в и д н и   ч е ш к и  с л а в и с т и

Радослав Вечерка

По­че­тен док­тор
на Софийския университет „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“

От на­ча­ло­то на фун­к­ци­о­ни­ра­не­то си във Ве­ли­ка Мо­ра­вия и в те­че­ние на по-мал­ко от две сто­ле­тия най-ста­ри­ят сла­вян­с­ки ли­те­ра­ту­рен език ста­ва ре­дом с гръц­кия и ла­тин­с­кия тре­ти­ят меж­ду­на­ро­ден ли­те­ра­ту­рен език в Сред­но­ве­ков­на Ев­ро­па. При то­ва той е въз­п­ри­е­ман от раз­лич­ни­те славянски на­ро­ди нав­ся­къ­де ка­то до­ма­шен, свой език.

Доб­ре из­вес­т­но и об­щоп­ри­е­то в сла­вис­тич­на­та на­у­ка е ста­но­ви­ще­то, че по про­из­ход то­зи език има ста­ро­бъл­гар­с­ка ди­а­лек­т­на ос­но­ва, та­ка че генети­чес­ки, стро­го взе­то, той не е бил дру­га­де „свой“ език.

Ско­кът от ди­а­лек­та към ли­те­ра­тур­ния език е ог­ро­мен и прин­ци­пен. Мо­жем са­мо да се удив­ля­ва­ме на майс­тор­с­т­во­то и дар­ба­та как­то на творци­те от пър­ва­та сла­вян­с­ка ли­те­ра­тур­на шко­ла – Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ва­та, та­ка и на по-на­та­тъш­ни­те кни­жов­ни­ци от вре­ме­то на Пър­ва­та бъл­гар­с­ка дър­жа­ва, ко­и­то съз­да­ват ис­тин­с­ки ли­те­ра­ту­рен език, спо­со­бен да изпълнява всич­ки ко­му­ни­ка­тив­ни фун­к­ции на съ­от­вет­но рав­ни­ще и то ка­то „свой“ език. В Бъл­га­рия то­зи език е „свой“ и по про­из­ход.

Въ­веж­да­не­то на сла­вян­с­кия език и ли­те­ра­ту­ра­та в об­ра­зо­ва­ни­е­то е изклю­чи­тел­но прог­ре­си­вен акт, кой­то доп­ри­на­ся за об­щес­т­ве­но­то раз­ви­тие не са­мо на сла­вя­ни­те, но и на ця­ла Ев­ро­па.

Чрез то­зи език ре­зул­тат­но се за­щи­та­ва иде­я­та за рав­ноп­ра­вие меж­ду на­ро­ди­те, ко­я­то е твър­де ак­ту­ал­на за Ран­но­то сред­но­ве­ко­вие. Та­зи идея про­низ­ва дъл­ги ве­ко­ве ев­ро­пейс­ка­та ис­то­рия. Най-ста­ро­то сла­вян­с­ко литера­тур­но твор­чес­т­во от­ра­зя­ва схва­ща­ни­я­та на не­го­ви­те съз­да­те­ли: да се въ­ве­де не са­мо раз­би­ра­ем език за обу­че­ние, но и – без как­ва­то и да би­ло ек­с­пан­зия спря­мо ос­та­на­ли­те ези­ци – той да ста­не об­ра­зец за дру­ги на­ро­ди.

Сла­вян­с­ко­то пис­мо се от­ли­ча­ва и със сво­я­та раз­би­ра­е­мост за народните ма­си. Тво­рец и кон­су­ма­тор на ли­те­ра­ту­ра­та то­га­ва е изключител­но със­ло­ви­е­то на фе­о­да­ли­те и по-спе­ци­ал­но ду­хо­вен­с­т­во­то, дока­то дру­ги­те със­ло­вия са нег­ра­мот­ни.

Но за раз­ли­ка от ос­та­на­ла­та то­га­ваш­на Ев­ро­па сред сла­вян­с­ко­то населе­ние се из­г­раж­да не­о­бик­но­ве­но ши­ро­ка ба­за, спо­соб­на без обу­че­ние да въз­п­ри­е­ма по­ве­че или по-мал­ко кни­жов­на про­дук­ция. Мо­же да се говори за от­но­си­тел­на де­мок­ра­тич­ност на сла­вян­с­ка­та пис­ме­ност в периода на ней­но­то ли­те­ра­тур­но на­ча­ло.

Из академичното слово в Софийския университет,

25 април 2002 г.

Франтишек Дворник

Американски славист от чешки произход

Въ­веж­да­не­то на сла­вян­ска ли­тур­гия и сла­вян­ска пис­ме­ност зна­чи­тел­но доп­ри­на­ся за бър­зо­то и лес­но раз­прос­тра­не­ние на но­ва­та хрис­ти­ян­ска вя­ра в Ру­сия.

Най-рев­нос­тни­те раз­прос­тра­ни­те­ли на сла­вян­ска пис­ме­ност са български­те ми­си­о­не­ри.

Пър­ви­те сла­вян­ски све­ще­ни­ци от Бъл­га­рия прис­ти­гат в Ки­ев ве­ро­ят­но още пре­ди им­пе­ра­тор Ва­си­лий II да раз­гро­ми Пър­во­то бъл­гар­ско цар­ство (1018 г.). Въз­мож­но е ня­кои бъл­гар­ски све­ще­ни­ци да са прис­тиг­на­ли в Ру­сия още с вой­ски­те на княз Све­тос­лав през 972 г., кой­то е раз­бит от византийци­те на бъл­гар­ска те­ри­то­рия и е при­ну­ден да се вър­не об­рат­но в Ру­сия.

След па­да­не­то на Пър­во­то бъл­гар­ско цар­ство по­то­кът от сла­вян­ски све­ще­ни­ци от Бъл­га­рия за Ки­ев­ска Ру­сия зна­чи­тел­но на­рас­тва. Бе­жан­ци­те до­на­сят със се­бе си не са­мо сла­вян­ски ли­тур­гич­ни кни­ги, но и всич­ки творби, създадени по вре­ме­то на цар Си­ме­он и цар Пе­тър в бъл­гар­ски­те кни­жов­ни шко­ли – Охрид и Прес­лав.

То­ва не­съм­не­но е го­лям при­нос за кул­тур­но­то раз­ви­тие на Ки­ев­ска­та дър­жа­ва.

Ви­зан­тий­ци­те яв­но под­кре­пят бяг­ство­то на сла­вян­ски­те све­ще­ни­ци от Бъл­га­рия, тъй ка­то по то­зи на­чин лес­но се отър­ва­ват от не­до­вол­ни­те еле­мен­ти, ко­и­то зап­лаш­ват тях­но­то гос­под­ство в зав­ла­де­ни­те бъл­гар­ски земи. Кни­ги­те, ко­и­то бе­гъл­ци­те до­на­сят от Бъл­га­рия в Ру­сия, са на­пи­са­ни на цър­ков­нос­ла­вян­ски език. Не­го­ва ос­но­ва пър­во­на­чал­но е ма­ке­дон­ски­ят диалект, от кой­то бла­го­да­ре­ние на ге­ни­ал­но­то де­ло на Кон­стан­тин-Ки­рил и брат му Ме­то­дий се раз­ви­ва блес­тящ ли­те­ра­ту­рен език, пре­вър­нал се в офи­ци­а­лен език на Бъл­гар­ска­та цър­ква и бъл­гар­ския ин­те­лек­ту­а­лен елит.

Пре­не­сен от Бал­ка­ни­те в Ру­сия,

то­зи език ста­ва офи­ци­а­лен за Рус­ка­та цър­ква

и ли­те­ра­ту­рен ин­стру­мент

на рус­ки­те об­ра­зо­ва­ни сре­ди.

Из книгата „Византийската мисия
между славяните“, 1970 г.

Йозеф Поулик

Директор на Института по археология
при Академията на науките в Прага

Мисията на Кирил и Методий просъществува във Велика Моравия до смъртта на архиепископ Методий. В годината на неговата смърт неговите ученици са прогонени от Велика Моравия и намират закрила при българския владетел княз Борис-Михаил, който им създава големи възможности за книжовна дейност.

Българската държава развива в пълна мяра делото на Кирил и Методий чрез по-нататъшното укрепване на славянския дух и книжовност.

(1986)

Светла Мутхаузерова

Славистка от Прага

И до днес ни учудва високото равнище на теоретичната мисъл на първите славянски преводачи Кирил и Методий, както и на Йоан Екзарх Български. Техните теории лежат в основата на всички славянски литератури.

Свободомислието на първите старобългарски преводачи и тяхната независимост от изискванията на религиозната догма наистина предизвикват удивление. Според тях спазването на смисъла в преведения текст е по-важно от дословността на превода. Тази теория е свидетелство за високите културни интереси на нейните създатели, за това, че те схващат превежданите текстове не като творби с тесен, култов характер, а като произведения с общокултурно значение.

(1980)

Лубомир Хавлик

Чешки историк

Факелът на славянската писменост, запален в Моравия, е пренесен от Климент, Наум, Ангеларий в България. Тук тяхната дейност значително подпомага развитието на старобългарското книжовно дело по времето на княз Борис-Михаил и особено по времето на цар Симеон, когато този факелсе превръща в могъщ неугасващ огън – огъня на Златния век на българската книжнина.

(1987)

Линда Садник

Австрийски учен

Кирил и Методий създават славянската азбука в средата на IХ век и с техните преводи на най-важните богослужебни книги на старобългарски език те стават основоположници на водещата роля на българите в духовния живот на цяла славянска Източна Европа в продължение на няколко столетия.

На старобългарски език възниква богата по обхват и съдържание литература.

Цар Симеон и синовете на мнозина български боляри се учат в Константинопол, където получават гръцко образование, но винаги остават дълбоко свързани с родната земя. След като още в младежка възраст Симеон научава, че да бъде покровител на културата и особено на литературата и науката е едно от най-важните задължения на един владетел, с поемането на властта около него се съставя кръг от преводачи, писатели и компилатори, които оставят богато литературно наследство за идните поколения.

Стремежът на Симеон и на неговите книжовници е да направят абстрактната гръцка духовност достъпна на природно интелигентните, но в голямата си част философски неподготвени слоеве на своя народ. По тази причина преобладаващата част от старобългарската книжнина е преводна. Тогавашните книжовници съзнателно поемат тази задача, която е съществено постижение в духовната култура на Източна Европа.

В кръга около Симеон изтъкнато място заема Йоан Екзарх. Аз посветих значителна част от своите научни изследвания на неговото наследство.

От книгата на Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София