ЕДИН ОТ КОВАЧИТЕ
НА БОГОЛОНТА

Или сло­во за Ку­йо Ку­ев (про­фе­сор и док­тор):
ед­на зем­на съд­ба, срас­на­та със съд­ба­та
на ръ­ко­пис­на­та бъл­гар­ска кни­га

Пи­ша се­га – и усе­щам дъ­ха му до ме­не в дъл­бо­ки­те сне­го­ве на ед­но гроби­ще край Не­ва. Бе­ше през яну­а­ри 1978 го­ди­на. В Рус­кия му­зей на Ленин­град (се­га от­но­во Сан­кт Пе­тер­бург) бя­ха из­ло­же­ни сред­но­ве­ков­ни бъл­гар­ски ръ­ко­пи­си от На­род­на­та биб­ли­о­те­ка „Ки­рил и Ме­то­дий“ в София. То­ва ста­на за пръв и пос­ле­ден път: спе­ци­а­лис­ти­те от та­мош­ни­те кни­гох­ра­ни­ли­ща де­се­ток­рат­но под­чер­та­ха, че е не­до­пус­ти­мо по­доб­ни ценнос­ти да се раз­на­сят на­сам и на­там – ка­къв­то бе за­ми­съ­лът, по­доб­но на из­лож­би­те с бъл­гар­ски ико­ни; кни­ги­те при по­доб­ни пъ­ту­ва­ния мо­гат да се ув­ре­дят не­поп­ра­ви­мо, а и в края на кра­и­ща­та ни­кой му­зей или биб­ли­о­те­ка не си го поз­во­ля­ват. Не бя­ха съв­сем пра­ви: два пъ­ти ве­че в Бъл­га­рия бе дона­ся­но със спе­ци­а­лен са­мо­лет и ох­ра­на Чет­ве­ро­е­ван­ге­ли­е­то на цар Иван Алек­сан­дър. Щом Бри­тан­ският му­зей пра­ви по­доб­но из­клю­че­ние, възможни са и дру­ги из­клю­че­ния. Но та­ка или ина­че, кни­ги­те си се прибраха в Со­фия и по-на­та­тъш­ни­те им пъ­те­шес­твия по раз­ни стра­ни бя­ха от­ло­же­ни.

А тък­мо бъл­гар­ска­та ръ­ко­пис­на кни­га е кни­га пъ­те­шес­тве­ник. Книга стра­да­лец, из­гна­ник, мъ­че­ник. И неслу­чай­но про­ф. Ку­йо Ку­ев бе­ше пъ­ту­вал на се­вер за­ед­но с тях и се­де­ше да ги па­зи, до­ка­то трае из­лож­ба­та. Го­ди­ни на­ред ве­че той бе тръг­нал по ди­ри­те на те­зи кни­ги и ус­пя „да хва­не ди­ри­те“ на мно­го от тях. Сви­де­тел­ство за то­ва са две­те из­да­ния на енцикло­пе­дич­ния му сбор­ник „Съд­ба­та на ста­ро­бъл­гар­ска­та ръ­ко­пис­на кни­га през ве­ко­ве­те“, осъ­щес­тве­на от из­да­тел­ство „На­у­ка и из­кус­тво“ през 1979 г. и 1986 г. (в ни­щож­но ма­лък ти­раж).

Тък­мо по­пъл­ва­не­то на до­ку­мен­та­ци­я­та за та­зи кни­га ни от­ве­де два­ма­та в зак­ри­то­то до­ре­во­лю­ци­он­но гро­би­ще на Ва­си­ли­ев­ския ос­тров. То­ва ста­на в сво­бод­ни­те ча­со­ве по вре­ме на из­лож­ба­та.

При вхо­да на гро­би­ще­то има­ше па­мет­на пло­ча, че там е пог­ре­ба­на Пуш­ки­но­ва­та ба­вач­ка Ари­на Ро­ди­о­нов­на. По ог­ром­ни­те се­мей­ни гроб­ни­ци ли­че­ше, че и дру­ги зна­ме­ни­тос­ти са пог­ре­ба­ни там, ала за тях то­га­ва не се го­во­ре­ше ни­що. Про­ф. Ку­ев бе уз­нал, че сред тях е и По­лих­ро­ний Ага­пиевич Сир­ку (1855 – 1905) – един от из­сле­до­ва­те­ли­те на Тър­нов­ска­та книжов­на шко­ла, про­уч­вал дос­та на­ши ръ­ко­пи­си, ав­тор на при­нос­ни трудо­ве вър­ху тях. Ни­къ­де не бил виж­дал не­гов пор­трет, мно­го му се искало да го ви­ди как из­глеж­да и на вся­ка це­на да го вклю­чи в кни­га­та си. Ка­за­ли му бя­ха, че има пор­це­ла­нов пор­трет вър­ху над­гро­би­е­то му.

Пос­рещ­на ни при вхо­да на гро­би­ще­то ста­ра же­на с мет­ла в ръ­ка, излязла ся­каш из­меж­ду стра­ни­ци­те на ста­ра рус­ка кни­га. Ни­ка­къв друг човек не се виж­да­ше на­о­ко­ло. Ста­ри­ца­та ни раз­ре­ши да по­тър­сим, как­во­то ни ин­те­ре­су­ва. Ва­ле­ше рус­ки сняг. Бе­ше ве­че нат­ру­пал до ко­ле­не. Почнахме да га­зим меж­ду гроб­ни­ци­те, но се ока­за, че то­ва е без­смис­ле­но, за­що­то точ­но­то мяс­то на гро­ба на Сир­ку не ни бе­ше из­вес­тно, а всич­ко бе от­ру­па­но със сняг.

Не раз­брах от­къ­де след то­ва Ку­ев все пак го на­ме­ри този портрет и го пос­та­ви във вто­ро­то из­да­ние на кни­га­та си сред Сте­фан Вер­ко­вич, Антоний Ка­пус­тин, Вла­ди­мир Ста­сов, Антон Бу­ди­ло­вич и Кон­стан­тин Рад­чен­ко.

Не мо­га му се от­пла­ти на Учи­те­ля и на оня свят! Бла­го­да­ре­ние на не­го в оне­зи дни по вре­ме на из­лож­ба­та ус­пях да ви­дя с очи­те си на­ши съкровища в Сан­кт-Пе­тер­бур­гски­те кни­гох­ра­ни­ли­ща. Мал­ци­на са ги виждали та­ка за крат­ко вре­ме и тол­ко­ва мно­го. Не се на­е­мам още смис­ле­но да раз­ка­жа за то­ва. Са­мо ще от­бе­ле­жа, че сре­ща­та с ори­ги­на­ла на та­къв кни­жо­вен па­мет­ник е ни по­ве­че, ни по-мал­ко срав­ни­мо с ра­ди­а­ци­он­но облъч­ва­не. От съ­ща­та не­ле­чи­ма бо­лест го­ди­ни на­ред бо­ле­ду­ва­ше и про­фе­сор Ку­ев, не мо­жа да се отър­ве от нея до свър­ше­ка на дни­те си.

А тя си е, оказ­ва се, вро­де­на, та­зи „бо­лест“. Той е ро­дом от сел­це със стран­но­то име Бо­го­лон­та. На­ми­ра се в бла­гос­ло­ве­на­та до­ли­на под връх Юмрук­чал (се­га връх Бо­тев), меж­ду Сев­ли­е­во и Тро­ян, по-точ­но пре­ди Тро­ян­ския ма­нас­тир, меж­ду се­ла­та Кръ­ве­ник и Острец, при днеш­ния град Април­ци. Тър­нов­ският го­вор, цар­ски­те наз­ва­ния на окол­ни мес­тнос­ти, леген­дите за па­да­не­то на Тър­но­во, из­пра­ща­не­то на мла­де­жи да се учат за духов­ни­ци в Ки­ев, во­де­що­то мяс­то на ту­каш­ни­те све­щен­и­ци в подготовката и осъ­щес­твя­ва­не­то на де­вет­днев­на­та ре­пуб­ли­ка през май 1876-а, из­го­ре­ли­те ста­ри чер­ков­ни кни­ги в скри­но­ве­те по вре­ме на пог­ро­ма  са все до­ка­за­тел­ство за кръв­на род­стве­на и ду­хов­на връз­ка със ста­ра­та българ­ска сто­ли­ца.

Са­мо­то име на меж­ду­на­род­но приз­на­тия учен съ­що е до­ка­за­тел­ство за то­ва. Мно­зи­на са си поз­во­ля­ва­ли ехид­ни за­бе­леж­ки по този по­вод, счи­тай­ки го по­ве­че за по­то­мък на гра­ов­ци или трън­ча­ни. Кой да им ка­же, че „ку­йо“ всъщ­ност оз­на­ча­ва „ко­вач“, а гла­го­лът „куайти“ означава „кова“, зас­ви­де­тел­ст­ван още в Суп­ра­съл­ско­то еван­ге­лие – старо­бъл­гар­ски ки­рил­ски па­мет­ник от ХI век, и то са­мо един-един­ствен път. Суп­ра­съл е стар ма­нас­тир в Пол­ша, къ­де­то е оце­лял от­къс­лек от та­зи кни­га и мо­же би неслу­чай­но Ку­е­ви­те пъ­ти­ща на мла­дос­тта го от­веж­дат имен­но на­там. След вре­ме при ед­но по­се­ще­ние в Бя­лис­ток два­ма­та със съп­ру­га­та си по­се­ща­ват ма­нас­ти­ра в Суп­ра­съл.

Но пре­ди то­ва след­ва да се знае дру­го. Мал­ко­то мом­че ос­та­ва са­мо на един ме­сец си­ра­че – ба­ща­та уми­ра в до­ма си от ти­фус на 22-­го­диш­на възраст. Мно­го­люд­на­та че­ляд ос­та­ва вър­ху ръ­це­те на май­ка­та. А мал­ки­ят Ку­йо бил па­мет­лив и тру­до­лю­бив, на­пи­рал към уче­ни­е­то.

След пов­тор­но­то омъж­ва­не на май­ка­та за не­го ня­ма мяс­то в но­вия и дом. Той оти­ва при ро­ди­те­ли­те на ба­ща си. Там ня­мат на­ме­ре­ние да го дават на учи­ли­ще, зас­та­вят го да гле­да кра­ви­те и би­во­ли­ци­те. То­га­ва момче­то оти­ва при ро­ди­те­ли­те на май­ка си, ко­и­то за не­го­ва ра­дост за­чи­тат гра­мот­нос­тта. До края на гим­на­зи­я­та той хо­ди на учи­ли­ще все с преправени­те ста­ри дреш­ки на вуй­чов­ци­те си.

Един чо­век, кой­то тръг­ва по пъ­ти­ща­та на кни­га­та пеш­ком, мо­же да стиг­не дей­стви­тел­но мно­го да­леч. И Ку­ев ус­пя да оти­де дос­та на­да­леч наис­ти­на, след­вай­ки ръ­ко­пис­на­та бъл­гар­ска кни­га. По вре­ме на раз­лич­ни кон­фе­рен­ции и из­лож­би, уре­де­ни за 1300-го­диш­ни­на­та от ос­но­ва­ва­не­то на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва, ка­то приз­нат из­сле­до­ва­тел на ста­ра­та ни книж­ни­на, из­во­ро­вед, той по­се­ти за­ед­но с дру­ги на­ши уче­ни Съ­е­ди­не­ни­те ща­ти, Япония, Индия. Има го на сним­ка за­ед­но с име­ни­тия япон­ски сла­вист Сьои­чи Ки­му­ра в То­кио, по вре­ме на не­го­ва лек­ция в То­кий­ския университет.

Но не се умо­ри от то­ва. А про­дъл­жи да че­те ко­рек­ту­ри­те на но­ви­те си тру­до­ве – сред ко­и­то и док­тор­ска­та му ди­сер­та­ция, за­щи­те­на през 1939 годи­на в Яге­лон­ския уни­вер­си­тет на Кра­ков вър­ху де­ло­то на Кон­стан­тин Кос­те­неч­ки; спо­ме­на­ти­те две из­да­ния за съд­ба­та на бъл­гар­ска­та ръ­ко­пис­на кни­га; ста­тии за Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ска­та ен­цик­ло­пе­дия. Пос­лед­на­та му статия всъщ­ност се яви в пър­вия том на Си­ме­о­но­вия сбор­ник, пет ме­се­ца пре­ди да си оти­де от нас.

Има един ря­дък мо­мент, оп­ре­де­лен за съ­об­ща­ва­не на осо­бе­ни не­ща, гра­нич­ни, меж­ду ис­ти­на­та и ле­ген­да­та, до­ня­къ­де слу­чи­ло се, до­ня­къ­де измис­ле­но, ко­е­то всъщ­ност но­си най-вяр­на­та пред­ста­ва за лич­нос­тта на чове­ка и за стой­нос­тта на не­го­ва­та чо­веш­ка ми­сия.

То­ва са ми­ну­ти­те на връ­ща­не след пог­ре­бе­ни­е­то. Чо­ве­кът си е оти­шъл от нас, но ду­ша­та му е още око­ло нас. Тя­ло­то е пре­да­де­но на зе­мя­та. Ду­хът е ос­та­нал ос­во­бо­ден от не­го. Мъл­ча­ли­во и спо­кой­но, из­ба­ве­ни от всекиднев­ни ули­сии и оз­лоб­ле­ния, хо­ра­та си спо­де­лят по чо­веш­ки помежду си за чо­ве­ка, с ко­го­то са се раз­де­ли­ли.

Та­ка ста­на и се­га.

Два­ма­та с Пет­ко То­тев на връ­ща­не от Ку­е­во­то из­пра­ща­не се запознахме с не­гов бра­тов­чед от Бо­го­лон­та – во­е­нен от за­па­са, ин­же­нер. Без да го пи­та­ме, той за­раз­каз­ва: Ку­ев е про­ник­нал и там, къ­де­то е би­ло съв­сем не­дос­тъп­но – в съ­вет­ски во­ен­ни ар­хи­ви. Чул бил, че се па­зи там бъл­гар­ски ръ­ко­пис от Прес­лав, мно­го це­нен, „Сед­мод­нев“ го на­ре­че вместо Йо­а­н-Ек­зар­хо­вия трак­тат за шес­тте дни от съз­да­ва­не­то на све­та. Ни­ко­му не би­ло раз­ре­ше­но да вли­за в те­зи под­зе­мия, са­мо при изключител­но ред­ки слу­чаи. Ку­ев на­ме­рил на­чин и чо­век за та­зи цел. Пове­ли го по тъм­ни тес­ни ко­ри­до­ри. Да­ли му спе­ци­ал­ни ръ­ка­ви­ци да надене. Дру­ги ня­кои кни­ги му раз­ре­ши­ли да до­кос­не. Та­зи – „Сед­мод­нев“ ли, „Шес­тод­нев“ ли, не му раз­ре­ши­ли. Са­мо му я по­ка­за­ли да я ви­ди. Той по­мо­лил да раз­гър­нат от нея ня­кол­ко стра­ни­ци, оп­ре­де­ле­ни от не­го. Поръчал след то­ва да нап­ра­вят фо­то­ко­пия от тях. И то­ва е! Зву­чи ка­то леген­да.

Оста­ва да до­ба­вя, че про­фе­сор Ку­ев се има­ше за кръс­тник на вес­тни­ка „За бук­ви­те“. Ка­то му тър­сех­ме заг­ла­вие, пи­тах­ме то­зи и он­зи на­по­со­ки, но най-ве­че от­да­дох­ме вни­ма­ние на зас­лу­жи­ли­те на­ши ки­ри­ло-ме­то­ди­е­вис­ти. Не тряб­ва­ше мно­го да се чу­дим. Едно вър­хов­но съ­би­тие от съ­ща­та та­зи про­лет на 1979 го­ди­на, ко­га­то се по­я­ви пър­ви­ят брой на но­во­то из­да­ние, под­ска­за ре­ше­ни­е­то. То­га­ва из­ле­тя пър­ви­ят наш кос­мо­навт. Със се­бе си той но­се­ше три пре­пи­са, нап­ра­ве­ни на­роч­но за слу­чая от ху­дож­ни­ка Евгений Бо­сяц­ки. Еди­ни­ят от тях бе­ше ко­пие на на­чал­на­та стра­ни­ца от най-ста­рия за­па­зен пре­пис на трак­та­та „За бук­ви­те“ от Чер­но­ри­зец Хра­бър от Иван-Алек­сан­дро­вия сбор­ник, нап­ра­вен през 1348 г. от мо­на­ха Лаврентий и съх­ра­ня­ван в Дър­жав­на­та пуб­лич­на биб­ли­о­те­ка „М. Е. Салти­ков-Шчед­рин“ в гра­да на Не­ва. Той съ­сед­ства с окон­ча­ни­е­то на „Напи­са­ние за пра­ва­та вя­ра“, дик­ту­ва­но от Св. Ки­рил в Рим на смър­тния му одър на ня­ко­го от пър­ви­те му уче­ни­ци.

Най-дей­ни­ят съв­ре­ме­нен из­сле­до­ва­тел на Чер­но­ри­зец Хра­бър при­ба­ви свои ос­но­ва­ния към то­ва. Той ни пре­дос­та­ви мик­ро­филм от съ­от­вет­на­та стра­ни­ца на Иван-Алек­сан­дро­вия сбор­ник, от­къ­де­то ху­дож­ни­кът из­ва­ди ав­тен­тич­но­то на­пи­са­ние на заг­ла­ви­е­то „О пис­ме­нехь“. Не се срещ­на­ха чита­те­ли, ко­и­то яв­но да ос­по­рят ес­тес­тве­но­то наз­ва­ние на един­стве­ния по ро­да си вес­тник, кой­то пов­то­ри пъ­ти­ща­та на ръ­ко­пис­на­та бъл­гар­ска кни­га и дос­та ги раз­ши­ри вър­ху съв­ре­мен­на­та кар­та.

*  *  *

Додатък. Пог­лед в Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ска­та ен­цик­ло­пе­дия. Ку­йо Ку­ев (1909 – 1991) е ав­тор на круп­ни из­след­ва­ния в ста­ро­бъл­га­рис­ти­ка­та: „Малоа­зий­ска­та те­о­рия за ези­ка на Св. Ки­рил и Ме­то­дия“ (1940); „Чернори­зец Хра­бър“ (1967); „Азбуч­на­та мо­лит­ва в сла­вян­ски­те литератури“ (1974); „Иван-Алек­сан­дро­ви­ят сбор­ник от 1348 г.“ (1981); „Жи­ти­е­то на Сте­фан Ла­за­ре­вич от Кон­стан­тин Кос­те­неч­ки“ (1983); „Събра­ни съ­чи­не­ния на Кон­стан­тин Кос­те­неч­ки“ (1986); „Хрис­то­ма­тия по ста­ро­бъл­гар­ска ли­те­ра­ту­ра“ (в три из­да­ния за­ед­но с Пе­тър Ди­не­ков и Донка Пет­ка­но­ва); „Съ­чи­не­ния на Кли­мент Охрид­ски“ (в три то­ма за­ед­но с Бо­ню Анге­лов, Хр. Ко­дов и Кл. Ива­но­ва).

Пос­та­вя на­ча­ло­то на Меж­ду­на­род­ния ле­тен се­ми­нар за чуж­дес­тран­ни бъл­га­рис­ти при Со­фий­ския уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Охрид­ски“, въз осно­ва на кой­то по-къс­но се раз­ви­ва Меж­ду­на­род­ният ко­лок­ви­ум по старобъл­га­рис­ти­ка.

А на мла­ди­ни той пра­ви един­стве­но по ро­да си ет­ног­раф­ско из­след­ва­не на род­ния си край, ка­то за­пис­ва мно­го на­род­ни пес­ни, пре­да­ния и пос­ло­ви­ци. Пол­зва­ли са ръ­ко­пи­са му мно­зи­на, но не е издаден.

От книгата на Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София