в Харвардския университет.

ДИМИТРИ ОБОЛЕНСКИ
(СЪР ДИМИТРИ)

По­че­тен док­тор на Со­фий­ския уни­вер­си­тет
„Св. Кли­мент Охрид­ски“

Нас­­­лед­­­с­т­во­­то на Св. Св. Ки­­рил и Ме­­то­­дий, пре­­тър­­­пя­­ло кру­­ше­­ние в Мо­­ра­­вия, би­­ва спа­­се­­но от бъл­­­гар­­­с­кия на­­род. Ка­­то да­­ват убе­­жи­­ще на тех­­­ни­­те уче­­ни­­ци, и на пър­­­во мяс­­­то на Св. Кли­­мент и Св. На­­ум, бъл­­­га­­ри­­те съ­­у­­мя­­ват да оси­­гу­­рят по-на­­та­­тъш­­­но раз­­­ви­­тие на то­­ва нас­­­лед­­­с­т­во и сет­­­не да пре­­да­­дат не­­го­­ви­­те ду­­хов­­­ни и кул­­­тур­­­ни плодове на дру­­ги­­те сла­­вян­­­с­ки на­­ро­­ди от Юго­­из­­­точ­­­на и Из­точ­­­на Ев­ро­­па. Имен­­­но в Бъл­­­га­­рия ми­­си­­я­­та на Св. Св. Ки­­рил и Ме­­то­­дий по­­лу­­ча­­ва най-го­­ля­­ма под­­­к­ре­­па и би­­ва спа­­сена за Ев­ро­­па и сла­­вя­­ни­­те.

ВИ­ЗАН­ТИЯ И БЪЛ­ГА­РИЯ
В ДУ­ХОВ­НО СЪД­РУ­ЖИЕ

Жи­во­тът и де­я­тел­ност­та
на Кли­мент Ох­рид­с­ки
и Те­о­фи­лакт Ох­рид­с­ки
в свет­ли­на­та
на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ко­то нас­лед­с­т­во

Проф. Ди­мит­ри Обо­лен­с­ки

В по­ня­ти­е­то „ки­ри­ло-ме­то­ди­ев­с­ко нас­лед­с­т­во“ аз вла­гам два от­дел­ни, но свър­за­ни по­меж­ду си сми­съ­ла. Пър­во, то­ва оз­на­ча­ва фон­да литературни твор­би – как­то пре­вод­ни, та­ка и ори­ги­нал­ни, на­пи­са­ни на старос­ла­вян­с­ки (ста­ро­бъл­гар­с­ки) език. Бъл­га­рия изиг­ра­ва ог­ром­на ро­ля в раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не­то и със­та­вя­не­то на те­зи твор­би, осо­бе­но по вре­ме на Злат­ния век на ней­на­та книж­ни­на през IХ и Х век. Спо­ред кри­ла­тия из­раз на Фран­ти­шек Двор­ник – мо­я учи­тел, ко­га­то в 80-те го­ди­ни на де­ве­тия век де­ло­то на Кон­с­тан­тин-Ки­рил и Ме­то­дий пре­тър­пя­ва кру­ше­ние в Мо­ра­вия, то е спа­се­но от бъл­га­ри­те.

В съ­що­то вре­ме Злат­ни­ят век на бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра, ук­ра­сен от пи­са­те­ли ка­то Кли­мент Ох­рид­с­ки, На­ум Ох­рид­с­ки, Кон­с­тан­тин Преславски, Йо­ан Ек­зарх, Чер­но­ри­зец Хра­бър, спо­ред мен мо­же да се разглеж­да в по-ши­рок кон­текст. Той се оп­ре­де­ля ка­то кни­жо­вен фонд на един­на на­ци­о­нал­на ли­те­ра­ту­ра, със­та­вен на един­ни­я по оно­ва вре­ме старос­ла­вян­с­ки език. В та­зи ли­те­ра­ту­ра вли­зат твор­би на пи­са­те­ли от Вели­ка Мо­ра­вия, Че­хия, Хър­ва­тия, Бъл­га­рия и Ки­ев­с­ка Ру­сия. Непрестанно­то вза­и­мо­дейс­т­вие меж­ду те­зи сла­вян­с­ки ли­те­ра­ту­ри през Х и ХI век до из­вес­т­на сте­пен е из­рав­ня­ва­ло раз­ли­чи­я­та меж­ду мес­т­ни­те струк­ту­ри и тра­ди­ции. Ис­то­ри­я­та на та­зи един­на об­ща ли­те­ра­ту­ра все още не е на­пи­са­на и за­се­га ние ня­ма­ме срав­ни­те­лен ана­лиз на ней­ни­те глав­ни про­из­ве­де­ния и по та­зи при­чи­на след­ва да се от­на­ся­ме вни­ма­тел­но към ней­ни­те обоб­ще­ния. Мо­же оба­че сме­ло да се из­ра­зи пред­по­ло­же­ни­е­то, че та­зи сла­вян­с­ка ре­дак­ция на ви­зан­тийс­ка­та ли­те­ра­ту­ра изиг­ра­ва ог­ром­на ро­ля ка­то пос­ред­ни­ца меж­ду Ви­зан­тия и сла­вян­с­кия свят, а съ­що и меж­ду от­дел­ни­те стра­ни на Из­точ­на Ев­ро­па.

Вто­ри­ят сми­съл, кой­то аз вла­гам в по­ня­ти­е­то „ки­ри­ло-ме­то­ди­ев­с­ко нас­лед­с­т­во“, за­ся­га сфе­ра­та на иде­о­ло­ги­я­та. Тя е би­ла ед­нов­ре­мен­но религи­оз­на и по­ли­ти­чес­ка. Всъщ­ност тя е има­ла за цел да оп­ре­де­ли мястото на сла­вя­ни­те в хрис­ти­ян­с­кия свят. Ней­на ос­но­ва е би­ло убеждение­то, че ези­кът, на кой­то се пре­веж­да и во­ди хрис­ти­ян­с­ко­то богослу­же­ние, се прев­ръ­ща са­ми­ят той в све­щен език и на­ро­дът, кой­то си слу­жи с то­зи език, се посвещава в служба на Бога. Всеки народ, който има свой собствен литургически език и литература на роден език, по такъв начин заема своето законно място и придобива особена ми­сия в със­та­ва на хрис­ти­ян­с­ка­та чо­веш­ка същ­ност. Ран­ни­те твор­би на Ки­ри­ло-Методиевската тра­ди­ция из­лъч­ват ра­дос­тен оп­ти­ми­зъм и ед­но въл­ну­ва­що чув­с­т­во на кул­тур­на про­лет. То­ва про­из­хож­да от съз­на­ни­е­то на славянските на­ро­ди, че те са при­до­би­ли своя соб­с­т­ве­на ис­то­ри­чес­ка самолич­ност, по­лу­ча­вай­ки хрис­ти­ян­с­ки пис­ме­на на своя ро­ден език.

Същ­ност­та на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ко­то нас­лед­с­т­во – сла­вян­с­ко по форма и от­на­ча­ло до го­ля­ма сте­пен гръц­ко по съ­дър­жа­ние, го прев­ръ­ща в пър­вос­те­пен­но сред­с­т­во за раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на ви­зан­тийс­ка­та кул­ту­ра в стра­ни­те на Из­точ­на Ев­ро­па.

Ка­то не­пос­ред­с­т­вен уче­ник на Ки­рил и Ме­то­дий, осо­бе­но на Ме­то­дий, Кли­мент Ох­рид­с­ки взе­ма лич­но учас­тие в тях­на­та сла­вян­с­ка ми­сия и просве­ти­тел­с­ка де­я­тел­ност. Той от ран­ни мла­ди­ни след­ва Ме­то­дий и как­то зна­ем от ед­но не­го­во жи­тие, „виж­да с очи­те си всич­ки де­ла на своя учител“. Ако вяр­ва­ме бук­вал­но на те­зи ду­ми, сле­до­ва­тел­но Кли­мент вър­ви ре­дом с Ме­то­дий от мо­мен­та, ко­га­то пос­лед­ни­ят пре­би­ва­ва в един от манас­ти­ри­те на пла­ни­на­та Олимп в Ма­ла Азия през 50-те го­ди­ни на IХ век и ос­та­ва при не­го до Ме­то­ди­е­ва­та смърт през 885 го­ди­на. От то­ва мо­же с из­вес­т­на ве­ро­ят­ност да се зак­лю­чи, че Кли­мент взе­ма учас­тие при създаване­то на сла­вян­с­ка­та аз­бу­ка от Ки­рил и Ме­то­дий – гла­го­ли­ца­та, сетне учас­т­ва в Мо­рав­с­ка­та ми­сия на сво­и­те учи­те­ли и дей­но под­по­ма­га Ме­то­дий по вре­ме на не­го­во­то ар­хи­е­пис­коп­с­т­во в Цен­т­рал­на Ев­ро­па. А от „Вто­ро­то жи­тие на Св. На­ум“ зна­ем, че Кли­мент е ръ­ко­по­ло­жен ка­то свещеник в Рим през 868 го­ди­на.

Ала, как­то е доб­ре из­вес­т­но, ис­тин­с­ки и най-го­лям нас­лед­ник на Кирило-Ме­то­ди­е­во­то де­ло Кли­мент ста­ва след смърт­та на своя учи­тел, кога­то, би­дей­ки про­го­нен вед­но с дру­ги не­го­ви уче­ни­ци от Мо­ра­вия, той на­ми­ра то­пъл при­ют в Бъл­га­рия. Ос­нов­ни­те ета­пи на не­го­ва­та по-нататъшна служ­ба на сла­вян­с­ка­та прос­ве­та са доб­ре из­вес­т­ни.

Кни­жов­но­то нас­лед­с­т­во на Кли­мент е бо­га­то. То включ­ва пох­вал­ни сло­ва, праз­нич­ни сло­ва, по­у­че­ния, жи­тия на свет­ци, а съ­що та­ка и църковни пес­но­пе­ния. Важ­на ро­ля има не­го­ви­ят пре­вод от гръц­ки на „Пенти­кос­та­рия“ или на сла­вян­с­ки – „Цвет­ния триод“. Със сво­и­те твор­би Климент Ох­рид­с­ки иг­рае цен­т­рал­на ро­ля в Злат­ния век на бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра, а съ­що и в над­на­ци­о­нал­на­та ли­те­ра­ту­ра на ста­рос­ла­вян­с­ки език през на­чал­ния ста­дий на ви­зан­тийс­ко-сла­вян­с­ка­та кул­ту­ра.

Ед­но от най-за­бе­ле­жи­тел­ни­те Кли­мен­то­ви твор­би е „Пох­вал­но­то сло­во за Ки­рил Фи­ло­соф“. По мо­е­му, сред всич­ки­те не­го­ви про­из­ве­де­ния то е най-лич­но и най-сък­ро­ве­но. Час­тич­но ос­но­ва­но на ано­ним­но­то жи­тие на Констан­тин-Ки­рил, то из­ра­зя­ва с по­мощ­та на сред­но­ве­ков­на­та гръц­ка ритори­ка ос­нов­ни­те бе­ле­зи на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ка­та иде­о­ло­гия: съзнанието за ней­ни­те ви­зан­тийс­ки из­во­ри; ува­же­ни­е­то пред за­пад­ния Рим, къ­де­то се по­ко­ят мо­щи­те на Св. Ки­рил; чув­с­т­во­то на дъл­бо­ка признател­ност, ко­я­то из­пит­ват сла­вя­ни­те спря­мо Кон­с­тан­тин-Ки­рил, кой­то, по­да­ря­вай­ки им ли­тур­гия и бо­жес­т­ве­ни пи­са­ния на тех­ния ро­ден език, обез­пе­ча­ва мяс­то за тях сред из­б­ра­ни­те на­ро­ди на зе­мя­та; ли­ку­ва­не­то при ми­съл­та, че по­лу­ча­вай­ки ли­тур­гия и све­ще­ни пи­са­ния на тех­ния соб­с­т­вен език, сла­вя­ни­те по­лу­ча­ват пряк дос­тъп до бо­жес­т­ве­но­то поз­на­ние; и накрая срав­не­ни­е­то, дос­та ха­рак­тер­но за Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ка­та тра­ди­ция, меж­ду все­мир­на­та ро­ля на Кон­с­тан­ти­но­во­то уче­ние и хрис­ти­ян­с­ка­та пропо­вед на апос­тол Па­вел: спо­ред Кли­мент по­доб­но на Па­вел и Св. Кирил „пре­ли­та ка­то орел над всич­ки стра­ни, от Из­ток на За­пад и от Се­вер на Юг“.

Същите най-въз­тор­же­ни пох­ва­ли, съ­ща­та бла­го­дар­ност и съ­щи­те сравнения се сре­щат и в дру­ги твор­би на ран­на­та Ки­ри­ло-Методиев­с­ка тра­ди­ция, със­та­ве­ни в Бъл­га­рия в края на IХ век и на­ча­ло­то на Х век.

Ка­то съз­да­ва Ох­рид­с­ка­та ду­хов­но-кни­жов­на шко­ла и я обо­га­тя­ва със сво­и­те соб­с­т­ве­ни пи­са­ния, Кли­мент ре­дом със своя съ­рат­ник На­ум пре­на­ся ви­зан­тийс­ко-сла­вян­с­ка­та тра­ди­ция на два­ма­та свои учи­те­ли от Мо­ра­вия в Бъл­га­рия и по та­къв на­чин обез­пе­ча­ва ней­ния раз­ц­вет на Бал­ка­ни­те и в цяла Из­точ­на Ев­ро­па.

Как­во об­що мо­же да има меж­ду то­зи пред­с­та­ви­тел на Ки­ри­ло-Методиев­с­ка­та шко­ла, вко­ре­нил ней­ни­те тра­ди­ции на Бал­ка­ни­те, и подвиза­ва­щия се 200 го­ди­ни по-къс­но в Ох­рид гръц­ки учен йерарх, провеж­дал в Бъл­га­рия по­ли­ти­ка­та на ви­зан­тийс­ки им­пе­ри­а­ли­зъм и навреме­ни из­ра­зя­вал в сво­и­те пис­ма да­леч не­ли­цеп­ри­ят­ни въз­г­ле­ди спря­мо ду­хов­но под­чи­не­ни­те не­му бъл­га­ри? По­ра­ди гор­но­то Ох­рид­с­ки­ят архиепис­коп Те­о­фи­лакт е об­ви­ня­ван от мно­зи­на ис­то­ри­ци и има ло­ша слава сред уче­ни­те-сла­вис­ти. Спо­ред убеж­де­ни­е­то на Ва­сил Зла­тар­с­ки назна­че­ни­ят от ви­зан­тийс­ки­те влас­ти око­ло 1090 г. ка­то бъл­гар­с­ки архиепис­коп Те­о­фи­лакт прес­лед­вал в цър­ков­но­то си поп­ри­ще ед­на основна цел – да уни­що­жи по ця­ла­та бъл­гар­с­ка зе­мя сла­вян­с­кия език и славян­с­ка­та кни­жов­ност. Без съм­не­ние, Те­о­фи­лакт е имал по­ли­ти­чес­ко зада­ние от стра­на на ви­зан­тийс­ки­те влас­ти, и на пър­во мяс­то от са­мия импе­ра­тор, да дър­жи сво­и­те па­со­ми бъл­га­ри под­чи­не­ни на ви­зан­тийс­ка­та власт и той ло­ял­но е из­пъл­ня­вал та­зи по­ве­ля. В свои пис­ма той се жал­ва, че е бил при­ну­ден да жи­вее в ед­на вар­вар­с­ка стра­на, как­ва­то е Бъл­га­рия.

Тряб­ва оба­че да се взрем по-от­б­ли­зо в „ан­ти­бъл­гар­с­ки­те“ из­с­тъп­ле­ния на Те­о­фи­лакт. На пър­во мяс­то, тряб­ва да от­бе­ле­жим, че те се сре­щат ряд­ко в не­го­ви­те пис­ма. От всич­ки­те 135 на брой, с­тиг­на­ли до нас, са­мо в десети­на от тях се съ­дър­жат кри­тич­ни бе­леж­ки спря­мо Бъл­га­рия и българи­те. На вто­ро мяс­то, в тях мо­же да се съз­рат го­ля­ма до­за по­зьор­с­т­во и ли­те­ра­тур­на ус­лов­ност. Не един ви­со­ко­пос­та­вен ви­зан­тийс­ки чи­нов­ник или йерарх, наз­на­чен на служ­ба в ня­коя от­да­ле­че­на от сто­ли­ца­та об­ласт, е счи­тал за не­об­хо­ди­мо да се оп­лак­ва от гру­бост­та на про­вин­ци­ал­ни­те нрави. По­доб­ни жал­би твър­де чес­то се сре­щат в пис­ма­та на мес­т­ни епископи от оно­ва вре­ме, не пра­ви из­к­лю­че­ние и Те­о­фи­лакт.

Мно­го по-цен­ни све­де­ния от­к­ри­ва­ме в Те­о­фи­лак­то­ви­те агиографически пи­са­ния и осо­бе­но в „Жи­ти­е­то на Кли­мент Ох­рид­с­ки“, написа­но на гръц­ки език. В не­го той не­вед­нъж по­ме­на­ва с въз­торг Ки­рил и Ме­то­дий; на­ри­ча два­ма­та „бла­же­ни от­ци и учи­те­ли“ и „свет­ци“; ня­кол­ко пъ­ти удос­то­я­ва Ме­то­дий с епи­те­та „ве­лик“, ве­ро­ят­но по­ра­ди то­ва, че той е бил не­пос­ред­с­т­вен Кли­мен­тов учи­тел.

Княз Бо­рис I Те­о­фи­лакт на­ри­ча „ос­ве­щен бъл­гар­с­ки княз“ и пи­ше, че той „има пра­ве­ден об­раз на ми­съл­та и е въз­п­ри­ем­чив към доб­ро­то“.

Ня­кои уче­ни смя­тат, че Те­о­фи­лакт не е ав­тор на Кли­мен­то­во­то жи­тие. Оба­че аз съм убе­ден, че то­ва жи­тие е на­пи­сал дейс­т­ви­тел­но Те­о­фи­лакт. В не­го има яс­ни сле­ди от Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ка­та иде­о­ло­гия.

На пър­во мяс­то, ед­но от ос­нов­ни­те по­ня­тия на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ка­та тра­ди­ция е сло­во­то. Под то­ва по­ня­тие пи­са­те­ли­те раз­би­рат бо­жес­т­ве­на­та истина, ко­я­то се пос­ти­га пос­ред­с­т­вом мес­т­ни­те, род­ни ези­ци и счи­тат, че сла­вя­ни­те, по­лу­чи­ли ли­тур­гия и Биб­лия на своя език, при­до­би­ват „слово“, си­реч дар, бла­го­да­ре­ние на кой­то те се оказ­ват спо­соб­ни да разбират и про­въз­г­ла­ся­ват ис­тин­с­ка­та вя­ра. То­ва раз­би­ра­не за све­ще­ния ло­гос е изразе­но с осо­бе­но крас­но­ре­чие в зна­ме­ни­тия „Прог­лас към евангели­е­то“, чи­е­то ав­тор­с­т­во по­ве­че­то уче­ни-сла­вис­ти при­пис­ват на самия Константин-Ки­рил:

„Слу­шай­те вие, цял сла­вян­с­ки на­ро­де! Слу­шай­те, за­що­то сло­во­то дой­де от Бо­га, сло­во, ко­е­то хра­ни чо­веш­ки­те ду­ши, сло­во, ко­е­то ук­реп­ва сър­ца­та и умо­ве­те, сло­во, ко­е­то под­гот­вя да се поз­нае Бо­га“.

(Из „Ста­ра бъл­гар­с­ка ли­те­ра­ту­ра /IХ– ХVIII в./ в пре­во­ди, при­ме­ри и биб­ли­ог­ра­фия“. Със­та­ви­ли Б. Ан­ге­лов и М. Ге­нов. Со­фия, 1922.)

Мис­тич­на­та връз­ка меж­ду „сло­во­то“, оз­на­ча­ва­що све­щен ро­ден език, и въп­лъ­те­но­то Сло­во-Ло­гос, си­реч са­мия Хрис­тос, е под­чер­та­на на ня­кол­ко пъ­ти от Те­о­фи­лакт в не­го­во­то „Жи­тие на Св. Кли­мент“. В не­го из­под пе­ро­то на уче­ния ви­зан­ти­ец има сво­е­об­раз­на сло­вес­на иг­ра: „Кое мо­же да бъ­де по-при­ят­но за Сло­во­то от Сло­во­то, ко­е­то раз­ли­ча­ва сло­вес­ни­те от безсло­вес­ност­та, ако по­до­би­е­то се рад­ва на по­до­би­е­то?“.

На вто­ро мяс­то, ре­дом с ран­ни­те и най-ав­тен­тич­ни пред­с­та­ви­те­ли на ки­ри­ло-ме­то­ди­ев­с­ка­та тра­ди­ция Те­о­фи­лакт осъз­на­ва все­мир­ния универсален сми­съл на де­ло­то на сла­вян­с­ки­те пър­во­у­чи­те­ли. Константин-Ки­рил, за­щи­та­вай­ки по вре­ме на дис­пу­та във Ве­не­ция принципа за равенс­т­во­то на всич­ки ези­ци, ци­ти­ра „Пър­во­то пос­ла­ние на апос­тол Па­вел към ко­рин­тя­ни­те“ – текст, кой­то впос­лед­с­т­вие се прев­ръ­ща в идеологически ма­ни­фест за за­щит­ни­ци­те на сла­вян­с­ка­та ези­ко­ва традиция. От своя стра­на Те­о­фи­лакт не­ед­нок­рат­но по­соч­ва, че Ки­рил и Ме­то­дий вървят по стъп­ки­те на апос­тол Па­вел. А Кли­мент спо­ред неговите ду­ми ста­ва „нов Па­вел за но­ви­те ко­рин­тя­ни – бъл­га­ри­те“.

Дру­га ха­рак­тер­на чер­та, ко­я­то от­к­ри­ва­ме в пи­са­ни­я­та на ранносреднове­ков­ни­те пос­ле­до­ва­те­ли на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ка­та тра­ди­ция, то­ва е убеж­де­ни­е­то, че сла­вя­ни­те, ма­кар и по-къс­но въз­п­ри­е­ли християнство­то в срав­не­ние с дру­ги на­ро­ди, не за­е­мат по­ра­ди то­ва по-ниско по­ло­же­ние в се­мейс­т­во­то на хрис­ти­ян­с­ки­те на­ро­ди. Тех­ни­ят ста­тус се оп­ре­де­ля от из­вес­т­на­та прит­ча в „Све­то­то еван­ге­лие от Ма­тея“, в ко­я­то се раз­каз­ва как сто­па­ни­нът, из­ля­зъл ра­но от до­ма да на­е­ме ра­бот­ни­ци за окопа­ва­не на ло­зе­то си, да­ва в края на де­ня ед­на и съ­ща зап­ла­та и на оне­зи от тях, ко­и­то са прив­ле­че­ни от не­го в 11 ча­са по обед, как­то и на оне­зи, кои­то са за­поч­на­ли ра­бо­та в на­ча­ло­то на де­ня. След­вай­ки то­зи еван­гел­с­ки об­ра­зец,  Те­о­фи­лакт, ка­то раз­каз­ва за пок­ръс­т­ва­не­то на бъл­га­ри­те, пи­ше, че те са поз­на­ли Хрис­та, „ма­кар и къс­но око­ло еди­на­де­се­тия или дванадесетия час да са встъ­пи­ли в бо­жес­т­ве­но­то ло­зе“.

В край­на смет­ка Те­о­фи­лакт, срещ­нал Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ко­то литератур­но нас­лед­с­т­во или не­пос­ред­с­т­ве­но (ако той е зна­ел сла­вян­с­ки език), или с по­мощ­та на мес­т­ни пре­во­да­чи, прех­вър­ля бла­го­да­ре­ние на него мост меж­ду Ох­рид и Кон­с­тан­ти­но­пол и на­ми­ра у се­бе си ум­с­т­ве­ни и ду­хов­ни си­ли, за да оце­ни и раз­бе­ре то­ва нас­лед­с­т­во.

И два­ма­та – Кли­мент и Те­о­фи­лакт – не­за­ви­си­мо от дву­ве­ков­ния промеж­ду­тък на тях­на­та деятелност и раз­ли­ка­та меж­ду тех­ни­те националнос­ти, тем­пе­ра­мен­ти, въз­пи­та­ние и кул­ту­ра все пак имат дос­та об­щи не­ща по­меж­ду си. И два­ма­та имат в цен­тъ­ра на сво­е­то по­лез­ре­ние Ох­рид и Ма­ке­до­ния, и два­ма­та ра­ту­ват сре­щу ла­тин­с­кия дог­мат фи­ли­ок­ве (от лат.: и от Сина – б.м., Ил. П.), и два­ма­та въз­х­ва­ля­ват апос­тол Па­вел и княз Бо­рис, и два­ма­та – ес­тес­т­ве­но, не по един и същ на­чин и в не­ед­нак­ва сте­пен – се стре­мят да обе­ди­нят Визан­тия и сла­вя­ни­те в един­но кул­тур­но съд­ру­жес­т­во.

Сло­во­то е про­из­не­се­но пред учас­т­ни­ци

в Десетия меж­ду­на­ро­ден конгрес на сла­вис­ти­те,

из­с­ле­до­ва­те­ли на Юго­из­точ­на Ев­ро­па, София,

2 сеп­тем­в­ри 1989 го­ди­на.

*  *  *

Додатък. С чувство на културна пролет. Ред­ки ми­ну­ти сме пре­жи­вя­ва­ли на­ис­ти­на в а­у­ла­та на Свети-Кли­мен­то­вия уни­вер­си­тет. Сред тях най-ред­ки бя­ха оне­зи, в ко­и­то ста­на ду­ма за са­мия Све­ти Кли­мент, пър­вос­тро­и­те­ля на бъл­гар­ска­та и сла­вян­ска­та кул­ту­ра.

Та­къв бе­ше де­нят, в кой­то ок­сфор­дски­ят про­фе­сор Ди­ми­три Оболенски, нас­лед­ник на ста­ри­нен пе­тер­бур­гски род, при то­ва ос­вен профе­сор, съ­що и сър, ста­на По­че­тен док­тор на на­шия уни­вер­си­тет. То­ва бе в дни­те на Де­се­тия меж­ду­на­ро­ден кон­грес на сла­вис­ти­те в Со­фия. По та­къв на­чин бе оси­гу­ре­на и не­о­би­чай­на по сво­е­то рав­ни­ще и раз­но­об­ра­зие а­у­ди­то­рия. Име­ни­ти уче­ни мъ­же от раз­ни стра­ни на­пус­на­ха за­се­да­ни­я­та на сек­ци­и­те в кон­гре­са, за да за­че­тат с при­със­тви­е­то си ак­та на удос­то­я­ва­не­то на го­ле­мия ев­ро­пей­ски ви­зан­ти­нист. Не се знае да­ли ня­кой от фоторепорте­ри­те е оце­нил то­ва бо­гат­ство и е сни­мал а­у­ди­то­ри­я­та в то­зи не­ин вид.

Освен то­ва Обо­лен­ски про­из­не­се сво­е­то сло­во на рус­ки език. Слу­ша­ли сме с уши­те си на то­зи език вся­как­ви оцен­ки за на­ша­та ста­ра култу­ра, но та­зи бе ед­на от най-цен­ни­те и не­за­ви­си­ми спря­мо вре­мен­ни съоб­ра­же­ния. При то­ва тя бе раз­би­ра­е­ма за слу­ша­те­ли­те и до­не­се действител­но усе­ща­не за т.нар. пир­шес­тво на ду­ха.

Ли­че­ше, че и са­ми­ят про­фе­сор от Оксфорд не сдър­жа удовлетворението и ра­дос­тта си от то­ва къс­но, но зас­лу­же­но с мно­го труд приз­на­ние. От ви­со­та­та на своя на­у­чен при­нос той всъщ­ност по­каз­ва­ше, че е сто­рил нез­на­чи­тел­но мал­ко в срав­не­ние със са­мия Кли­мент, пат­ро­на на уни­вер­си­те­та.

В дни­те след про­мо­ци­я­та по­тър­сих Обо­лен­ски в Цен­тъ­ра „Дуй­чев“, в по­ли­те на Ви­то­ша. По­ис­ках ав­тог­раф за Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ския вес­тник „За бук­ви­те – О писменехь“. Дос­та­тъч­но бе по­зо­ва­ва­не­то на про­ф. Дуй­чев, кой­то подкрепи из­да­ни­е­то вся­чес­ки от са­мо­то на­ча­ло. Под­кре­па из­ра­зи се­га и него­ви­ят от­дав­на­шен ко­ле­га и при­я­тел. Спо­ред не­го точ­но на Бъл­га­рия и при­ли­ча да тър­си въз­мож­нос­ти за пред­ста­вя­не на но­вос­ти­те в сла­вис­ти­ка­та пред по-ши­рок кръг от об­щес­тве­нос­тта – то­ва на­пъл­но от­го­ва­ря на ней­на­та древ­на ми­сия.

Та­ка пи­ше­щи­ят те­зи ре­до­ве има­ше ра­дос­тта да раз­го­ва­ря поло­вин час на­са­ме с ев­ро­пей­ския учен – не за ня­как­во теж­ко ин­тер­вю, а с мол­ба за кон­крет­ни прак­ти­чес­ки на­път­ствия над раз­гър­на­ти­те стра­ни­ци на из­да­ни­е­то. Бях­ме в ра­бот­ния ка­би­нет на ве­че по­кой­ния Дуй­чев, кой­то духом бе­ше при нас. Пи­ше­ща­та му ма­ши­на, кни­ги­те, до ко­и­то се е  докосвал сто­ти­ци пъ­ти, ме­бе­ли­те, кар­ти­ни­те по сте­ни­те, от­ра­же­ни­е­то на есен­на­та ви­тош­ка го­ра през стък­ла­та на про­зор­ци­те, близ­ко­то при­със­твие на на­деж­дни уче­ни­ци – всич­ко спо­ма­га­ше за то­ва.

Бях­ме ве­че пуб­ли­ку­ва­ли един­стве­на по ро­да си фрес­ка от ма­нас­ти­ра „Св. Ни­ко­лай Чу­дот­во­рец“ край Мъг­лиж, на ко­я­то са изоб­ра­зе­ни Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий и ир­лан­дски­ят прос­ве­ти­тел Св. Пат­ри­кий. Пот­вър­дих, че с Дуй­чев ме­сец пре­ди смър­тта му имах­ме уго­вор­ка той да на­пи­ше ста­тия за т.нар. ир­лан­дска ми­сия – ир­лан­дски мо­на­си прос­ве­ти­те­ли ид­ват от­към За­пад до Ве­ли­ка Мо­ра­вия и по та­къв на­чин хвър­лят ду­хо­вен мост с Кирило-Ме­то­ди­е­ва­та ми­сия от­към Изто­ка, ма­кар и с един век раз­ли­ка във вре­ме­то.

Ето раз­съж­де­ни­я­та на проф. Обо­лен­ски:

„На­ис­ти­на раз­де­ле­ни­е­то на цър­кви­те ста­ва в сре­да­та на ХI век. Но то си ос­та­ва един офи­ци­а­лен акт, кой­то в бо­гос­лу­жеб­на­та прак­ти­ка и на За­пад­на­та, и на Източ­на­та цър­ква не при­до­би­ва зна­чи­мо раз­ши­ре­ние и ут­вър­жда­ва­не, то­ва ста­ва дос­та къс­но – чак през ХIII и ХIХ в., ко­га­то се съ­че­та­ва с то­га­ваш­ни по­ли­ти­чес­ки ин­те­ре­си и теж­не­ния. А има и дос­та сви­де­тел­ства, че в пре­диш­ни­те ве­ко­ве об­щнос­тта меж­ду две­те цър­кви по ос­нов­ни въп­ро­си про­дъл­жа­ва да съ­щес­тву­ва. Счи­там, че то­ва тряб­ва неп­ре­мен­но да се има пред­вид. Обсъж­дал съм го с ви­зан­ти­нис­ти от раз­ни уни­вер­си­те­ти и съм на­ми­рал под­кре­па от тях“.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София