РИКАРДО ПИКИО

По­четен док­тор
на Со­фий­ския уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Охрид­ски“

в мо­и­те научни за­ни­ма­ния аз из­пол­звам на­уч­ни­те тради­ции на раз­ни на­ро­ди. граж­да­ни­те на та­зи иде­ал­на  „кни­жов­на ре­пуб­ли­ка“ са всич­ки ония, ко­и­то в езиковите раз­ли­чия на тек­сто­ве­те, от­ра­зя­ва­щи различни кул­ту­ри, тър­сят общ ду­хо­вен език, та­къв език, кой­то тъл­ку­ва ис­то­ри­я­та, по­е­зи­я­та, раз­лич­ни­те ре­ли­гии и нра­ви ка­то из­раз на ед­но об­що нас­лед­ство. В Бъл­га­рия имам мно­го мои „съг­раж­да­ни“, вер­ни на иде­ал­на­та консти­ту­ция на respublica litterarum. То­ва ду­хов­но граж­дан­ство не ни пре­чи да бъ­дем вер­ни на на­ши­те исто­ри­чес­ки оте­чес­тва.

В ТЪРСЕНЕ НА ОБЩОТО

Или как проф. Ри­кар­до Пи­кио
обе­ди­ня­ва на­уч­ни­те и кул­тур­ните тра­ди­ции
на Евро­па и Аме­ри­ка

Мно­зи­на са за­пом­ни­ли от те­ле­ви­зи­я­та, ра­ди­о­то или в пря­ко об­щу­ва­не  по вре­ме на на­уч­ни­те сре­щи оча­ро­ва­тел­на­та ус­мив­ка на то­зи ве­дър италиа­нец и не­го­вия мек бъл­гар­ски език, про­из­на­сян уди­ви­тел­но правилно. Не­у­сет­но и трай­но проф. Ри­кар­до Пи­кио е нав­ля­зъл в съкровения кръг на най-близ­ки­те нам не­ща, че кол­ко­то и да се стре­мят някои да се от­да­ле­ча­ват от тях и от не­го, не­из­мен­но все по­ве­че се приближа­ват всъщ­ност към не­го и към те­зи най-близ­ки нам не­ща. Но такава е чо­веш­ка­та при­ро­да: тряб­ва да нап­ра­виш пъл­на оби­кол­ка на земното къл­бо и да се вър­неш към не­ща­та, ко­и­то са не­пос­ред­стве­но до тебе, въз­при­е­май­ки ги по но­во­му от­стра­ни, обо­га­тен с опи­та на дру­ги наро­ди и кул­ту­ри.

Дей­стви­тел­но на­деж­ден чи­че­ро­не в та­зи пре­о­цен­ка на на­ши­те ос­нов­ни стой­нос­ти мо­же да бъ­де тък­мо Ри­кар­до Пи­кио.

Той е ра­бо­тил дос­та го­ди­ни в раз­лич­ни уни­вер­си­те­ти на За­пад­на Европа. Ро­дом е ита­ли­а­нец, въз­пи­та­ник на проф. Енри­ко Да­ми­а­ни, ба­ща­та на за­пад­но­ев­ро­пей­ска­та бъл­га­рис­ти­ка. Сет­не учи при проф. Ро­же Бер­нар  в Па­риж. Лек­тор е по ита­ли­ан­ски език във Вар­шав­ския уни­вер­си­тет (1947 г.), до­цент по сла­вян­ска фи­ло­ло­гия в Рим­ския уни­вер­си­тет (1953 г.), про­фе­сор по рус­ка ли­те­ра­ту­ра в Уни­вер­си­те­та на Фло­рен­ция (1954 г.), пре­по­да­ва­тел по сла­вян­ска фи­ло­ло­гия в Уни­вер­си­те­та на Пи­за (1961 г.).

През 1972 г. Ри­кар­до Пи­кио на­пус­ка длъж­нос­тта на про­фе­сор-ти­ту­ляр на Ка­тед­ра­та по сла­вян­ска фи­ло­ло­гия и ди­рек­тор на Инсти­ту­та по славянска фи­ло­ло­гия в Рим­ския уни­вер­си­тет, ко­я­то за­е­ма по дос­той­нство де­сет го­ди­ни по­ред, и се от­пра­вя за Съ­е­ди­не­ни­те ща­ти. Там бли­зо две десе­ти­ле­тия ра­бо­ти ка­то пре­по­да­ва­тел в Ка­тед­ра­та по сла­вян­ски ези­ци и сла­вян­ска ли­те­ра­ту­ра при Йейл­ския уни­вер­си­тет.

Към за­пад­но­то по­лу­къл­бо мо­же би го от­веж­дат из­вън­ред­на­та му привър­за­ност към пъ­ту­ва­ни­я­та, лич­на­та сво­бо­да и неп­ре­съх­ва­ща­та жаж­да за чо­веш­ко об­щу­ва­не. Неп­рес­тан­ни­те пре­ли­та­ния през Атлан­ти­ка по негово лич­но приз­на­ние не го отег­ча­ват или из­мо­ря­ват, а тък­мо нап­ро­тив – раз­то­вар­ват го и го обо­га­тя­ват. Пре­би­ва­вай­ки в Евро­па, той все си мис­ли за сво­и­те уче­ни­ци и при­я­те­ли в Аме­ри­ка. Намирайки се сред тях в САЩ, ми­съл­та му го во­ди об­рат­но – към не­го­ви­те уче­ни­ци и при­я­те­ли в Евро­па. На­деж­да­та, че след все­ки но­ви три ме­се­ца той ще се ви­ди и с ед­ни­те, и с дру­ги­те, му но­си не­за­ме­ни­мото щас­тие на вдъх­но­ве­ни­е­то за но­ва ра­бо­та.

Ри­кар­до Пи­кио бе сред пър­ви­те, ко­и­то под­кре­пи­ха уси­ли­я­та ни да спис­ва­ме Ки­ри­ло-­Ме­то­ди­ев­ски вес­тник с на­ме­ре­ни­е­то да пред­ста­вя­ме пред ши­ро­ка­та об­щес­тве­ност най-но­ви­те пос­ти­же­ния на уче­ни­те – слависти и бъл­га­рис­ти. На мла­ди­ни, до­ка­то е бил в Па­риж, той е ра­бо­тил и ка­то ко­рес­пон­дент на ита­ли­ан­ски вес­тник. Още в са­мо­то на­ча­ло ни да­де про­фе­си­о­нал­ни на­път­ствия, ка­то ни по­ощ­ри да пре­о­до­ля­ва­ме политически­те прис­трас­тия с под­чер­та­ва­не на ду­хов­ни­те тър­се­ния на общо­то меж­ду раз­лич­ни­те на­ро­ди и кул­ту­ри.

В дни­те след връч­ва­не­то на Меж­ду­на­род­на­та наг­ра­да „Бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий“, още по-не­о­би­чай­но пред­раз­по­ло­жен по­ра­ди ви­со­ко­то признание, той из­ло­жи свои наб­лю­де­ния и зак­лю­че­ния от­нос­но бъл­гар­ския при­нос в об­що­чо­веш­ка­та кул­ту­ра.

Под­чер­та от­но­во сво­е­то на­уч­но зак­лю­че­ние за ста­ро­бъл­гар­ския език ка­то тре­ти кла­си­чес­ки език на но­ва Евро­па; сред­ство не са­мо за поддържане на хрис­ти­ян­ска­та ре­ли­гия, а из­пъл­ня­ващ в съ­що­то вре­ме функци­я­та на над­на­ци­о­на­лен, меж­ду­на­ро­ден език.

По­пи­тах го то­га­ва как­во е об­що­то меж­ду гръц­кия, ла­тин­ския и старобъл­гар­ския език. На­ли обик­но­ве­но ка­то от­глас от спо­ро­ве­те с триезич­ни­ци­те и до днес все тър­сим раз­ли­чи­я­та меж­ду тях. 

Пи­кио из­ка­за поз­драв­ле­ние за то­зи ряд­ко пос­та­вян въп­рос и из­ло­жи сво­и­те на­уч­ни до­во­ди за то­ва.

Според него най-съ­щес­тве­на­та при­ли­ка меж­ду ла­тин­ския и ста­ро­бъл­гар­ския език е, че те пред­ста­вят над­на­ци­о­нал­ни, меж­ду­на­род­ни об­щнос­ти. При то­ва трябва да се има пред­вид не са­мо ста­ро­бъл­гар­ският език от IХ-Х в., а и него­ва­та по-раз­ши­ре­на фор­ма, ко­я­то се раз­ви­ва впос­лед­ствие вър­ху основа­та на ста­ро­бъл­гар­ско­то нас­лед­ство, т.нар. цър­ков­нос­ла­вян­ски език, кой­то ста­ва общ ли­те­ра­ту­рен език на пра­вос­лав­но­то сла­вян­ство. От България той се раз­прос­тра­ня­ва във всич­ки ос­та­на­ли пра­вос­лав­ни славянски стра­ни, а и в ня­кои нес­ла­вян­ски. Прев­ръ­ща се в сред­ство за общу­ва­не меж­ду граж­да­ни­те на то­га­ваш­на­та „Кни­жов­на ре­публ­и­ка на правос­лав­но­то сла­вян­ство“, спо­ред пре­во­да на сред­но­ве­ко­вен тер­мин от вре­ме­то на Ре­не­сан­са.

Дру­га при­ли­ка меж­ду ла­тин­ския и ста­ро­бъл­гар­ския език е необходимос­тта през все­ки са­мос­то­я­те­лен ис­то­ри­чес­ки пе­ри­од те да бъ­дат гра­ма­ти­чес­ки и фор­мал­но оп­ре­де­ле­ни. В стра­ни­те на пра­вос­лав­но­то славян­ство нап­ри­мер има т.нар. „ис­прав­ле­ние книг“, ко­е­то пред­став­ля­ва иде­а­ла за об­ща кни­жов­на и пра­во­пис­на нор­ма. Раз­би­ра се, чес­то пъ­ти та­зи нор­ма си ос­та­ва иде­ална, за­то­ва из­сле­до­ва­те­ли­те го­во­рят за раз­лич­ни редак­ции на ръ­ко­пи­си­те, за раз­лич­ни гра­ма­ти­чес­ки фор­ми на ду­ми­те. Но до ХVIII в. иде­ал или по­не идея за общ над­на­ци­о­на­лен език на православни­те сла­вя­ни си ос­та­ва ези­кът, из­гра­ден вър­ху ста­ро­бъл­гар­ско­то нас­лед­ство.

Мо­же би тък­мо то­ва во­ди и до по­ви­ше­ния ин­те­рес към старобългарския език сред на­уч­на­та об­щес­тве­ност и в на­ши дни. По­не в Со­фия, чес­то пов­та­ряше проф. Пи­кио, бъл­гар­ски­ят език тряб­ва да бъ­де между­на­ро­ден език.

Ка­то пред­ста­ви­тел на две съв­ре­мен­ни на­уч­ни шко­ли Пи­кио прех­вър­ли мост меж­ду Евро­па и Аме­ри­ка. Как­ви са не­го­ви­те из­во­ди от то­зи це­нен опит? Как­ви кон­крет­ни въз­мож­нос­ти съ­щес­тву­ват за из­граж­да­не­то на но­ви по­ко­ле­ния сла­вис­ти и бъл­га­рис­ти?

Аме­ри­кан­ски­те сла­вис­ти имат по-доб­ри въз­мож­нос­ти за ра­бо­та от евро­пей­ски­те – бо­га­ти биб­ли­о­те­ки, ма­те­ри­ал­на обез­пе­че­ност, въз­мож­ност за раз­лич­ни пъ­ту­ва­ния в мно­го стра­ни. Та­ка или ина­че мост меж­ду слависти­ка­та в Евро­па и Аме­ри­ка ве­че съ­щес­тву­ва.

Учи­те­лят из­реж­даше име­на­та на свои уче­ни­ци, ко­и­то се раз­ви­ват ка­то надеж­дни из­сле­до­ва­те­ли: Хар­ви Гол­дблат, Ми­ке­ла Йо­вин, Кра­си­мир Станчев. Раз­каз­ваше как е пре­ка­рал дъл­ги ча­со­ве под ку­по­ла на Со­фий­ския уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Охрид­ски“ в раз­го­вор със свои по­чи­та­те­ли и пос­ле­до­ва­те­ли. Раз­би­ра се, го­во­рех­ме на бъл­гар­ски, под­чер­та­ваше той. И продъл­жа­ваше с ус­мив­ка: в един мо­мент аз ве­че не зна­ех къ­де се на­ми­рам – да­ли в Со­фия, или в Рим, или пък в Па­риж, не зна­ех да­ли съм в Аме­ри­ка или в Евро­па; ка­то раз­го­ва­рях с те­зи мла­ди хо­ра, аз ве­че ги чув­ствах ка­то свои съ­на­род­ни­ци в на­ша­та „Кни­жов­на ре­пуб­ли­ка“.

Изли­за, че то­ва по­ня­тие не е тол­ко­ва книж­но и из­кус­тве­но, кол­ко­то може да се стру­ва на ня­кои.

Не ща да из­пус­на слу­чая да пре­ве­да зак­лю­че­ни­е­то на проф. Ри­кар­до Пи­кио от­нос­но ед­на не­об­хо­ди­ма, но край­но под­це­ня­ва­на в Евро­па, за разли­ка от Аме­ри­ка, ин­те­лек­ту­ал­на дей­ност. Ста­ва ду­ма за т.нар. открива­не на от­кри­ти­я­та или пре­во­дът на на­уч­ни­те пос­ти­же­ния от техния спе­циа­ли­зи­ран език на ези­ка на спе­ци­а­лис­ти­те от дру­ги об­лас­ти, на­ри­ча­но у нас на­уч­на по­пу­ля­ри­за­ция и счи­та­но от­кро­ве­но за вто­ра ръ­ка дей­ност, от­ми­на­ва­на и под­це­ня­ва­на.

В Аме­ри­ка има дос­та спе­ци­а­лис­ти, ко­и­то се от­да­ват на популяризиране­то на на­у­ка­та и чес­то пъ­ти те зна­ят до­ри по­ве­че – във всеки слу­чай не по-мал­ко от най-го­ле­ми­те спе­ци­а­лис­ти в та­зи об­ласт. Сами­ят проф. Пи­кио въз­пи­та­ва у се­бе си по­доб­но уме­ние по вре­ме на своя прес­той в САЩ, ко­е­то обяс­ня­ва и от­зив­чи­вос­тта му към жур­на­лис­ти­те. В Евро­па и Ита­лия, каз­а той, чес­то пъ­ти раз­съж­да­ва­ме та­ка за ста­ра­та европей­ска кул­ту­ра: аз не ги раз­би­рам те­зи не­ща дос­та­тъч­но доб­ре, мо­и­те чи­та­те­ли ще ги раз­бе­рат още по-мал­ко; и в пуб­ли­ка­ци­и­те си на­роч­но те упот­ре­бя­ват поз­на­ти из­ра­зи и по­ня­тия, уж да бъ­дат яс­ни за всич­ки. В универ­си­те­ти­те, в учи­ли­ща­та, в раз­лич­ни кул­тур­ни ин­сти­ту­ти тряб­ва да се об­ръ­ща спе­ци­ал­но вни­ма­ние за под­го­тов­ка на хо­ра, ко­и­то да бъ­дат посредни­ци меж­ду на­у­ка­та и пуб­ли­цис­ти­ка­та, да се раз­ви­ва тех­ният общ език, да бъ­дат от­кри­ва­те­ли на от­кри­ти­я­та на уче­ни­те за ши­ро­ка­та читателска пуб­ли­ка.

Ако пи­та­те мен, то­ва е съ­що поп­ри­ще за из­рас­тва­не на цен­ни журналис­ти и на­уч­ни ра­бот­ни­ци, ко­и­то по сво­я­та под­го­тов­ка и вът­реш­на наг­ла­са всъщ­ност за­е­мат меж­ди­на­та меж­ду на­у­ка­та и пуб­ли­цис­ти­ка­та и оттам да бъ­дат по­лез­ни и за на­у­ка­та, и за пуб­ли­цис­ти­ка­та.

Нак­рая и ед­но от­кро­ве­ние на го­ле­мия учен.Той го спо­де­ли, без да бъ­де пи­тан на­роч­но за не­го. Аз съм сла­вист, каз­а той, за­ни­ма­вам се с рус­ка лите­ра­ту­ра, за­ни­ма­вам се с пол­ска ли­те­ра­ту­ра, жи­вях дъл­го вре­ме в Амери­ка, пре­мес­тих се от­но­во в Ита­лия. Но всич­ки зна­ят, че из­пит­вам особе­но чув­ство към Бъл­га­рия. В ни­то ед­на дру­га стра­на, как­то в България, не мо­же да усе­тя по­до­бен дух на ува­же­ние към хо­ра­та на науката. Извес­тно е, че прос­ве­та­та е ве­ко­вен иде­ал на бъл­га­ри­на и то­зи фено­мен във вся­ко ис­то­ри­чес­ко вре­ме се из­ра­зя­ва раз­лич­но. В дру­ги страни се при­е­ма, че един чо­век, кой­то се за­ни­ма­ва с фи­ло­ло­гия или литера­ту­ра, не е тол­ко­ва ва­жен кол­ко­то, да ре­чем, соб­стве­ни­кът на ня­коя бан­ка или гла­ва­та на ед­на по­ли­ти­чес­ка пар­тия, или пък он­зи, кой­то се зани­ма­ва с ма­те­ма­ти­ка или фи­зи­ка.

Има и по-кра­си­ви стра­ни от Бъл­га­рия. Но Бъл­га­рия има по-съ­щес­тве­ни пре­и­му­щес­тва, ко­и­то тряб­ва дъл­бо­ко да се осъз­на­ят и да се оце­нят.

Учи­ли­ща и чер­кви има в мно­го стра­ни по све­та – чи­та­ли­ща има са­мо в Бъл­га­рия!

Интервюто с проф. Рикардо Пикио е отпечатано

във в. „Антени“, бр. 33, 13 август 1980.