ПО ВЕЛИКДЕНСКИ

Има-няма десетина българи да са видяли с очите си следното:

Образът на Покръстителя Борис І в „Учителното евангелие” на Константин Преславски.

/Неговият руски препис от ХІІ век се съхранява в Държавния историчмески музей на Червения площад в Москва. Тръгвах в командировка за Русия. Дни преди това бях в дома на Дуйчев – Иван Семьонович, както му казваха русите. Той ми поръча да предам  лично поздрави на Марфа Вячеславна Шчепкина, с която проучиха и издадоха миниатюрите на Манасиевата летопис. За кратко време драгоценната книга се намираше в нейния кабинет, преди да бъде отново заключена в сейфа, след като е показвана на някаква особена изложба. Само че трябваше да останем сами, след като напуснеха читалнята неколцина сръбски изследователи. И да подаря на двете дебели лелки при входа на музея по една жълта книжка с габровски шеги.../  

Кирило - Белозерският препис на „Изборника на Цар Симеон” от 1072 г., с Похвалата на Цар Симеон, в която е останало незаменено с името на киевския княз Светослав името на Книголюбеца, изписана в червено с киновар.

/Видяхме я благодарение на Николай Николаевич Розов в Публичната библиотека „Салтиков-Шчедрин” на Ленинград двамата с професор Куев, или Куйо Маркович, както го наричаха русите. Но защо трябваше да се крием в тъмните ъгли на читалнята, далеч от погледа на завеждащия ръкописния отдел Загребин, женен за сърбойка.../

Зографското глаголическо евангелие

/То също се пази в Публичната библиотека на Санкт Петербург. Разгърнахме няколко страници от него със Загребин. Достатъчно!...Като разказах за това на проф. Моше Алтауер от Йерусалимския университет, с когото ме запозна Дуйчев, той се разтрепера. Цял живот се е занимавал с глаголица, но най-ценният паметник, изписан с древната славянска азбука, няма как да го види. Той откри в  манастира „Св. Екатерина” на Синай стотина  пергаментови листа с глаголица, което се счита за най-голяма сензация в науката от последните десетилетия. Но за това подробно ще разкажа друг път./

Оригиналът  на „Житие и страдания грешнаго Софрония”

/И тази скъпоценност се съхранява в същата санктпетербургска библиотека. Подзвързана е с другия Софрониев ръкопис – „Гражданское позорище”. Удивлява ситно изписаният текст – писал е врачанският епископ цели страници, без да му трепне ръката. Машина да е,  все ще има нещо недоизкусурено. И никога тези книги не са били в родината си! Никога... „Житието” се завърна в България чрез издаването му в академичната серия „Литературные памятники” с превод на Николай Дилевски. В. „Поглед” отпечата моя страница за това навремето под заглавие „Завръщането на Софроний”. А по същия начин се завърнаха и Иван-Александровото четвероевангелие, и Манасиевата летопис, и Томичовия псалтир. Превратностите на нашата историческа съдба са отпратили свещените български книги все надалеч от родината. Доста  от тях са загинали. Други все още чакат своите изследоватали и издатели./

Приписката „Свеча погасла. Пиша намером, братя. Простете.”

/Показа ми я същият този Загребин като нещо твърде знаменателно. Каква силна вяра е крепяла този неизвестен книжовник, за да довърши – може би при бледата светлина на месечината – свещения текст. Поразкривил буквите и редовете, ала стигнал до края ./

Иван-Александровото  четвероевангелие /1458/

/Видях го в самия Британски музей през лятото на 1972 година. С Величко Власев обикаляхме двама из световното хранилище. Точно преди залата с мумиите, в едно ъгълче, съзряхме нашия цар Иван Александър с царицата Сара и двете дъщери. Ръкописът се пазел в сейфовете, но в последно време доста българи питали за него и управата на музея решила да го покаже временно в експозицията. По-късно евангелието идва на два пъти в София със  специален самолет – изключителен случай за музейната практка. Това бе отговор на изложбата с тракийско злато, която пощури англичаните. А малката Деляна, като го видя в Криптата на храма „Св. Александър Невски” каза, че е разбрала какво е „Златен век” – евангелието е  украсено със злато.../

Манасиевата летопис

/Тя беше показана на избложбата със старобългарски ръкописи във Ватиканската библиотека през май 1979 година. Изложена бе в Сикстинската зала, близо до стенописа с образа на Св. Кирил. Разгледахме я двамата с Божидар Димитров. Не си спомням кои точно страници бяха разгърнати под стъклото в заключената  витрина.  Може би с миниатюрата за покръстванео на българите.../

Ръкописът на Отец Матей, монаха Преображенски /1853/

/Съхранява се в Окръжния държавен архив на Велико Търново, след като бе носен на разни колекционери като Богомил Райнов и Николай Хайтов в София и иззет обратно от МВР. Разглеждах го подробно в архива. Даже го фотографирах с моя фотоапрарат „Зенит” при светлината на прозореца. Илия Тодоров от Народната библиотека в София ми предостави копие от целия сборник. Предал съм го на Камен Михайлов да го изследва подробно по негово желание. Не е моя работа това. Най-важната част от него, озаглавена „Чудное повествование” поместих в книгата си „Преображения  Матееви”./

Кръстчето на Дякона Левски

/Пратиха ме от „Антени”, когато във Военния музей показаха кръстчето, предадено на майката. В него има кичур от косите на сина й и миниатюрен негов фотопортрет. Публикувахме го във вестника./

Заключение

Съвсем друго нещо представлява срещата с оригинала наистина, без посредничеството  на каквато и да била техника. Нали пред тези книги са се молили в течение на векове всякакви хора, разговаряли са с Бога, изразявали са своята надежда и упование в бъдното. Те носят несравнимо излъчване. Може да се сравнява с радиация. Имам се за облъчен в най-висша доза. Заявявал съм го пред колегите в „Антени”, за да обясня пристрастията и лудостите си. Дали са ме разбирали тогава? Може би подир някое време са го разбрали...

Сам на себе си завиждам с бяла завист за всичко това. Най-висшата степен на вроденото ни качество, което идва още от прабългарите.

 /А най-черна от черната завист изпитвам в същото време спрямо Калина Канева и Васко Попов, които видяха с очите си как просветва Северното сияние в минутата, когато български и руски свещеници запяват при освещаването на Паметника на Светите солунски братя в далечния северен град  Мурманск, на брега на Ледовития океан, срещу 24 май 1990 година. Сиянието се появява обикновено през юни. А в командиировката на Калина нашега-наистина бях написал собственоръчно като цел на нейното пътуване – „да се запали по този случай Северното сияние”.../

Иван-Александрово четвероевангелие /1348 /