ЕДИ­НО­СЪЩ­НИ

Ста­ро­бъл­гар­с­ки­те кни­жов­ни сре­ди­ща Прес­лав и Ох­рид

 Пет­ко То­тев

Старобългарист, писател, литературен критик

Ос­но­ва­ва­не­то на Ох­рид­с­ка­та кни­жов­на шко­ла от Бо­рис I и Кли­мент е блес­тящ стра­те­ги­чес­ки ход на раз­цъф­тя­ва­ща­та Пър­ва бъл­гар­с­ка дър­жа­ва. Два­де­сет го­ди­ни след пок­ръс­т­ва­не­то (864) Бо­рис I на прак­ти­ка се убеж­да­ва в кон­со­ли­ди­ра­ща­та си­ла на хрис­ти­ян­с­т­во­то. Съ­щев­ре­мен­но проницателният бъл­гар­с­ки вла­де­тел все по-ос­т­ро раз­би­ра как­ва го­ля­ма опас­ност е хрис­ти­ян­с­т­во­то ка­то ви­зан­тийс­ко по­ли­ти­чес­ко и иде­о­ло­ги­чес­ко про­ник­ва­не в Бъл­га­рия. Вед­на­га за­поч­ва бор­ба за не­за­ви­си­ма бъл­гар­с­ка цър­к­ва. След сло­жен дип­ло­ма­ти­чес­ки етюд, ра­зиг­ран меж­ду Рим и Цариград, в 870 г. Бо­рис I из­во­ю­ва пра­во­то на не­за­ви­си­ма бъл­гар­с­ка екзархия. Ог­ро­мен ус­пех! В свет­ли­на­та на те­зи круп­ни и пър­вос­те­пен­ни не са­мо за Бъл­га­рия, но и за ця­ло­то сла­вян­с­т­во ис­то­ри­чес­ки съ­би­тия привлича­не­то на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ви­те уче­ни­ци в Бъл­га­рия има един­с­т­вен сми­съл, оп­ре­де­лен из­ця­ло от яс­на­та и це­ле­на­со­че­на по­ли­ти­ка на българския вла­де­тел.

Ко­га­то се из­тък­ва с най-блес­тя­щи оп­ре­де­ле­ния де­ло­то на бра­тя­та Кирил и Ме­то­дий, ни­ко­га не би­ва ни най-мал­ко да се заб­ра­вя и под­це­ня­ва ро­ля­та на бъл­гар­с­кия княз Бо­рис І за въз­тър­жес­т­ву­ва­не­то на стре­ми­тел­ния раз­ц­вет на сла­вян­с­ка­та пис­ме­ност и кул­ту­ра. Блес­тя­ща­та те­о­рия се въплъща­ва в блес­тя­ща прак­ти­ка. Как­во би ста­на­ло с де­ло­то на Ки­рил и Ме­то­дий без Прес­лав­с­ка­та и Ох­рид­с­ка­та шко­ла? Зна­ме­ни­то­то сло­во на Кирил Фи­ло­соф сре­щу три­е­зич­ни­ци­те не би ли ос­та­на­ло за­дъл­го са­мо един блес­тящ по­ле­ми­чен текст, ци­ти­ран от из­б­ра­ни­ци за из­б­ра­ни­ци, ако Охридс­ка­та кни­жов­на шко­ла, под­гот­ви­ла 3500 кни­жов­ни­ци, не бе раз­сяк­ла ка­то сто­ма­нен меч дву­е­зич­на­та ос Рим–Ца­риг­рад? И то вед­на­га, ту­так­си, по го­ре­щи­те сле­ди на ог­не­но­то Ки­ри­ло­во сло­во във Ве­не­ция!

Ка­то ос­но­ва­ва ед­нов­ре­мен­но два иде­о­ло­ги­чес­ки цен­тъ­ра – Прес­лав и Ох­рид – с един­на кул­тур­на и по­ли­ти­чес­ка прог­ра­ма, Бо­рис I зор­ко до­ла­вя и твор­чес­ки раз­ви­ва ед­на от най-мо­гъ­щи­те идеи на вре­ме­то – децентрализа­ци­я­та на кул­ту­ра­та ка­то сред­с­т­во за вът­реш­на кон­со­ли­да­ция, за идей­но и кул­тур­но спо­я­ва­не на це­лия на­род, за пос­ти­га­не на здра­ва поли­ти­чес­ка цен­т­ра­ли­за­ция. В За­пад­на Ев­ро­па съ­щи­ят про­цес за­поч­ва по съ­що­то вре­ме, но про­ти­ча мно­го по-бав­но, муд­но, не­пос­ле­до­ва­тел­но. На съ­бо­ра в Тур (813) за пър­ви път се раз­ре­ша­ва в ка­то­ли­чес­ко­то богослужение пок­рай ла­тин­с­кия език да се до­пу­щат и „ро­ман­с­ки­те наречия“. Но ла­ти­но­е­зич­ни­ят ка­то­ли­ци­зъм е мощ­на кон­сер­ва­тив­на си­ла, ко­я­то се пре­о­до­ля­ва мъ­чи­тел­но. Ед­ва в 890 г. се по­я­вя­ва най-ран­ни­ят памет­ник на ста­роф­рен­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра – „Кан­ти­ле­на­та на Св. Ев­ла­лия“.

В съ­що­то вре­ме из­г­раж­да­не­то на ста­ро­бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра и ли­те­ра­ту­ра се прев­ръ­ща в дър­жав­на по­ли­ти­ка. Ето кое тряб­ва да се под­чер­тае кол­ко­то е въз­мож­но по-де­бе­ло, за да се раз­бе­ре, че Злат­ни­ят век не е пад­нал от небето, че той не е прос­то ня­как­ва щас­т­ли­ва слу­чай­ност по пъ­тя на ученици­те на Ки­рил и Ме­то­дий, че ста­ва ду­ма не за ня­ка­къв чис­то културен „бум“, пред­с­та­вян в свет­ли­на­та на тра­ди­ци­он­ни уто­пии за „просве­те­на мо­нар­хия“, а за един­с­т­ве­ния миг, кой­то не е би­ва­ло да бъ­де про­пус­нат и кой­то не е про­пус­нат! Бо­рис I и Си­ме­он Ве­ли­ки ре­ша­ват катего­рич­но въп­ро­са да бъ­де или да не бъ­де бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва на Балкан­с­кия по­лу­ос­т­ров.

Тен­ден­ци­я­та, ко­я­то си про­би­ва път и на цър­ков­ния съ­бор в Тур, в услови­я­та на край­но ин­тен­зив­ни­те ис­то­ри­чес­ки про­це­си на Бал­ка­ни­те изкрис­та­ли­зи­ра в по­ли­ти­ка­та на бъл­гар­с­ки­те вла­де­те­ли Бо­рис и Си­ме­он и вед­на­га се въп­лъ­ща­ва в жи­во дър­жав­но де­ло. Ох­рид не е прос­то и са­мо вто­ра кул­тур­на сто­ли­ца на Бъл­га­рия – то­ва е Прес­лав, из­не­сен на най-пред­на­та ли­ния Ца­риг­рад–Рим. Пог­лед­не­те на кар­та­та: Ох­рид раз­де­ля от­сеч­ка­та на гръц­ко-ла­тин­с­ка­та иде­о­ло­ги­чес­ка хе­ге­мо­ния на две рав­ни час­ти. Ще пос­лед­ва бур­но по-на­та­тъш­но де­ле­не в ця­ла Ев­ро­па. Пра­во­то на вся­ка на­род­ност да има своя не­за­ви­си­мост, не­за­ви­си­мост по­ли­ти­чес­ка и кул­тур­на – пра­во, ко­е­то ле­жи в ос­но­ви­те на бъ­де­щия ев­ро­пейс­ки прог­рес, на бъд­ния Ре­не­санс – е за­щи­те­но за пър­ви път от дал­но­вид­на­та дър­жав­на по­ли­ти­ка на един бъл­гар­с­ки вла­де­тел и от блес­тя­ща­та дей­ност на най-талан­т­ли­вия пряк уче­ник на Ки­рил и Ме­то­дий.

Из­вес­т­но е, че Кли­мент Охрид­с­ки по­лу­ча­ва ве­ли­ко­леп­на и всес­т­ран­на под­го­тов­ка и взе­ма учас­тие в най-важ­на­та дип­ло­ма­ти­чес­ка ми­сия на Кон­с­тан­тин Фи­ло­соф – посещени­е­то при па­па Ан­д­ри­ан II.

Не мо­же да има ни­как­ва слу­чай­ност в пър­вос­те­пен­на­та по важ­ност исти­на, че най-та­лан­т­ли­ви­ят уче­ник на Со­лун­с­ки­те два­ма бра­тя зас­та­ва точ­но по сре­да­та – и ге­ог­раф­с­ки! – меж­ду Рим и Ца­риг­рад, при­е­май­ки во ве­ки ве­ков име­то Ох­рид­с­ки. Всич­ки из­точ­ни­ци со­чат, че пра­те­ни­кът на Борис I в Юго­за­пад­на Бъл­га­рия не се е уса­мо­тил край бре­га на див­но­то Охрид­с­ко езе­ро – мяс­то злач­но и по­кой­но, за да пи­ше кни­ги­те си и да се впу­ща в глъ­би­ни­те на те­о­ри­я­та и бо­гос­лов­с­ка­та дог­ма­ти­ка. Кли­мент ид­ва в Ох­рид, за да съз­да­де шко­ла, за да бъ­де апос­тол и прост ра­бот­ник на ед­на но­ва бъл­гар­с­ка кул­ту­ра.

Лъ­че­зар­ни­ят цен­тър, в кой­то се сли­ват всич­ки лъ­чи на Ох­рид­с­ка­та и Прес­лав­с­ка­та кни­жов­на шко­ла, е кул­тът към Со­лун­с­ки­те бра­тя. Цяла­та тра­ди­ци­он­на хрис­ти­ян­с­ко-ви­зан­тийс­ка тех­ни­ка за из­ди­га­не в култ за по­е­тич­но въз­ве­ли­ча­ва­не – тех­ни­ка, съ­вър­ше­но раз­ра­бо­те­на и из­г­ра­де­на вър­ху ра­дос­т­на­та ек­зал­та­ция (ка­то­ли­циз­мът из­би­ра ек­зал­та­ци­я­та на страда­ни­е­то) при­до­би­ва но­во съ­дър­жа­ние. В ед­на но­ва сре­да – сла­вя­но­бъл­гар­с­ка­та, се въз­ве­ли­ча­ват съ­вър­ше­но но­ви апос­то­ли, съв­ре­мен­ни­ци, най-ак­ту­ал­ни­те дей­ци на сла­вян­с­ко­то прос­ве­ще­ние.

Въз­тор­же­ни­ят по­лет на но­во­пок­ръс­те­ни­те бъл­га­ри към из­во­ри­те на духов­на­та ра­дост, към ед­но оте­чес­т­во, ко­е­то при­до­би­ва пред сма­я­ни­те им очи и своя един­на, ду­хов­на, идей­на те­ри­то­рия, се ок­ри­ля не тол­ко­ва с оди и хим­ни за Пе­тър и Па­вел, за Йо­ан Да­мас­кин и Гри­го­рий Бо­гос­лов, кол­ко­то с оди и хим­ни, пох­вал­ни сло­ва и об­ла­жа­ва­ния на Ки­рил и Ме­то­дий, на Борис I и Си­ме­он Ве­ли­ки, на Кли­мент и На­ум.

Въз­х­ва­ла­та на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то де­ло – ето здра­ва­та и не­ру­ши­ма идей­на, иде­о­ло­ги­чес­ка ос­но­ва и на Ох­рид­с­ка­та, и на Прес­лав­с­ка­та шко­ла.

Как­ва мо­гъ­ща бъл­гар­с­ка кул­тур­на тра­ди­ция се съз­да­ва, мо­же да се съди чак по круп­ни­те цен­т­ро­ве на Бъл­гар­с­ко­то въз­раж­да­не през ХVIII и ХIХ век – Ко­тел, Ох­рид, Стру­га, раз­по­ло­же­ни в не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост до ко­ре­ни­те на две­те ста­ро­бъл­гар­с­ки кни­жов­ни шко­ли.

Ки­рил и Ме­то­дий те­о­ре­ти­чес­ки раз­би­ват ве­ков­на­та дог­ма на триезично­то бо­гос­лу­же­ние. Ох­рид­с­ка­та кни­жов­на шко­ла на прак­ти­ка разкъс­ва дву­е­зич­на­та гръц­ко-ла­тин­с­ка въз­х­ва­ла на Бо­га, за да от­во­ри мяс­то – точ­но по сре­да­та на ос­та Рим–Ца­риг­рад – и за мо­лит­ви­те на старобъл­гар­с­ки език. В съ­що­то вре­ме Прес­лав­с­ка­та кни­жов­на шко­ла продъл­жа­ва те­о­ре­ти­чния бой в дъл­бо­чи­на, как­то яс­но ли­чи от бележитото съ­чи­не­ние на Чер­но­ри­зец Хра­бър – по­ле­ми­ка на све­тов­но рав­ни­ще, как­то бих­ме се из­ра­зи­ли в на­ши дни. Как­ва по-съ­вър­ше­на органи­за­ция на ед­но идей­но нас­тъп­ле­ние бих­ме мог­ли да си пред­с­та­вим?

В. „За буквите – О писменехь“, бр. 5, декември 1981 г.