ДЪРЖАВАТА НА ДУХА

Как се по­я­ви
това фи­ло­соф­ско-пуб­ли­цис­тич­но­ по­ня­тие

На международен симпозиум през септември 1978 го­ди­на във Ве­ли­ко Търно­во, на Евтимиева­та Све­та го­ра, из­сле­до­ва­те­ли­те на сред­но­ве­ков­на­та кни­жов­на шко­ла си бя­ха да­ли по­ред­на сре­ща. В а­у­ла­та на уни­вер­си­те­та, над­ве­се­на над Янтра, има­ше хо­ра от де­се­ти­на стра­ни на Юго­из­точ­на Европа, студенти и пре­по­да­ва­те­ли, гос­ти, офи­ци­ал­ни ли­ца.

Пръв дър­жа сло­во ака­д. Дмит­рий Ли­ха­чов. Не че­те­ше, го­во­ре­ше. И гла­сът му бе­ше осо­бен. Да­ли не съ­дър­жа­ше той пред­чув­ствия, за­ко­ди­ра­ни в древ­ни­те кни­ги: всич­ко, ко­е­то ще бъ­де, ве­че е би­ло?! Са­мо ми­на­ло ли са съд­ба­та на Тър­но­во и съд­ба­та на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва?

Ли­ха­чо­во­то сло­во за­поч­на на­ис­ти­на про­ник­но­ве­но:

„За две де­се­ти­ле­тия Тър­нов­ска­та кни­жов­на шко­ла е нап­ра­ви­ла за сла­вян­ска­та кул­ту­ра по­ве­че, от­кол­ко­то в дру­ги слу­чаи би мог­ло да се напра­ви за це­ли две сто­ле­тия! То­ва са по­ра­зи­тел­ни по ин­тен­зив­нос­тта на сво­е­то вли­я­ние вър­ху ця­ла­та из­точ­нос­ла­вян­ска и юж­нос­ла­вян­ска култу­ра де­се­ти­ле­тия.

Свещ­та, ко­я­то в сред­но­ве­ков­на­та книж­ни­на е сим­вол на чо­веш­ка­та и ис­то­ри­чес­ка­та съд­ба, през те­зи два­де­сет го­ди­ни прип­лам­ва не­о­бик­но­ве­но яр­ко ка­то пред своя край. Но в Тър­но­во тя не угас­ва. Тя про­дъл­жа­ва да све­ти за кул­ту­ра­та на Източ­на и Южна Евро­па дъл­го след то­ва; а съ­що и за ня­кои нес­ла­вян­ски на­ро­ди, при­е­ли ста­ро­бъл­гар­ския ка­то свой литерату­рен език. Как е ста­на­ло то­ва? Раз­би­ра се, не са­мо по­ра­ди изключи­тел­на­та на­да­ре­ност на кни­жов­ни­ци­те от шко­ла­та на Пат­ри­арх Евти­мий, но и за­ра­ди фак­та, че раз­глеж­да­ни­те две де­се­ти­ле­тия се оказват в цен­тъ­ра на ис­то­ри­чес­ка­та не­об­хо­ди­мост за юж­нос­ла­вян­ски­те и из­точ­нос­ла­вян­ски­те на­ро­ди“.

Ма­кар да бя­ха че­ли по­доб­ни оцен­ки на име­ни­тия учен, нап­ра­ве­ни въз ос­но­ва на за­дъл­бо­че­ни про­уч­ва­ния вър­ху тър­нов­ско­то кни­жов­но наследство, слу­ша­те­ли­те в за­ла­та с мъл­ча­ни­е­то си из­да­ва­ха об­що усе­ща­не за сли­ва­не на ми­на­ло­то, нас­то­я­ще­то и бъ­де­ще­то. Освен то­ва го­во­ре­ше им чо­век, ро­ден и из­ра­съл в гра­да на Не­ва, пре­жи­вял во­ен­на­та бло­ка­да от първия до пос­лед­ния и ден, без да има си­ли да ста­не от сто­ла и да сва­ли от ла­ви­ца­та нуж­ни­те кни­ги, за да на­пи­ше по све­де­ния от ста­ри­те ле­то­пи­си мал­ка­та книж­ка „Отбра­на­та на древ­но­рус­ки­те гра­до­ве“, ко­я­то би­ла раздава­на на бой­ци­те в око­пи­те на фрон­та.

След вре­ме на­ме­рих ака­де­мик Ли­ха­чов в Ле­нин­град. Имах чес­тта да бъ­да по­ка­нен в до­ма на го­ле­мия наш при­я­тел. Отне­сох но­ви вес­ти за многоб­рой­ни при­я­те­ли и глав­но­ уче­ни­ци, Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ския вес­тник от­не­сох, „Анте­ни“ и дру­ги не­ща.

До­шъл бе и Алек­сан­дър Ми­хай­ло­вич Пан­чен­ко – един от дей­ни­те и сво­бод­ни ду­хом из­сле­до­ва­те­ли на сред­но­ве­ков­но­то кул­тур­но нас­лед­ство. Пос­лед­ни­ят бе­ше пре­ди вре­ме в Шу­мен на сим­по­зи­ум за Йо­ан Екзарх. За пър­ви път бе по­пад­нал то­га­ва и сред раз­ва­ли­ни­те на Ве­ли­ки Прес­лав. Още го дър­же­ше упо­е­ни­е­то от до­кос­ва­не­то с люл­ка­та на сла­вян­ска­та кул­ту­ра.

По­пи­та­ха и два­ма­та как­во но­во има пре­ди не­о­бик­но­ве­ния ни рож­ден ден на дър­жа­ва­та. Пре­да­дох на­у­че­но­то от ака­де­мик Пе­тър Ди­не­ков. Разказах под­роб­но за наг­раж­да­ва­не­то на проф. Ро­же Бер­нар с новоучредена­та Меж­ду­на­род­на наг­ра­да „Бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий“. Съ­що­то приз­на­ние пред­сто­е­ше да по­лу­чи ско­ро и Ли­ха­чов.

Пре­раз­ка­зах ста­ти­я­та на проф. Сан­те Гра­чио­ти от Рим­ския уни­вер­ситет, от­пе­ча­та­на в ита­ли­ан­ско на­уч­но спи­са­ние („Но­ти­ци­а­рио ака­де­мия интерна­ци­о­на­ле ар­те мо­дер­на“, кн. 2 от 1979 г.). В нея Гра­чио­ти пра­ве­ше впе­чат­ля­ва­що обоб­ще­ние на бъл­гар­ска­та ис­то­рия.

Дмит­рий Сер­ге­е­вич по­пи­та:

– Пи­ше ли Гра­чио­ти как­во зна­че­ние има бъл­гар­ска­та кул­ту­ра за Ру­сия през ХV, ХVI и след­ва­щи­те ве­ко­ве?

Отвър­нах ут­вър­ди­тел­но.

Ка­то за­го­во­рих­ме за хиляда и тристагодишнината от основаването  на българската държава, мно­зи­на бър­зат да въз­ра­зя­ват: ня­ма­ме пра­во да го чес­тва­ме, за­що­то бли­зо се­дем ве­ка бъл­гар­ска­та дър­жа­ва не съ­щес­тву­ва самос­то­я­тел­но.

Без ба­ве­не акад. Ли­ха­чов поч­на да раз­съж­да­ва на глас:

– Зна­е­те ли, по­ня­ти­е­то „дър­жа­ва“ има твър­де раз­ли­чен сми­съл през раз­ни­те ве­ко­ве…

Тук за съ­жа­ле­ние тряб­ва­ше да сме­ня ка­сет­ка­та на маг­ни­то­фо­на си, ка­то про­пус­нах да до­ку­мен­ти­рам ня­кои по­зо­ва­ва­ния на древ­на­та рус­ка ис­то­рия, свър­за­ни с бъл­гар­ска­та.

– По­ня­ти­е­то „дър­жа­ва“ – про­дъл­жа­ва­ше с ми­съл за се­гаш­на необходимост ви­со­ки­ят до­ма­кин – през Сред­но­ве­ко­ви­е­то има по-ши­рок сми­съл. То е сим­вол на по­ли­ти­чес­ко­то и ду­хов­но­то един­ство на на­ро­да.

Еднов­ре­мен­но раз­съж­да­ва­ше на глас и Пан­чен­ко:

– Да ре­чем, през ХVII в. Бъл­га­рия не съ­щес­тву­ва ка­то по­ли­ти­чес­ка систе­ма, ка­то во­ен­на ор­га­ни­за­ция и про­чие. Но щом бъл­гар­ски­те кни­ги про­дъл­жа­ват да жи­ве­ят в Ру­сия, Сър­бия, Ру­мъ­ния, зна­чи бъл­гар­ска­та държа­ва съ­щес­тву­ва. Тя про­дъл­жа­ва да жи­вее, раз­би­ра­но в най-ши­рок сми­съл. Исто­ри­я­та, осо­бе­но не­во­ен­на­та, а она­зи, свър­за­на с ня­как­во култур­но из­лъч­ва­не, съз­да­ва съзна­ние за са­мо­съх­ра­ня­ва­не­то на дър­жа­ва­та.

Взе му ду­ми­те от ус­та­та Дмит­рий Сер­ге­е­вич:

– Дър­жа­ва­та е по­ко­ре­на от тур­ци­те. Но тя съ­щес­тву­ва! В уни­же­но поло­же­ние, във ве­ри­ги, но съ­щес­тву­ва, съ­би­ра на­но­во си­ли и в край­на смет­ка от­но­во се ос­во­бож­да­ва. Ко­га­то един чо­век би­ва зат­во­рен в тъм­ни­ца, то­ва не оз­на­ча­ва, че той е прес­та­нал да съ­щес­тву­ва, че е ли­шен от способнос­тта да мис­ли.

- Напротив! – до­да­де Пан­чен­ко. – Тък­мо в зат­во­ра Кам­па­не­ла е съ­чи­нил – в тъм­нина­та! – не дру­го, а „Гра­дът на слън­це­то“ и е за­па­ме­тил це­лия си ръ­ко­пис…

– Раз­би­ра се, ве­ко­ве­те под роб­ство са на­ло­жи­ли своя от­пе­ча­тък над бъл­гар­ска­та дър­жа­ва – бя­ха след­ва­щи­те ду­ми на Дмит­рий Сер­ге­е­вич. – Но на­ис­ти­на не мо­же да се ка­же, че дър­жа­ва­та е прес­та­на­ла да съ­щес­тву­ва. Съз­на­ни­е­то за нея не из­чез­ва, а при­до­би­ва под­чер­та­но нрав­стве­ни фор­ми. То­ва е мно­го ин­те­рес­но: ко­га­то дър­жа­ва­та е сво­бод­на, тя има во­ен­на си­ла. Но ко­га­то е за­во­ю­ва­на и раз­по­къ­са­на, иде­я­та за дър­жа­ва­та се прев­ръ­ща в идея нрав­стве­на. По­ра­ди то­ва тук ог­ром­на ро­ля иг­рае Цър­ква­та и ней­но­то един­ство. Цър­ква­та при­е­ма вър­ху се­бе си мно­го от фун­кци­и­те на държавата. За Бъл­га­рия то­ва е осо­бе­но ха­рак­тер­но, а съ­що и за Ру­сия. На­ли единство­то на раз­дро­бе­ни­те рус­ки кня­жес­тва ид­ва от един­ство­то на Църква­та.

„Мит­ро­по­лит всея Ру­си“ – та­ка са би­ли на­ри­ча­ни съ­що и бъл­га­ри­те Кип­ри­ан и Гри­го­рий Цам­блак.

За­то­ва имен­но Сер­гий Ра­до­неж­ки бла­гос­ла­вя Дмит­рий Дон­ски пре­ди Ку­ли­ков­ска­та бит­ка. За­то­ва из­пра­ща два­ми­на мо­на­си да се сра­жа­ват с тата­ри­те на ду­ел пре­ди го­ля­мо­то сра­же­ние. Нуж­но е би­ло кня­зът да по­лу­чи под­кре­па от име­то на це­лия на­род, да се вну­ши, че пред­сто­я­ща­та бит­ка е свя­та.

– Вие зна­е­те – поз­во­лих си да се оба­дя и аз – как­ва важ­на ро­ля иг­рае бъл­гар­ско­то ду­хо­вен­ство по вре­ме на Въз­раж­да­не­то…

– Ами да взе­мем Лев­ски! – въз­клик­на Дмит­рий Сер­ге­е­вич. – То­ва ни­как не е слу­чай­но…

На­ис­ти­на в ко­ми­те­ти­те на тай­на­та ор­га­ни­за­ция, как­ва­то по оно­ва вре­ме ня­ма ни­къ­де по све­та, пър­ви­ят чо­век е апос­тол, а вто­ри­ят – све­ще­ник. Двама­та за­ед­но пос­ве­ща­ват ос­та­на­ли­те съ­зак­лят­ни­ци в де­ло­то на освобождени­е­то – с кръст, ре­вол­вер, еван­ге­лие и ста­ро­бъл­гар­ска пе­сен за вен­чав­ка.

– Вен­чав­ка за сво­бо­да­та! – от­но­во въз­клик­на Дмит­рий Сер­ге­е­вич. – Това е мно­го ин­те­рес­но. Всич­ко то­ва е сим­во­ли­ка, зна­ко­ва сис­те­ма, ко­я­то изграж­да ду­хов­но ор­га­ни­за­ци­я­та... ­Лев­ски е мно­го прив­ле­ка­тел­на лич­ност на­ис­ти­на, прос­то в най-чо­веш­кия сми­съл.

То­зи раз­го­вор се със­тоя в пър­ви­те дни на фев­ру­а­ри 1979 го­ди­на.

Три ме­се­ца и от­го­ре по­дир то­ва, в са­мо­то на­ве­че­рие на Ки­ри­ло-Методи­ев­ския праз­ник, бях чес­тит да чуя с уши­те си за пър­ви път от устата на ака­де­мик Ли­ха­чов но­во­из­ко­ва­но­то фи­ло­соф­ско-пуб­ли­цис­тич­но по­ня­тие дър­жа­ва на ду­ха.

В от­вет­но­то си сло­во на 23 май 1979г. при връч­ва­не­то на международ­на­та награда „Братя  Кирил и Методий” в Дър­жав­ния съ­ветна НРБ акад. Дмит­рий Сер­ге­е­вич Ли­ха­чов на­ред с дру­го­то ка­за:

„В ус­ло­ви­я­та на враж­деб­но­то об­кръ­же­ние на най-сил­ни­те дър­жа­ви бъл­гар­ска­та дър­жа­ва слу­же­ше за на­ци­о­нал­но­то са­мо­съх­ра­не­ние, за запаз­ва­не­то на на­ци­о­нал­но­то са­мо­съз­на­ние, на­ци­о­нал­но­то един­ство и на­ци­о­нал­на­та кул­ту­ра.

И имен­но та­зи стра­на в жи­во­та на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва е за нас осо­бе­но цен­на, имен­но тя има пър­вос­те­пен­но зна­че­ние.

Дей­нос­тта на Ки­рил и Ме­то­дий е она­зи дър­жа­ва на ду­ха, кул­ту­рен по­дем и раз­ви­тие и има­ха зна­че­ние за ця­ло­то сла­вян­ство.

Сре­щу опи­ти­те по вре­ме­то на жес­то­ко­то ос­ман­ско иго, на потисничес­тво­то да бъ­де уни­що­жен бъл­гар­ски­ят на­род ка­то на­род, като на­ция про­ти­вос­то­я­ха в стег­нат строй бъл­гар­ски­ят език, българската пис­ме­ност, бъл­гар­ска­та ли­те­ра­ту­ра.

Дър­жа­ва­та, съз­да­де­на от Аспа­рух, оси­гу­ри ус­пе­ха на дей­нос­тта на Ки­рил и Ме­то­дий, а дей­нос­тта на Ки­рил и Ме­то­дий за­па­зи бъл­гар­ска­та дър­жа­ва ка­то неп­рев­зе­ма­е­ма дър­жа­ва на ду­ха.

Бла­го­да­ре­ние на де­ло­то на Ки­рил и Ме­то­дий бъл­гар­ска­та дър­жа­ва е ос­та­на­ла жи­ва це­ли 1300 го­ди­ни, тя е жи­ве­е­ла, ма­кар и под ос­ман­ско иго, за­що­то ези­кът и ли­те­ра­ту­ра­та са ог­ром­на си­ла, спо­соб­на да за­па­зи един­ство­то на на­ро­да и да се про­ти­во­пос­та­ви на вън­шна си­ла.

Па­и­сий Хи­лен­дар­ски, Соф­ро­ний Вра­чан­ски, Ра­ков­ски и Бо­тев мо­гат да бъ­дат пос­та­ве­ни в пър­ви­те ре­ди­ци не са­мо на бъл­гар­ска­та литература, но и на та­зи не­по­бе­ди­ма дър­жа­ва на бъл­гар­ския дух, чи­и­то ос­но­ва­те­ли бя­ха ве­ли­ки­те бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий“ (из словото, отпечатано в „За буквите – О писменехь”, бр. 4 от 1981 г.).

Изре­че­но бе спо­ред древ­но­то пра­ви­ло триж­ди, с раз­ви­тие на по­ня­ти­е­то чрез ня­кол­ко оп­ре­де­ле­ния: „не­по­бе­ди­ма“, „неп­рев­зема­е­ма“, „бъл­гар­ска”.

Два­ма­та с Ка­ли­на Ка­не­ва имах­ме сго­ден слу­чай да поз­дра­вим Българолю­бе­ца за но­во­из­ко­ва­но­то по­ня­тие.

Дмит­рий Сер­ге­е­вич ка­за:

– Един ис­тин­ски учен е длъ­жен да съз­да­де свои тер­ми­ни въз ос­но­ва на сво­и­те про­уч­ва­ния. Но не мно­го… В то­ва чис­ло и пуб­ли­цис­тич­ни.

Мо­же би то­ва бе на­ис­ти­на до­бър при­мер за за­ко­но­мер­но и ес­тес­тве­но сли­ва­не на на­у­ка­та и пуб­ли­цис­ти­ка­та, без ущърб ни­то за ед­но­то, ни­то за дру­го­то. Как­то в сла­вян­ска­та древ­ност е би­ло, ко­га­то не е има­ло гра­ни­ца по­меж­ду им. И тък­мо нас­лед­ство­то на Со­лун­ски­те бра­тя със сво­я­та същина изис­ква­ше по­доб­но сли­ва­не и днес.

На дру­гия ден вес­тни­ци­те от­пе­ча­та­ха тек­ста на Ли­ха­чо­во­то сло­во. Няка­къв ре­дак­тор в БТА се бе прес­та­рал. Пос­та­вил бе ка­вич­ки око­ло новото по­ня­тие и то та­ка из­ле­зе в тек­ста. Дмит­рий Сер­ге­е­вич ка­за, че изрич­но бил пре­дуп­ре­дил за то­ва, но не са го пос­лу­ша­ли. По­же­ла по­не при пос­лед­ва­ща­та упот­ре­ба на съ­що­то по­ня­тие ка­вич­ки­те да се из­бяг­ват.

През месец май 1981г. в София от три­бу­на­та на Пър­вия меж­ду­на­ро­ден кон­грес по бъл­га­рис­ти­ка акад. Ли­ха­чов про­че­те пленарен док­лад, озаг­лавен „Чел­на­та от­бра­ни­тел­на ли­ния в бъл­гар­ска­та дър­жа­ва на ду­ха“.

*  *  *

Додатък. Ро­дът Ли­ха­чо­ви и бъл­гар­с­ка­та ка­у­за. Ми­ха­ил Михайлович Ли­ха­чов, дя­до­то по ба­щи­на ли­ния на Бъл­га­ро­лю­бе­ца (как­то на­ри­чах­ме офи­ци­ално и не­о­фи­ци­ал­но не­го­вия внук) е бил соб­с­т­ве­ник на ма­га­зин за зла­то­тъ­ка­ни изде­лия на Нев­с­кия прос­пект в Санкт Пе­тер­бург, точ­но сре­щу „Гос­тин­ний двор“. При обя­вя­ва­не на Рус­ко-тур­с­ка­та вой­на през 1828 г. той снаб­дя­ва да­ром с му­ни­ции, дре­хи и са­би 3000 вой­ни­ци. За та­зи доб­лес­т­на пос­тъп­ка рус­ки­ят им­пе­ра­тор го удос­то­я­ва с дво­рян­с­ко звание и ор­ден за храб­рост. Не­го­ви­ят пор­т­рет се па­зи в до­ма на Ли­ха­чо­ви ка­то пър­ва дра­го­цен­ност. Вър­ху об­рат­на­та му стра­на е за­ле­пен Манифестът за обя­вя­ва­не на Рус­ко-тур­с­ка­та вой­на от Алек­сан­дър II.

През 1996 г. гру­па бъл­га­ри от Те­ат­рал­на­та ака­де­мия в Со­фия, во­де­ни от Ека­те­ри­на Дас­ка­ло­ва, сни­мат пос­лед­ния до­ку­мен­та­лен филм за акад. Ли­ха­чов по по­вод на не­го­ва­та 80-го­диш­ни­на. На раз­дя­ла той за­я­вя­ва пред тях­на­та ка­ме­ра:

„Бъл­гар­с­ки при­я­те­ли, знай­те, че Бъл­га­рия е най-ста­ра­та сла­вян­с­ка на­ция в све­та. Тя е кра­йъ­гъл­ни­ят ка­мък на сла­вян­с­т­во­то в Ев­ро­па. Малки­те на­ро­ди мо­гат да се прос­л­авят са­мо със сво­я­та кул­ту­ра. А на Бъл­га­рия при­над­ле­жи бъ­де­ще­то...“.