КОМ­ПЮ­ТЪР С ЧО­ВЕШ­КО ИМЕ

 Еми­ли­ян Ста­нев,

ули­сан в тър­нов­с­кия иси­ха­зъм, сме­си ми­на­ло­то и бъ­де­ще­то

Ако за пър­ви път сли­заш на юг в По­лу­ос­т­ро­ва ни и имаш се­ти­ва за най-главно­то, пър­вом ще ти взе­мат очи­те бук­ви­те на гръц­ка­та аз­бу­ка, ко­и­то те пос­ре­щат от­в­ся­къ­де. Не­що из­веч­но се про­буж­да в ген­на­та ти биб­ли­о­те­ка, заго­вор­ва с вът­ре­шен не­я­сен глас. Ка­то слу­шаш око­ло се­бе си и жи­вия език на ве­ков­ни­те ни съ­се­ди, осо­бе­но из­пят или из­го­во­рен в чер­к­ва, ле­ка-по­ле­ка мно­го не­ща, свър­за­ни дъл­бо­ко с те­бе, поч­ват да се про­яс­ня­ват. Об­х­ва­не ли те неп­ри­я­зън към ро­ди­на­та ти или соб­с­т­ве­на­та ти осо­ба — ед­на от глав­ни­те подбу­ди за то­ва е на­сил­с­т­ве­но­то от­да­ле­ча­ва­не от ко­ре­ни­те и същ­ност­та ни, ко­и­то по вън­ш­ни, но и по вът­реш­ни при­чи­ни си поз­во­ля­ва­ме.

То­ва на­то­вар­ва­не, а и обик­но­ве­но­то чо­веш­ко лю­бо­пит­с­т­во все пак имат пре­дел. Знам по се­бе си, че то за двай­се­ти­на дни се за­си­ща. По-продължителни­ят прес­той вън от до­ма изис­к­ва ве­че дру­га нас­т­рой­ка и най-вече по-сла­ба на­си­те­ност на въз­п­ри­я­тия и пре­жи­вя­ва­ния. Поч­ваш да тър­сиш ня­ка­къв ключ, обоб­ще­ние ня­как­во, пре­ди да по­е­меш об­рат­но към къ­щи. Са­мо че не със са­мо­лет — от не­го мо­жеш да ви­диш пух­ка­ви­те прес­пи на об­ла­ци­те и про­мя­на­та на ес­тес­т­ве­ни­те чо­веш­ки пред­с­та­ви за вре­ме и прос­т­ран­с­т­во доста сму­ща­ват и пред­с­та­ви­те за един­с­т­во­то на све­та. Най-доб­ре се ка­чи на вла­ка, за да имаш вре­ме в меж­ди­ни­те на съв­ре­мен­на­та дър­жав­ност да направиш ес­тес­т­вен пре­ход.

Ко­га­то оти­дох за пър­ви път в Гър­ция, мно­го яс­но усе­тих он­зи мо­мент, в кой­то ве­че тряб­ва­ше да се при­би­рам на­сам. Къс­но ве­чер­та в со­лун­с­кия хо­тел за­пи­сах на от­дел­на стра­ни­ца в тет­рад­ка­та си след­но­то съ­че­та­ние от постигнати по из­дир­ва­чес­ки път наб­лю­де­ния:

„В род­ния град на бра­тя­та Ки­рил и Ме­то­дий,

не­да­леч от крайб­реж­ния бу­ле­вард “Ке­не­ди”,

в един жи­ли­щен блок точ­но зад но­вос­т­ро­я­ща­та се чер­к­ва

„Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий”

ком­пю­тъ­рът „Ми­цос” /по на­ше­му Мит­ко/ учи бъл­гар­с­ки език,

за да про­че­те и от­пе­ча­та на гръц­ки „Ан­тих­рист”

на днеш­ния тър­нов­с­ки кни­жов­ник

Еми­ли­ян Ста­нев.”

То­га­ва днеш­ни­ят крайб­ре­жен бу­ле­вард на гра­да „Алек­сан­дър Ве­ли­ки” носе­ше име­то на аме­ри­кан­с­кия пре­зи­дент Ке­не­ди и из­б­ра­но­то мяс­то за новата чер­к­ва, пос­ве­те­на на сла­вян­с­ки­те пър­во­у­чи­те­ли, дейс­т­ви­тел­но но­се­ше лю­бо­пит­но съ­сед­с­т­во на сим­во­ли и по­со­ки. В кръс­то­ви­ще­то меж­ду тях бе заста­на­ла ма­ши­на с име на чо­век.

Не бях чу­вал ком­пю­тър да но­си чо­веш­ко име — и то га­ле­но…

По­мо­лих не­го­вия сто­па­нин Те­о­до­рос Йо­а­ни­дис да ми по­раз­ка­же за не­го.

Йо­а­ни­дис е поз­нат на мно­зи­на в Бъл­га­рия, ид­вал е не­вед­нъж у нас. Петнаде­се­ти­на го­ди­ни се е прех­ран­вал ка­то жур­на­лист. Ин­те­ре­су­ва се жи­во от по­е­зия и изоб­ра­зи­тел­но из­кус­т­во. Пос­те­пен­но, спаз­вай­ки ес­тес­т­ве­ния срок за за­ни­ма­ния с вес­т­ни­кар­с­т­во, се за­е­ма да из­да­ва кни­ги и ра­бо­ти ка­то редактор и из­да­тел. При­пе­чел­ва за жи­ве­е­не от рек­лам­на дей­ност око­ло панаира  в Со­лун, има до­ход и от дру­ги пе­чат­ни из­да­ния, раз­би­ра се, но от ува­же­ние към се­бе си пра­ви в го­ди­на­та две-три заг­ла­вия „за ме­не си”, от които пе­чал­ба не тър­си. Те са по­да­рък за при­я­те­ли и дру­ги близ­ки хо­ра.

От та­къв род бя­ха и гри­жи­те му око­ло из­да­ва­не­то в гръц­ки пре­вод на ро­ма­на „Ан­тих­рист”.

Хо­дих­ме да ви­дим не­го­ви при­я­те­ли в пе­чат­ни­ци­те — Янис Ре­кос и Атана­си­ос Ка­ра­кан­д­за­нис. Поп­ри­каз­вах­ме си за книж­ния биз­нес. Обо­руд­ва­ни с най-съв­ре­мен­на тех­ни­ка, со­лун­с­ки­те из­да­те­ли бя­ха при­ну­де­ни да пе­ча­тат чуж­ди кни­ги на ан­г­лийс­ки и нем­с­ки ези­ци. Ус­пях да схва­на огор­че­ни­е­то им, че тех­ни­те съ­на­род­ни­ци не оби­чат да че­тат, как­то се че­те в Бъл­га­рия и в Русия. В ед­на та­мош­на кни­жар­ни­ца с очи­те си бях ви­дял как се про­да­ват книги „на ки­лог­рам”. И се­га пом­ня ули­ца­та — „Ев­ри­пид”. Древ­ни­ят тра­гик сто пъ­ти би се обър­нал в гро­ба, ако мо­же­ше да ви­ди то­ва — сла­гат „Седмината от Ти­ва” на кан­та­ра и до­ба­вят да зак­ръг­лят те­жест­та раз­ни второс­те­пен­ни и тре­тос­те­пен­ни книж­ки, кол­ко­то се съ­бе­рат. Па­зар­на икономи­ка! Още не зна­ех­ме, че съ­що­то бед­с­т­вие ще  спо­ле­ти и нас.

Но да не заб­ра­вя­ме, че в скла­до­ве­те ни с го­ди­ни за­ле­жа­ва­ха вся­как­ви съб­ра­ни и из­б­ра­ни про­из­ве­де­ния на жи­ви на­ши кла­си­ци, пла­те­ни ве­ли­ко­душ­но от дър­жа­ва­та, ко­и­то спо­кой­но мо­гат да се про­да­ват не са­мо „на ки­лог­рам” ами и „на ку­бик”.

На връ­ща­не от пе­чат­ни­ца­та, до­ка­то Те­о­до­рис шо­фи­ра­ше тем­пе­ра­мен­т­но към цен­тъ­ра на гра­да, все бъб­ре­ше на раз­ва­лен ан­г­лийс­ки — точ­но тол­ко­ва раз­ва­лен, кол­ко­то бе­ше и моя, та да не из­пит­ва­ме вза­им­но не­у­доб­с­т­во:

– Ко­ле­ги­те ми кръ­ща­ват ком­пют­ри­те си все по аме­ри­кан­с­ки — „Джи­ми”, „Дже­ки”… Аз да­дох на моя гръц­ко име и то со­лун­с­ко. На­ли Св. Ди­ми­тър е пок­ро­ви­тел на то­зи град!…

А до­ка­то му гос­ту­вах вкъ­щи, пос­рещ­нат от съп­ру­га­та Ма­рия /ка­то по­ло­ви­на­та гръц­ки же­ни и тя но­се­ше име­то на Бо­жа­та май­ка/, по­на­у­чих не­щич­ко за бли­зост­та на Йо­а­ни­дис с го­ле­мия бъл­гар­с­ки пи­са­тел Еми­ли­ан Ста­нев. „Голе­ми­ят бъл­гар­с­ки пи­са­тел” не го пи­ша се­га аз — той та­ка го на­ре­че и бе убе­ден в то­ва, не­вед­нъж е би­вал на гос­ти: и в апар­та­мен­та, и на ви­ла­та му в Бо­я­на. Сни­ман е не­кол­кок­рат­но как бе­сед­ват със за­дъл­жи­тел­но­то при­със­т­вие на лов­ни ат­ри­бу­ти. Те­о­до­рос ку­ца с еди­ния крак, ала то­ва не му поп­ре­чи­ло да учас­т­ву­ва в ня­как­во лов­но по­хож­де­ние, под­пи­рай­ки се с бас­ту­на си. За­па­зил е сле­ди от не­въз­мож­ния еми­ли­ян­с­та­нев­с­ки ху­мор, при­ме­сен с неп­рик­ри­та злъч.

През 1978 г. Йо­а­ни­дис из­да­ва в един том „Ле­ген­да за Си­бин”, „Ти­хик и На­за­рий” и „Исус и Ла­зар”. На след­ва­ща­та го­ди­на кни­га­та по­лу­ча­ва наг­ра­да на меж­ду­на­род­на­та из­лож­ба на кни­га­та в Со­фия. Ра­бо­та­та му вър­ху то­ва изда­ние е би­ла по­вод за чес­ти сре­щи и бе­се­ди с ав­то­ра.

Лю­бо­пи­тен ка­то все­ки ис­тин­с­ки грък, Йо­а­ни­дис раз­пит­вал за всич­ко, какво­то се се­ти. Ус­пял да над­ник­не, как­то се каз­ва, в “све­тая све­тих” на творе­ца, в не­го­ва­та твор­чес­ка ла­бо­ра­то­рия. Ви­дял нап­ри­мер как той е ри­су­вал вър­ху бял лист все­кид­нев­ния мар­ш­рут на Иван Кон­да­рев, пре­ди да сед­не и на­пи­ше нов епи­зод от ро­ма­на. За­пом­нил е ду­ми­те: „Пър­ви­ят ден пи­ша 400 реда. На вто­рия ден ги сък­ра­ща­вам до че­ти­ри­де­сет. А на тре­тия от тях ос­та­ват са­мо че­ти­ри ре­да, ед­но из­ре­че­ние. Ако то е свяс­т­но — чув­с­т­ву­вам се щастлив.”

– Еми­ли­ян Ста­нев мно­го оби­ча­ше оди­се­и­те, пъ­те­шес­т­ви­я­та, гръц­ки­те пред­с­та­ви за све­та, гръц­ка­та лю­боз­на­тел­ност — до­ба­вя съ­бе­сед­ни­кът ми. — С го­ля­мо не­тър­пе­ние очак­ва­ше да се по­я­ви пре­во­дът на кни­га­та. Ка­то де­те се рад­ва­ше, ко­га­то го пое за пър­ви път в ръ­це.

И тук Йо­а­ни­дис, до­ня­къ­де с от­ра­бо­тен про­фе­си­о­на­лен ма­ни­ер, да­де да се раз­бе­ре, че още не е ка­зал най-глав­но­то. Или по­не оно­ва, ко­е­то не е за пред все­ки­го и по вся­ко вре­ме.

Оказ­ва се, че той е по­се­ща­вал на ня­кол­ко пъ­ти Еми­ли­ян Ста­нев в болница­та дни пре­ди да се от­п­ра­ви не­ве­ро­ят­ни­ят бъл­га­рин към не­би­ти­е­то. Има за­пи­са­ни не­го­ви от­к­ро­ве­ния. „Хай­де да ги пе­ча­та­ме”, под­с­ко­чих. „Не им е дош­ло още вре­ме­то! Той все го­во­ре­ше за Власт­та. За ху­дож­ни­ка и Власт­та. Не, още не им е дош­ло вре­ме­то. Знам доб­ре, че ни­кой се­га ня­ма да ги отпечата у вас.”

Аз съ­що зна­ех, че ня­ма­ше кой то­га­ва да ги от­пе­ча­та.

По­мо­лих все пак Те­о­до­рос не­що за тях да ка­же.

„Еми­ли­ян Ста­нев ве­че зна­е­ше, че ско­ро ще ум­ре. С Гос­по­да не мо­жем да се бо­рим, каз­ва­ше. До­не­се му сес­т­ра­та тер­мо­ме­тър, той го бут­не скри­шом нас­т­ра­на. Ле­кар­с­т­ва му да­ват — хвър­ля ги… По­ис­ка си от ме­не ци­га­ра “Па­пас­т­ра­тос”. Ос­та­вих му ця­ла ку­тия. За­го­во­ри ми за Дя­во­ла. И през ця­ло­то вре­ме се ус­мих­ва­ше с ня­как­ва своя стран­на ус­мив­ка, как­ва­то са­мо той можеше да има в то­зи мо­мент. Ос­та­нах с усе­ща­не­то, че два­ма­та с Дя­во­ла си го­во­рят на­са­ме. Че зна­ят са­мо те, два­ма­та, ня­кои не­ща, не­дос­тъп­ни за нас, дру­ги­те…”

И ка­то до­бав­ка Йо­а­ни­дис по­ка­за ед­на от ско­ро из­да­де­ни­те от не­го кни­ги под заг­ла­вие „Дя­во­лът в све­тов­но­то из­кус­т­во”. Тя бе раз­кош­но илюс­т­ри­ра­на с мно­гоб­рой­ни реп­ро­дук­ции от жи­во­пис, гра­фи­ка, скул­п­ту­ра. Не мо­жах да запом­ня име­то на ав­то­ра, бе пре­по­да­ва­тел в те­о­ло­ги­чес­кия фа­кул­тет на Солун­с­кия уни­вер­си­тет “Арис­то­тел”.

Пос­мях да от­бе­ле­жа, че не съз­рях ни­ка­къв бъл­гар­с­ки дя­вол в та­зи ряд­ка ен­цик­ло­пе­дия, а дя­во­ли в Бъл­га­рия кол­ко­то щеш, не мо­жем да се оп­ла­чем. Изоб­ра­же­ния тех­ни изо­бил­с­т­ват по вън­ш­ни­те сте­ни и в пред­две­ри­я­та на черк­ви­те, осо­бе­но в Юго­за­пад­на Бъл­га­рия. При­ве­дох за при­мер сце­на­та „Врач­ка дои Дя­во­ла” от чер­к­ва­та на се­ло Ге­га. До­ри се се­тих да при­пом­ня габ­ров­с­ка­та пос­ло­ви­ца „Же­на­та е ро­де­на три де­на на­зад от дя­во­ла.”

Ди­а­ло­гът про­дъл­жи с под­ръч­ни онаг­ле­дя­ва­ния. Те­о­до­рос по­ка­за ма­кет на но­ва кни­га с реп­ро­дук­ции от жи­во­пис­ни твор­би на ху­дож­ни­ци от раз­ни страни, ко­и­то пред­с­та­вя­ха лю­бов­та в ця­ло­то й да­де­но от при­ро­да­та бо­гат­с­т­во, щед­рост и без­с­ра­мие.

Ви­дя се, че гър­кът е хлът­нал здра­ва­та в дя­во­ли­а­да­та — не го ос­та­вя­ше на ми­ра еми­ли­ян­с­та­не­вия злъ­чен смях от бол­нич­на­та стая.

В съ­сед­с­т­во сто­пан­ка­та Ма­рия ве­че бе про­гот­ви­ла по­чер­п­ка.

За да поп­ра­ви до­ня­къ­де не­пъл­но­та­та на ве­че из­да­де­на­та ен­цик­ло­пе­дия, Йо­а­ни­дис обе­ща да сло­жи вър­ху ко­ри­ца­та на „Ан­тих­рист” фраг­мент на стено­пис в Ис­к­рец­кия ма­нас­тир. Да не про­пус­на да под­чер­тая пре­во­дът бе някол­ко пъ­ти пре­пис­ван и преп­ра­вян от Гер­ман Хрис­тов, кой­то ра­бо­тил над не­го с ис­тин­с­ко ув­ле­че­ние; че по­е­тът Янис Ифан­дис, за­вър­шил те­о­ло­гия, прове­рил за точ­ност­та на ня­кои тер­ми­ни око­ло иси­хаз­ма. Кни­га­та тряб­ва­ше да на­по­до­бя­ва вън­ш­но апок­риф­но еван­ге­лие. За съ­жа­ле­ние, след вре­ме тя бе осъ­щес­т­ве­на от друг из­да­тел, по-бо­гат и по-чев­ръст в стил, об­ра­тен на внушени­я­та на Власт­та от стра­на на ав­то­ра. Раз­би­ра се, че та­ка е по-лес­но…

Тол­ко­ва по­ве­че сто­ре­но­то от Те­о­до­рос Йо­а­ни­дис зас­лу­жа­ва да бъ­де извес­т­но.

И дру­го не­го­во зак­лю­че­ние дъл­жа да пре­дам:

„Еми­ли­ян Ста­нев каз­ва­ше, че пи­са­те­лят при­ли­ча на ед­но дър­во. Ко­ро­на­та му, кло­ни­те му мо­гат да бъ­дат и при­са­ди — не­що от Мар­кес, не­що от рус­ка­та про­за, не­що от гръц­ка­та кла­си­ка и та­ка на­та­тък. Но ко­ре­ни­те му след­ва да бъдат в здра­ва род­на поч­ва. Ина­че то не мо­же да да­де ни­как­ви пло­до­ве, ко­и­то да ста­ват за об­ща­та чо­веш­ка тра­пе­за.” 

И Йо­а­ни­дис пов­то­ри:

– Да, Еми­ли­ян Ста­нев бе­ше на­ис­ти­на ед­но доб­ро дър­во. Ко­ре­ни­те му отива­ха на­дъл­бо­ко. Ста­ва за об­ща­та ни тра­пе­за с пло­до­ве­те си.

Пред­по­чи­та­ни­е­то към ро­ма­на „Ан­тих­рист” всъщ­ност из­да­ва дос­та­тъч­но то­ва убеж­де­ние.

Къс­но ве­чер­та на след­ва­щия ден ви­дях са­мия „Ми­цос” — за­поз­нах се с не­го, как­то би тряб­ва­ло да ка­жа. За­поз­нах се по-точ­но с ма­те­ма­ти­ка Те­о­до­сий — съ­и­мен­ник на ве­ли­кия Те­о­до­сий от Лав­ра­та край Ке­фа­ла­ре­во. Пос­лед­ни­ят се опи­та уч­ти­во да ми обяс­ни не­що по тех­ни­ка­та, от ко­е­то поч­ти ни­що не разб­рах с моя фи­ло­ло­ги­чес­ки зап­лес.

Важ­но­то е, че от­не­сох в чан­та­та си не­о­би­ча­ен ав­тог­раф. На не­го „Ми­цос”, без ни­то ед­на греш­ка, из­пи­са на гръц­ки език клю­чо­ва­та фи­нал­на реп­ли­ка на ро­ма­на:

„В име­то на Гор­ния Еру­са­лим и в твое име, бла­гос­ло­ви, вла­ди­ко!”

Да­ли то­зи бла­гос­лов бе ос­та­нал из­ця­ло в ми­на­ло­то?

Дни­те ни все по­ве­че ут­вър­ж­да­ват, че той при­над­ле­жи и на бъ­де­ще­то ни.

Вър­ху лич­ния ек­зем­п­ляр от „Ле­ген­да за Си­бин”, ко­я­то Йо­а­ни­дис ми показа, Еми­ли­ян Ста­нев е на­пи­сал с ръ­ка­та си вър­ху на­чал­на­та бя­ла стра­ни­ца след­но­то:

„На г. Те­о­до­рос, кой­то вло­жи тол­ко­ва раз­би­ра­не и труд, за да из­ле­зе тоя пре­вод на гръц­ки.

С най-го­ля­ма приз­на­тел­ност:

Е. Ста­нев.”

Пи­са­но е в бол­ни­ца­та.

Но в на­пи­са­но­то има­ше не­що стран­но, сму­ща­ва­що.

Да­та­та бе пре­да­де­на с го­ди­на нап­ред, ко­га­то ве­че днеш­ни­ят тър­нов­с­ки кни­жов­ник бе от­пъ­ту­вал в не­би­ти­е­то!

Мис­лей­ки за ми­на­ло­то, той на­ис­ти­на е жи­ве­ел и с бъ­де­ще­то.

Не бе ли уве­ре­ние то­ва, че де­ло­то на Бъл­га­рия е без­с­мър­т­но, че то ре­ал­но пре­о­до­ля­ва смърт­та, но­си не­по­до­зи­ра­ни ко­ор­ди­на­ти и си­мет­рия нап­ред и назад във вре­ме­то и в прос­т­ран­с­т­во­то. Вре­ме­на­та се смес­ват, ка­лен­да­рът отстъп­ва с циф­ро­ва­та си оп­ре­де­ле­ност, ос­та­ват съ­щес­т­ве­ни не­го­ви­те зна­ци, ко­и­то бе­ле­жат неп­ре­ход­ност­та на ду­хов­но­то об­ще­ние меж­ду чо­ве­ци­те.

Ето до­къ­де мо­же да до­ве­де ед­на зап­ле­сия по ком­пю­тър с чо­веш­ко име в род­ния град на сла­вян­с­ки­те пър­во­у­чи­те­ли.

ПИСМО - ЗАВЕЩАНИЕ

„Дра­ги Мед­ни­ка­ров,

За­ба­вих се с от­го­во­ра на тво­е­то пис­мо, за­що­то през це­лия яну­а­ри ме бо­ля яз­ва­та и още не е прес­та­на­ла. Бог да прос­ти не­заб­ра­ви­мия Ми­хо, оти­де си, как­то ще си оти­дем и ние, на­ли сме все от еша­ло­на.

Аз съм на­мис­лил и ре­шил твър­до, ка­то ум­ра да бъ­да пог­ре­бан в Разпоповци. Не ща да ле­жа в со­фийс­ка­та гли­на, ко­я­то съм га­зил два­де­сет годи­ни по лов, пък и в со­фийс­ко­то гро­би­ще има вся­как­ви мо­ше­ни­ци, а в разпо­пов­с­ко­то ле­жат чис­ти и доб­ри хо­ри­ца. То­ва ще го на­пи­ша чер­но на бя­ло ка­то за­ве­ща­ние.

Не се сму­ща­вай, че ти пи­ша за та­ки­ва мрач­ни ра­бо­ти. Мъ­же сме и тряб­ва да пос­тъп­ва­ме, как­то пос­тъп­ва­ха ня­ко­га на­ши­те де­ди и пра­де­ди. — при­жи­ве си из­би­ра­ха къ­де да бъ­дат пог­ре­ба­ни. Ни­що не ни ос­та­ва, ос­вен да се дър­жим кол­ко­то мо­жем. С Гос­по­да не мо­жем да се бо­рим.

На всич­ки в къ­ща­та ти здра­ве и щас­тие за Но­ва­та го­ди­на!

Еми­ли­ян Ста­нев”

Пи­са­но е в Бо­я­на на 30 яну­а­ри 1979 г. Па­зи се в ар­хи­ва на Сто­ян Медника­ров от Раз­по­пов­ци, къ­де­то се ко­ре­ни пи­са­тел­с­ки­ят род и къ­де­то до края на жи­во­та си пос­лед­ни­ят е имал сък­ро­ве­ни при­я­те­ли. Пис­мо­то ста­на извес­т­но бла­го­да­ре­ние на Хрис­то Мед­ни­ка­ров.

В.Български писател, 20 февруари 2002г.