­я­та дип­лом­на ра­бо­та тряб­ва да бъ­де имен­но вър­ху ани­ма­лис­тич­ни­те раз­ка­зи на Еми­ли­ян Ста­нев. Мо­ят на­у­чен ръководител Те­ре­за Над­пал ме на­сър­чи в то­ва на­ме­ре­ние. Всъщ­ност в нея аз по­ве­че пре­раз­каз­вах про­че­те­но­то и по-мал­ко из­ла­гах свои раз­съж­де­ния.

Гор­но­то ми да­де тла­сък за бъ­де­ща ра­бо­та ско­ро след за­вър­ш­ва­не­то на уни­вер­си­те­та. По­мог­на ми ед­на не­ве­ро­ят­на слу­чай­ност. Бях пре­вел до­то­га­ва са­мо ня­кол­ко от­къ­са от бъл­гар­с­ка про­за за сп. „Бъл­га­рия днес” на ун­гар­с­ки език. А от из­да­тел­с­т­во „Маг­ве­тьо” в Бу­да­пе­ща по­лу­чих за­яв­ка да пре­ве­да – как­во мис­ли­те – ро­ма­на „Ан­тих­рист”. То­ва бе из­к­лю­чи­тел­но предизвикателст­во! Еми­ли­ян Ста­нев бе ве­че мой лю­бим пи­са­тел, поз­на­вах кни­га­та, но в съ­що­то вре­ме из­пи­тах страх да­ли ще се спра­вя с пре­во­да. Нейни­ят ста­ри­нен език и стил са го­ля­мо из­пи­та­ние за пре­во­да­ча.

До­то­га­ва бях из­чел всич­ко, пи­са­но от Еми­ли­ян Ста­нев – ос­вен ро­ма­на „Иван Кон­да­рев”. Той бе­ше ве­че доб­ре поз­нат на ун­гар­с­ки­те чи­та­те­ли. Издаде­ни са у нас де­вет не­го­ви кни­ги. Си­гур­но, мо­же би след рус­ки у нас бяха нап­ра­ве­ни най-мно­го не­го­ви пре­во­ди изоб­що.

За­ех се да че­та за иси­хаз­ма и бо­го­мил­с­т­во­то всич­ко, как­во­то мо­же­ше да се на­ме­ри в бо­га­ти­те биб­ли­о­те­ки на Бу­да­пе­ща. Ле­ка-по­ле­ка поч­нах да превеж­дам от ро­ма­на. Тряб­ва­ше да до­ло­вя съ­от­вет­с­т­ви­е­то на един осо­бен ритъм в по­вес­т­во­ва­ни­е­то, да нав­ля­за в ед­на осо­бе­на лек­си­ка, в един архаизиран стил, в ези­ка на пра­вос­ла­вен мо­нах от ХІV век. Кни­га­та но­се­ше аро­ма­та на ед­на от­ми­на­ла епо­ха. Мо­я­та за­да­ча бе­ше да на­ме­ря съ­от­вет­с­т­вие на то­зи ар­ха­и­чен стил до съ­ща­та сте­пен на ори­ги­на­ла. По­доб­на труд­ност изпи­тах по-къс­но при пре­во­да на ро­ма­на „Хи­тър Пе­тър” – до­ри в по-го­ля­ма. Ед­но не­що е прос­то да пре­веж­даш от ня­ка­къв сред­но­ве­ко­вен език, та­къв какъв­то е бил нав­ре­ме­то; дру­го не­що е да пре­веж­даш съв­ре­ме­нен текст със сти­ли­за­ция на ста­ри­нен език. Има в то­ва тън­ка раз­ли­ка, ко­я­то аз от­чет­ли­во до­ло­вих, след ка­то в пре­во­да стиг­нах до чет­вър­та­та гла­ва от ро­ма­на. То­га­ва усе­тих, че съм на прав път. Го­ре-до­лу улуч­вах ду­ха на твор­ба­та. Вър­нах се към пър­ви­те гла­ви и та­ка про­дъл­жих док­рая. Ос­та­вих пре­во­да нас­т­ра­ни да по­от­ле­жи, да уз­рее. След ня­кол­ко сед­ми­ци про­дъл­жих ра­бо­та­та си, по­не­же имах срок за пред­с­та­вя­не на пре­во­да в из­да­тел­с­т­во­то.

То­га­ва Съ­ю­зът на ун­гар­с­ки­те пи­са­те­ли ме ко­ман­ди­ро­ва в Бъл­га­рия меж­ду дру­го­то и за да уточ­ня ня­кои не­ща по пре­во­да лич­но с Еми­ли­ян Ста­нев. Угово­рих с не­го сре­ща по те­ле­фо­на.

За­я­вих, че ис­кам да про­ве­ря ня­кои от­дел­ни по­ня­тия в тек­с­та – да­ли съм от­к­рил вяр­но тех­ни­те съ­от­вет­с­т­вия на ун­гар­с­ки език. Не бях твър­де уве­рен в гор­но­то.

Еми­ли­ян Ста­нев без ба­ве­не ми ка­за, че има ере­тич­ни мис­ли от­нос­но българ­с­ка­та ис­то­рия и кул­ту­ра ка­то ця­ло. Ле­ка-по­ле­ка той нав­ле­зе в сво­я­та лю­би­ма те­ма на раз­го­вор, ка­то ми го­во­ри неп­ре­къс­на­то по­ве­че от три ча­са – от де­вет сут­рин­та до ран­ния сле­до­бед. Аз го пре­къс­вах са­мо от­в­ре­ме-нав­ре­ме са­мо да уточ­ня ня­кои по­ня­тия, ко­и­то не бях доб­ре под­раз­б­рал.

Еми­ли­ян Ста­нев ми из­не­се ре­ша­ващ урок по бъл­гар­щи­на. Са­ми­ят той бе ви­ди­мо въ­о­ду­ше­вен да пред­с­та­ви сво­и­те раз­би­ра­ния пред ев­ро­пейс­ки слушател, с ми­съл за ев­ро­пейс­ки чи­та­те­ли. Счи­та­ше се длъ­жен да ра­зяс­ни фи­ло­со­фи­я­та на бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия, оно­ва, ко­е­то спо­ред не­го е най-съществе­но в нея и ко­е­то обик­но­ве­но убяг­ва от пог­ле­да на ис­то­ри­ци­те. Говоре­ше с плам, с вът­решен огън. То­ва бе ряд­ка про­по­вед за ед­но­го! Чес­тит съм да съм пре­жи­вял по­доб­ни ча­со­ве. Още то­га­ва усе­тих, че Еми­ли­ян Ста­нев ми ста­ва мой ду­хо­вен ба­ща. По­лу­ча­вах тла­сък за твор­чес­ка пре­во­да­чес­ка рабо­та, пос­ле из­с­ле­до­ва­тел­с­ка, а на­пос­ле­дък и в об­ласт­та на кул­тур­на­та дипло­ма­ция.

„От моя соб­с­т­вен опит знам, че по­доб­ни раз­го­во­ри ос­та­ват недокументира­ни и мо­гат да се преп­ре­да­ват са­мо твор­чес­ки по­дир вре­ме.”

„Имах­ме пов­тор­на сре­ща след из­да­ва­не­то на пре­во­да. То­ва ста­на три годи­ни по-къс­но, през ме­сец май, във ви­ла­та му в Бо­я­на. То­га­ва го бя­ха пусна­ли за крат­ко вре­ме от бол­ни­ца­та. Зна­е­ше ве­че за ус­пе­ха на из­да­ни­е­то. Вър­ху един ек­зем­п­ляр от не­го с тре­пе­ре­ща ръ­ка той из­ра­зи сво­я­та благодарност. Па­зя то­зи ав­тог­раф ка­то пър­ва скъ­по­цен­ност.”

„За как­во си го­во­рих­те то­га­ва?”

„То­ва от­но­во бя­ха не кон­сул­та­ции, а про­по­ве­ди. За ед­но­го! Аз от своя стра­на ис­ках да уз­ная ня­кои по-об­щи не­ща, из­вън кон­к­рет­ния текст на романа. Нап­ра­вих­ме про­дъл­же­ние на пре­диш­ния си раз­го­вор, ма­кар да бе мина­ло дос­та вре­ме. Пи­са­те­лят го­во­ре­ше страс­т­но, в еле­ган­тен стил и из­каз. Мно­го чист ду­шев­но из­г­леж­да­ше Еми­ли­ян Ста­нев в тия ча­со­ве. Той не ме въз­п­ри­е­ма­ше ка­то чуж­де­нец, а ка­то свой род­с­т­ве­ник. Мо­и­те въп­ро­си бя­ха само по­вод да се из­лее не­пов­то­рим мо­но­лог. То­га­ва на­ис­ти­на го по­чув­с­т­вах ка­то свой ду­хо­вен ба­ща.”

Кни­га­та е от­пе­ча­та­на през 1975 г. в по­ре­ди­ца­та „Ше­дьов­ри на све­тов­на­та ли­те­ра­ту­ра”. В твър­да ко­ри­ца. Вър­ху нея има ико­на – най-ста­ро­то изображение на Св. Иван Рил­с­ки. Из­да­ни­е­то по­лу­ча­ва мно­го до­бър при­ем сред чи­та­те­ли и кри­ти­ци. От­пе­ча­та­ни са прек­рас­ни ре­цен­зии, де­се­ти­на на брой. Пи­ше за кни­га­та и Ар­пад Гьонц, кой­то из­пит­ва го­ля­ма обич и ува­же­ние към бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра. Един от най-доб­ри­те ун­гар­с­ки пре­во­да­чи от английс­ки език да­ва ви­со­ка оцен­ка на пре­во­да с ог­лед на не­о­би­чай­на­та за­да­ча да се пре­да­де съ­от­вет­но един сред­но­ве­ко­вен стил и език. На­ри­ча сто­ре­но­то ис­тин­с­ки под­виг.

След ня­кол­ко го­ди­ни бу­да­пе­щен­с­ко­то из­да­тел­с­т­во „Ев­ро­па” включва прево­да на „Ан­тих­рист” в общ том с пре­во­ди­те на „Ле­ген­да за Си­бин, преслав­с­кия княз” /де­ло на Пе­тер Юхас/ и нап­ра­ве­ни­те до­пъл­ни­тел­но от Дьорд Сон­ди пре­во­ди на еми­ли­ян­с­та­не­ви­те раз­ка­зи „Исус и Ла­зар” и „Ти­хик и На­за­рий” – то­зи път без ту­ши­ра­не на ин­вер­си­и­те в тек­с­та. Кни­га­та повторно за­во­ю­ва го­лям ус­пех сред чи­та­те­ли­те.

„Го­во­ри ли ви Еми­ли­ян Ста­нев за сво­е­то убеж­де­ние, че Бъл­га­рия по­е­ма по гре­шен ис­то­ри­чес­ки път при княз Бо­рис І, ка­то въз­п­ри­е­ма хрис­ти­ян­с­т­во­то не от Рим, а от Ви­зан­тия?”

„Да, раз­би­ра се, с осо­бе­на страст из­ла­га­ше то­ва свое убеж­де­ние. Ста­на дума и как Пе­тър Ди­не­ков го е пос­ве­ща­вал в тай­ни­те на ста­ра­та бъл­гар­с­ка лите­ра­ту­ра. Го­во­ри съ­що за из­к­лю­чи­тел­на­та ро­ля на Пат­ри­арх  Ев­ти­мий.”

„В своя док­лад пред Пър­вия кон­г­рес по бъл­га­рис­ти­ка в Со­фия проф. Рикар­до Пи­кио, кой­то хвър­ли мост меж­ду сла­вис­ти­ка­та на Ев­ро­па и Аме­ри­ка, на­ре­че ста­ро­бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра „мат­ри­ца”. Тя има ка­то своя за­да­ча да раз­ра­бот­ва ос­нов­ни проб­ле­ми на ми­ро­въз­зре­ни­е­то. Счи­та се, че не е в ней­ния об­х­ват кон­к­рет­ни­ят бит на хо­ра­та, прес­тъп­ле­ни­я­та, лю­бов­та. А ня­кои на­ши съв­ре­мен­ни­ци из­пит­ват ос­тър ком­п­лекс на не­пъл­но­цен­ност от лип­са­та на кри­ми­на­лис­ти­ка и фан­тас­ти­ка в бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра и се за­е­мат с къс­на да­та да по­пъл­нят та­зи „не­пъл­но­та”. Опит­ват се да нас­тиг­нат Ага­та Крис­ти и Сти­вън Кинг – стру­ва ли си да се пра­ви то­ва?”

„Във все­ки слу­чай та­къв тип фи­ло­соф­с­ки ро­ман ка­то “Ан­тих­рист” в унгар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра ня­ма. За ев­ро­пейс­ка­та не мо­га да съм си­гу­рен…”

„Вие сте щас­т­лив чо­век…”

„На­ис­ти­на!”

След всич­ко го­ре­из­ло­же­но мо­жем да от­съ­дим, че Ве­ли­ко­тър­нов­с­ки­ят уни­вер­си­тет „Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий” с пъл­но ос­но­ва­ние обя­ви д-р Дьорд Сон­ди за свой по­че­тен док­тор. Към то­ва приз­на­ние е до­ба­вен и по­чет­ни­ят медал „Ма­рин Дри­нов” на Бъл­гар­с­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те.

Не, не са се свър­ши­ли и днес Ев­ти­ми­е­ви­те уче­ни­ци, оза­ре­ни от свет­ли­на­та на Све­та го­ра.

В. Словота днес,  20 май 2014г. – списание или вестник?