ДМИТРИЙ ЛИХАЧОВ
ЗА „ШЕСТОДНЕВА“

Маг­не­то­фо­нът на Ка­ли­на Ка­не­ва е за­па­ме­тил вър­ху лен­та за Българското национално радио един разговор с Дмит­рий Ли­ха­чов край До­ма на уче­ни­те във Вар­на.

На фона на шу­ма на мо­ре­то Ли­ха­чов раз­съж­да­ва:

„Кол­ко ли им е би­ло страш­но на ста­ри­те пъ­те­шес­тве­ни­ци в та­ка­ва тъм­ни­на! Гър­ци или ру­си. С мал­ки­те си пла­ва­тел­ни съ­до­ве. До­ри при тако­ва сла­бо въл­не­ние тряб­ва да е би­ло страш­но в мра­ка. Би­ло е неизвестно как­ви пле­ме­на ще ги срещ­нат тук. И как – дру­же­люб­но или враж­деб­но… И в съ­що­то вре­ме – как­во без­стра­шие! Имен­но вър­ху безстра­ши­е­то се е кре­пя­ла ця­ла­та древ­на кул­ту­ра – и ан­тич­на­та, и сред­но­ве­ков­на­та. В ед­но гръц­ко про­из­ве­де­ние пи­ше, че шу­мът на мо­ре­то по­ве­че от всич­ко на­пом­ня за веч­нос­тта. Абсо­лют­но съ­щи­ят шум се е разна­сял и пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни, и пре­ди три хи­ля­ди го­ди­ни. Ве­чен ритъм.

Йо­ан Екзарх е съз­дал ис­тин­ски химн за мо­ре­то! Въз­пя­ва тък­мо прибоя – как въл­на­та из­ска­ча вър­ху пя­съ­ка… Мо­ре­то из­ми­ва и мил­ва земя­та… В „Шес­тод­нев“ на Йо­ан Екзарх има ед­на за­бе­ле­жи­тел­на ми­съл: при­ро­да­та са­ма се въз­ста­но­вя­ва, са­ма опаз­ва се­бе си! Днес ве­че зна­ем, че то­ва е въз­мож­но са­мо до из­вес­тен пре­дел, но то­га­ва е би­ло на­пъл­но реално. Кол­ко­то и дъж­до­ве да пад­нат, мо­ре­то не из­ли­за из­вън бре­го­ве­те си. Кол­ко­то и слън­це­то да из­па­ря­ва во­да­та, мо­ре­то ви­на­ги си ос­та­ва на ед­но и съ­що рав­ни­ще. Са­мо­въз­ста­но­вя­ва­не­то е приз­нак на жи­вия организъм. Имен­но жи­ви­ят ор­га­ни­зъм е спо­со­бен да въз­ста­но­вя­ва сам себе си. От та­ко­ва гле­ди­ще мо­ре­то е съв­сем жи­во: въз­ста­но­вя­ва чистота­та си, ви­на­ги за­паз­ва сво­е­то рав­ни­ще“.

Дни по­дир то­ва в со­фий­ска­та хо­тел­ска стая ста­ва ду­ма за пър­вия цялос­тен пре­вод на „Шес­тод­нев“ на но­во­бъл­гар­ски език.

Дмит­рий Сер­ге­е­вич обоб­щава то­га­ва:

– „Шес­тод­нев“ е ед­на от най-раз­прос­тра­не­ни­те кни­ги в Древ­на Русия. И най-лю­би­ма. Ней­ни­ят жи­вот се ока­за не­о­би­чай­но продължителен – чак до ХIХ в. (Ще до­пъл­ня: за пос­ле­ден път „Шестод­нев“ е пре­пи­сан в са­мо­то на­ве­че­рие на Вто­ра­та све­тов­на война, в сре­да­та на след­ва­щия век. Б.м., И. П.) „Шес­тод­нев“ не е ос­та­рял в сравнение с дру­ги кни­ги. Ока­за се най-жиз­нес­по­со­бен! За­бе­ле­жи­тел­но! Поз­на­вам един хид­ро­лог – Ни­ко­лай Ни­ко­ла­е­вич Гор­ки, кой­то на­пи­са книга за мо­ре­то и тя за­поч­ва с ци­тат на Йо­ан Екзарх Бъл­гар­ски.

Съ­дър­жа­ни­е­то на „Шес­тод­нев“ об­хва­ща це­лия свят. Кни­га­та е много по­е­тич­на. Тя из­ра­зя­ва въз­хи­ще­ни­е­то от све­та – „удив­ле­ние миром“. Не са­мо въз­хи­ще­ние, но и удив­ле­ние.

Ето как­во в „Шес­тод­нев“ е мно­го важ­но. Йо­ан Екзарх въз­при­е­ма приро­да­та ка­то оп­ре­де­ле­на сис­те­ма, ка­то ор­га­ни­зъм, къ­де­то всич­ко си има сво­е­то мяс­то; мис­ли­те­лят виж­да фун­кци­и­те на вся­ка от­дел­на част във Все­ле­на­та ка­то ця­ло. Би би­ло мно­го по­лез­но съв­ре­мен­ни круп­ни уче­ни от раз­лич­ни об­лас­ти – фи­зи­ци, бо­та­ни­ци, зо­о­ло­зи, хид­ро­ло­зи и т.н., да про­ко­мен­ти­рат от свое гле­ди­ще съ­чи­не­ни­е­то на Йо­ан Екзарх...

Учуд­ва ми­съл­та на ста­ро­бъл­гар­ския пи­са­тел, че чо­ве­кът е по-це­нен от звез­ди­те (из­ка­за­на в пър­ва­та част на Чет­вър­то­то сло­во, ко­я­то се при­е­ма за пи­са­на от са­мия Йо­ан Екзарх)...

И съ­щев­ре­мен­но чо­ве­кът не се схва­ща ка­то дес­пот в при­ро­да­та! Йоан Екзарх го­во­ри за чо­ве­ка ка­то част от при­ро­да­та, най-важ­на­та част. Та­ка че еко­ло­ги­чес­ки­те проб­ле­ми са ве­че пос­та­ве­ни още то­га­ва, пре­ди де­сет ве­ка.

В об­щи ли­нии „Шес­тод­нев“ е съз­да­ден въз ос­но­ва на съ­чи­не­ния на Васи­лий Ве­ли­ки, а Ва­си­лий Ве­ли­ки се ос­но­ва­ва вър­ху ан­тич­на­та и елинистич­на­та фи­ло­со­фия. Та­ка че кни­га­та е ре­зул­тат от многовековното раз­ви­тие на чо­веш­ка­та кул­ту­ра.

Кул­ту­ра­та е нат­руп­ва­не на цен­нос­ти. И бъл­гар­ски­ят дял в натрупване­то на цен­нос­ти е мно­го го­лям. През Х в. в Бъл­га­рия е направено обоб­ще­ние на пре­диш­ния опит. И е нап­ра­ве­но тол­ко­ва доб­ро обоб­ще­ние, че то е ос­та­на­ло в рус­ка­та ли­те­ра­ту­ра чак до ХIХ век.“

– А как въз­при­е­ма­те иде­я­та за Го­ле­мия и Мал­кия Кос­мос? – го пита Калина Канева.

– Тя се раз­прос­ти­ра не са­мо вър­ху чо­ве­ка. Как­во пред­став­ля­ва например цър­ква­та ка­то ар­хи­тек­ту­ра? Зда­ни­е­то е мал­ка все­ле­на. Има гла­ва-ку­пол, ра­ме­на, очи, веж­ди. Ка­за­но­то се от­на­ся и за най-обикно­ве­на­та къ­ща. Иде­я­та за прет­во­ря­ва­не­то на ця­ла­та Все­ле­на в малка Все­ле­на има ня­кол­ко сте­пе­ни: от го­ле­мия свят до мал­кия свят. Мал­ки­ят свят е до­мът, оби­та­ли­ще­то на чо­ве­ка. А чо­ве­кът е съ­що един ма­лък свят. Съ­щес­тву­ва­ли са от­дав­наш­ни схва­ща­ния, че чо­ве­кът в своята ор­га­ни­за­ция съ­от­вет­ству­ва на Все­ле­на­та. То­ва е мно­го важ­но, за­що­то ста­ва ду­ма за вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та на чо­ве­ка с при­ро­да­та, за хар­мо­ни­я­та.

Стру­ва ми се, че и се­га – нап­ри­мер, ко­га­то чо­век се ле­ку­ва с бил­ки, а не с хи­ми­чес­ки ле­кар­ства – чо­век въз­при­е­ма се­бе си ка­то част от природа­та, усе­ща един­ство­то си с при­ро­да­та. Чо­век тръг­ва и сам тър­си ле­ко­ви­ти тре­ви. Има чув­ство­то, че са­ма­та при­ро­да го ле­ку­ва.

Ми­съл­та, че Йо­ан Екзарх раз­глеж­да при­ро­да­та ка­то един­но ця­ло и чо­ве­ка ка­то част от при­ро­да­та – пов­та­рям – е мно­го важ­на. „Шестод­нев“ е съв­ре­мен­на кни­га, за­що­то е по­е­тич­на кни­га за природата. За­то­ва е имал та­ко­ва зна­че­ние за Ру­сия – да­же до ХIХ век „Шес­тод­нев“ е по­е­зия, по­е­тич­но от­но­ше­ние към при­ро­да­та, ко­е­то трябва да съ­щес­тву­ва у чо­ве­ка!

Септември 1982 г.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София