МИСЛейки ЗА БЪЛГАРИЯ

Или как пос­лед­ни­ят пред­ста­ви­тел
на рус­ко­то ре­ли­ги­оз­но-фи­ло­соф­ско учение
Алек­сей Фьо­до­ро­вич Ло­сев
съз­да­де сво­е­то за­ве­ща­ние

След­ва сбит раз­каз за ед­на сре­ща с Алек­сей Ло­сев мал­ко пре­ди смъртта му. Не­о­бик­но­ве­ни­ят ре­зул­тат от та­зи сре­ща е до­ка­за­тел­ство за сък­ро­ве­на­та връз­ка меж­ду нас­лед­ство­то на бра­тя­та Ки­рил и Ме­то­дий и Бъл­га­рия.

Ча­со­ве пре­ди да се от­пра­вя в не­из­вес­тна за мен по­со­ка, ня­къ­де из предгра­ди­я­та на Мос­ква, срещ­нах Ана­то­лий Ту­ри­лов – чу­дес­ен мом­ък, един от най-на­деж­дни­те мла­ди из­сле­до­ва­те­ли на рус­ка­та и бъл­гар­ска­та ста­ра книж­ни­на, кой­то не­от­дав­на бе прес­то­ял ня­кол­ко ме­се­ца на Атон, рабо­тей­ки в биб­ли­о­те­ка­та на Пан­те­лей­мо­но­вия ма­нас­тир. Ка­зах му: „Предстои ми не­що не­о­бик­но­ве­но, все ед­но да ви­дя жи­вия Лев Тол­стой“. Толя ах­на не­до­вер­чи­во: „Хай­де де! И при ко­го оти­ваш?…“. „При Алек­сей Ло­сев.“ „Е, да – вед­на­га се съг­ла­си той. – Имаш пра­во то­га­ва – все ед­но че ще ви­диш Лев Тол­стой жив.“ „Да, но аз нищо не схва­щам от не­го­ви­те философ­ски тру­до­ве“, спо­де­лих стра­хо­ве­те си аз. „Ни­що – ка­за То­ля. – Сер­гей Аве­рин­цев, зна­еш, че е не­гов уче­ник, оби­ча да пов­та­ря в лек­ци­и­те си древ­на сен­тен­ция: „Най-доб­ри­ят спе­ци­а­лист – то­ва е бла­го­род­ни­ят ди­ле­тан­т“.

Та­ка в ро­ля­та на един бла­го­ро­ден ди­ле­тант се от­пра­вих към га­ра­та на елек­три­чес­кия влак.

Во­де­ше ме Юрий Рос­тов­цев. Скъ­по­це­нен наш при­я­тел, ро­дом от гра­да на Не­ва, спис­ва­ше ка­то гла­вен ре­дак­тор мла­деж­ко­то спи­са­ние „Студенческий ме­ри­ди­ан“. Един­ствен сред жур­на­лис­ти­те той бе удос­то­ен с пра­во­то да раз­го­ва­ря с Ло­сев. Има­ше за­пи­са­ни бе­се­ди с не­го. В списание­то мал­ко по мал­ко се появя­ва­ше част от тях, той про­дъ­лжа­ва­ше да за­пис­ва раз­го­во­ри с не­го и те на­ис­ти­на имат осо­бе­но висока це­на.

Та­ка, под­пит­вай­ки за ран­на­та мла­дост на фи­ло­со­фа, Юрий Рос­тов­цев се бе доб­рал до све­де­ни­е­то, че в гим­на­зи­я­та в Но­во­чер­каск, къ­де­то е жи­вял и учил той, е има­ло цър­ква или по-ско­ро па­рак­лис, пос­ве­тен на Св. Св. Кирил и Ме­то­дий, и там вся­ка го­ди­на на 11 ­май, спо­ред пра­вос­лав­ния кален­дар, е има­ло об­ща служ­ба в чест на сла­вян­ски­те пър­во­у­чи­те­ли.

Гор­но­то об­сто­я­тел­ство бе на­пъл­но дос­та­тъч­но, за да из­пра­тим чрез Рос­тов­цев няколко отделни броя на бъл­гар­ския Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ски вестник „За бук­ви­те – О пис­ме­нех­ь“.

Всъщ­ност ние оти­вах­ме пър­во при Аза Али­бе­ков­на Та­хо-Го­ди, студентка и съп­ру­га на Ло­сев. Тя во­де­ше де­се­ти­ле­тия на­ред Ка­тед­ра­та по кла­си­чес­ка фи­ло­со­фия на Мос­ков­ския уни­вер­си­тет и дъл­ги го­ди­ни служеше и ка­то дру­гар, и ка­то пос­ред­ник при об­щу­ва­не­то с фи­ло­со­фа, отдав­на нав­ля­зъл в пат­ри­ар­шес­ка въз­раст. Пъ­тьом на­у­чих, че ба­ща и бил жер­тва на ста­ли­низ­ма. За реп­ре­си­и­те над са­мия Ло­сев още мал­ко се зна­е­ше с под­роб­нос­ти и до­ку­мен­ти. Те се яви­ха по-къс­но вър­ху стра­ни­ци­те на студен­тско­то спи­са­ние и в сбор­ник на ли­те­ра­тур­ния кри­тик Вик­тор Ерофеев. Ясно бе, че Ло­сев ос­ле­пя­ва още при стро­е­жа на Бе­ло­мор­ския канал.

След око­ло час вре­ме два­ма­та с Юрий сля­зох­ме от елек­три­чес­кия влак на ня­как­ва край­мос­ков­ска га­рич­ка. Муш­нах­ме се през под­ле­за и по­ех­ме сред дър­ве­ни къ­щи и ви­ли в пар­ко­ва мес­тност. Пак меж­ду дру­го­то Юрий ми по­со­чи за­во­да от дру­га­та стра­на на же­ле­зо­път­на­та ли­ния и ка­за: „Тук, ос­вен ав­то­мо­би­ли „Мос­квич“, изра­бо­тват и дру­ги не­ща. От две го­ди­ни е ве­че гото­ва на­шата со­вал­ка…“. Име­то и още не бе из­вес­тно, не бе още ле­тя­ла, но за нея раз­ме­них­ме мис­ли и на връ­ща­не.

„Аза Али­бе­ков­на, Аза Али­бе­ков­на“, под­вик­на ня­кол­ко пъ­ти Юрий, като се про­ви­рах­ме меж­ду жи­вия плет в дво­ра на Ло­се­ва­та ви­ла. И ве­че на прага ни посре­щна­ ши­ро­ко ус­мих­на­та въз­рас­тна юж­няч­ка.   

Пра­те­ни­кът на бъл­гар­ския Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ски вес­тник бе при­ет ка­то свой чо­век. Бро­е­ве­те, ко­и­то Юрий бе до­не­съл пред­ва­ри­тел­но, по­лу­чи­ха най-ви­со­ка оцен­ка.

Се­дях­ме в пред­две­ри­е­то на ви­ла­та, край дър­ве­на ма­са, сред ос­тък­ле­ни сте­ни. Има­ше на­о­ко­ло зе­ле­ни­на в сак­сии.

Аза Али­бе­ков­на ка­за, че Алек­сей Фьо­до­ро­вич знае за на­ше­то ид­ва­не. Тя вле­зе в ста­я­та, за да го до­ве­де. Ле­ка-по­ле­ка прис­тъп­вай­ки, той се настани сре­щу нас до дър­ве­на­та ма­са. С да­ле­чен дъл­бок глас поз­дра­ви Юрий. Ка­то стар поз­нат, пос­лед­ни­ят поч­на да се за­дя­ва с не­го. Съ­об­щи му различни новини.

Ло­сев бе нап­ра­вил же­ла­но­то и очак­ва­но изяв­ле­ние за бъл­гар­ския Кирило-Ме­то­ди­ев­ски вес­тник. Изпи­са­но с ръ­ка­та на Аза Али­бе­ков­на и скре­пе­но с не­го­вия са­мо­ръ­чен под­пис, то об­хва­ща­ше мал­ко по­ве­че от един лист. Има­ше заг­ла­вие „Ре­ал­ността на об­що­то“. Съ­дър­жа­ше от­къс от тро­па­ра на Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий. Древ­нос­т­та на не­го­вия тек­ст ли­че­ше от обрат­на­та пос­ле­до­ва­тел­ност на име­на­та – не Ки­рил и Ме­то­дий, как­то е оби­чай­но у нас, а Ме­то­дий и Ки­рил. То­зи имен­но тро­пар Ло­сев пом­не­ше от да­леч­но­то си дет­ство.

Да­та­та, пос­та­ве­на вър­ху тек­ста, бе 25 юни 1986 г.

Спо­ред ня­как­ва вис­ша за­ко­но­мер­ност пос­лед­ни­ят пред­ста­ви­тел на руския ре­ли­ги­оз­но-фи­ло­соф­ски ре­не­санс си оти­де от то­зи свят нав­ръх Кири­ло-Ме­то­ди­ев­ския праз­ник – на 24 ­май, две го­ди­ни по-къс­но. Научавай­ки за от­пе­чат­ва­не­то на пос­лед­ния шес­ти том от не­го­ва­та „История на ан­тич­на­та ес­те­ти­ка“, той пре­да­ва бо­гу дух, осъ­щес­твя­вай­ки сво­е­то зем­но де­ло. На­у­ча­ва то­ва по те­ле­фо­на, но до­ка­то по­лу­чи лич­но екзем­пляр от из­да­ни­е­то, ве­че е мър­тъв. Пос­та­вят кни­га­та в ков­че­га му, по вре­ме на опе­ло­то спо­ред пра­вос­лав­ния об­ряд.

Те­че­ше хи­ля­до­го­диш­ни­на­та от пок­ръс­тва­не­то на Ру­сия при княз Влади­мир. Има­ше по­ре­ди­ца от раз­лич­ни по ха­рак­тер офи­ци­ал­ни съ­би­тия.

В на­ча­ло­то на юни има­ше ака­де­мич­на се­сия, пос­ве­те­на на покръстване­то. Там Аза Али­бе­ков­на Та­хо-Го­ди обя­ви пи­са­но­то от Алек­сей Ло­сев ка­то не­го­во за­ве­ща­ние. При­със­т­ва­ли в за­ла­та сет­не пот­вър­жда­ваха, че то­ва е пре­диз­вик­ало осо­бе­но въл­не­ние, у по-емо­ци­о­нал­ни­те – до­ри съл­зи. В ре­пор­таж от кон­фе­рен­ци­я­та, от­пе­ча­тан в „Ли­те­ра­тур­ная га­зе­та“, тек­стът бе ци­ти­ран из­ця­ло съ­що ка­то за­ве­ща­ние.

В из­да­ни­е­то на „Прог­рес“ в Мос­ква от 1990 г. „Вла­ди­мир Со­лов­ьев и его вре­мя“ А. А. Та­хо-Го­ди пи­ше в съп­ро­вож­да­ща­та сту­дия „А. Ф. Ло­сев. Жиз­нен­ная и твор­чес­кая суд­ьба“ в за­бе­леж­ка под ли­ния:

„Алек­сей Фьо­до­ро­вич скон­чал­ся в день, пос­вя­щен­ный свят­ым Ки­рил­лу и Ме­фо­дию, сла­вян­ским прос­ве­ти­те­лям, сим­во­ли­зи­ру­ю­щим един­ство фило­со­фии и фи­ло­ло­гии.“

Знае се от ми­на­ло­то, че пър­вен­ци­те на Ду­ха са­ми са оп­ре­де­ля­ли де­ня на сво­е­то пре­сел­ва­не във веч­нос­т­та. И тук гра­ни­ца­та между „от­сам“ и „от­въд“ се гу­би.

Ка­то се връ­щах­ме с Юрий, от­но­во ми­нах­ме край го­ле­мия тай­нствен завод. И се по­я­ви ед­нов­ре­мен­но у два­ма ни въп­рос: кое от две­те е по-цен­но за жи­во­та на чо­ве­ка – да­ли со­вал­ка­та ка­то про­из­ве­де­ние на чо­веш­ка­та мисъл и уме­ние, или поч­ти сто­го­диш­ни­ят фи­ло­соф, па­зен ка­то в сейф, усто­ял на на­си­лия и пре­неб­ре­же­ние от вся­ка­къв род?

Со­вал­ка­та нап­ра­ви опит да опоз­нае Кос­мо­са без ни­ка­къв осо­бен ус­пех и ве­че се заб­ра­ви, че е съ­щес­тву­ва­ла.

След об­стой­но ме­ди­цин­ско из­след­ва­не уче­ни­те бя­ха с­тиг­на­ли до зак­лю­че­ние, че чо­веш­ко­то съ­щес­тво под име­то Алек­сей Фьо­до­ро­вич Ло­сев пред­став­ля­ва фе­но­мен във фи­зи­о­ло­ги­чния сми­съл на ду­ма­та. Не­го­ви­ят мо­зък е ра­бо­тил до­тол­ко­ва ак­тив­но без пре­къс­ва­не, че не е дал въз­мож­ност на ор­га­низ­ма му ни­то вед­нъж да бъ­де по­бе­ден, ма­кар и вре­мен­но, от как­ва­то и да е бо­лест.

Не е ли то­ва пред­ста­ва за вя­ра­та ка­то ду­хов­на енер­гия, по-сил­на от всякак­ва дру­га енер­гия?

И не ни ли но­си то­ва усе­ща­не за Кос­мос, спо­ред древ­но­то пра­ви­ло: кол­ко­то не­о­бя­тен и сло­жен е Го­ле­ми­ят със звез­ди, пла­не­ти и не­ви­ди­мо­то меж­ду тях, тол­ко­ва не­о­бя­тен и сло­жен е Мал­ки­ят – си­реч чо­ве­кът с негови­те без­дни от чув­ства и пре­жи­вя­ва­ния; и глав­но­то – със сък­ро­ви­ща­та на не­го­вия мо­зък, чи­и­то въз­мож­нос­ти не поз­на­ва­ме и обид­но, неп­рос­ти­мо сла­бо упот­ре­бя­ва­ме?

*  *  *

Додатък. С Юрий Рос­тов­цев и не­го­вия „Сту­ден­чес­кий ме­ри­ди­ан“ се намерих­ме бла­го­да­ре­ние на акад. Дмит­рий Ли­ха­чов. Го­ди­ни на­ред на­ши­те „ан­те­ни“ тър­се­ха същ­нос­тно­то род­ство меж­ду бъл­гар­ска­та, рус­ка­та и евро­пей­ска­та ми­съл. На­пъл­но ес­тес­тве­но бе да по­же­ла­ем не­що от жи­вия кла­сик Ло­сев да се по­я­ви вър­ху стра­ни­ци­те на бъл­гар­ския Ки­ри­ло-Методиев­ски вес­тник.

Оказ­ва се, че тък­мо вес­тни­кът „За бук­ви­те – О писменехь“ от­ключ­ва в па­мет­та на Ло­сев тро­па­ра за Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий, кой­то той е слу­шал още ка­то юно­ша в гим­на­зи­я­та.

Обръ­ще­ни­е­то към мла­ди­те бъл­га­ри бе от­пе­ча­та­но за пър­ви път вър­ху стра­ни­ци­те на „Анте­ни“ (бр. 21, 27 май 1987 г.) – точ­но ед­на го­ди­на преди кон­чи­на­та на Ло­сев. Пре­ди то­ва, пак око­ло праз­ни­ка 24 ­май, „Антени“ пред­ста­ви не­из­вес­тния на ши­ро­ка­та пуб­ли­ка фи­ло­соф и страдалец чрез ин­тер­вю, ко­е­то Юрий Рос­тов­цев взе спе­ци­ал­но за читателите на сед­мич­ни­ка („Още от ран­ни мла­ди­ни“, бр. 22, 28 май 1986 г.). Сет­не бе до­ба­ве­но ин­тер­вю на Ло­сев пред в. „Прав­да“ с до­бав­ки за него­ви­те бъл­гар­ски по­чи­та­те­ли („Ду­хов­нос­тта – пър­ва пот­реб­нос­т“, бр. 14, 1 ап­рил 1987 г.).

От пе­ча­та

Сергей Аверинцев

„Рус­ка не­у­дър­жи­мост – и гръц­ки по­ря­дък на мисъл­та. Изпит­ваш ин­те­лек­ту­ал­но за­до­вол­ство, спом­няй­ки си, че житейският път на Алек­сей Ло­сев пре­къс­на тък­мо в де­ня, пос­ве­тен на памет­та на Ки­рил и Ме­то­дий, ко­и­то за пър­ви път сдру­жи­ха сла­вян­ско­то сло­во с кон­стан­ти­но­пол­ско­то лю­бо­мъд­рие. Бро­е­ни дни ос­та­ва­ха до празнува­не­то на хи­ля­до­го­диш­ни­на­та от съ­би­ти­я­та по пок­ръс­тва­не­то на Русия, ко­и­то я въ­веж­дат в кръ­га на съ­ща­та та­зи тра­ди­ция.“

„Про­щал­но сло­во“. (Ли­те­ра­тур­ная га­зе­та, бр. 22, 1 юни 1988.)

А. А. Тахо-Годи

„А. Ф. Ло­сев по­чи­на в де­ня на све­ти­те Ки­рил и Методий, ко­и­то той по­чи­та­ше ка­то свои учи­те­ли, за­що­то ка­то тях слу­же­ше на сло­во­то. По мо­е­му не е са­мо сим­вол то­ва, че той си оти­де от све­та в този кул­ми­на­ци­о­нен мо­мент, ко­га­то пра­вос­лав­ни­ят свят от­бе­ляз­ва 1000-годиш­ни­на­та от пок­ръс­тва­не­то на Ру­сия.

Той по­чи­та­ше де­ня на Ки­рил и Ме­то­дий вся­ка го­ди­на посво­е­му, още от уче­ни­е­то си в гим­на­зи­я­та.“

„Пре­о­до­ля­ва­не на ха­о­са“. (На­ше нас­ле­ди­е, 1990, кн. 2.)

От книгата на Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София