ЙОАН ЕКЗАРХ БЪЛГАРСКИ

До­ка­то всич­ки жи­вот­ни гле­дат на­до­лу, Бог е съз­дал тя­ло­то на чо­ве­ка та­ка, че да мо­же да гле­да и на­го­ре, и на­до­лу; той го е съз­дал да се дви­жи по зе­мя­та, но с очи­те си и с ра­зу­ма си да се стре­ми към не­бе­то.

За­то­ва чо­ве­кът е на­ре­чен ан­т­ро­пос. То­ва име ид­ва ка­то обяс­не­ние: АН­Т­РО­ПОС оз­на­ча­ва гле­дащ на­го­ре. И то­ва ес­тес­т­ве­но обяс­не­ние не само каз­ва, но ед­ва ли не ви­ка: ти, чо­ве­че, при­те­жа­ваш по при­ро­да подобие и срод­с­т­во с не­бес­ни­те войн­с­т­ва и си­ли. На те­бе ти е за­по­вя­да­но да се стре­миш към тях по­ра­ди об­ра­за, кой­то ти имаш, и с то­ва се отличаваш от вся­ко дру­го жи­во съ­щес­т­во. Ти сам тряб­ва да про­у­ме­еш ви­со­ко­то по­ло­же­ние на тво­я­та същ­ност. Не се ос­та­вяй по­ра­ди ле­ност ни­зост­та да те зав­ла­дее и не пог­реб­вай в пръст­та на сквер­ния жи­вот сили­те на тво­я­та спо­соб­на за поз­на­ние ду­ша.

УДИВЛЕНИЕ ОТ СВЕТА

Или как се по­я­ви пър­ви­ят ця­лос­тен пре­вод
на прес­лав­ския „Шес­тод­нев“ на но­во­бъл­гар­ски език

Пре­ди още да из­крис­та­ли­зи­ра кла­си­чес­ко­то ве­че по­ня­тие „дър­жа­ва на духа“, пре­ди да бъ­де удос­то­ен рус­ки­ят ака­де­мик Дмит­рий Ли­ха­чов с Между­на­род­на­та Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ска наг­ра­да, пре­ди още пър­ви­ят българин да пог­лед­не от Кос­мо­са Зе­мя­та ре­дом със свой съб­рат-си­би­ряк, по­лу­чих­ме по по­ща­та в ре­дак­ци­я­та на „Анте­ни“ но­ва кни­га. Тя но­се­ше загла­вие „Сло­во о пол­ку Иго­ре­ве и культу­ра его вре­ме­ни“. Изда­де­на бе от Ле­нин­град­ско­то от­де­ле­ние на из­да­тел­ство „Ху­до­жес­твен­ная ли­те­ра­ту­ра“, в го­ди­на 1978-а.

В гла­ва­та, ко­я­то раз­глеж­да ес­те­ти­чес­ки­те пред­ста­ви от вре­ме­то на „Сло­во­то за по­хо­да на Игор“, ав­то­рът от­кри­ва пря­ко вли­я­ние вър­ху древнорус­кия кни­жов­ник и вла­де­тел Вла­ди­мир Мо­но­мах с не­го­во­то „Поуче­ние“ от прес­лав­ския „Шес­тод­нев“ на Йо­ан Екзарх. Ето обобщението, ог­ла­се­но на стр. 71 (не го пре­веж­да­м, за да не пре­диз­вик­ва съм­не­ния):

„Са­мо по се­бе это зна­ме­на­тел­ьно: на сто­ле­тие ран­ьше Бол­га­рия пе­ре­жи­ла то­же „удив­ле­ние ми­ром“, ко­то­рое было за­тем столь характер­но и для Ру­си, она ран­ьше Ру­си прош­ла тот же путь к но­во­му вос­при­я­тию ми­ра, оп­ыт ее ока­зал­ся для Ру­си осо­бе­нно цен­ным.“

Кни­га­та има­ше соб­стве­но­ръ­чен ав­тог­раф: „С при­ве­том и благодарностью из Ле­нин­гра­да“. И да­та: 28 Х 78.

На след­на­та го­ди­на в Шу­мен бе сви­ка­на меж­ду­на­род­на на­уч­на сре­ща, пос­ве­те­на на Йо­ан Екзарх Бъл­гар­ски. То­га­ва имен­но, в ав­то­бу­са, кой­то ни връ­ща­ше от по­се­ще­ние на раз­ва­ли­ни­те на Прес­лав­ска­та шко­ла, проф. Алек­сан­дър Ми­хай­ло­вич Пан­чен­ко – уче­ник на акад. Ли­ха­чов, из­ре­че изпове­дал­но: „Все та­ки, мы рус­ские, Йо­а­на Ексар­ха не прев­зош­ли…“. Продъл­жи­ли са го, но не са го над­ми­на­ли, си­реч.

А в па­мет­на­та за Бъл­га­рия 1981-а се по­я­ви пър­ви­ят ця­лос­тен пре­вод на прес­лав­ския „Шес­тод­нев“ на но­во­бъл­гар­ски език. То е де­ло на мла­дия тога­ва бъл­гар­ски учен-ви­зан­ти­нист Ни­ко­лай Цвят­ков Ко­чев. Изда­ни­е­то осъ­щес­тви из­да­тел­ство „На­у­ка и из­кус­тво“. Раз­прос­тра­не­но бе в 12 000 брой­ки за по­ло­вин го­ди­на.

„В се­ми­на­ри­я­та по ста­ро­бъл­гар­ски и цър­ков­нос­ла­вян­ски език ми препо­да­ва­ше отец Йо­ан Не­дел­чев. Мно­го чес­то за уп­раж­не­ние той ни дава­ше из­бра­ни тек­сто­ве от кла­си­чес­ки твор­би. Пра­ве­ше го с въодушевле­ние и то ми до­па­да­ше. Сам, без да ме зас­та­вя ня­кой, за­поч­нах да пре­веж­дам пър­ви­те три сло­ва от „Шес­тод­не­ва“. Но не про­дъл­жих.

За то­ва мое ув­ле­че­ние на­у­чи проф. Ми­ха­ил Бъч­ва­ров, кой­то про­уч­ва­ше ис­то­ри­я­та на бъл­гар­ска­та фи­ло­соф­ска ми­съл и бе за­поч­нал по­доб­на пореди­ца в из­да­тел­ство „На­у­ка и из­кус­тво“. С не­го ра­бо­тих­ме вър­ху изда­ние на из­бра­ни съ­чи­не­ния от Иван Се­ли­мин­ски – учас­тву­вах в подбора на съ­чи­не­ни­я­та и нап­ра­вих нов пре­вод от гръц­ки език на ня­кои от тях. Проф. Бъч­ва­ров ме им­пул­си­ра да про­дъл­жа пре­во­да на „Шестоднева“. Той прив­ле­че Бо­жи­дар Пей­чев за съ­ав­тор на встъпителна сту­дия. Кон­сул­тант на пре­во­да от ста­ро­бъл­гар­ски ста­на проф. Хрис­то Ко­дов, из­вес­тен поз­на­вач на древ­ни­те ези­ци.“

По­ве­че от 12 ре­цен­зии от­бе­ляз­ват по­я­ва­та на пре­во­да. Проф. Ку­йо Куев и проф. Бо­ню Анге­лов лич­но из­каз­ват ра­дос­тта си от не­го­ва­та по­я­ва. По те­ле­фо­на проф. Ру­долф Айцет­мю­лер, осъ­щес­твил в се­дем то­ма нем­ско из­да­ние на прес­лав­ска­та кни­га, по­ръч­ва сре­ща за раз­го­вор. А акад. Лихачов из­ра­зя­ва съ­що­то по най-искрен на­чин.

„Вър­вя­ха два­ма­та с акад. Пе­тър Ди­не­ков по бу­ле­вард „Рус­ки“ към БАН. Нас­тиг­нах ги. Ди­не­ков ме пред­ста­ви на спът­ни­ка си. Ли­ха­чов ме пре­гър­на нас­ред ули­ца­та и ка­за: „Вие, мла­ди ко­ле­га, сте сто­ри­ли поч­ти чу­до!…“. Та­зи кни­га спо­ред не­го тряб­ва­ло да я има в кни­жар­ни­ци­те постоян­но.

С оцен­ка­та ка­то круп­но съ­би­тие в бъл­гар­ска­та на­ци­о­нал­на кул­ту­ра редак­ци­я­та на „Анте­ни“ уре­ди сре­ща-раз­го­вор. В нея учас­т­ва­ха акад. Пе­тър Ди­не­ков, акад. Иван Дуй­чев, акад. Ди­ми­тър Анге­лов, проф. Ми­ха­ил Бъч­ва­ров, пре­во­да­чът Ни­ко­лай Цв. Ко­чев и Ма­рия Бой­ки­ке­ва, редакторката на по­ре­ди­ца­та „Бъл­гар­ско фи­ло­соф­ско нас­лед­ство“ в издател­ство „На­у­ка и из­кус­тво“.

Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ски­ят вес­тник пос­ве­ти на „Шестоднев“ своя брой 7, отпе­ча­тан през  яну­а­ри 1983 година.

Инте­ре­сът към сто­ре­но­то под­бу­ди бъл­гар­ския из­сле­до­ва­тел да подготви след­ва­що пре­ци­зи­ра­но из­да­ние на пре­во­да. То бе из­да­де­но през 2000 г. от из­да­тел­ство „Хей­зъл“ с встъ­пи­тел­на сту­дия и ко­мен­тар, написани от не­го. Кни­га­та бе пред­ста­ве­на по вре­ме на Меж­ду­на­род­на­та излож­ба в На­ци­о­нал­ния дво­рец на кул­ту­ра­та от проф. Бо­ря­на Вел­че­ва отно­во ка­то круп­но съ­би­тие за бъл­гар­ска­та кул­ту­ра.

В ония ате­ис­тич­ни вре­ме­на Ни­ко­лай Цв. Ко­чев бе вяр­ващ християнин и не кри­е­ше ни­ко­га то­ва. За­вър­шва Ду­хов­на­та се­ми­на­рия в Чере­пиш през 1957 г., а Ду­хов­на­та ака­де­мия в Со­фия през 1961 г. Дъл­жи бла­го­дар­ност на пре­по­да­ва­те­ли­те проф. Ди­ми­тър Пе­нов, проф. Бо­ян Пиперов, проф. Бо­рис Ма­ри­нов, проф. Иван Пан­чов­ски, проф. Ге­ор­ги Михай­лов, проф. Алек­сан­дър Ни­чев, ко­му­то ста­ва асис­тент, след ка­то завър­шва и кла­си­чес­ка фи­ло­ло­гия в Со­фий­ския уни­вер­си­тет; на проф. Рус­ка Ган­де­ва, проф. Бо­рис Ге­ров, проф. Алек­сан­дър Ми­лев. Ви­на­ги е го­во­рил с въз­хи­та за своя учи­тел по ис­то­рия в Се­ми­на­ри­я­та Ган­чо Ве­лев.

През 1973 г. Ко­чев за­щи­та­ва в Инсти­ту­та по бал­ка­нис­ти­ка при БАН док­тор­ска дисерта­ция на те­ма „Иси­ха­зъм и вар­ла­амит­ство“ ка­то ас­пи­рант на сво­бод­на прак­ти­ка. Док­тор на на­у­ки­те ста­ва през 1987 г. с из­след­ва­не вър­ху византий­ска­та кул­ту­ра през ХIV-ХV век.

Те­пър­ва ни пред­стои да оце­ним ис­тин­ски де­ло­то на Йо­ан Екзарх. Ня­ма не­гов съв­ре­мен­ник, кой­то да ос­пор­ва не­го­ви­те те­зи. В на­ча­ло­то на IХ в. се го­во­ри за т.нар. Коп­тско въз­раж­да­не. Но ако тряб­ва да се го­во­ри за Европей­ско въз­раж­да­не, след­ва да за­поч­нем с Йо­ан Екзарх.

Прес­лав­ски­ят кни­жов­ник из­ла­га те­зи, по­ра­ди ко­и­то – ако е жи­вял на За­пад – е щял да бъ­де осъ­ден. Но Пра­вос­лав­на­та цър­ква не осъж­да мъдромис­ле­щи­те. Има един-един­ствен слу­чай, ко­га­то фа­на­ти­зи­ра­ни люде из­га­рят на кла­да ере­тик. Ста­ва ду­ма за Ва­си­лий Врач. За­пад­на­та цър­ква оба­че осъж­да жи­ве­лия през IХ в. Йо­ан Скот Ериу­гена за­ра­ди негови­те възгле­ди.

Бъл­гар­ска­та цър­ква не е ка­но­ни­зи­ра­ла офи­ци­ал­но Йо­ан Екзарх за светец. Но на­ро­дът го е ка­но­ни­зи­рал, как­то е ка­но­ни­зи­рал и Све­ти­те братя Ки­рил и Ме­то­ди.

Из „Слово за шестия ден“

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София