Забележителен принос

Или как па­риж­ки­ят сла­вист проф. Ро­же Бер­нар
ос­та­ви яр­ка сле­да в сър­це­то на Евро­па

Друг по­до­бен слу­чай за­се­га ня­ма: це­ли три де­се­ти­ле­тия проф. Ро­же Бер­нар ог­ла­вя­ва­ше Ка­тед­ра­та по бъл­га­рис­ти­ка в Па­риж­кия уни­вер­си­тет (Сорбоната) и пол­зва­ше вся­как­ви сред­ства и по­во­ди да ут­вър­ди българския при­нос в ев­ро­пей­ска­та кул­ту­ра.

Един­стве­но по ро­да си е сло­во­то за бра­тя­та Ки­рил и Ме­то­дий и тяхното род­ство с Бъл­га­рия, про­из­не­се­но пред елит­на пуб­ли­ка на тържество в Тро­ка­де­ро, Па­риж, през 1963 г. По стран­ни пъ­ти­ща то­ва сло­во бе стиг­на­ло до Бра­зи­лия, пре­ве­де­но на пор­ту­гал­ски език.

Ня­ма друг по­до­бен тек­ст на ста­ти­я­та в “Encyclopedia universalis” с из­рич­но под­чер­та­ва­не за ис­то­ри­чес­ка­та зас­лу­га на княз Бо­рис I, при­ел прого­не­ни­те от Мо­ра­вия уче­ни­ци на два­ма­та бра­тя. Чрез проф. Бер­нар става из­вес­тно в Евро­па и Цам­бла­ко­во­то сло­во за Пат­ри­арх Евти­мий.

Звез­дни ми­го­ве пре­жи­вях в дни­те, ко­га­то проф. Ро­же Бер­нар прие ка­то наг­ра­да за зас­лу­ги­те си пър­ви от всич­ки Меж­ду­на­род­на­та наг­ра­да „Бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий“ през есен­та на 1979 го­ди­на. Той по­ко­ря­ва­ше със своя бъл­гар­ски език, бли­зък до Ва­зо­вия – и не бе ну­жен ни­ка­къв пре­во­дач. Несек­ва­що чув­ство за ху­мор из­да­ва­ше въл­не­ни­е­то му. Ше­гу­ва­ше се с же­на си Си­мон, из­дър­жа­ла с де­се­ти­ле­тия „не­въз­мож­ния“ му ха­рак­тер. Да­ва­ше автог­ра­фи на бъл­гар­ски все­ки­му, вклю­чи­тел­но на бар­ман­ки­те в хо­те­ла срещу Пар­ла­мен­та.

Пос­ред­ник в раз­го­во­ри­те му бе­ше не­го­ви­ят уче­ник Ди­ми­тър Тил­ков.

Ста­на яс­но, че съм за­вър­шил Апри­лов­ска­та гим­на­зия в Габ­ро­во и то­ва бе­ше при­чи­на за осо­бе­но бла­го­раз­по­ло­же­ние към мо­я­та нез­на­чи­тел­на личност. Проф. Бер­нар го­ди­ни на­ред в сво­и­те лек­ции в Сор­бо­на­та представя­ше Ва­сил Апри­лов ка­то „фи­лан­троп и бла­го­де­тел, го­лям учен и фи­ло­лог“. В лич­но пис­мо до мен след вре­ме па­риж­ки­ят про­фе­сор из­по­вя­да:

„Мо­га да ка­жа ка­то Ва­сил Апри­лов, то­зи тол­ко­ва сим­па­ти­чен възрож­де­нец, кой­то бе­ше, въп­ре­ки анекдотите за габ­ров­ци, мно­го ще­дър: „Сторих онова, което можах; другите да сторят повече“.

В дру­го пис­мо до­пъл­ни, че всъщ­ност габ­ров­ци не са стис­на­ти, що се от­на­ся до об­що­на­род­ни де­ла, и дос­та се от­ли­ча­ват от шот­лан­дци­те, ко­и­то за се­бе си не раз­каз­ват анек­до­ти – то­ва пра­вят ан­гли­ча­ни­те, за да ги уязвят.

Проф. Бер­нар изя­ви же­ла­ние лич­но да по­се­ти Габ­ро­во и Априло­во­то учи­ли­ще, ала вре­ме не му ос­та­на. Той пис­ме­но сподели, че ис­кре­но съ­жа­ля­ва за то­ва.

Под­чер­та­ва­ше, че ус­пе­хът на бъл­га­рис­ти­ка­та в Сор­бо­на­та се дъл­жи и на две бъл­гар­ки, ко­и­то би­ли най-го­ле­ми кра­са­ви­ци сред преподава­те­лите. То­ва спо­ред не­го има­ше древ­на сле­да. Сам приз­на­ва­ше, че счи­та се­бе си ни по­ве­че, ни по-мал­ко за нас­лед­ник на бо­го­ми­ли и ка­та­ри. А на­ли за пър­ви път в Евро­па при тях же­ни­те са до­би­ли пра­во­то да бъ­дат про­по­вед­ни­ци.

По­ра­ди вло­ше­но­то си здра­ве проф. Бер­нар не мо­жа да про­че­те лич­но своя пле­на­рен док­лад на Пър­вия кон­грес по бъл­га­рис­ти­ка в Со­фия и той бе раз­прос­тра­нен на френ­ски език. Бе озаг­ла­вен „При­но­сът на бъл­гар­ския народ в ев­ро­пей­ска­та кул­ту­ра“ и бе оп­ре­де­лен ка­то за­ве­ща­ние.

Ето и раз­го­во­ра, про­ве­ден в дни­те след връч­ва­не­то на Ки­ри­ло-Методи­ев­ска­та наг­ра­да – на чист бъл­гар­ски език:

– Извес­тно е Ва­ше­то оп­ре­де­ле­ние за ста­ро­бъл­гар­ския език (от една ста­тия, об­на­род­ва­на в 1968 г.):

„Ста­ро­бъл­гар­ски­ят е най-ста­ра­та фор­ма, в ко­я­то ни е поз­нат сла­вян­ски­ят език, и ако по­ня­ко­га го на­ри­чат ста­рос­ла­вян­ски, то­ва се пра­ви, за да се под­чер­тае уни­вер­сал­ни­ят ха­рак­тер на то­зи език, кой­то се на­ла­га ка­то език на цър­ква­та на всич­ки пра­вос­лав­ни, та­ка че заслужа­ва  име­то „ла­тин­ски език на сла­вя­ни­те“.

С го­ди­ни­те то­ва Ва­ше убеж­де­ние при­до­би­ва ли но­ви утвърждения, или се раз­ко­ле­ба­ва?

– Аз на­ис­ти­на на­ре­кох ста­ро­бъл­гар­ския „ла­тин­ски език на славяните“ и не мо­га да ка­жа, че мо­е­то убеж­де­ние се раз­ко­ле­ба­ва. Напро­тив: убе­ден съм, че то­ва е не­ос­по­ри­ма ис­ти­на. Ста­ро­бъл­гар­ска­та ли­те­ра­ту­ра е има­ла навре­ме­то мно­го го­ля­мо оба­я­ние сред сла­вя­ни­те, осо­бе­но – ру­си­те и сърбите. Нап­ри­мер ста­ри­ят рус­ки език е из­гра­ден вър­ху ос­но­ва­та на старобъл­гар­ския и до­ри в съв­ре­мен­ния рус­ки език има ду­ми, на­ри­ча­ни „сла­вя­низ­ми“. Ко­га­то един дне­шен рус­нак каз­ва „Здравствуй­те“, то­ва е ста­ро­бъл­гар­ско – ид­ва от „здрав“, не от „здоров“; по­доб­ни фор­ми съществу­ват до­ри в го­во­ри­мия все­кид­не­вен език – то­ва е оче­бий­но, не мо­же да се ос­пор­ва. До ХVIII век ста­ри­ят рус­ки език е бил в из­вес­тна степен ос­но­ван вър­ху ста­ро­бъл­гар­ския. За­то­ва мо­га да твър­дя, че старобългар­ски­ят език обе­ди­ня­ва сла­вя­ни­те, как­ва­то ро­ля в За­пад­на Европа в ус­ло­ви­я­та на Ка­то­ли­чес­ка­та цър­ква е изиг­рал латински­ят. С та­зи раз­ли­ка мо­же би, че ста­ро­бъл­гар­ски­ят език не е толко­ва от­да­ле­чен от народ­ния го­вор, кол­ко­то ла­тин­ски­ят, ня­ма я она­зи про­паст меж­ду книжовния и го­во­ри­мия език.

– Ня­кои чуж­дес­тран­ни и на­ши уче­ни, ко­и­то из­след­ват ста­ра­та ни култу­ра, на­ри­чат Бъл­га­рия тре­та кла­си­чес­ка стра­на след Гър­ция и Рим…

– Аз мис­ля, че те имат пра­во: Бъл­га­рия е тре­та­та кла­си­чес­ка страна след Гър­ция и Рим.

– Що се от­на­ся до ка­чес­тва­та на ста­ро­бъл­гар­ския език, счи­та­те ли, че той е ус­пял да пре­не­се бо­гат­ство­то на гръц­ка­та и рим­ска­та култу­ра към сла­вян­ския свят?

– Мис­ля, че до го­ля­ма сте­пен той се е спра­вил с та­зи за­да­ча. Раз­би­ра се, в на­ча­ло­то то­ва е би­ло мно­го мъч­но, за­що­то гръц­ки­ят език е бил много раз­вит, мо­жел е да пре­да­де всич­ки­те ню­ан­си на чо­веш­ка­та ми­съл, но посте­пен­но пре­во­да­чи­те са из­на­ме­ри­ли не­об­хо­ди­ми­те сред­ства.

Спо­ред мен пи­са­те­лят, изиг­рал най-го­ля­ма ро­ля в то­ва от­но­ше­ние, е Кон­стан­тин Прес­лав­ски. Той е, по мо­е­му, мно­го по-до­бър и по-то­чен преводач, от­кол­ко­то Йо­ан Екзарх. Немският учен Август Лес­кин, например, на­ми­ра в твор­би­те на Йо­ан Екзарх ду­ми, ко­и­то не от­го­ва­рят точ­но на гръц­ки­те, а та­ки­ва греш­ки ня­ма у Кон­стан­тин Прес­лав­ски. Той е пи­са­тел от мно­го ви­со­ко рав­ни­ще спо­ред мен. Мис­ля, че е изиг­рал решаваща ро­ля за раз­ви­ти­е­то  на ста­ро­бъл­гар­ския език. А ка­то по­ет и историк е съ­що не­над­ми­нат. По­доб­ни про­из­ве­де­ния ка­то Костантиновите не са съ­щес­тву­ва­ли пре­ди то­ва в бъл­гар­ска­та литерату­ра. И Бъл­га­рия е стра­на­та, в ко­я­то се е раз­вил та­лан­тът – дори мо­же да се ка­же ге­ни­ят! – на Кон­стан­тин Прес­лав­ски. Не преувели­ча­вам, оцен­ка­та е съв­сем ре­ал­на.

– Кои са дру­ги­те Ва­ши лю­бим­ци сред бъл­гар­ски­те пи­са­те­ли?

– О, аз имам мно­го лю­бим­ци! Те са де­сет­ки…

След Кон­стан­тин Прес­лав­ски мо­же би тряб­ва да про­дъл­жим с Патриарх Евти­мий. Пре­ве­дох за пър­ви път част от „Пох­вал­но­то сло­во“ на Гри­го­рий Цам­блак и то бе от­пе­ча­та­но в един сбор­ник, из­да­ден в Па­риж в чест на бъл­гар­ския учен проф. Иван Дуй­чев. Ако чо­век ис­ка да пре­да­де това про­из­ве­де­ние на ху­бав френ­ски език, мо­га да твър­дя, че за­да­ча­та му ни­как не е лес­на. Пре­ве­дох са­мо от­къ­са за па­да­не­то на Тър­но­во и последни­те дни на Пат­ри­ах Евти­мий, за­що­то мис­ля, че то­ва за­ся­га световната ис­то­рия. В Цам­бла­ко­во­то сло­во има мно­го ху­ба­ви мес­та, но спо­ме­на­ти­те ни за­поз­на­ват с иси­хаз­ма и дру­ги проб­ле­ми на ре­ли­ги­я­та от оно­ва вре­ме, ко­е­то въл­ну­ва френ­ска­та и за­пад­но­ев­ро­пей­ска­та пуб­ли­ка, поне­же има зна­че­ние за световната ис­то­рия. Изпол­звах слу­чая с  подготвя­ния сбор­ник да за­поз­ная за­пад­ноев­ро­пей­ска­та пуб­ли­ка за пръв път с то­ва бе­ле­жи­то съ­чи­не­ние.

Друг мой лю­би­мец е Не­о­фит Боз­ве­ли. Моята бив­ша сту­ден­тка Фейт Ле­как-Бин – аме­ри­кан­ка от Бос­тън, мно­го сим­па­тич­на и спо­соб­на  же­на, коя­то знае доб­ре бъл­гар­ски език, за­щи­ти през ми­на­ла­та го­ди­на в Па­риж ди­сер­та­ция за Боз­ве­ли. Аз мис­ля, че не­го­ва­та твор­ба „Ма­ти Бол­га­рия“ е до­ку­мент с го­ля­мо зна­че­ние за по­ло­же­ни­е­то на бъл­га­ри­те изоб­що и особено на бъл­га­ри­те пре­ди 150 го­ди­ни. Ни­кой не е изоб­ли­чил спо­ред мен по-енер­гич­но, от­кол­ко­то Боз­ве­ли, те­за­та, че гър­ци­те са из­бран на­род, а бъл­га­ри­те – ора­чи и ко­па­чи. То­ва е по­кър­ти­тел­на твор­ба! Но Боз­ве­ли не е до­бър пи­са­тел – съ­дър­жа­ни­е­то на твор­ба­та му е ин­те­рес­но, а ези­кът и е ужа­сен! Ко­га­то го пре­веж­дах­ме на френ­ски за­ед­но с г-жа Ле­как-Бин, изпитах­ме страш­ни зат­руд­не­ни­я… Боз­ве­ли мно­го доб­ре ра­зоб­ли­ча­ва полити­ка­та на фа­на­ри­о­ти­те: как ис­кат да раз­де­лят бъл­гар­ския на­род на две час­ти, да ели­ни­зи­рат ед­на­та, а дру­га­та да об­ре­кат на пъл­но невежес­тво. Мно­го ин­те­рес­на твор­ба, но пре­во­дът и бе­ше по-тру­ден, от­кол­ко­то преводът на „Сло­во­то за Евти­мий“.

– Как се чув­ству­ва­те у нас?

– Бъл­га­рия е мо­е­то вто­ро оте­чес­тво. Аз се чув­ству­вам тука у до­ма си не по-мал­ко, от­кол­ко­то във Фран­ция. 

Аз бях сту­дент в École Normale Supérieure, най-ре­но­ми­ра­но­то вис­ше учеб­но за­ве­де­ние във Фран­ция. Аз съм ели­нист и ла­ти­нист и мал­ко романист. Пър­во­на­чал­но имах на­ме­ре­ние да ста­на гер­ма­нист. Но плановете ми не се осъ­щес­тви­ха. За­то­ва се за­ех с бъл­га­рис­ти­ка­та и трябваше за ня­кол­ко де­сет­ки го­ди­ни да се спра­вя с ед­на не­по­сил­на за­да­ча.

По­мог­на­ха ми доб­ро­то ми здра­ве и го­ля­ма­та ра­бо­тос­по­соб­ност. Иначе не бих мо­гъл да из­дър­жа.

– Бъл­га­рис­ти­ка­та е за яки мъ­же и за яки сър­ца…

– Аз съм от До­фи­не! Зна­е­те ли къ­де се на­ми­ра До­фи­не? Там има плани­ни и хо­ра­та са мно­го сил­ни. Ка­то ва­ши­те бал­кан­джи­и… В съпротива­та сре­щу фа­шиз­ма мо­и­те зем­ля­ци про­я­ви­ха из­вън­ред­но го­ля­ма енер­гич­ност. В та­зи част на Фран­ция през Сред­ни­те ве­ко­ве ере­си­те са би­ли раз­прос­тра­не­ни осо­бе­но мно­го. Там има мно­го про­тес­тан­ти. Самият аз съм от про­тес­тан­тско се­мей­ство. А про­тес­тан­ти­те, как­то се знае, са би­ли подло­же­ни на най-жес­то­ки прес­лед­ва­ния. И хо­ра­та от та­зи об­ласт имат силен ха­рак­тер. Те са по­том­ци на бо­го­ми­ли­те! Ня­ма ни­що слу­чай­но…

1979 г., София

*  *  *

„Езикът е превелик дар Божи,

за да борави с него

кой както му скимне.“

Франц Мик­ло­шич

Сло­вен­с­ки ези­ко­вед (XIX в.)

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София