В И Д Н И  Р У С К И  С Л А В И С Т И

ПЪРВОТО НАЙ-ЯРКО ОГНИЩЕ

Генадий Литаврин

Руски славист и византинист

Бла­­го­­да­­ре­­ние на без­­с­­­мър­­т­­­но­­то де­­ло на ве­­ли­­ки­­те сла­­вян­­с­­­ки просветите­­ли Ки­­рил и Ме­­то­­дий и на са­­мо­­от­­­вер­­­же­­ни­­я под­­­виг на техните уче­­ни­­ци Бъл­­­га­­рия ста­­на пър­­­во­­то най-яр­­­ко ог­­­ни­­ще на образованост и кул­­­ту­­ра сред сла­­вян­­с­­­ки­­те на­­ро­­ди. С дей­­но­­то учас­­­тие на бъл­­­гар­­с­­­ки учи­­те­­ли на­­ро­­ди­­те на Древ­­­на Ру­­сия по­­лу­­ча­­ват сво­­я­­та писменост, а с нея и не­­об­­­хо­­ди­­ми­­те ус­­­ло­­вия да раз­­­ви­­ват соб­­с­­т­­­ве­­на славянс­­­ка кул­­­ту­­ра и да вля­­зат в се­­мейс­­т­­­во­­то на ци­­ви­­ли­­зо­­ва­­ни­­те на­­ро­­ди на Ев­­­ро­­па.

Бъл­­­гар­­с­­­ки­­ят на­­род е за­­ка­­лен от са­­ма­­та ис­­­то­­рия. По­­ра­­зи­­тел­­­но труден и ге­­ро­­и­­чен е не­­го­­ви­­ят ис­­­то­­ри­­чес­­­ки път. От­­­как­­­то из­­­ли­­за на истори­­чес­­­ка­­та сце­­на и съз­­­да­­ва своя дър­­­жа­­ва, той тряб­­­ва да утвърждава пра­­во­­то си на не­­за­­ви­­си­­мо съ­­щес­­т­­­ву­­ва­­ние и да раз­­­ви­­ва своята кул­­­ту­­ра в неп­­­рес­­­тан­­­на теж­­­ка и не­­рав­­­на бор­­­ба. През Средновекови­­е­­то в ис­­­то­­ри­­я­­та на Бъл­­­га­­рия се ре­­ду­­ват пе­­ри­­о­­ди с яр­­­ки избух­­­ва­­ния на по­­дем и раз­­ц­­­вет с пе­­ри­­о­­ди на уг­­­не­­тя­­ва­­не от мо­­гъ­­щи врагове.

Ог­­­ни­­ща­­та на бор­­­ба­­та за сво­­бо­­да и не­­за­­ви­­си­­мост ни­­ко­­га не угас­­­ват по бъл­­­гар­­с­­­ка­­та зе­­мя, да­­же в ус­­­ло­­ви­­я­­та на же­­сто­­ко чуж­­­до­­зем­­­но владичест­­­во.

Не­­из­­­мен­­­но Бъл­­­га­­рия се е въз­­­раж­­­да­­ла.

ПЛОДОНОСНО ЗЪРНО

Вла­ди­мир Ко­ле­сов

Руски старобългарист

Аз из­с­лед­вам раз­ви­ти­е­то на ин­те­лек­ту­ал­ни­те фор­ми на об­щу­ва­не и пре­ди всич­ко фи­ло­соф­с­ки­те тер­ми­ни и по­ня­тия, ко­и­то са би­ли вгра­де­ни в сла­вян­с­ка­та кул­ту­ра по вре­ме­то на цар Си­ме­он от Йо­ан Ек­зарх и не­го­ви­те уче­ни­ци, си­реч по ка­къв на­чин от­вът­ре, пос­ред­с­т­вом тек­с­та, се е трансплан­ти­ра­ла ви­зан­тийс­ка­та кул­ту­ра в сла­вян­с­кия свят. Пред книжовни­ци­те от она­зи епо­ха стои из­вън­ред­но труд­на­та за­да­ча да предадат та­зи ви­со­ка кул­ту­ра на прос­то­на­ро­ден език, кой­то не при­те­жа­ва със­тав от по­ня­тия и тер­ми­ни, не­об­хо­ди­ми за та­зи цел. Та­зи на­уч­на об­ласт се на­ри­ча ис­то­ри­чес­ка лек­си­ко­ло­гия.

Йо­ан Ек­зарх про­дъл­жа­ва да бъ­де с нас. Чес­то се връ­ща­ме към не­го­ви мис­ли по по­вод на ак­ту­ал­ни проб­ле­ми. Мис­ля, че та­ко­ва е предназначението на ге­ния. Ге­ни­ят е съв­ре­мен­ник на всич­ки вре­ме­на. Той не са­мо въп­лъ­ща­ва епо­ха­та, в ко­я­то жи­вее и тво­ри, но чрез не­го­ва­та личност ние сме свър­за­ни с на­ши­те пред­ци, ко­и­то не пом­ним, чи­и­то име­на не зна­ем. В име­то му е със­ре­до­то­че­но всич­ко ха­рак­тер­но за не­го­во­то време. В по­доб­ни лич­нос­ти, в на­уч­ни­те от­к­ри­тия от­нос­но тех­ния при­нос се съ­дър­жа връз­ка­та меж­ду по­ко­ле­ни­я­та, за­що­то без ис­то­рия ня­ма чо­век.

Пре­ди вре­ме аз се озо­вах за­ед­но с гру­па чуж­дес­т­ран­ни сла­вис­ти вър­ху ру­и­ни­те на Прес­лав­с­ка­та кни­жов­на шко­ла. Об­х­ва­на ме осо­бе­но въл­не­ние от усе­ща­не­то, че се на­ми­рам на съ­що­то мяс­то, къ­де­то е жи­вял и тво­рил Йо­ан Ек­зарх. Ка­то из­с­ле­до­ва­тел на ми­на­ло­то имам раз­ви­то въ­об­ра­же­ние. Вглеж­дах се в ре­кон­с­т­ру­и­ра­ни­те по­ме­ще­ния на шко­ла­та, хо­дех из тях и пре­мер­вах по по­со­ка на Слън­це­то къ­де е мо­гъл да се­ди Йо­ан, ко­га­то е пишел… По­ра­зи ме мал­ка­та площ на цър­к­вич­ка­та, къ­де­то е ра­бо­тел той, двор­че­то, в ко­е­то се е тру­дел.

Мал­ка точ­ка вър­ху зем­ния лик, ко­я­то се прев­ръ­ща в пло­до­нос­но зър­но за всич­ки сла­вя­ни – от раз­ни по­ко­ле­ния и раз­ни мес­та, през вре­ме­то и прос­т­ран­с­т­во­то. Днес ние пол­з­ва­ме зна­че­ни­е­то на ду­ми­те и тер­ми­ни­те, кои­то Йо­ан Ек­зарх и не­го­ви­те уче­ни­ци пре­веж­дат и внед­ря­ват в съзнанието на сла­вя­ни­те, без да си да­ва­ме яс­но смет­ка ко­му имен­но сме задъл­же­ни за то­ва. Вър­ху ру­и­ни­те на Прес­лав аз из­пи­тах оно­ва уди­ви­тел­но със­то­я­ние, ко­га­то тръг­ваш от на­ше­то вре­ме и про­ник­ваш в дъл­би­ни­те на ве­ко­ве­те, връ­щаш се ця­ло хи­ля­до­ле­тие на­зад и сти­гаш до де­се­ти век. И усе­щаш пот­ре­са­ва­що яс­но:

„Ето от то­ва мяс­то е тръг­на­ло всич­ко!

Тук е на­ча­ло­то!“

ОС­ВО­БОЖ­ДА­ВА­НЕ НА СЛО­ВО­ТО

Алек­сан­дър Пан­чен­ко

Руски историк и философ

Ста­ри­те ли­те­ра­ту­ри на Бъл­га­рия и Ру­сия при­те­жа­ват ед­на об­ща и извън­ред­но ха­рак­тер­на чер­та – по­ра­зи­тел­на­та крат­кот­рай­ност на литератур­но­то уче­ни­чес­т­во. Ки­ев­с­ки­ят мит­ро­по­лит Ила­ри­он пи­ше сво­е­то зна­ме­ни­то„Сло­во за За­ко­на и Бла­го­дат­та“ са­мо по­ло­вин век след покръства­не­то на Ру­сия. Бъл­гар­с­ки кни­ги про­ник­ват в Ру­сия в дос­та­тъч­но ко­ли­чес­т­во и пре­ди 988 г., та­ка че Ила­ри­о­но­во­то „Сло­во“ е гра­де­но вър­ху сто­лет­на­та тра­ди­ция на „скри­то” уче­ни­чес­т­во.

Кли­мент Ох­рид­с­ки, Йо­ан Ек­зарх, Кон­с­тан­тин Прес­лав­с­ки и тех­ни­те съв­ре­мен­ни­ци с по-мал­ко из­вес­т­ни име­на със­та­вят първото по­ко­ле­ние бъл­гар­с­ки пи­са­те­ли. Тям се па­да да до­вър­шат за­поч­на­то­то от Ки­рил и Мето­дий: те усъ­вър­шен­с­т­­ват ли­те­ра­тур­ния език, пре­веж­дат от гръц­ки хрис­ти­ян­с­ки­те тек­с­то­ве, не­об­хо­ди­ми за въз­пи­та­ва­не­то на новопокръстените, до­ри ре­фор­ми­рат Ки­ри­ло­ва­та аз­бу­ка. Въп­ре­ки то­ва имен­но пър­во­то по­ко­ле­ние съз­да­ва мо­щен слой пис­ме­ни па­мет­ни­ци с висо­ки ху­до­жес­т­ве­ни дос­тойн­с­т­ва, съз­да­ва Злат­ния век на бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра.

Един Зла­тен век, кой­то не е пред­шес­т­ван от ни­що!

Дейс­т­ви­тел­но е чудо – да се из­вър­ши скок от ли­те­ра­тур­но­то не­би­тие в Злат­ния век на сло­вес­ност­та.

То­ва чу­до има раз­лич­ни обяс­не­ния. Спра­вед­ли­во се от­бе­ляз­ва, че Бълга­рия ис­то­ри­чес­ки и ге­ог­раф­с­ки е свър­за­на с ве­ли­ки­те средиземноморс­ки кул­ту­ри; че раз­ви­ти­ят ези­чес­ки фол­к­лор е бла­го­дат­на поч­ва за раз­ц­ве­та на хрис­ти­ян­с­ка­та пис­ме­ност. Оба­че бо­гат фол­к­лор прите­жа­ват по съ­що­то вре­ме и за­пад­ни­те сла­вя­ни. Но мо­мен­тът на еволюци­я­та, на пос­те­пен­но­то дви­же­ние в за­пад­нос­ла­вян­с­ки­те ли­те­ра­ту­ри е съв­сем оче­ви­ден. Тех­ни­ят път е от уче­ни­чес­т­во­то към майс­тор­с­т­во­то.

В кул­ту­ра­та на за­пад­ни­те сла­вя­ни пис­ме­ност­та е са­мо ед­но от равноправ­ни­те съ­би­ра­е­ми. В кул­ту­ра­та на Бъл­га­рия, а сет­не и на Ру­сия пис­ме­ност­та е доминанта.

Чу­до­то ста­ва въз­мож­но с ти­та­ни­чни­те под­виж­ни­чес­ки уси­лия на пър­ви­те по­ко­ле­ния на хрис­тия­ни­зи­ра­на­та ин­те­ли­ген­ция, ко­я­то в строителство­то на кул­ту­ра­та да­ва пре­дим­с­т­во на сло­вес­ност­та.

Ня­ма съм­не­ние, че те­зи уси­лия имат иде­о­ло­ги­чес­ка ос­но­ва. Ако у запад­ни­те сла­вя­ни пи­са­те­лят е майстор, то в Бъл­га­рия през Злат­ния век пи­са­те­лят е апостол.

„Мър­т­ва е без­к­ниж­на­та ду­ша“ – пи­ше в „Прог­лас към еван­ге­ли­е­то“, пър­ва­та сла­вян­с­ка сти­хот­вор­на твор­ба. „Без­с­ло­вес­ни­те“ езич­ни­ци са подоб­ни на без­душ­ни­те ско­то­ве.

Сле­до­ва­тел­но глав­на­та за­да­ча на пър­ви­те по­ко­ле­ния бъл­гар­с­ки и рус­ки писа­те­ли е „ос­во­бож­да­ва­не­то на сло­во­то“.

Два­ма­та со­лун­с­ки бра­тя и тех­ни­те пос­ле­до­ва­те­ли ди­рят все но­ви и нови ар­гу­мен­ти да за­щи­тят пра­во­мо­щи­е­то за ли­тур­ги­чна упот­ре­ба на сла­вян­с­ки език. Един от най-сил­ни­те ар­гу­мен­ти е са­мо­то стро­и­тел­с­т­во на ви­со­ка ли­те­ра­ту­ра.

*  *  *

Додатък. Не­ка не го пре­мъл­чим. Два­ма­та с Юра Рос­тов­цев от списание „Сту­ден­чес­кий ме­ри­ди­ан“ пов­тор­но по­се­тих­ме Алек­сей Ло­сев в не­го­ва­та да­ча край Мос­к­ва, за да взе­мем изяв­ле­ни­е­то му, пред­наз­на­че­но за Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник. Юра от дъл­го вре­ме бе за­пис­вал бе­се­ди с пос­лед­ния уми­ра­ющ ан­тич­ник, мо­же­ше да си поз­во­ли вся­как­ви въп­ро­си към не­го. На тръг­ва­не ста­на ду­ма за ня­как­во не­точ­но пре­да­де­но съ­би­тие от най-но­ва­та ис­то­рия, за нес­п­ра­вед­ли­вост въ­пи­ю­ща, не си спом­ням точ­но как­ва.

Юра по мла­деж­ки на­ив­но и въз­тор­же­но зак­лю­чи: „Но Ис­то­ри­я­та ще въз­да­де спра­вед­ли­вост по­дир ня­кое вре­ме!…“.

Още кън­тят в уши­те ми ду­ми­те на Ло­сев, кой­то по­бър­за да от­го­во­ри:

„Ис­то­рия сол­жет!…“.

На рус­ки съм го за­пом­нил, а за по­ко­ле­ни­е­то интер­нет, ко­е­то ве­че не че­те и не раз­би­ра то­зи език, ще го пре­дам на българ­с­ки: „Ис­то­ри­я­та ще из­лъ­же!…“.

Не оз­на­ча­ва ли съ­що­то оно­ва древ­но съж­де­ние, че ис­то­ри­я­та се пи­ше от по­бе­ди­те­ли­те…?

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София