ЗА ПУБЛИЦИСТИКАТА

Петър Динеков

Някога се смяташе, че публицистиката е свързана с появата на периодичния печат. Всъщност тя е много по-ранно явление. Иначе би трябвало да изключим от този жанр писатели като Еразъм Ротердамски с неговата „Похвала на глупостта“, Джон Милтън с „Ареопагитика“.

Можем с основание да говорим за българска публицистика в епохата на Средновековието от IХ и Х век насам. Тази тема аз поставих в доклада си „Особености на старобългарската публицистика през IХ – ХII век“ на V международен славистичен конгрес в София през 1963 година. Разбира се, тя продължава да се развива и през следващите векове. Да припомним посланията на Евтимий Търновски от ХVI в., много произведения на дамаскинарите от ХVII-ХVIII век и др.

Ранната българска публицистика има две основни теми: защитата на славянската писменост и култура и критиката на феодалното общество. И двете теми са изключително актуални за своята епоха – а актуалността е основният белег на публицистиката. Първите прояви на публицистика откриваме още в делото на Константин-Кирил Философ – в неговите спорове и полемики по време на мисиите му. Те са били произнасяни главно на гръцки език, но ние ги познаваме от неговото „Пространно житие“, написано от учениците му на старобългарски език след смъртта му. Забележителна е речта, произнесена на Събора във Венеция.

Типично публицистично произведение е „Сказание за буквите“ на Черноризец Храбър – страстен спор с противниците на славянската култура. Издига се до най-силните, най-острите, най-добре написаните творби на старобългарската литература.

„Беседа против богомилите“ също е ярък публицистичен труд. Идейните позиции на Козма са твърде сложни, за да бъдат определени само като консервативни. Извънредно силни са страниците, посветени на недъзите на монашеството.

В „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски също има части, които са изградени като публицистика. Това са двата предговора, особено вторият: „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Публицистични елементи могат да се открият в целия исторически разказ. Дори, ако щете, целият патос на Паисий съдържа публицистични черти. Това е присъщо не само на писателската природа и темперамента на Паисий, но и на особеностите на епохата, на нейните изисквания и нужди. Публицистиката най-вече помага за решаване на актуалните национални проблеми в този най-ранен период на нашето Възраждане.

Още преди появата на печата функцията на публицистика често изпълнява кореспонденцията на възрожденските дейци като Васил Априлов, Неофит Рилски, Райно Попович и др. Следователно можем да говорим и за писмовна (епистоларна) публицистика.

Каравелов и Ботев създават революционната публицистика, която представя върха на развитието на този жанр през Възраждането.

Петър Динеков. Литературни въпроси. София, 1963 г.

*  *  *

Додатък. Лич­на­та биб­ли­о­те­ка на акад. Пе­тър Ди­не­ков е да­ре­на безвъзмез­д­но на На­род­на­та биб­ли­о­те­ка „Иван Ва­зов“ в Плов­див спо­ред него­во­то пис­ме­но за­ве­ща­ние. Тя съ­дър­жа: 11 472 кни­ги на ки­ри­ли­ца и 3455 кни­ги на ла­ти­ни­ца; 684 спи­са­ния на ки­ри­ли­ца и 363 – на ла­ти­ни­ца; 3959 от­пе­чат­ъци и ав­то­ре­фе­ра­ти. При­е­ти са от ди­рек­тор­ка­та Рад­ка Ко­ле­ва с про­то­кол от 29 май 1992 г. Биб­ли­о­те­ка­та е по­е­ла за­дъл­же­ние да из­ра­бо­ти и из­да­де пе­ча­тен ка­та­лог на да­ре­ни­е­то. То бе из­ло­же­но от­дел­но, без да се раз­п­ре­де­ля по от­де­ли. Има го­лям пор­т­рет на Ди­не­ков.

Ком­п­лек­ту­ва­не­то и пре­да­ва­не­то на биб­ли­о­те­ка­та са нап­ра­ве­ни с чув­с­т­во на от­го­вор­ност и гри­жов­ност от сем. Са­во­ви, ко­и­то оби­та­ват се­га апартамен­та на ул. „Лю­бен Ка­ра­ве­лов“ 11.

Ръ­ко­пис­но­то нас­лед­с­т­во на Пе­тър Ди­не­ков е пре­да­де­но в Цен­т­рал­ния дър­жа­вен ис­то­ри­чес­ки ар­хив с дей­но­то съ­у­час­тие на проф. Дой­но Дой­нов. То­га­ваш­ни­ят ди­рек­тор Кръс­тю Гер­ги­нов ид­ва лич­но в до­ма на Ди­не­ко­ви да при­бе­ре де­сет­ки­те ар­хив­ни еди­ни­ци.

По ини­ци­а­ти­ва на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия на­у­чен цен­тър при БАН през 2001 г. бе из­да­ден обе­мист сбор­ник под заг­ла­вие „Тра­ди­ции, приемственост, но­ва­тор­с­т­во“ в па­мет на акад. Пе­тър Ди­не­ков. Той включва спо­ме­ни от близ­ки уче­ни­ци и сът­руд­ни­ци, на­уч­ни съ­об­ще­ния, ста­тии и об­зо­ри вър­ху проб­ле­ми от бъ­лг­арис­ти­ка­та.

ОТ ОРЛОВА ВИСИНА

Прощално слово за Петър Динеков (1910 – 1992)

Петър Увалиев

Почетен доктор на Софийския университет
„Св. Климент Охридски“

Когато стигна до Лондон вестта за внезапната смърт на Петър Динеков, някак си ми се стори неуместно да промърморя стародавното „Бог да го прости“. Така и така, Бог няма да му прости по простата причина, че няма какво да му прощава. За по-безгрешен учен от него не ми идва на ум. Затова пък душата ми прелива от благодарност към благотворната дейност на академика Петър Динеков, приятел и много повече от приятел, просветител и пътеводител. И каквото и да мислят честни, но тесногръди политици, които оспорват правото ни да изживяваме и в чужбина страстите български, ние – насилствено откъснатите от българското всекидневие, най-дълбоко усещаме какво дължим на учени като Петър Динеков, Иван Дуйчев или Тончо Жечев. Дължим им откриването на България, това е истината. Политиците измислят България, учените я откриват.

Но този своего рода Христофор-Колумбов подвиг е възможен само за онези избраници, чието научно верую е изтъкано от къртовски труд и неподкупна съвест, от смирение и вглъбение. Измежду тях най-благо­въз­питано ненатрапчив и най-кротко неотклоним беше монашески всеотдайният Петър Динеков, който нямаше ни жена, ни куче. Познаваме се отдавна, защото и двамата сме родени, кажи-речи, по едно и също време и под едно и също небе и със същата неутолима жажда от младини втренчено се взирахме в необозримите кръгозори на културата не за да отречем българското у нас, а за да го затвърдим. Но погледите ни бяха различни. Аз се напрягах да зърна едва покаралите върхари на задграничната съвременност. Погледът на бъдещия академик се впиваше в миналото, за да достигне корените на българското.

Така Динеков очерта основните отлики на старата българска литература и неподозираната публицистика от IХ до ХII век. Отграничи Преславската от Търновската книжовна школа, зачете католическата книжнина в нашето минало, изтъкна отношението на забравения проф. Петър Мутафчиев към проблемите на стародавната ни писменост. Проучи нейния естетически живец и взаимодействието и с националната историческа съдба, описа до най-малки подробности книжовния живот в „София – ХVI век“, а от орлова висина обхвана хилядолетното единство на българската култура.

Чел съм го, колкото съм могъл, и в черни, и в светли времена. Така и писанията му, и годините ми ме научиха на една велика истина – в културното битие върхари без корени са сухи. Сега благодарение на Петър Динеков и на шепа благодетели като него знам, че животворната струя на българското достойнство иде отдалече и е от дълбоко, от подмолите на времето, до които Петър Динеков, библиотечен Орфей, има доблестта и смелостта да се спусне, без ни веднъж да се унижи угоднически, да спомене имената на отбор суетни властници, безбуквени и затова голтаци. Години наред това културно иманярство е било Динековото хождение по мъките. Но той безропотно ги понесе, за да изнесе на бял свят родословието на българската мисловност. Малко чудо, което заслужава голяма почит и още по-голяма признателност.

С упоритото си прозрение Петър Динеков спомогна да се открие крайъгълният камък на една невидима, но величава сграда – дворецът на българското самочувствие, което не е наивна самоизмама, ни чардафонско патриотарство. Малцина у нас знаят как да се оправят из лабиринта на този дворец, в който Динеков беше у дома си.

Други – най-гръмогласните и най-голословните, дори и не са понечили да прекрачат неговия праг. Но за хората като мене, които вихрите на историята са отвели през девет страни в десета, това българско самочувствие беше и духовна опора, и пътеводна звезда. И нека самодоволни политици да отричат, колкото щат, волята ни посвоему да тачим България само защото сме живеели в чужбина и сме били бурени, изкоренени от родния ни чернозем. Те много ще ни огорчат, но малко ще ни повлияят. Благодарение на Петър Динеков и аз, и близките ми – набедени бивши българи, никога не сме се чувствували балкански джуджета, загубени сред западни великани, мъничета, които се напрягат да лаят в унисон с чуждоземни лъвове.

А това е така, защото нашият мерник за съотношението между българско и небългарско не ни е предписан от махленското самохвалство, че от Витоша по-високо няма. Той ни е наложен от духовни водачи с ръста на Петър Динеков, родени, за да проправят пътя към истинските междудържавни уравнения, които са не количествени, а качествени, не политически, а културни. За да стане и остане истински българин сред бури и премеждия, човек трябва да осъзнае какви са били дедите му, за да може да предугади какви могат да бъдат децата му. В това знание, което е и знамение, моето незначително житие се засича с неуязвимото дело на академика Петър Динеков.

Затова грамотните българи, разпилени като пилци по широкия божи свят, вчера хулени като невъзвращенци, а днес оплювани като безпочвеници, почтително се прекланят пред неговата памет. Политиците лумват и угасват, но Петър Динеков си остава български компас, който ни сочи безпогрешно световни посоки и ни овластява да плуваме с тиха самоувереност сред безпределните океани на световната култура.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

ЯВИ СЕ КАТО НОВ ПТОЛОМЕЙ

Или как съвременната техника доказа,
че първата славянска енциклопедия е дело
на българския цар Симеон,
а не на киевския княз Светослав

Учените-слависти приемат „Изборника от 1073 г.“ за първа славянска енциклопедия. Нека приведем мнението на Петър Динеков, написано собственоръчно за Кирило-Методиевския вестник:

„Симеоновият сборник (наричан още Светославов по преписа, направен за киевския княз Светослав Ярославич през 1073 г.) е едно от най-забележителните съчинения в старобългарската литература. Той е възник­нал в книжовния кръг на цар Симеон и свидетелствува за високото развитие на българската култура в края на IХ и началото на Х век, за стремежа да се създават про­из­ведения, които разширяват умствения кръгозор на българското общество. Сборникът е свързан здраво с традициите на една нова, създаваща се книжнина, която бързо отбелязва разцвет“.

В началото и в края на сборника е изписана с киновар Похвала:

„Великият между царете Симеон,

всемогъщият владетел,

като пожела с твърде голям копнеж

да извади наяве скритите мисли

в дълбочината на многотрудните книги,

според тълкуванията на премъдрия Василий,

заповяда на мен, нищо незнаещия,

да направя промяна в речта,

но да спазя точността на смисъла…“.

Възпитаникът на Константинополската школа Магнаура цар Симеон, наричан според образоваността си „полугрък“, е творецът на Златния век на българската книжнина. Той е сравняван с византийския писател Василий Велики – автора на „Шестоднев“, и с Птоломей I Сотер – египетския владетел, основал прочутата Александрийска библиотека, която бе обновена с участието на много държави, включая и България чрез построяване на нова сграда и обзавеждане със съвременна техника.

Симеоновият сборник е открит през 1817 г. от Константин Калайдович, който го обнародва заедно с „Шестоднев“ на Йоан Екзарх Български. По-късно С. Шевирьов изказва предположение, че вместо името на Светослав в Похвалата първоначално е стояло името на княз Изяслав. Но това не е убедително. Ученият Н. М. Кариски твърди, че върху изстъргания пергамент е било написано името на българския цар Симеон.

През 1979 г. Отделът за ръкописи и старопечатни книги при Държавния исторически музей в Москва, където се съхранява „Изборникът“, предприе изследване на няколко листа от ръкописа чрез съвременни оптико-фотографски методи. То бе извършено от Д. П. Ерастов в Лабораторията за консервация и реставрация на документи при Академията на науките на СССР в Ленинград. Доказано бе категорично, че трите долни реда на първата колонка и ред и половина на втората колонка на лист 263-б са написани на мястото на изстърган текст скоро след написването му, когато мастилото не е било проникнало надълбоко в пергамента.

Първоначалният текст в Похвалата гласи:

„ВЕЛИКЫИ ЦРЪХ СИМЕОНЪ...“

Резултатите от изследването са скрепени с подробен протокол.

Когато през март 1073 г. начело на властта в Киев застава княз Светослав Ярославич, тогава Симеоновото име е заменено чрез изстъргване с неговото.

Според Марфа Вячеславовна Шчепкина – дъщерята на знаменития славист палеограф от началото на ХХ век, „Изборникът“ е написан именно за българския цар Симеон и съхраняван в неговата лична библиотека. При нашествието на император Йоан Цимисхий в Преслав той е пренесен в Киев като зестра на принцеса Ана, омъжена за киевския княз Владимир, в началото на 70-те години на ХI век. Съхраняван е по всяка вероятност в Киево-Печорския манастир, където от него изглежда е направен и преписът. Ръкописът няма разкошен вид и не е правен първоначално за дар на царска особа, а с цел да бъде предаден на някой манастир.

Споменатото изследване се превърна в научна задача и лична отговорност на Иван В. Льовочкин, ръководител на отдел в московския Държавен исторически музей, който лично носи ръкописа на „Изборника“ в Ленинград при Ерастов. Първата публикация на резултатите се появи върху страниците на седмичника „Антени“ в рубриката „Българистика и българисти“ в навечерието на Кирило-Методиевския празник през 1980 г., а пълният и текст – в кн. 8 на сп. „Старобългарска литература“ през същата година.

Българската академия на науките предприе своевременно българско издание на изборника. То бе осъществено от колектив с ръководител проф. Румяна Павлова в три отделни тома.

Изданието бе представено в Българската академия на науките на пресконференция под ръководството на акад. Благовест Сендов и с участието на проф. Петър Динеков. Утвърдена бе една историческа справедливост, засягаща първоосновите не само на българската, но и на цялата славянска култура.

*  *  *

Додатък. „Изборникът“ на цар Симеон е познат в няколко руски преписа: Воскресенски (ХI в.), Московски (ХIХ в.), Онфимов (ХV в.), Барсов (ХVI в.), Молдавски (ХVII в.).

През 1857 г. С. Шевирьов открива в Кирило-Белозерския манастир край Архангелск препис на „Изборника“, в който името на цар Симеон в Похвалата е запазено непокътнато.

Видях го в Публичната библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград по време на изложбата на старобългарски ръкописи в Руския музей през 1978 г. Проф. Куйо Куев ме запозна с Николай Николаевич Розов – учен-българист, изследовател на Преславската книжовна школа със собствени приноси относно изучаването на „Изборника“ от 1073 г. Той ми показа Кирило-Белозерския препис. Похвалата бе изписана в червено (с киновар). Книгата има размер на обикновена днешна книга, не по-голям.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София