СТАРО ВДЪХНОВЕНИЕ

Или как проф. Сан­те Гра­чио­ти оп­ре­де­ли
мяс­то­то на Бъл­га­рия в сла­вян­ския щит пред Евро­па

– Проф. Гра­чио­ти, вие ста­нах­те из­вес­тен в Бъл­га­рия осо­бе­но сред младите хо­ра със сво­и­те раз­съж­де­ния за на­ша­та на­ци­о­нал­на съд­ба, ко­и­то не бях­ме сре­ща­ли пре­ди то­ва. На Меж­ду­на­род­ния кон­грес на сла­вис­ти­те в Ки­ев през сеп­тем­ври 1983 г. Вие из­ре­кох­те от име­то на де­ле­га­ти­те признание, че раз­ви­ти­е­то на Евро­па през Сред­но­ве­ко­ви­е­то е оси­гу­ре­но от „сла­вян­ския щит сре­щу мон­гол­ско­то и ос­ман­ско­то на­шес­тви­е“. Не сме чу­вали по­доб­ни ду­ми от ус­та­та на друг за­па­ден учен и счи­там, че те имат не­и­мо­вер­но ви­со­ка це­на ка­то до­ка­за­тел­ство за съ­вес­тта на ев­ро­пей­ска­та ин­те­ли­ген­ция.

– Аз се за­поз­нах с ва­ша­та ис­то­рия в ней­ни­те ос­нов­ни и най-съществени съ­би­тия. Бях оча­ро­ван от пър­вос­те­пен­на­та ро­ля, ко­я­то е игра­ла Бъл­га­рия в съд­би­ни­те на Евро­па. Що се от­на­ся до об­ра­за на България ка­то „из­го­ря­ла зе­мя от­въд хрис­ти­ян­ска­та кре­пос­т“ – той не е нов. Не за пър­ви път та­ка се из­ра­зя­ва един ита­ли­а­нец. Упот­ре­бя­ва го един мой съ­на­род­ник от ХV в. – Фи­ли­по Ка­ли­ма­ко Бо­на­кор­ци – ­ско­ро след ос­ман­ско­то на­шес­твие. Той жи­вее в Пол­ша. Автор е на ре­ди­ца историчес­ки съ­чи­не­ния, ня­кои от ко­и­то са пос­ве­те­ни на по­хо­да на крал Вла­дис­лав Яге­ло към ус­ти­е­то на Ду­на­ва през 1444 го­ди­на.

– Съ­щи­ят, кой­то ос­та­вил кос­ти­те си на на­ша­та зе­мя и е на­ре­чен Владислав Вар­нен­чик…

– Имен­но. В ед­но от те­зи свои съ­чи­не­ния Бо­на­кор­ци пи­ше, че ва­ша­та стра­на е „пред­мос­тие към хрис­ти­ян­ска­та кре­пос­т“. Исто­ри­чес­ка­та зас­лу­га на Бъл­га­рия се със­тои в то­ва, че съз­да­ва прег­ра­да пред тур­ци­те към Евро­па, тя зап­ла­ща кръ­вен да­нък за то­ва, зап­ла­ща с вя­ра­та си, със сво­бо­да­та си и с упа­дъ­ка на блес­тя­ща­та си кул­ту­ра по оно­ва вре­ме. Един­стве­но­то чув­ство за ви­на, ко­е­то има За­па­дът, е, че ни­коя от западни­те стра­ни не пред­при­е­ма не­що по-ре­ши­тел­но, за да за­щи­ти Бълга­рия. Бъл­га­ри­те са се на­дя­ва­ли на по­мощ от те­зи стра­ни, пра­ви­ли са опи­ти за въс­та­ние, но ни­кой не им е по­ма­гал. Въп­ре­ки то­ва Бъл­га­рия запаз­ва го­ля­мо ду­хов­но бо­гат­ство.

– Но как е въз­мож­но за ня­как­ви си сто го­ди­ни Бъл­га­рия да въз­кръс­не из пе­пел­та?!

– Зна­чи тя ни­ко­га не е би­ла на­пъл­но уни­що­же­на. Аз ви­на­ги съм се удивля­вал и въз­хи­ща­вал на то­ва.

– Вие пи­ше­те, че оно­ва, ко­е­то ис­то­ри­я­та е от­не­ла на Бъл­га­рия в политичес­ко от­но­ше­ние, щед­ро и го въз­връ­ща в кул­тур­на­та об­ласт – на този кръс­то­път меж­ду Изто­ка и За­па­да.

– Обик­но­ве­но роб­ство­то ус­пя­ва да пре­чу­пи ха­рак­те­ра на по­ро­бе­ни­те на­ро­ди, но в Бъл­га­рия ка­то че ли е ста­на­ло об­рат­но­то – то за­сил­ва нейно­то чув­ство за при­над­леж­ност към ев­ро­пей­ска­та ду­хов­на об­щност, ко­е­то обяс­ня­ва ог­ром­на­та пред­раз­по­ло­же­ност на бъл­га­ри­те още пре­ди Осво­бож­де­ни­е­то към ев­ро­пей­ска­та кул­ту­ра.

Ита­ли­ан­ски­ят мо­дел за ези­ко­ва ре­фор­ма, ко­я­то на­ла­га в бъл­гар­ско­то об­ра­зо­ва­ние Ва­сил Апри­лов…

– Аз съм за­вър­шил Апри­лов­ска­та гим­на­зия в Габ­ро­во!

– Апри­лов поз­на­ва доб­ре ита­ли­ан­ския мо­дел на ези­ка по оно­ва вре­ме и на мен ми пра­ви дъл­бо­ко впе­чат­ле­ние не­го­ва­та нас­то­я­тел­на пре­по­ръ­ка бъл­га­ри­те да осъв­ре­ме­нят и усъ­вър­шен­ствват своя кни­жо­вен език по начин, по кой­то ита­ли­ан­ци­те са усъ­вър­шен­ства­ли своя.

(Чес­тит бях да чуя те­зи ду­ми от ус­та­та на един све­тов­но­из­вес­тен славист, пре­по­да­ва­тел в Рим­ския уни­вер­си­тет.

След вре­ме при ед­но преп­ро­чи­та­не на съ­чи­не­ни­я­та на Ва­сил Апри­лов по из­да­ни­е­то, осъ­щес­тве­но от Пет­ко То­тев в из­да­тел­ство „Бъл­гар­ски пи­са­тел“ през 1968 г., от­крих след­ни­те мис­ли на бе­ле­жи­тия стро­и­тел на бъл­гар­ска­та въз­рож­ден­ска кул­ту­ра:

„При­ме­рът на ита­ли­ан­ци­те, гър­ци­те и дру­ги сло­вен­ски на­ро­ди доказа­ха ни, че су­ет­но не­що ще­ше да е, ако ищех­ме да ся дър­жим с оно­ва мне­ние, чи тре­бо­ва да ся гри­жим да во­зоб­но­вим ста­рия бъл­гар­ский язик, де­то го има­ми в Свя­ще­но­то пи­са­ние и в дру­ги­те ста­ри ръ­ко­пи­си. Гърците во­зи­мя­ха тая ми­съл и по­ча­ха да пи­шат, как­во­то мо­же­ха, на ста­ри­ят кро­еж, на ко­го­то мно­го кни­ги сос­та­ви­ха  и мно­го гра­ма­ти­ки сос­та­ви­ха. Но сич­ки­те поч­ти тии гра­ма­ти­чес­ки учи­те­ли, ко­и­то за дру­го ни­що не ся гри­же­ха, ос­вен за бук­вал­ни­ят ум­ре­ли язик, свър­ши­ха жи­во­тът си без да ви­дят на­ро­дът да нап­ра­ви две стъп­ки в сло­вес­но­то поп­ри­ще…“.

Из „Мис­ли за се­гаш­но­то бъл­гар­ско уче­ни­е“, от­пе­ча­та­ни за пръв път в сп. „Лю­бос­ло­ви­е“през 1846 г. и из­да­де­ни в от­дел­на бро­шу­ра следваща­та го­ди­на в Оде­са.)

– През ос­ман­ско­то вла­ди­чес­тво кул­ту­ра­та е би­ла об­се­бе­на от фанарио­ти­те. Бъл­га­ри­те са би­ли при­ну­де­ни да во­дят теж­ка бор­ба през ХIХ в. сре­щу по-ви­со­ка­та кул­ту­ра на фа­на­ри­о­ти­те, за да за­па­зят собстве­на­та си. Въп­ре­ки всич­ки из­пи­та­ния те са опа­зи­ли сво­я­та национал­на кул­ту­ра, смя­тай­ки я за един­стве­на­та си ду­хов­на хра­на. Важно е да се от­бе­ле­жи, че бъл­га­ри­нът е оби­чал на­ци­о­нал­на­та си култура, но съ­щев­ре­мен­но е за­чи­тал и чуж­ди­те.

– То­ва е из­на­чал­на­та идея за кул­ту­ра на на­ро­ден език, ко­я­то Константин-Ки­рил за­щи­ща­ва на дис­пу­та във Ве­не­ция още през IХ век.

– То­ва е ста­ро вдъх­но­ве­ние, ко­е­то се пов­та­ря чес­то в ис­то­ри­я­та на бъл­га­ри­те.

Бо­гат­ство­то на Евро­па се оп­ре­де­ля от кул­тур­но­то бо­гат­ство на отделни­те на­ции. И за да бъ­де Евро­па на­ис­ти­на бо­га­та, тряб­ва все­ки народ да под­дър­жа сво­и­те кул­тур­ни тра­ди­ции. То­ва под­кре­пя прин­ци­па за вза­им­но съ­жи­тел­ство и сът­руд­ни­чес­тво.

– Как­во е Ва­ше­то мне­ние за съв­ре­мен­на­та бъл­гар­ска кул­ту­ра в светлина­та на ве­ков­ни­те бъл­гар­ски тра­ди­ции?

– Счи­там, че тя съ­дър­жа яв­ле­ния от све­тов­но зна­че­ние: Ата­нас Далчев и Йор­дан Ра­дич­ков.

Днес Бъл­га­рия обо­га­тя­ва не са­мо сво­я­та кул­ту­ра, но и вна­ся при­нос в све­тов­на­та кул­ту­ра. В край­на смет­ка, всич­ко за­поч­ва от она­зи ро­ля, ко­я­то е има­ла Бъл­га­рия от са­мо­то на­ча­ло на съз­да­ва­не­то на ста­ра­та сла­вян­ска култу­ра – плод на без­смър­тно­то де­ло на бра­тя­та Ки­рил и Ме­то­дий.

София, 1980 г.