РУДОЛФ АЙЦЕТМЮЛЕР

По­че­тен док­тор
на Со­фий­ския уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Охрид­ски“

Ста­­ро­­бъл­­­гар­­­с­ка­­та ли­­те­­ра­­ту­­ра, ка­­то се поч­­­не от творчест­во­­то на бра­­тя­­та Ки­­рил и Ме­­то­­дий, не са­­мо е озна­­ме­­ну­­ва­­ла на­­ча­­ло­­то на сла­­вян­­­с­ка­­та пис­­­ме­­ност – тя ос­­­та­­ва в те­­че­­ние и на след­­­ва­­щи­­те ве­­ко­­ве зна­­чи­­те­­лен фак­­­тор за раз­­­ви­­ти­­е­­то на кул­­­ту­­ра­­та на юж­­­ни­­те и източни­­те сла­­вя­­ни.

ПРЕСЛАВСКИЯТ „ШЕСТОДНЕВ“
В СЕДЕМ ТОМА НА НЕМСКИ

Или как­во из­ре­че проф. Ру­долф Айцет­мю­лер
сред ру­и­ни­те на древ­на­та шко­ла

В се­дем по­ред­ни то­ма пред­ста­ви прес­лав­ския „Шес­тод­нев“ на Йо­ан Екзарх ав­стрий­ски­ят сла­вист проф. Ру­долф Айцет­мю­лер. Те бя­ха из­да­де­ни в Грац от 1958 до 1975 г. В сът­руд­ни­чес­тво с Лин­да Сад­ник той пред­ста­ви и дру­га­та Екзар­хо­ва твор­ба „Не­бе­са“, как­то и пър­вия реч­ник със старобългар­ски ма­те­ри­ал из глав­ни­те па­мет­ни­ци на ста­ра­та бъл­гар­ска лите­ра­ту­ра. Има из­след­ва­ния и вър­ху „Енин­ския апос­тол“, вър­ху „Жи­ти­ето на Па­вел Преп­рос­ти“, „Све­тос­ла­во­вия изборник“ от 1073 година.

Но не бе ид­вал чо­ве­кът в Бъл­га­рия и Прес­лав. Цял жи­вот бе жи­вял с нас­лед­ство­то на Прес­лав­ска­та шко­ла, сто­рил бе тол­ко­ва мно­го за проучване­то му и за пръв път дой­де за шу­мен­ския сим­по­зи­ум през 1978 г., пос­ве­тен на Йо­ан Екзарх. С ви­ди­мо въл­не­ние то­га­ва той про­из­не­се сло­ва на приз­на­тел­ност.

В прог­ра­ма­та на сим­по­зи­у­ма вли­за­ше по­се­ще­ние на Прес­лав и останки­те на шко­ла­та. Спа­зих пра­ви­ло­то да бъ­да точ­но в оп­ре­де­лен момент на точ­но оп­ре­де­ле­но мяс­то. Та­ка по­ди­рих строй­ния ав­стри­ец и с уши­те си чух как­во из­ре­че той вър­ху ру­и­ни­те на древ­на­та шко­ла. Има­ше най-го­ле­ми ос­но­ва­ния за оцен­ка, мо­же­ше без съм­не­ние да му се вяр­ва.

„Щом ка­то до на­ши дни са оце­ле­ли та­ки­ва ма­те­ри­ал­ни ос­тан­ки от Си­ме­о­но­во вре­ме, след­ва да се при­е­ме, че про­дук­ци­я­та на Прес­лав­ска­та шко­ла е де­се­тор­но по-го­ля­ма, от­кол­ко­то се­га се при­е­ма…“

По­доб­но зак­лю­че­ние нап­ра­ви­ха в раз­лич­но вре­ме и дру­ги изследователи на ста­ра­та книж­ни­на.

– Как­во е мяс­то­то на Йо­ан Екзарх Бъл­гар­ски в раз­ви­ти­е­то на европейска­та и све­тов­на­та ли­те­ра­ту­ра?

– Йо­ан Екзарх Бъл­гар­ски при­над­ле­жи – след бра­тя­та Ки­рил и Методий – към ос­но­во­по­лож­ни­ци­те на сла­вян­ски­те ли­те­ра­ту­ри. Неговото зна­че­ние се със­тои пре­ди всич­ко в то­ва, че той из­веж­да славянска­та книжни­на вън от чис­то ре­ли­ги­оз­на­та сфе­ра и пра­ви достъпни за сла­вя­ни­те про­из­ве­де­ния с фи­ло­соф­ски и при­ро­до­на­у­чен харак­тер, ка­то при­об­ща­ва по то­зи на­чин сла­вян­ски­те на­ро­ди към европей­ска­та кул­ту­ра. Една от неговите глав­ни зас­лу­ги пред­став­ля­ва при­ла­га­не­то на прин­ци­пи­те на тогаваш­на­та не­оп­ла­то­ни­чес­ка фи­ло­со­фия на ези­ка при пре­на­ся­не­то на антич­но­то и ран­нох­рис­ти­ян­ско­то кул­тур­но нас­лед­ство в сла­вян­ския духовен свят и съз­да­ва­не­то на прин­цип­ни възмож­нос­ти за сла­вя­ни­те да зае­мат рав­нос­той­но мяс­то сред останалите за­пад­ни кул­тур­ни на­ро­ди.

– Кои тра­ди­ции на нем­ска­та и ав­стрий­ска­та сла­вис­ти­ка счи­та­те за най-пло­дот­вор­ни при съв­ре­мен­но­то със­то­я­ние на на­у­ка­та?

– При мно­го­об­ра­зи­е­то на нап­рав­ле­ния в съв­ре­мен­на­та сла­вис­ти­ка по мое мне­ние най-пло­дот­вор­но в на­уч­но от­но­ше­ние е въз­връ­ща­не­то към онези тра­ди­ции, ко­и­то от­ли­ча­ват нем­ска­та и ав­стрий­ска­та славистична нау­ка от ми­на­ло­то сто­ле­тие и на­ча­ло­то на на­шия век. То­ва са основополага­щи­те из­след­ва­ния пре­ди всич­ко в об­шир­на­та об­ласт на църков­нос­ла­вян­ска­та ли­те­ра­ту­ра. Тук нем­ска­та сла­вис­ти­ка е в състояние на­ис­ти­на да иг­рае во­де­ща ро­ля в из­след­ва­ни­я­та чрез из­да­ва­не на тек­сто­ве, реч­ни­ци и пр.

– Как­ви са пре­дим­ства­та на тер­ми­на „ста­ро­бъл­гар­ски език“ в сравнение с ос­та­на­ли­те, поз­на­ти на сла­вис­ти­ка­та?

– Има три наз­ва­ния на ези­ка на най-ста­ри­те па­мет­ни­ци: старобългарски, ста­ро­чер­ков­нос­ла­вян­ски и ста­рос­ла­вян­ски. Пос­лед­но­то по моя пре­цен­ка  е ло­ги­чес­ки неп­ра­вил­но, тъй ка­то след „ста­рос­ла­вян­ски“ не е пос­лед­вал ни­ка­къв „но­вос­ла­вян­ски“, до­ка­то „ста­ро­бъл­гар­ски“ напълно ло­гич­но про­дъл­жа­ва в „но­во­бъл­гар­ски“. Тер­ми­ни­те „старобългар­ски“ и „ста­ро­чер­ков­нос­ла­вян­ски“ спо­ред мен са ед­нак­во оп­рав­да­ни: „старобългар­ски“ е обоз­на­че­ни­е­то от глед­на точ­ка на езика, за­що­то в IХ век ве­че са на­ли­це, ма­кар и час­тич­но, оне­зи ези­ко­ви бе­ле­зи, ко­и­то при­те­жа­ва и днеш­ни­ят но­во­бъл­гар­ски език. Те­зи ха­рак­тер­ни черти, ка­то напр. съчетани­я­та st<tj (wt<tj), още то­га­ва са обо­со­бя­ва­ли ста­ро­бъл­гар­ския език ка­то са­мос­то­я­те­лен по от­но­ше­ние на езика, да речем, на мо­рав­ски­те и панон­ски­те сла­вя­ни, въп­ре­ки че об­ща­та при­ли­ка е би­ла все още твър­де голя­ма. „Ста­ро­чер­ков­нос­ла­вян­ски“ е обоз­на­че­ние на съ­щия език спо­ред не­го­ва­та фун­кция. За­що­то ста­ро­бъл­гар­ски­ят, как­то е из­вес­тно, след създава­не­то на сла­вян­ска аз­бу­ка се пол­зва пър­во­на­чал­но за пре­веж­да­не на цър­ков­ни кни­ги за ли­тур­гич­на упот­ре­ба. В та­зи своя функция старобългарски­ят език съ­щес­тву­ва и днес още ка­то „черковносла­вян­ски“ във всич­ки сла­вян­ски пра­вос­лав­ни стра­ни. „Старочер­ков­нос­ла­вян­ски­ят език“ е най-ста­ри­ят ста­дий на днеш­ния „чер­ков­нос­ла­вян­ски“, та­ка как­то „ста­ро­бъл­гар­ски­ят“ е най-ста­ри­ят ста­дий на днеш­ния бъл­гар­ски език.

г.Шумен, 1978

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София