КЪ­СЕН МЕ­ТО­ДИ­ЕВ УЧЕ­НИК

Или как­во пра­ви и стру­ва един дне­шен пос­ле­до­ва­тел
на Мо­рав­с­кия ар­хи­е­пис­коп в Нем­с­ко

Ядо­ве мно­го и раз­п­ра­вии вся­как­ви е имал нав­ре­ме­то Мо­рав­с­ки­ят архиепископ Ме­то­дий за­ра­ди пра­во­то на все­ки на­род под слън­це­то да сла­ви на раз­би­ра­ем за не­го език Бо­га. „Не се про­би­ва с че­реп же­ляз­на пла­ни­на, разбе­ре­те го!“ – ре­къл е той на фе­о­да­ли и цър­ков­ни­ци в Нем­с­ко пред тех­ния съд в Ре­ген­с­бург в го­ди­на­та 870-а. Уче­ни­ци­те му са про­го­не­ни вед­на­га след смърт­та му, бо­си и гладни, за да на­ме­рят при­ют и щед­ра под­к­ре­па в Бъл­га­рия, за­ед­но с до­не­се­ни­те от тях све­ще­ни кни­ги.

В хи­ля­да и стот­на­та го­ди­на от Ме­то­ди­е­ва­та смърт ста­на не­що не­чу­ва­но: в съ­щия то­зи Ре­ген­с­бург, на меж­ду­на­род­на сре­ща от пред­с­та­ви­те­ли на мно­го сла­вян­с­ки на­ро­ди, и на нес­ла­вян­с­ки съ­що, пред­с­та­ви­тел на За­пад­на­та цър­к­ва под­не­се офи­ци­ал­но из­ви­не­ние за­ра­ди по­ру­га­ва­не­то на Ме­то­дий и не­го­ви­те уче­ни­ци. Греш­ка е сто­ре­на – тя пре­чи и до днес на нор­мал­но­то чо­веш­ко общу­ва­не меж­ду Из­то­ка и За­па­да. А ре­дом с пър­во­у­чи­те­ля Ки­рил, и Ме­то­дий е ве­че пок­ро­ви­тел на ця­ла Ев­ро­па, про­въз­г­ла­сен дваж­ди чрез пап­с­ка ен­цик­ли­ка от Ва­ти­ка­на.

Сред най-тру­до­лю­би­ви­те и на­да­ре­ни днеш­ни из­с­ле­до­ва­те­ли на славянската ста­ри­на е нем­с­ки­ят учен и пре­во­дач Нор­берт Ран­дов. Нас­тав­ка­та „-ов“ във фа­мил­но­то му име из­да­ва сла­вян­с­ки про­из­ход.

„Аз съм от Мек­лен­бург – из­по­вяд­ва се той, – там в ми­на­ло­то са живели мно­го сла­вя­ни. И до днес в наз­ва­ни­я­та на мно­го ре­ки, езе­ра и местнос­ти са ос­та­на­ли сла­вян­с­ки наз­ва­ния. Ето и в Бер­лин, в квар­та­ла „Пан­ков“, къ­де­то се­га жи­вея, е ос­та­нал бе­лег от сла­вян­с­ка ду­ма. Доп­ре­ди два ве­ка гра­фът на Мек­лен­бург се е гор­де­ел със своя сла­вян­с­ки ко­рен – винаги го е под­чер­та­вал при офи­ци­ал­ни и не­о­фи­ци­ал­ни слу­чаи.“

При­ет бях ка­то бъл­гар­с­ки гост в до­ма на Ран­дов, пре­пъл­нен с необикновено бо­га­та биб­ли­о­те­ка. В нея има и един­с­т­вен по рода си магнетофо­нен за­пис на Си­ме­он Ра­дев. Не­поз­на­ти­ят млад учен от Из­точ­на Гер­ма­ния – как­то пи­ше пос­лед­ни­ят от­нос­но за­ми­съ­ла и на­пис­ва­не­то на „Стро­и­те­ли на съв­ре­мен­на Бъл­га­рия“ – е имен­но Нор­берт Ран­дов, ре­шил да сне­ме гла­са му за ар­хи­ви­те на Бер­лин­с­кия уни­вер­си­тет чрез спо­ме­на за главния му труд.

Ран­дов пре­ве­де и из­да­де „Жи­тие и стра­да­ния греш­на­го Соф­ро­ния“ в издател­с­т­во­то „Ин­зел“ (“Inzell“) – Лайп­циг, в ед­на от най-ценéни­те по­ре­ди­ци на то­ва ста­ро ав­то­ри­тет­но из­да­тел­с­т­во. Кни­га­та бе пос­рещ­на­та из­не­над­ва­що доб­ре, спе­че­ли го­лям брой по­чи­та­те­ли. Раз­п­рос­т­ра­нен бе чет­вър­ти ти­раж. Соф­ро­ни­е­во­то жи­тие бе въз­п­ри­е­то ка­то съв­ре­мен­но че­ти­во. Вра­чан­с­ки­ят епис­коп пов­ле­че крак към днеш­на Ев­ро­па, пре­ди да се по­я­ви на рус­ки език в по­ре­ди­ца­та „Све­тов­ни ли­те­ра­тур­ни па­мет­ни­ци“. Пос­лед­ва го Па­и­сий Хилендар­с­ки – пак Ран­дов осъ­щес­т­ви пър­во­то чуж­дес­т­ран­но из­да­ние на „Ис­то­рия сла­вя­но­бъл­гар­с­кая“ с под­ро­бен на­у­чен ко­мен­тар, кой­то има самосто­я­те­лен при­нос в оцен­ка­та на твор­ба­та.

До­не­съл бях ка­то по­да­рък ско­ро из­ляз­ла­та „Вид­ри­ца“ на поп Мин­чо Кънчев. Ран­дов ве­че зна­е­ше за нея по от­зи­ви­те в на­шия пе­чат, но не бе виждал кни­га­та. „То­ва е не­що ка­то „За­пис­ки­те“ на За­ха­рий Сто­я­нов. Сти­лът е съ­щи­ят: раз­ка­зи на оче­ви­дец и учас­т­ник в съд­бо­нос­ни съ­би­тия“ – уточ­них.

„Оно­ва, ко­е­то да­ва най-яс­на пред­с­та­ва на ев­ро­пейс­кия чи­та­тел за българ­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер, за бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия, то­ва са тък­мо кни­ги от по­до­бен род“ – под­чер­та Ран­дов въз ос­но­ва на соб­с­т­ве­ния си дълго­го­ди­шен опит. За­раз­г­ръ­ща „Вид­ри­ца­та“, опи­та се да че­те от нея и веднага зак­лю­чи, че не е ни­как лес­на за пре­вод.

За­го­во­рих­ме, че още Йо­ан Ек­зарх в зна­ме­ни­то­то си сло­во за Ве­ли­ки Преслав на своя „Шес­тод­нев“ пи­ше как „чо­веш­ки­те очи ни­ко­га не лъ­жат; макар по­ня­ко­га и те да лъ­жат, все пак ви­дя­но­то от тях е най-вяр­но“.

„Но то­ва е ця­лос­тен на­чин за въз­п­ри­е­ма­не на све­та: да пи­шеш оно­ва, кое­то виж­даш, ма­кар то не­ви­на­ги да е та­ко­ва, как­во­то ти се ис­ка на те­бе да бъ­де. И от­там ид­ва иде­я­та за Дя­во­ла… И до днес то­ва све­то­у­се­ща­не си ос­та­ва ос­но­ва на мно­го не­ща в бъл­гар­с­кия ха­рак­тер и по­ве­де­ние. Българинът бър­за да об­ви­ни са­мия ред на све­та, а не тол­ко­ва за­о­би­ка­ля­щия го об­щес­т­вен ред. Всич­ко ви­ди­мо е тво­ре­ние на Дя­во­ла!… Но ако е труд­но да се про­ме­ня уред­ба­та на об­щес­т­во­то, не­из­ме­ри­мо по-труд­но мо­же да се из­ме­ни са­мият ред на све­та. И въп­ре­ки то­ва той не гу­би на­деж­да!“

От Ек­зар­ха на Ве­ли­ки Прес­лав пре­ми­нах­ме още по-на­дъл­бо­ко във времето. Ран­дов под­гот­вя­ше ан­то­ло­гия на ста­ро­бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра с класи­чес­ки­те про­из­ве­де­ния от ІХ–ХІ в. Ве­че бе склю­чил до­го­вор с ед­но изда­тел­с­т­во за пре­вод на две­те Те­о­фи­лак­то­ви жи­тия на Кли­мент Ох­рид­с­ки, из­вес­т­ни под наз­ва­ни­е­то „Бъл­гар­с­ка ле­ген­да“. Пре­ди го­ди­ни той из­да­де „Панон­с­ки­те ле­ген­ди“ – Кли­мен­то­ви­те жи­во­то­о­пи­са­ния на два­ма­та сла­вян­с­ки пър­во­у­чи­те­ли, ко­и­то съ­що има­ха не­о­би­чай­но го­лям при­ем сред немскоезична­та кул­тур­на пуб­ли­ка.

До­ма­ки­нът не по­ис­ка да спес­ти ед­но огор­че­ние – че пре­во­ди­те му не са вклю­че­ни в но­ви­те биб­ли­ог­ра­фии по ки­ри­ломе­то­ди­е­вис­ти­ка; из­г­леж­да фишо­ве­те с тех­ни­те заг­ла­вия са из­пад­на­ли ня­къ­де от чек­ме­д­же­та­та на състави­те­ли­те им…

На тръгване оставих дарствен надпис върху Поп-Минчовата „Видрица“:

„На един от Методиевите ученици, които не са напущали Немско – с благодарност и възхищение!“.

Ка­то от­го­вор по­лу­чих ав­тог­раф на ста­ро­бъл­гар­с­ки език:

„Яко вам да­но ест ра­зу­мя­ти и въз­лю­би­ти сло­вен­с­ки язик и кни­ги тру­ди­те се ра­ди их, а не съ­тен­жи­те зла­та, ни съ­реб­ра. На­ше убо блаженство да бу­дет в слу­же­нии ду­ху“.

Не не са из­чез­на­ли Ме­то­ди­е­ви­те уче­ни­ци, съв­сем не са!