ПИСА ПЕТЪР ЧЕРНОРИЗЕЦ

Или как се зав­ръ­ща при нас
кру­пен ста­ро­бъл­гар­ски кни­жов­ник –
мо­же би са­ми­ят вла­де­тел,
благодарение на проф. Румяна Павлова (1933 – 2011)

Изда­тел­ство­то на БАН из­ва­ди на бял свят кни­га под заг­ла­вие „Пе­тър Черно­ри­зец – ста­ро­бъл­гар­ски пи­са­тел от Х век“. Не­ин ав­тор е проф. д-р Ру­мя­на Павлова, гост-про­фе­сор по ста­ро­бъл­гар­ски език и па­ле­ославистика в Уни­вер­си­те­та на град Кьолн, Гер­ма­ния.

Раз­го­варях с ав­тор­ка­та на прос­тран­но­то из­след­ва­не.

– Кой е Пе­тър Чер­но­ри­зец? За­що до днес поч­ти ни­що не сме чували за не­го?

– До­се­га за не­го не е пра­ве­но са­мос­то­я­тел­но из­след­ва­не. Рус­ки­ят учен А. И. Со­бо­лев­ски от­пе­чат­ва през 1908 г. ста­тия в ня­кол­ко странички. В нея той твър­ди, че ста­ва ду­ма за сла­вян­ски ав­тор, на­пи­сал шест ори­ги­нал­ни твор­би. Си­гу­рен е, че е южен сла­вя­нин. Изказ­ва до­гад­ка, че всъщ­ност то­ва е са­ми­ят цар Пе­тър – бъл­гар­ски­ят вла­де­тел, си­нът на цар Си­ме­он. Основание за то­ва Со­бо­лев­ски на­ми­ра в об­сто­я­тел­ство­то, че и два­ма­та са мо­на­си. Исто­ри­чес­ки све­де­ния пот­вър­жда­ват, че цар Петър е бил книжовник. А ези­кът на твор­би­те е юж­нос­ла­вян­ски.

Сет­не дъл­го вре­ме ни­кой не об­ръ­ща вни­ма­ние на спо­ме­на­ти­те шест сло­ва. Йор­дан Ива­нов пуб­ли­ку­ва в сво­я­та кни­га „Бъл­гар­ски ста­ри­ни от Ма­ке­до­ния“ две служ­би за цар Пе­тър. (В на­ши дни бъл­гар­ски­ят учен Стефан Ко­жу­ха­ров до­ка­за убе­ди­тел­но, че то­ва всъщ­ност са две час­ти от ед­на и съ­ща служ­ба. Б.м., И. П.) Йор­дан Ива­нов съ­що е ка­те­го­ри­чен, че Пе­тър Чернори­зец и цар Пе­тър са ед­но и съ­що ли­це. С по­доб­на уве­ре­ност по-късно пи­ше и Емил Ге­ор­ги­ев. Бо­ню Анге­лов об­на­род­ва две твор­би на Черно­ри­зец Пе­тър, но не твър­ди ка­те­го­рич­но, че ста­ва ду­ма за владетеля. В мно­го­том­на­та ис­то­рия на Бъл­га­рия Ди­ми­тър Анге­лов се спи­ра на то­ва име, но за­я­вя­ва, че не би мог­ло да се оп­ре­де­ли с пъл­на сигурност да­ли то­ва е ца­рят.

– А Вие са­ма­та как стиг­нах­те до та­зи те­ма?

– Ка­то пре­по­да­ва­тел в Со­фий­ския уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Охридски“ аз съз­да­дох пре­ди го­ди­ни ези­ко­во-тек­сто­ло­гич­на ла­бо­ра­то­рия. Тя има­ше за за­да­ча да из­след­ва ста­ро­бъл­гар­ски тек­сто­ве в чуж­ди ръкопи­си – рус­ки, сръб­ски, мол­до-вла­хий­ски. Те в бъл­гар­ски­те пре­де­ли са изчезнали, но са вгра­де­ни в кни­жов­ни па­мет­ни­ци на срод­ни­те нам култури. Подготвих­ме с мои сту­ден­ти и сът­руд­ни­ци два то­ма от издание­то на Симео­но­вия сбор­ник. Поч­нах­ме ра­бо­та вър­ху из­да­ва­не­то на дру­ги творби, нап­ри­мер „Пан­дек­ти­те“ („За­кон­ни­ци­те“)  на Ни­кон Чер­но­го­рец – според мо­ето убеж­де­ние и два­та тех­ни то­ма са ста­ро­бъл­гар­ски творби. Изслед­ва­ме съ­що ста­ро­бъл­гар­ския пре­вод на „Исто­ри­чес­ка Па­лея“, за­па­зен в рус­ки препис.

Аз са­ма­та се за­ех да про­у­ча и пред­ста­вя нас­лед­ство­то на старобългарския кни­жов­ник Пе­тър Чер­но­ри­зец, чи­и­то про­из­ве­де­ния са запа­зе­ни пре­ди всич­ко в рус­ка­та книж­ни­на. В края на кра­и­ща­та то­ва следва­ше да се из­вър­ши имен­но от бъл­гар­ска­та на­у­ка.

– Как­ви са ос­нов­ни­те из­во­ди на Ва­ше­то из­след­ва­не?

– Про­уч­ва­не­то на тек­сто­ве­те по­ка­за, че сло­ва­та или по­у­че­ни­я­та на Петър Чер­но­ри­зец всъщ­ност са де­вет на брой – че­ти­ри прос­тран­ни и пет крат­ки. Пър­ви­те са на­пи­са­ни от са­мия ав­тор, а вто­ри­те са до­ба­ве­ни най-къс­но през ХI век.

То­ва са по­у­че­ния за хрис­ти­ян­ска­та нрав­стве­ност. Те на­по­до­бя­ват по дух твор­би­те на Кли­мент Охрид­ски. Дос­тъп­ни са, емо­ци­о­нал­ни, си­реч пред­наз­на­че­ни са за ши­ро­ка упот­ре­ба сред но­во­пок­ръс­те­ни­те бъл­га­ри. Обсъж­дат от­но­ше­ни­я­та меж­ду Бо­га и Чо­ве­ка, Доб­ро­то и Зло­то. Напомнят от­го­во­ри­те на па­па Ни­ко­лай на въп­ро­си­те, за­да­де­ни от княз Бо­рис I по време на пок­ръс­тва­не­то – в мно­го от­но­ше­ния те са тълкувание тъкмо на те­зи от­го­во­ри. На­пи­са­ни са спо­кой­но, с ме­ко­та, без страхово въз­дей­ствие. За­бе­ляз­ва се бли­зост и с твор­ба­та на През­ви­тер Коз­ма.

– А има ли в тях пре­ки по­зо­ва­ва­ния на бо­го­ми­ли­те? На­ли в масово­то съз­на­ние за­се­га цар Пе­тър се свър­зва пре­дим­но с по­я­ва­та на те­зи ерес.

– Пе­тър Чер­но­ри­зец да­ва ут­вър­жда­ва­щи от­го­во­ри и по та­къв на­чин се про­ти­во­пос­та­вя на ере­ти­ци­те, без да ги на­зо­ва­ва пря­ко. Но не спо­ри с тях та­ка ярос­тно, как­то то­ва пра­ви Коз­ма. Той раз­чи­та на ти­хо­то спокой­но вну­ше­ние.

По всич­ко ли­чи, че твор­би­те са пи­са­ни през Х век, след вре­ме­то на цар Си­ме­он, мо­же би в сре­да­та на сто­ле­ти­е­то. Най-убе­ди­тел­но доказателство за то­ва е ези­кът на твор­би­те. Той е ста­ро­бъл­гар­ски, него­ва­та ру­си­фи­ка­ция все още е дос­та сла­ба.

– Да пов­то­рим въп­ро­са: ца­рят ли е то­ва, или не е ца­рят? За Средновеков­на Евро­па един вла­де­тел кни­жов­ник наис­ти­на е го­ля­ма рядкост!

– Рус­ки­ят учен Е. В. Пе­ту­хов пред­по­ла­га, че то­ва мо­же да бъ­де Пе­тър Руский – мос­ков­ски­ят мит­ро­по­лит, жи­вял през ХIII в., за ко­го­то митрополит Кип­ри­ан пи­ше през ХV в. жи­тие. То­ва не мо­же да бъ­де в ника­къв слу­чай – раз­по­ла­га­ме с по-ран­ни пре­пи­си от сло­ва­та на Пе­тър Чер­но­ри­зец, писани още през ХII в. Да­ли то­ва не е Пе­тър Да­мас­кин, гръцки кни­жов­ник от ХII век? Още Со­бо­лев­ски да­ва от­ри­ца­те­лен от­го­вор на то­ва въз ос­но­ва на на­уч­ни дан­ни.

Мо­е­то из­след­ва­не раз­глеж­да прос­тран­но то­зи въп­рос в самостоятелна гла­ва. При­веж­дат се до­ка­за­тел­ства за кни­жов­ни­те занима­ния на цар Пе­тър. На­пос­ле­дък бе от­кри­та ста­ро­пе­чат­на кни­га, ко­я­то съ­дър­жа тек­сто­ве с указа­ние „ИЗ КНИГЬ ЦАРЯ ПЕТРА БЛЪГАРСКАГО“. Тя е от­пе­ча­та­на през ХVI в. във Ве­не­ция от Яков Крайков, ро­дом от Со­фия. За­па­зе­ни са съв­сем мал­ко ек­зем­пля­ри от нея – аз че­тох един в Сан­кт Петер­бург. В два сбор­ни­ка със сло­ва има сен­тен­ции, ко­и­то съ­дър­жат изречени­е­то „ПЕТЪР ЦАР РЕЧЕ“.  То­ва са мис­ли сре­щу зло­е­зи­чи­е­то. Има до­ка­за­тел­ства, че цар Петър ста­ва мо­нах. Обстоятелство­то, че ца­рят се за­ни­ма­ва с кни­жо­вен труд, е без­спор­но. Исто­ри­чес­ки е на­пъл­но доказано, че след смър­тта си той е ка­но­ни­зи­ран за све­тец на православна­та цър­ква и е съз­да­де­на служ­ба в не­го­ва чест. За съ­жа­ле­ние, не­го­во жи­тие, ко­е­то по пра­ви­ло се пи­ше в такива слу­чаи, не е от­кри­то до­се­га. По­я­ви се пре­ди вре­ме сле­да от по­доб­но жи­тие в ед­на ста­тия на рус­кия мит­ро­по­лит Фи­ла­рет, ко­я­то е по­мес­те­на в мал­ко проуч­ван гръц­ки ръ­ко­пис, съх­ра­ня­ван в Ми­лан­ска­та биб­ли­о­те­ка „Амброзиана“, но за съжале­ние тя се ока­за пог­реш­на.

Мо­я­та на­уч­на хи­по­те­за е след­на­та. Ня­ма стро­го на­уч­ни доказателства, че цар Пе­тър и Пе­тър Чер­но­ри­зец са ед­но и съ­що ли­це. Но в съ­що­то вре­ме не съ­щес­тву­ват ни­как­ви ос­но­ва­ния да бъ­де от­ре­че­но то­ва.

– В та­къв слу­чай как­ва ро­ля има ин­ту­и­ци­я­та на из­сле­до­ва­те­ля?

– Пет­на­де­сет го­ди­ни съм се ро­ви­ла из ръ­ко­пи­си и вся­как­ви кни­ги в биб­ли­о­те­ки­те и ар­хи­ви­те на Мос­ква, Сан­кт Пе­тер­бург, Оде­са, Бер­лин, Дрез­ден, Бел­град, Рил­ския ма­нас­тир. Тряб­ва да се има пред­вид не­що – това, че сре­ща­та на­са­ме с ръ­ко­пи­си­те с ни­що дру­го не мо­же да се замени. Те са при­е­ли ду­хов­на енер­гия от хо­ра­та, ко­и­то са ги че­ли в продъл­же­ние на сто­ле­тия, спо­де­ля­ли са над тях тре­во­ги­те си, мо­ли­ли са се за сво­е­то спасе­ние и за спа­се­ни­е­то на на­ро­да си.

Са­ма­та аз имам яс­но усе­ща­не: ТОВА Е ЦАР ПЕТЪР!

Но ка­къв­то и да е той – в край­на смет­ка ста­ва ду­ма за кру­пен старобъл­гар­ски кни­жов­ник. За­се­га той лип­сва в ен­цик­ло­пе­ди­и­те, учебници­те, хрис­то­ма­ти­и­те. Са­мо ня­кои спе­ци­а­лис­ти са чу­ва­ли за не­го.

*  *  *

Додатък. Опит за обоб­ще­ние. Цар Пе­тър уп­рав­ля­ва Бъл­га­рия в продъл­же­ние на 42 ­го­ди­ни. През то­ва вре­ме трае най-дъл­ги­ят ми­рен период в ле­то­пи­са на сред­но­ве­ков­на­та ни дър­жа­ва. Не е ли то­ва благоприят­на поч­ва за раз­ви­тие на кул­ту­ра­та? Отвед­нъж ли е сек­нал Симео­но­вият зла­тен век с кон­чи­на­та на вла­де­те­ля кни­го­лю­бец, срав­ня­ван с древ­ния Пто­ло­мей?

Но­ви­те на­уч­ни до­ка­за­тел­ства на­ла­гат  на­но­во да се об­съ­ди об­хва­тът на Злат­ния век на бъл­гар­ска­та кул­ту­ра. Та­зи не­об­хо­ди­мост спо­де­лят не са­мо на­ши из­сле­до­ва­те­ли, но и без­прис­трас­тни ев­ро­пей­ски уче­ни. След дългого­диш­ни за­ни­ма­ния вър­ху ос­тан­ки­те от та­зи кул­ту­ра, не са­мо пи­са­ни вър­ху пер­га­мент или хар­тия, но и из­се­че­ни вър­ху ка­мък, те ид­ват до заклю­че­ние: про­дук­ци­я­та на Прес­лав­ска­та кни­жов­на шко­ла е мно­гок­рат­но по-го­ля­ма по ко­ли­чес­тво, от­кол­ко­то за­се­га то­ва е въз­при­е­то.

Същото ста­но­ви­ще­ изрази проф. Ру­долф Айцет­мю­лер – съв­ре­ме­нен изследо­ва­тел на ней­но­то нас­лед­ство, сред ру­и­ните на Прес­лав през есен­та на 1978 година.

В. „Български писател“, бр. 29, 1994 г.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

“, бр. 29, 1994 г.