ПО-ЯКО
ОТ ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪДБИНИ

Или как ед­но про­ник­но­ве­ние
на на­ши­те въз­рож­ден­ци на­ме­ри пот­вър­жде­ние
от съв­ре­мен­ни из­сле­до­ва­те­ли на бъл­гар­ския при­нос
в ду­хов­ния жи­вот на Евро­па

Как бъл­гар­ска­та дър­жа­ва – най-ста­ра­та дър­жа­ва в Евро­па, спо­ред изричното приз­на­ние на в. „Осер­ва­то­ре ро­ма­но“, ор­ган на Ва­ти­ка­на –  е оцеля­ла до днес на то­зи пре­на­се­лен ис­то­ри­чес­ки кръс­то­път, по­же­ла­ван от не ед­но пле­ме или на­род­ност? За­гад­ка­та на то­зи фе­но­мен е за­ни­ма­ва­ла и за­ни­ма­ва уче­ни хо­ра от раз­лич­ни стра­ни, ко­и­то са има­ли вът­реш­но­то убеж­де­ние, че ней­ни­ят от­го­вор има съ­щес­тве­но зна­че­ние и за ис­то­ри­я­та на ця­ла Евро­па, къ­де­то е без­смис­ле­но да се ос­пор­ва бъл­гар­ско­то при­със­твие.

През пос­лед­ни­те го­ди­ни се по­я­ви­ха но­ви опи­ти за обяс­не­ние на то­зи феномен.

През 1979 г. ита­ли­ан­ски­ят учен проф. Сан­те Гра­чио­ти – ди­рек­тор на Института по сла­вис­ти­ка при Рим­ския уни­вер­си­тет, от­пе­ча­та в авторитетно­то спи­са­ние „Но­ти­ци­а­рио ака­де­мия ин­тер­на­ци­о­на­ле ар­те модерна“ ста­тия под заг­ла­вие „Ду­хов­ни­те ко­ре­ни на Бъл­гар­ско­то въз­раж­дане“. В нея на­ред с дру­го­то той пи­ше:

„Оно­ва, ко­е­то съд­ба­та е от­не­ла на древ­на Бъл­га­рия в политическата област, щед­ро и го въз­връ­ща в кул­тур­на­та. Це­ли­ят правос­ла­вен сла­вян­ски свят жи­вее ня­кол­ко ве­ка с кул­тур­но­то нас­лед­ство, съз­да­де­но до го­ля­ма сте­пен в Бъл­га­рия ка­то де­ло на бъл­га­ри­те. След краткия Ки­ри­ло-Методи­ев пе­ри­од в Бъл­га­рия про­цъф­тя­ват пър­ви­те школи на старославянска­та цър­ков­на и свет­ска ли­те­ра­ту­ра в сти­хо­ве и про­за, предим­но пре­вод­на, но и ори­ги­нал­на. Тук ста­ва пър­во­то пре­ли­ва­не на визан­тий­ска­та кул­ту­ра в сла­вян­ска­та и от­тук тя пре­ми­на­ва в другите юж­нос­ла­вян­ски зе­ми. През Х в. Ру­сия при­е­ма кръ­ще­ние от Византия, но кни­ги­те по­лу­ча­ва от Бъл­га­рия. Бъл­гар­ска­та кни­га бе­ле­жи на­ча­ло на книжов­нос­тта и за дру­ги сла­вян­ски и нес­ла­вян­ски стра­ни на пра­вос­лав­на Евро­па. То­ва е най-значител­на­та ро­ля на Бъл­га­рия, разгърната в европейски ма­щаб“.

На свой ред френ­ски­ят учен проф. Ро­же Бер­нар, кой­то в продължение на три де­се­ти­ле­тия ог­ла­вя­ва­ше ка­тед­ра по бъл­га­рис­ти­ка в Сор­бо­на­та, заключи:

„Бъл­га­рия, спа­ся­вай­ки де­ло­то на Ки­рил и Ме­то­дий, е зас­лу­жи­ла признател­нос­тта и ува­же­ни­е­то не са­мо на дру­ги­те сла­вян­ски на­ро­ди, но и на дру­ги на­ро­ди по све­та, и то­ва ще бъ­де та­ка, до­ка­то чо­ве­чес­тво­то вла­га ис­тин­ско съ­дър­жа­ние в ду­ми­те нап­ре­дък, кул­ту­ра и чо­веч­ност“.

Ка­то има­ше пред­вид гор­ни­те зак­лю­че­ния на два­ма­та западноевропей­ски уче­ни, рус­ки­ят ака­де­мик Дмит­рий Ли­ха­чов, кой­то със сво­я­та славис­тич­на шко­ла в гра­да на Не­ва въз­ста­но­ви връз­ка­та с традицията на рус­ка­та на­у­ка от­пре­ди 1917 г., в сло­во­то си при награждаване­то с но­во­уч­ре­де­на­та междуна­род­на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ска наг­ра­да през 1980 г. ка­за:

„Дей­нос­тта на Ки­рил и Ме­то­дий и она­зи дър­жа­ва на ду­ха, ко­я­то те създа­до­ха, има­ха зна­че­ние за за­паз­ва­не­то на бъл­гар­ска­та на­род­ност, а впос­лед­ствие на на­ци­я­та, за ней­ния кул­ту­рен по­дем и раз­ви­тие и има­ха зна­че­ние за ця­ло­то сла­вян­ство…

Дър­жа­ва­та, съз­да­де­на от Аспа­рух, оси­гу­ри ус­пе­ха на дей­нос­тта на Кирил и Ме­то­дий, а дей­нос­тта на Ки­рил и Ме­то­дий за­па­зи бъл­гар­ска­та дър­жа­ва ка­то неп­рев­зе­ма­е­ма дър­жа­ва на ду­ха“.

Ока­за се, че тай­на­та за не­о­би­чай­но­то дъл­го­ле­тие на бъл­гар­ско­то присъствие в ду­хов­ния жи­вот на Евро­па е би­ла дос­тъп­на и на мис­ли­те­ли­те от Бъл­гар­ско­то въз­раж­да­не. Най-яс­но е из­ра­зил то­ва Пет­ко Ра­чов Славейков в ед­на своя ста­тия, на­пе­ча­та­на във в. „Ма­ке­до­ни­я“ на 9 май 1870 г. под заг­ла­вие „Еди­на­де­се­тий май“:

„Св. Ки­рил и Ме­то­дий са пър­ви­те, ко­и­то диг­на­ха ви­со­ко пря­по­ре­ца на сла­вя­но-хрис­ти­ян­ска­та ци­ви­ли­за­ция в Евро­па. До тях, до ве­ли­ки­те те­зи от Со­лун бра­тия бъл­га­ри, ни­кой не бе пог­лед­нал със свой­ско око връз съдба­та на един тол­коз мно­го­лю­ден и поч­тен на­род, как­то сло­вен­ски­ят, и ни­кой не бе про­ник­нал в сет­ни­те сто­ле­тия на не­го­во­то бъ­де­ще. Те първи и вяр­но са схва­на­ли, че то­ва ве­ли­ко пле­ме, на­да­ре­но от при­ро­да­та с всич­ки ху­ба­ви ду­шев­ни дар­би, ако ся на­о­ръ­жи и с ху­ба­ва­та она­зи дар­ба на кни­жевна­та на­у­ка и зак­реп­не в на­род­ний си жи­вот чрез раз­ви­ти­е­то на на­род­но­то си сло­во, то­газ то вся­ко­га мо­же да бъ­де по-яко от исторически­те съд­би, що­то, по­тис­на­то в един слу­чай, да мо­же в друг да ся въз­пра­ви и с но­ва си­ла да сле­ду­ва пъ­тят на по­ви­ше­ни­е­то на на­род­ний си жи­вот“.

Оста­ва вмес­то днеш­на при­пис­ка да до­ба­вим, че сред въл­на­та от всеобщи пре­о­цен­ки но­во­я­ви­ло­то се фи­ло­соф­ско-пуб­ли­цис­тич­но по­ня­тие „Бъл­гар­ска дър­жа­ва на ду­ха“ оце­ля и се въз­при­е­ма ка­то от­кро­ве­ние от офи­ци­ал­ни пред­ста­ви­те­ли на влас­тта. Не­ка то пос­лу­жи за ос­но­ва на мъд­ри дър­жав­ни ре­ше­ния в не­от­лож­но­то бъ­де­ще!