И ЗАЗВУЧАВАТ ДРЕВНИТЕ КНИГИ

Или как Бо­рис Хрис­тов из­пя

за сту­ден­ти­те на Бо­лон­ския уни­вер­си­тет

Храбъро­ва­та твор­ба „О пис­ме­нехь“

Не­ка си при­пом­ним оно­ва, ко­е­то мал­ко се знае: най-ста­ри­ят уни­вер­си­тет на Евро­па, ос­но­ван в Бо­ло­ня през ХII в., е из­гра­ден вър­ху зе­мя, собственост на из­чез­на­ли бъл­гар­ски ро­до­ве.

През Сред­но­ве­ко­ви­е­то в Ита­лия жи­ве­ят и ра­бо­тят бе­ле­жи­ти бъл­га­ри – дър­жав­ни­ци, ле­ка­ри, пра­вис­ти. Ня­кои от тях са нас­лед­ни­ци на Куб­ра­то­вия син Алцек, но по­ве­че­то са се пре­се­ли­ли от са­ма­та Бъл­га­рия през Х – ХII в. с мно­го­чис­ле­ни ро­до­ве.

Най-про­чу­ти­ят сред тях е Бул­га­ро де Бул­га­ри – име­нит сред­но­ве­ко­вен юрист. Ро­ден е в Бо­ло­ня през ХI в. във вид­но­то та­мош­но се­мей­ство Булгари. На тър­жес­тве­но ко­рон­но съ­ве­ща­ние, ко­е­то е има­ло за за­да­ча да оп­ре­де­ли до­къ­де след­ва да се прос­ти­рат пра­ва­та на им­пе­ра­то­ра в Ита­лия, Бул­га­ро про­я­вя­ва та­ко­ва из­кус­тво, че би­ва наг­ра­ден с до­ве­ри­е­то да во­ди ед­но­лич­на вър­хов­на съ­деб­на дей­ност. Ука­за­ния на най-уче­ния по оно­ва вре­ме в Евро­па пра­вист са въ­ве­де­ни във всич­ки съ­ди­ли­ща от­нос­но не­яс­ни и съм­ни­тел­ни слу­чаи. Импе­ра­тор­ски­ят на­мес­тник в Бо­ло­ня (още два­ми­на са за­е­ма­ли та­зи ви­со­ка длъж­ност в Све­ще­на­та рим­ска им­пе­рия)  е по­чи­нал нав­ръх Но­ва­та 1167 го­ди­на, поч­ти сто­лет­ник, и е пог­ре­бан пред чер­ква­та „Сан Про­ко­ло“.

Приз­нат тъл­ку­ва­тел (гло­са­тор) на рим­ско­то пра­во, в тру­до­ве­те си Булга­ро де Бул­га­ри изя­вя­ва за­бе­ле­жи­тел­на ми­съл и стил на из­каз, проникно­вен пси­хо­ло­ги­зъм, ши­ро­ки поз­на­ния. Днес пре­пи­си от не­го­ви ръко­пи­си се съх­ра­ня­ват в биб­ли­о­те­ки и ар­хи­ви на Па­риж, Лон­дон, Ви­е­на, Лай­пциг, Мюн­хен, Фран­кфурт на Майн и дру­га­де, ка­то се из­да­ват многократ­но. За­ра­ди ос­тро­у­ми­е­то и крас­но­ре­чи­е­то си Бул­га­ро е бил наричан „Зла­то­уст“. С по­доб­на тит­ла ни­кой друг не­гов съв­ре­мен­ник не е бил удос­то­ен. Тя мо­же да се от­крие в ла­тин­ски, ита­ли­ан­ски, френ­ски, англий­ски, нем­ски съ­чи­не­ния, къ­де­то се по­ме­на­ва за не­го.

Бул­га­ро съз­да­ва пър­ва­та прав­на шко­ла в Бо­лон­ския уни­вер­си­тет. В чест на на­шия съ­на­род­ник уни­вер­си­тет­ска­та чер­кви­ца и до на­ши дни но­си наз­ва­ни­е­то „Сан­та Ма­рия дей Бул­га­ри“. Тя е из­диг­на­та на мяс­то­то на черква­та „Сан­та Ма­рия де Бул­га­рис“, съ­щес­тву­ва­ла поч­ти 300 го­ди­ни и събо­ре­на през 1419 година. Над нея се­га се по­ме­ща­ва за­ла­та за преподаване на ана­то­мия. Бо­гос­лу­же­ние там се из­вър­шва са­мо при изключи­тел­ни слу­чаи – да ре­чем, ко­га­то по­чи­не ня­кой зна­ме­нит бо­лон­ски про­фе­сор, опе­ло­то му се из­вър­шва в нея.

Оста­ва да при­пом­ним, че в биб­ли­о­те­ка­та на Бо­лон­ския уни­вер­си­тет се съх­ра­ня­ва от ве­ко­ве един от най-цен­ни­те бъл­гар­ски кни­жов­ни па­мет­ни­ци. То­ва е „Бо­лон­ски­ят псал­тир“, пре­пи­сан през ХII в. в се­ло Рав­не, Охрид­ско, от пис­ци­те Йо­сиф и Ти­хо­та, кой­то съ­дър­жа 264 пер­га­мен­тни лис­та. До­шъл е тук от биб­ли­о­те­ка­та на ка­но­ни­ци­те на Авгус­тин­ския ма­нас­тир „Сан Салва­то­ре“ в Бо­ло­ня и съд­ба­та му съ­що из­да­ва при­със­тви­е­то на бъл­га­ри в Ита­лия.

Дос­той­но е в пър­вия уни­вер­си­тет на Евро­па да се изу­ча­ва старобългарски език, ес­тес­тве­но!

Но за да се осъ­щес­тви та­зи сък­ро­ве­на при­ем­стве­ност, нуж­но е да се наме­ри чо­век с не­о­бик­но­ве­на съд­ба. На­ри­ча се Ка­ми­ла Да­нил­чен­ко, рускиня по по­тек­ло, омъ­же­на за ита­ли­а­нец. Жи­ва ниш­ка меж­ду Московския уни­вер­си­тет „М. В. Ло­мо­но­сов“, къ­де­то за­вър­шва рус­ка фи­ло­ло­гия, Со­фий­ския уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Охрид­ски“, къ­де­то през 1965 г. завър­шва бъл­гар­ска фи­ло­ло­гия, и Бо­лон­ския уни­вер­си­тет, къ­де­то ра­бо­ти ка­то на­у­чен сът­руд­ник в Инсти­ту­та по ези­коз­на­ние ка­то ко­лега на знамени­тия Умбер­то Еко.

Ня­кол­ко ду­ми за то­зи ин­сти­тут: осно­ван е пре­ди пет­де­се­ти­на го­ди­ни от из­вес­тния ези­ко­вед проф. Боти­ли­о­ни. След Пър­ва­та све­тов­на вой­на се раз­ши­ря­ва, ръ­ко­во­ден от из­вес­тния учен проф. Лу­ид­жи Хай­ман, кой­то до не­от­дав­на е бил не­гов ди­рек­тор. Хай­ман е ин­до­ев­ро­пе­ист с ши­рок про­фил, ав­тор на учеб­ни­ци по гръц­ки и ста­рог­ръц­ки език, по съв­ре­ме­нен италиански език. Пол­зва се с го­ля­ма по­пу­ляр­ност сред спе­ци­а­лис­ти­те в сво­я­та об­ласт. След пен­си­о­ни­ра­не­то му ин­сти­ту­тът се ръ­ко­во­ди от проф. Ре­на­то Фран­чи. На­ред с дру­ги­те ези­ци в не­го се пре­по­да­ват ки­тай­ски, япон­ски, сан­скрит. От 20 го­ди­ни ре­дов­но се изу­ча­ва и рус­ки език.

Въз­мож­но ли е в та­ко­во ези­ко­во сре­до­то­чие да лип­сва старобългарският, счи­тан ка­то тре­ти кла­си­чес­ки език на Евро­па?! Съвременен бъл­гар­ски се пре­по­да­ва в Бо­ло­ня фа­кул­та­тив­но от 1978 година на­сам. А пре­по­да­ва­не­то на ста­ро­бъл­гар­ски за­поч­ва през 1983 го­ди­на.

Прог­ра­ма­та на уни­вер­си­те­та се оп­ре­де­ля от са­ми­те пре­по­да­ва­те­ли, както и на­чи­нът и сред­ства­та на пре­по­да­ва­не. По прин­цип сту­ден­ти­те по сла­вис­ти­ка имат за ос­но­ва ру­сис­ти­ка­та. За пър­ва­та зри­тел­на сре­ща с глаголи­ца­та и ки­ри­ли­ца­та слу­жи Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ски­ят вес­тник „За букви­те“, из­да­ван в Бъл­га­рия.

Са­мо че ки­рил­ски­те и гла­го­ли­чес­ки­те тек­сто­ве е доб­ре да заз­ву­чат с не­пов­то­ри­ми­те си зву­ко­ве, как­то нав­ре­ме­то са зву­ча­ли не са­мо в преславски­те чер­кви и по дру­ги мес­та из бъл­гар­ски­те зе­ми, ами с благосло­ве­ни­е­то на па­па Адри­ан II под сво­до­ве­те на рим­ска­та „Сан­та Мария Мад­жо­ре“ и в още че­ти­ри дру­ги чер­кви на Веч­ния град. Ста­ри­те бъл­гар­ски кни­ги са све­ще­ни, пи­са­ни и пре­веж­да­ни са за­ра­ди свещенослуже­не и из­на­чал­но са при­го­де­ни за пе­сен, как­то и са­ми­ят език е не­о­би­чай­но по­дат­лив на му­зи­кал­но пре­съз­да­ва­не, спо­ред уве­ре­ни­е­то на име­ни­ти днеш­ни пев­ци. Не са съз­да­ва­ни за уса­мо­те­но че­те­не в мрач­ни мона­шес­ки ки­лии са­мо, а за тър­жес­тве­на ли­тур­гич­на служ­ба, за про­по­вед, за вну­ша­ва­не на чо­ве­ко­лю­бие и доб­ро­же­ла­тел­ност, тър­пе­ние и великодушие, раз­съд­ли­вост и без­страш­ли­вост.

Взе­ти са тек­сто­ве на ста­ро­бъл­гар­ски език, съб­ра­ни от проф. Ми­рос­лав Яна­ки­ев. От своя стра­на проф. Йор­дан За­и­мов от Инсти­ту­та за бъл­гар­ски език при БАН, кой­то по­се­ща­ва през ония го­ди­ни Бо­лон­ския уни­вер­си­тет, пре­дос­та­вя не­об­хо­ди­ми по­со­бия. Сред тях е и ком­плект гра­мо­фон­ни пло­чи „Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ски стра­ни­ци“ със за­пис на кла­си­чес­ки про­из­ве­де­ния на ста­ро­бъл­гар­ска­та книж­ни­на, из­пъл­не­ни про­фе­си­о­нал­но с вдъх­но­ве­ние на ста­ро­бъл­гар­ски език от ак­тьо­ра Ки­рил По­пов.

И та­ка ра­бо­та­та сти­га и до Бо­рис Хрис­тов. Има при­чи­ни за то­ва: по също­то вре­ме пред очи­те на це­лия свят един бъл­га­рин е из­пра­вен на съд – за кой ли по­ре­ден път! – с об­ви­не­ние за съ­у­час­тие в по­ку­ше­ние вър­ху папа­та. Ита­ли­ан­ски­те вес­тни­ци в не­вин­ни ези­ко­вед­ски руб­ри­ки обяс­ня­ват на чи­та­те­ли­те си, че „бъл­га­рин“ оз­на­ча­ва „кра­дец, раз­бой­ник, те­ро­рист; чо­век, кой­то ще се вмък­не тай­но в до­ма ти да го раз­си­пе, да на­си­ли же­на ти, да те ог­ра­би и пр.“. Име­то ни е срав­не­но поч­ти с псув­ня и ру­гат­ня съзна­тел­но. Как­ва ти бъл­га­рис­ти­ка в Бо­лон­ския уни­вер­си­тет! Сту­ден­ти­те, сму­те­ни, поч­ват ле­ка-по­ле­ка да се из­тег­лят от гру­па­та. Отсъс­тви­я­та им зачес­тя­ват. Инте­ре­сът им спа­да. На­деж­ди­те за бъ­де­ща прех­ра­на с български и ста­ро­бъл­гар­ски език поч­ти из­чез­ва.

То­га­ва имен­но се явя­ва на по­мощ име­ни­ти­ят бъл­гар­ски бас, гла­сът-гласи­ще, ка­къв­то ра­вен в све­та ня­ма.

Пред­ло­же­но му е да про­че­те или да из­пее за це­ли­те на пре­по­да­ва­не­то в уни­вер­си­те­та твор­ба­та на Чер­но­ри­зец Хра­бър „За бук­ви­те“, ка­то се пол­зва за онаг­ле­дя­ва­не и Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ският вес­тник.

Раз­брал за как­во ста­ва ду­ма, го­ле­ми­ят бъл­га­рин при­е­ма пред­ло­же­ни­е­то без ни­как­ви уго­вор­ки и пред­ва­ри­тел­ни ус­ло­вия. Ка­ми­ла Да­нил­чен­ко се сре­ща с не­го, за­поз­на­ва го с тек­ста на ста­ро­бъл­гар­ски език, да­ва му ня­кои ука­за­ния за фо­не­ти­ка­та на древ­ни­те ези­ци, при­пом­ня осо­бе­нос­ти­те на препо­да­ва­не­то в уни­вер­си­те­та.

Не ми дос­ти­га въ­об­ра­же­ни­е­то да си го пред­ста­вя он­зи миг, в кой­то „Пряж­де убо сло­вя­не…“ се из­тръг­ва от ус­та­та на зна­ме­ни­тия бас. Всич­ко дру­го е пял той до­то­га­ва, са­мо не и не­що пи­са­но на старобългарски! Да не го смес­ва­ме с цър­ков­нос­ла­вян­ския език на къс­ни­те ве­ко­ве… В не­го дру­го и да има, древ­ни но­сов­ки ня­ма.

На­ме­рен е на­чин ста­ро­бъл­гар­ски­ят език да се пре­вър­не в свър­зва­що зве­но меж­ду пре­по­да­ва­не­то на рус­ки език, осъ­щес­твя­вано от проф. Едгар­до Са­ро­не, и пре­по­да­ва­не­то на съв­ре­мен­ния бъл­гар­ски език. Сту­ден­ти­те че­тат тек­ста на Хра­бър по двой­ки, вслуш­вай­ки се в пе­е­не­то, ка­то имат за за­да­ча да до­ве­дат в край­на смет­ка всич­ко до род­ния си ита­ли­ан­ски език.

Но за­що тряб­ва­ше сле­да­та от гла­са на Пе­ве­ца със сло­ва­та на Черноризе­ца за прос­ла­ва на сла­вян­ски­те бук­ви да про­пад­не? Няма запис от това единствено изпълнение...

Сп. „Родолюбие“, 1988, кн. 8.