ЗНАЙ БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК!

Жак Фьойе

Почетен доктор
на Софийския университет „Св. Климент Охридски“

Когато съобщавам професията си, французите много често се учудват, като научат, че не само съществува във Франция висше образование по български, но и че човек може да се прехранва от такава професия. Невежеството на французите по география е станало пословично и неведнъж се случва те да не знаят къде се намира България; да посочат столицата е още по-рядко, а да определят езиковата група, на която принадлежи българският език, се счита направо за интелектуален подвиг.

Но тяхната изненада е още по-силна, когато открият, че някой от френски произход без семейни връзки с България може да се интересува от един език, който те са склонни да смятат за екзотичен. И тогава винаги идва въпросът – подобен на този, който се задава при Монтескьо: „Как може човек да бъде персиец?“.

Следването ми на немска филология в Сорбоната беше без съмнение по-важно, но ми беше необходимо да си избера друг източен език и така се захванах с българския… Веднага бях покорен от изключителната личност на проф. Роже Бернар, от неговата голяма ерудиция, както и от педагогическия талант на този верен приятел на България. Никога не съм прекъсвал общуването си с него, поддържахме редовна кореспонденция.

През 1969 г. той ми предложи да подготвя под негово ръководство докторат върху „Житието на Софроний Врачански“ и аз приех с възторг. От дълго време той се интересуваше от тази творба – не само оригинална, а и единствена по рода си в тогавашната българска литература. Обаче неговите различни занимания му пречеха да се заеме сам с „Житието“ и той желаеше някой от неговите студенти да запознае френските читатели с този писател…

Заех се с превода и редакцията на литературния увод и на бележките относно историята и цивилизацията на България под османско владичество. Разполагах със свободно време и успях да ги докарам до добър край. Понеже се чувствах преди всичко езиковед, аз възнамерявах да предприема много по-обширно изследване върху тогавашния български език.

Когато през 1977 г. проф. Бернар излезе в пенсия, бях избран за негов наследник. През следващите години аз се възползвах изцяло от неговата подкрепа.

Моят учител по германистика Жан Фурке бе развил оригинална теория на синтактичните групи. Неговата основна идея беше, че не трябва да се тръгва от думата – разнородна единица, състояща се от сведения, които принадлежат на различни нива, от групите, сиреч от най-високата езикова единица, за да се стигне до най-малките единици. Това означаваше дълбока перспективна промяна. Този подход се отнасяше само до немския и аз замислих да приложа тази теория при описанието на българския език. Тогавашните български езиковеди, вкл. и акад. Владимир Георгиев, очевидно бяха заинтересувани, но не съм сигурен дали бяха съгласни с промените в лингвистичния анализ. Бях критикувал преди това тезата на Любомир Андрейчин, според която съвременният български език започва с „История славяноболгарская“ на Паисий Хилендарски. Според мен не може да се говори за съвременен български преди Петър Берон и неговия „Рибен буквар“, а езикът на Паисий е църковнославянски с някои модерни черти. Най-доброто доказателство за това е, че много български читатели не могат да го разберат, докато Берон се чете лесно.

Позволете ми да променя известния възглас на Паисий:

„Французино, знай българския род и език!“.

Да живее България,

да живее българският народ,

да живее българският език!

Из академично слово,
произнесено на 6 декември 2002 г.

в Софийския университет
„Св. Климент Охридски“.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София