ОТ ОРЛОВА ВИСИНА

Прощално слово за Петър Динеков (1910 – 1992)

Петър Увалиев

Почетен доктор на Софийския университет
„Св. Климент Охридски“

Когато стигна до Лондон вестта за внезапната смърт на Петър Динеков, някак си ми се стори неуместно да промърморя стародавното „Бог да го прости“. Така и така, Бог няма да му прости по простата причина, че няма какво да му прощава. За по-безгрешен учен от него не ми идва на ум. Затова пък душата ми прелива от благодарност към благотворната дейност на академика Петър Динеков, приятел и много повече от приятел, просветител и пътеводител. И каквото и да мислят честни, но тесногръди политици, които оспорват правото ни да изживяваме и в чужбина страстите български, ние – насилствено откъснатите от българското всекидневие, най-дълбоко усещаме какво дължим на учени като Петър Динеков, Иван Дуйчев или Тончо Жечев. Дължим им откриването на България, това е истината. Политиците измислят България, учените я откриват.

Но този своего рода Христофор-Колумбов подвиг е възможен само за онези избраници, чието научно верую е изтъкано от къртовски труд и неподкупна съвест, от смирение и вглъбение. Измежду тях най-благо­въз­питано ненатрапчив и най-кротко неотклоним беше монашески всеотдайният Петър Динеков, който нямаше ни жена, ни куче. Познаваме се отдавна, защото и двамата сме родени, кажи-речи, по едно и също време и под едно и също небе и със същата неутолима жажда от младини втренчено се взирахме в необозримите кръгозори на културата не за да отречем българското у нас, а за да го затвърдим. Но погледите ни бяха различни. Аз се напрягах да зърна едва покаралите върхари на задграничната съвременност. Погледът на бъдещия академик се впиваше в миналото, за да достигне корените на българското.

Така Динеков очерта основните отлики на старата българска литература и неподозираната публицистика от IХ до ХII век. Отграничи Преславската от Търновската книжовна школа, зачете католическата книжнина в нашето минало, изтъкна отношението на забравения проф. Петър Мутафчиев към проблемите на стародавната ни писменост. Проучи нейния естетически живец и взаимодействието и с националната историческа съдба, описа до най-малки подробности книжовния живот в „София – ХVI век“, а от орлова висина обхвана хилядолетното единство на българската култура.

Чел съм го, колкото съм могъл, и в черни, и в светли времена. Така и писанията му, и годините ми ме научиха на една велика истина – в културното битие върхари без корени са сухи. Сега благодарение на Петър Динеков и на шепа благодетели като него знам, че животворната струя на българското достойнство иде отдалече и е от дълбоко, от подмолите на времето, до които Петър Динеков, библиотечен Орфей, има доблестта и смелостта да се спусне, без ни веднъж да се унижи угоднически, да спомене имената на отбор суетни властници, безбуквени и затова голтаци. Години наред това културно иманярство е било Динековото хождение по мъките. Но той безропотно ги понесе, за да изнесе на бял свят родословието на българската мисловност. Малко чудо, което заслужава голяма почит и още по-голяма признателност.

С упоритото си прозрение Петър Динеков спомогна да се открие крайъгълният камък на една невидима, но величава сграда – дворецът на българското самочувствие, което не е наивна самоизмама, ни чардафонско патриотарство. Малцина у нас знаят как да се оправят из лабиринта на този дворец, в който Динеков беше у дома си.

Други – най-гръмогласните и най-голословните, дори и не са понечили да прекрачат неговия праг. Но за хората като мене, които вихрите на историята са отвели през девет страни в десета, това българско самочувствие беше и духовна опора, и пътеводна звезда. И нека самодоволни политици да отричат, колкото щат, волята ни посвоему да тачим България само защото сме живеели в чужбина и сме били бурени, изкоренени от родния ни чернозем. Те много ще ни огорчат, но малко ще ни повлияят. Благодарение на Петър Динеков и аз, и близките ми – набедени бивши българи, никога не сме се чувствували балкански джуджета, загубени сред западни великани, мъничета, които се напрягат да лаят в унисон с чуждоземни лъвове.

А това е така, защото нашият мерник за съотношението между българско и небългарско не ни е предписан от махленското самохвалство, че от Витоша по-високо няма. Той ни е наложен от духовни водачи с ръста на Петър Динеков, родени, за да проправят пътя към истинските междудържавни уравнения, които са не количествени, а качествени, не политически, а културни. За да стане и остане истински българин сред бури и премеждия, човек трябва да осъзнае какви са били дедите му, за да може да предугади какви могат да бъдат децата му. В това знание, което е и знамение, моето незначително житие се засича с неуязвимото дело на академика Петър Динеков.

Затова грамотните българи, разпилени като пилци по широкия божи свят, вчера хулени като невъзвращенци, а днес оплювани като безпочвеници, почтително се прекланят пред неговата памет. Политиците лумват и угасват, но Петър Динеков си остава български компас, който ни сочи безпогрешно световни посоки и ни овластява да плуваме с тиха самоувереност сред безпределните океани на световната култура.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София