ОБ­ЛЪ­ЧЕ­НИ С ПЕ­СЕН

Уче­ни­ци от Со­фийс­ка­та кла­си­чес­ка гим­на­зия със сво­я­та учи­тел­ка по му­зи­ка Люд­ми­ла Доб­ри­но­ва спа­ся­ват гла­со­ве от ве­ко­ве­те, за да заз­ву­чат те от­но­во у нас и по Ев­ро­па.

От дън-ду­ша ги об­ла­жа­вам те­зи мла­ди мом­че­та и мо­ми­че­та и най-ве­че тяхната вдъх­но­ви­тел­ка Люд­ми­ла Доб­ри­но­ва, на­ри­ча­на от въз­пи­та­ни­ци­те си прос­то „Ма­ма До­би”! Не знам дру­га учи­тел­ка да е на­зо­ва­ва­на тол­ко­ва интимно ка­то приз­на­ние за въз­п­ри­е­та ду­хов­на бли­зост и пос­ле­до­ва­ние.

Още през де­се­ти­ле­ти­я­та на „войн­с­т­ва­щия ате­и­зъм” – чес­ти­ти са те, че не поз­на­ват то­зи офи­ци­а­лен тер­мин на об­щес­т­ве­ния ни жи­вот от­п­ре­ди го­ди­ни – по вът­реш­но вле­че­ние тръг­ват по изос­та­ве­ни чер­к­ви и ма­нас­ти­ри да из­дир­ват ста­рин­ни пес­но­пе­ния. Мно­го от све­ти­ли­ща­та бя­ха по оно­ва вре­ме пре­вър­на­ти нап­ра­во в обо­ри за ов­ци и ма­га­ре­та. Сред ку­пи­ща тор в бе­зи­мен­но манастирче меж­ду Вра­ца и Вър­шец учи­тел­ка­та из­ра­вя пар­че рез­ба от ол­тар, по­чис­т­ва я от млъ­со­ти­и­те и я съх­ра­ня­ва в своя дом ка­то ре­лик­ва.

Раз­го­ва­ря­ме с Доб­ри­но­ва в ней­ния дом над раз­гър­на­ти кар­ти с маршрутите на от­дел­ни­те ек­с­пе­ди­ции и мно­гоб­рой­ни пап­ки със за­пис­ки от ин­фор­ма­то­ри. Тя не бър­за да до­ве­ри сък­ро­ви­ща­та си, но ле­ка-по­ле­ка се отпуща, за­жу­мя­ва, об­лег­на­та на крес­ло­то, и поч­ва да въз­в­ръ­ща в па­мет­та си ред­ки сре­щи.

„Той бе­ше свят чо­век” – каз­ва­ли им не­вед­нъж за Лев­с­ки, при­пом­няй­ки оби­ча­но от не­го пес­но­пе­ние. В Го­лям из­вор им съ­об­щи­ли, че до­ри тур­ци­те ха­рес­ва­ли ед­но „Дос­той­но есть” на шес­ти глас, по­не­же на­по­до­бя­ва­ло тях­но ори­ен­тал­с­ко пес­но­пе­ние. Дру­го „Дос­той­но”, за­пи­са­но в Дря­нов­с­кия манастир, се е пе­е­ло и по вре­ме на сват­бе­ния об­ряд, има­ло го в сват­бе­ни­те тре­би.

Пос­то­ян­но ги преп­ра­ща­ли от се­ло на се­ло с на­деж­да да бъ­дат от­к­ри­ти поч­ти на­пъл­но заб­ра­ве­ни ста­ри чер­ков­ни пес­ни. Мо­ле­ли ги: „Ид­вай­те по-скоро, ние си оти­ва­ме ве­че от то­зи свят, сло­же­те пес­ни­те ни във ва­ша­та кутий­ка” и по­соч­ва­ли маг­ни­то­фо­на. Дру­га­де пък об­рат­но­то би­ва­ло – не им да­ва­ли да за­пи­шат ни­що: по­доб­ни пес­ни след­ва да се па­зят в ума и сър­це­то и на кни­га не се пи­шат…

И та­ка ве­че де­се­ти­ле­тия Доб­ри­но­ва па­зи в сър­це­то си за­ве­ща­но­то. А най-сил­но й въз­дейс­т­ва­ло раз­ка­за­но­то от дя­до Ро­мил, осем­де­сет­го­ди­шен мо­нах от Че­ре­пиш­кия ма­нас­тир, звъ­на­рят на оби­тел­та. Не­го са го за­пис­ва­ли япон­ци, фран­цу­зи, и вся­как­ви дру­ги чуж­ден­ци. „Ела­те на праз­ни­ка Го­ля­ма Богородица – ка­нел ги той – да ви уда­ря то­га­ва кам­ба­ни­те!” На­ис­ти­на невероят­но звъ­не­ли те в то­зи ден. Опо­вес­тя­ва­ли на ця­ла­та окол­ност и на целия Бо­жи свят прек­ло­не­ни­е­то пред Бо­жи­я­та май­ка. Мо­на­хът от­каз­вал да пее сам в чер­к­ва­та. „Ще се за­тъ­жат ико­ни­те”, каз­вал. Си­реч пес­но­пе­ни­я­та се из­пъл­ня­ват са­мо по вре­ме на ли­тур­гия ка­то раз­го­вор с Бо­га, не прос­то та­ка. Как­то и ико­ни­те не са са­мо твор­би на жи­во­пис­та, а сред­с­т­во за връз­ка с небеса­та, по­пи­ли са мъ­ки и ра­дос­ти на без­чет по­ко­ле­ния пре­ди нас. Монахини от Мер­дан­с­кия ма­нас­тир съ­що от­каз­ва­ли да из­пе­ят в цър­к­ва­та песен­та „Ра­но ра­ни мо­на­хи­ня” – зву­ча­ща по на­род­но­му, съ­дър­жа­ща откровение за тях­на­та соб­с­т­ве­на съд­ба.

Доб­ре де, за­що си го пра­ви­ла всич­ко то­ва – пи­там аз, как­то са ме пи­та­ли не­до­у­мя­ва­щи не­вед­нъж и мен за­ра­ди по­доб­ни страс­ти. Си­реч как­ва конкретна пол­за ще из­в­ле­чеш от то­ва, па­ри ще спе­че­лиш ли и про­чие.

До­ма­ки­ня­та с ви­ди­мо зат­руд­не­ние тър­си от­го­во­ра и от­в­ръ­ща крат­ко:

„В моя род е има­ло доб­ри пев­ци, ня­кои цър­ков­ни…” Спо­ред се­мей­но преда­ние пра­дя­до й в Лом­с­кия край е стро­ил чер­к­ва и сам пе­ел в нея. Из­п­лу­ва из па­мет­та й как ця­ло­то се­мейс­т­во се съ­би­ра­ло ве­чер в дво­ра на къ­ща­та при за­па­лен огън, ка­то пе­е­ли всич­ки на­ед­но с майс­то­ри­те. А по го­ле­ми­те празници – и в чер­к­ва.

„От 12-има пър­ви бра­тов­че­ди че­ти­ри­ма сме се пос­ве­ти­ли на му­зи­ка­та: на пър­во мяс­то ком­по­зи­то­рът Си­ме­он Пи­рон­ков; не­го­ви­ят син по­нас­то­я­щем пре­по­да­ва във Ви­ен­с­кия уни­вер­си­тет, ди­ри­жи­ра хор в сто­ли­ца­та на европейска­та му­зи­са; друг мой бра­тов­чед бе­ше че­лист в със­та­ва „Со­фис­ки солис­ти”, по­чи­на не­от­дав­на; моя бра­тов­чед­ка е ци­гу­лар­ка; от след­ва­що­то поко­ле­ние ес­то от мом­че­та­та за­вър­ши кон­сер­ва­то­рия в Швей­ца­рия и се­га свири на кон­т­ра­бас в брюк­сел­с­ки ор­кес­тър; съп­ру­гът ми дъл­го вре­ме сви­ре­ше в Со­фийс­ка­та фил­хар­мо­ния, а си­нът ми е ком­по­зи­тор. По­ре­ди­ца­та му­зи­кал­ни да­ро­ва­ния про­дъл­жа­ва. И всич­ки въз­п­ри­е­мат му­зи­ка­та ка­то свещенодействие.”

Ед­ва ли Кла­си­чес­ка­та гим­на­зия би на­ме­ри­ла по-под­хо­дя­ща учи­тел­ка по му­зи­ка. Доб­ри­но­ва не би­ла и по­мис­ля­ла за по­доб­на бла­го­дат­на въз­мож­ност, пре­по­да­ва­ла си крот­ко в 18-о сто­лич­но учи­ли­ще и на тре­та­та го­ди­на след създа­ва­не­то на елит­но­то учи­ли­ще се вграж­да в не­о­бик­но­ве­ния със­тав да­ре­ни за бу­ди­тел­с­ка ра­бо­та учи­те­ли от раз­лич­ни учи­ли­ща, при­зо­ва­ни от Гер­ги­на Тон­че­ва, ос­но­ва­тел­ка­та на гим­на­зи­я­та.

„За­да­ва­ла съм си въп­ро­са – про­дъл­жа­ва Доб­ри­но­ва – да­ли те­зи све­ти кири­ло­ме­то­ди­ев­с­ки бук­ви най-мно­го са спо­мог­на­ли за опаз­ва­не на на­ша­та бъл­гар­с­ка ду­шев­ност през от­ми­на­ли­те вре­ме­на. Хо­ра­та, ко­и­то ни пре­да­до­ха ка­то за­ве­ща­ние ста­рин­ни пес­но­пе­ния, бя­ха по­ве­че­то сла­богра­мот­ни. Един от тях нап­ра­во из­по­вя­да, че не бил раз­г­ръ­щал кни­га през жи­во­та си. Бал­кан­с­ко­то му­зи­кал­но нас­лед­с­т­во да­леч пред­хож­да по­я­ва­та на книж­ни­на­та ни. Пес­ни­те са пре­да­ва­ни пре­дим­но от ус­та на ус­та. Ряд­ко пев­ци­те са има­ли ня­как­во по-се­ри­оз­но об­ра­зо­ва­ние. Ала те – къ­де осъз­на­то, къ­де не­о­съз­на­то – са дообогатя­ва­ли ме­ло­ди­и­те, усъ­вър­шен­с­т­ва­ли са ги по свой вът­ре­шен усет, воде­ни от не­що, вгра­де­но в ге­ни­те им. Не са ро­бу­ва­ли на ка­но­на, а са го дораз­ви­ва­ли. То­ва е ед­но ис­тин­с­ко до­сът­во­ря­ва­не!”

На­ис­ти­на тра­ди­ци­я­та не е в ни­ка­къв слу­чай не­що зас­ти­на­ло, мър­т­во, лише­но от прис­по­со­бя­ва­не към но­вия вкус на днеш­ни­те слу­ша­те­ли. Нуж­но е оба­че да се пи­па из­вън­ред­но вни­ма­тел­но, с чув­с­т­во за мяр­ка, с поз­на­ва­не на ос­нов­ни­те осо­бе­нос­ти на да­ден вид пе­е­не, с же­ла­ние да се тво­ри в съ­щия стил, а не да се раз­ру­ша­ва чрез прив­на­ся­не на чуж­ди об­раз­ци ме­ха­нич­но и гру­бо. Впро­чем то­ва е ос­но­вен проб­лем за от­но­ше­ни­е­то към вся­ка кул­тур­на тра­ди­ция.

 „Бла­зе ви, че сте тръг­на­ли пес­ни да съ­би­ра­те!” – рек­ла им ба­ба Сто­ян­ка от Доб­ри­ни­ще. Ма­кар да е схва­на­ла, че е дос­та къс­нич­ко да се вър­ши то­ва, изис­к­ва не­по­си­лен труд за мал­ци­на. И дру­га­де са ги об­ла­жа­ва­ли по съ­щия начин.

На­ци­о­анал­на­та гим­на­зия за древ­ни ези­ци и кул­ту­ри „Кон­с­тан­тин Ки­рил Фи­ло­соф” под­дър­жа два учи­лищ­ни хо­ра. През 1981 г. е съз­да­ден ка­ме­рен състав за пра­вос­лав­на му­зи­ка /из­вес­тен ка­то „Мла­ди­ят Ку­ку­зел”/. На следваща­та го­ди­на поч­ва ра­бо­та де­ви­чес­ки хор за на­род­на му­зи­ка. След време от за­вър­ши­ли гим­на­зи­я­та хо­рис­ти се съз­да­ват фор­ма­ци­и­те „Юлан­ге­ло” и „Дип­тих” ка­то ес­тес­т­ве­но про­дъл­же­ние на учи­лищ­ни­те хо­ро­ве.

По­нас­то­я­щем в бъл­гар­с­ки опер­ни със­та­ви пее Пла­мен Бей­ков. В Германия пее Ни­ко­лай Кар­нол­с­ки. Юли­ан Пе­рик­ли­ев ра­бо­ти глав­но в об­ласт­та на ор­то­док­сал­на­та му­зи­ка в раз­лич­ни бъл­гар­с­ки със­та­ви. А осо­бе­но на­да­ре­на­та За­ра Ди­мит­ро­ва след спе­ци­а­ли­за­ция в Ита­лия пее в Ми­ла­но и мо­же да се очак­ва по­я­ва­та й в са­ма­та Ми­лан­с­ка ска­ла.

***

Иде­я­та за му­зи­кал­но, ар­хе­ог­раф­с­ка ес­к­пе­ди­ция „ПЕ­ЛЕА” се по­я­вя­ва през есен­та на 1983 г. по вре­ме на ед­но по­се­ще­ние в Рил­ския ма­нас­тир. Наз­ва­ни­е­то е със­та­ве­но от пър­ви­те бук­ви и име­на­та на учас­т­ни­ци­те: Пла­мен, Еману­ел, Люд­ми­ла, Емил и Ар­ман. Пър­ва­та оби­кол­ка из стра­на­та ста­ва през след­ва­ща­та го­ди­на и про­дъл­жа­ва де­вет ле­та. Доб­ри­но­ва пра­ви и самосто­я­тел­ни из­дир­ва­ния.

За­пи­са­ни са об­що 1 847 из­точ­но-пра­вос­лав­ни пес­но­пе­ния. От­дел­но от тях – 130 пес­ни на ба­нат­с­ки бъл­га­ри, 18 – еван­ге­лис­т­ки, 175 фол­к­лор­ни образ­ци, 120 град­с­ки пес­ни, 10 дет­с­ки. До­ку­мен­ти­ра­ни са 210 ди­а­лек­т­ни музи­кал­ни тер­ми­ни.

Об­що на­ход­ки­те са око­ло 2 400. Ин­фор­ма­то­ри­те са 843 ду­ши.

Раз­поз­на­ти са 969 да­ри­те­ли и спо­мо­щес­т­во­ва­те­ли.

През 2003 г. ре­зул­та­ти­те от ек­с­пе­ди­ци­я­та са пред­с­та­ве­ни на кон­фе­рен­ция в гим­на­зи­я­та под над­с­лов „Цър­ков­но­то прак­ти­чес­ко пе­е­не в Бъл­га­рия от края на ХХ век”. Вид­ни му­зи­кал­ни дей­ци ка­то проф. Еле­на Тон­че­ва, проф.

Хрис­то Ари­щи­ров, проф. Га­ли­на Сто­я­но­ва, д-р Свет­ла Про­со­е­ва, Ла­да Бра­шо­ва­но­ва и др. оце­ня­ват ви­со­ко из­вър­ше­но­то.

ръкопис, май 1998г.

https://iliyapehlivanov.blogspot.com/