БЪЛГАРСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ

Вътрешната революционна организация – единствена по рода си за ХІХ столетие

Ако Българското възраждане е сред чудесата на  ХІХ век, то неговият връх – Априлската епопея е чудото на чудесата. Нам ни е днeс като хляб насъщно да осъзнаем как тогава наtите деди са сторили възможно невъзможното. Ние сме им длъжници: по думите на Рабиндранат  Тагоре всяка нация е длъжна да изяви пред света същността си – ако нищо не е дала на света, това е национално престъпление, което човешката история никога не прощава. Дедите ни по мъжки  са  изпълнили дълга си пред отечеството  и  историята. Остава ние да изпълним своя...

Преди да се отдаде на записките си по българските въстания Захарий Стоянов най.-първо от всичко създава биографията на Васил Левски, в която още в края на 1883 г. той пише:

„Големите смутове, на които бе свидетел България три години после смъртта на Левски, една голяма част се дължи на тоя последния. Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон – бащата на апостолите. В ІV въстанически окръг /Панагюрище/ апостолите през 1876 г. тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона.”

Историците са натрупали немалко материал в изследванията си върху Вътрешната революционна организация – единствена по рода си за  ХІХ век. Но те все още не са намерили ясен отговор на въпроса откъде идват нейните дълбоки корени в  душевността на българина, не са погледнали на нея като додатък от вековния опит на народа ни в борбите му за свобода и социална справедливост. Някои ранни записки на дейци от освободителното движение, които се появиха на бял свят през последните десетилетия, предлагат скъпоценен материал за размисъл, позволяват да се възприеме  Организацията чрез възлови съобития в живота на някои от нейните главни осъществители, чрез извисяването на техния характер заедно с растежа на освободителната идея.

По време на Първата легия в Белград през 1862 г. Георги Раковски сплотява боен отряд от млади българи, които са призвани през следващите години да преодолеят четническата тактика. Сред тях е Отец Матей, монах от Преображенския манастир, който вече е пребродил Йерусалим, Южна Русия, Бесарабия, Влашко и е бдял с години в книгохранилищата на Света гора. Новооткритите летописни бележки на монаха Димитрий върху корицата на стар черковен требник от Разбоишкия манастир край Нишава немногословно представят следващ момент от неговите странствания. Той хайдутува с малка четица из Западна Стара планина и след неуспешни сблъсъци с поробителя изрича  спонтанното прозрение „Дърво на дърво се обляга и человек на человека!”, придружено с едно „Ох!”, което е откъртено от дълбините на изстрадалата народна душа.

 

Друг участник в Легията – учителят Петър Бонев от Перущица скита  близо година по Влашко сред хъшовете и сетне се завръща в Българско, за да просвещава млади и стари, като ги  готви за  въоръжена борба.

Буйният търновeц Христо Иванов, наричан Големия, изоставя книговезството при белградски майстор, и се озовава през Марсилия  при строежа на Суецкия канал на път за Америка, където насъне карловският дякон го призовава  властно с думите: ”Ставай и върви с мен!”

В Старозагорско свещенодейства невероятният Поп Минчо Кънчев от Арабаджиево  - песнопоец, гуляйджия и всякакъв, учил богословие  заедно с Васил Иванов Кунчев  в  заарското школо  за  свещеници.

През пролетта на 1869 г. Васил Левски, преминал като знаменосец с Панайотхитовата чета по билото на Балкана, вече се е отказал да тръгне с четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджа - също се прибира в България. В главата му зрее идеята за комитетска  мрежа от съмишленици и съдейници /дума от неговия  речник/ вътре в страната и той търси да я сподели с най-близки нему другари. В манастира „Св. Преображение” намира Матея. Двамата прекарват няколко дни в една пещерка над дефилето на Янтра. Матей схваща веднага гениалния замисъл на Левски, изоставя опитите си за  вечен двигател, наречен от него „перипетомобил”, и тръгва с Дякона по прашните пътища на Тракия.

В края  на същата пролет Левски се среща в Перущица с Петър Бонев и основава  един от първите комитети. Все по онова време благодарение на бай Иван Арабаджията пловдивското село Царацово става сигурна опора на изграждащата се комитетска мрежа.

В един късен октомврийски ден на следващата година в Панагюрище пристигат Левски, Отче Матей и Георги Данчов Зографина от Чирпан. Дякона се главява за даскал и черковен псалт с годишна плата от 2000 гроша. Георги Данчов се наема да зографиса новото училище. А Отче Матей скита из града с книги, като събира подаяния за някакъв нов манастир „Св. Георги Победоносец”, измислен от самия него с тайни лаборатории за странни опити. В хана на Найден Дринов се съставен 
частен  комитет, на който  през 1876-а е съдено да изиграе  една от главните роли.

В продължеие само на няколко години Апостолът е неговиите най-верни хора изгрждат тайна комитетска организация, която тепърва предстои да бъде обследвана и оценявана истински в подробности като самостоятелен български принос в историята на революционните движения не само в Европа. Неслучайно основоположникът на научния социализъм у нас Димитър Благоев я определя като „революционна партия със забележителни агитатори и организатори”.

„Революционно-демократична народна партия” я нарича и украинският историк  проф. Степан Сиделников – проникновен изследовател на Българското възраждане от Мариндриновия университет в Харков, който съставя подробна картотека на революционните комитети, каквато наши историци  все ще не са създали.

До същото убеждение достига и английската историчка Мерсия Макдермот, която със своята книга „Апостолът на свободата. Портрет на Васил Левски на фона на България през ХІХ век.”, издадена на английски език през 1967 г. в Лондон и разпространена по цял свят, поставя  начало на международното признание на Васил Левски. Преповтори горното на немски език и Алфред Ото Шведе от Бранденбург със своя книга, издадена от берлинско духовно издателство.

А споменатият вече Поп Минчо Кънчев в качеството си на строител на тази Организация в своя дневник, писан в душвните соби на диарбекирската тъмница с опити за опитомяване на скорпиони, я нарича „БЪЛГАРСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ”.

Ето ключът за разгадаване на чудото!

Защитниците на Манастира край Дряново в деветдневната майска битка с Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, предвождана от генерал Фазлъ паша, до един признават, че са посветени в делото от довереника на Апостола  Отец Матей.

Да не премълчаваме странно и Деветдневната народна република в троянското Ново село /главното селище на новия град Априлци/, обявена на 2 май 1876-а от севлиевския учител Никола Дабев, учил в Париж, сред многолюдно множество на селския площад. Тукашният комитет е основан пак от самия Левски, за втори път е потвърден от Отец Матей. А  е подновен за трети път в крепостта на Фамагуста в Кипър където са заточени след погрома новоселски въстаници, и Поп Атанас Гъбенски ги заклева  с молитви, дъхтещи на барут – единствен случай в животописа на Организацията. Заклева се тогава и Драгню Стойчев – член на комитета, чийто внук Георги Иванов подир столетие пръв сред сънародниците си видя  планетата  от Космоса, преодолявайки единствен сред всички космонавти и астронавти непредвидена техническа авария със 72 удара в минута пулс.

Зазвучава любимото песнопение на Левски „ДОСТОЙНО ЕСТЬ” – въпреки всякакви опити да бъде заглушавано. И от наши, и от чужди...

Като заключение: Най-голямото покушение спрямо Васил Левски правим като го отделяме всячески от останалите строители на Организацията и го въздигаме неестествено като един самотник над тях, превръщайки го в някаква  икона.

Писано на Великата събота  в 2012-о лято

Заб. Редакторът Богдан Иванов постави  като заглавие на фолиото своя коментар

 „Камбанен звън за възкресение на Апостола. От него много българи погълнаха духа на свободата, той ни напътстваше как да се приготовляваме за общо въстание.”

Публикацията съдържа материали от рубриката „Разкази на очевидци” на седмичника „Антени”, разпространени по време на 100-годишнината на Априлското въстание.

В. „ДУМА”

Приложение „Неделник”

Бр. 104/5-6 май 2012 г.

РУСКИЯТ ПАТРИАРХ КИРИЛ В БЪЛГАРИЯ

Малцина духовни водачи има съвременният свят. Патриарх Кирил безспорно е един от тях. Честити бяхме да го видим отблизо, да чуем от самия него „Христос воскресе”  на мек руски говор. Пловдивчани пощуряха при срещата си с него – видяхме това благодарение на ТВ 7 по време на едночасово предаване на живо от хълма на Альоша и черквата „Св. Марина”. Една жена каза по радиото, че бил „изключително привлекателен”. Най-важно от всичко остава за размисъл и ключ за поведение – лично и обществено - неговото слово, произнесено в Университета по библиотекознание – високи философски категории, изречени  просто и ясно като тълкуване на съвременни проблеми на духовността.

По време на молебен в синодалния параклис Българският патриарх Максим връчи на Патриарх Кирил орден „Св. Цар Борис” – най-високото отличие на Българската православна църква. Ето основанията за това:

„Българската църква прие учениците на светите братя Кирил и Методий, а сетне български свещеници с български книги  дойдоха в Русия по време на покръстването ни. Ние съхраняваме в паметта си този духовен, интелектуален принос, който имат българите, православните българи, за християнизацията на Русия.

Решението на цар Алeксандър ІІ да започне Освободителната война до голяма степен е предопределено от позицията на Руската църква. Нашите войници отиват на Балканите , за да освободят своите единоверни братя. Понятието „ЕДИНОВЕРНИ” е на първо място в този исторически случай. Това е проява на духовна  солидарност към хора, които са обединени в Православната църква. И разбира се, в по-късен период, след Освобождението на България, православните руси остават тясно свързани със своите български братя  и сестри, като с всички сили се опитват да възстановят църковния живот, включвайки и такива важни сфери на живота като признаването на независимостта на Българската православна църква.

И в сложното следвоенно време сме били заедно, поддържали сме се едни други, обменяли сме делегации и всичко това продължава. Ние редовно се срещаме с пратеници на Българската църква, наши представители идват в България, между нас има обмен на студенти, заедно размшляваме по темите за православното единство, за многото предизвикателства, пред които е изправен в наши дни православният свят. Българската православна църква е много близка до сърцето ни. Близка е до  всеки православен руски гражданин.

Нито един политик, ако всичко е наред с неговата логика и историческа памет, не може да игнорира факта, че сме народи от една вяра, че имаме общи страници от героичната ни история, които не могат да бъдат зачеркнати или забравени. Дълбоко съм убеден в това, че те трябва да бъдат използвани. Тази наша общност, откритост един към друг, тази симпатия, която е толкова дълбоко в душите на руси и българи. Всичко това трябва да се познава, за да можем наистина да надграждаме новите отношения на здрав исторически фундамент. Дълбоко съм убеден, че именно така ще се случи!”

Из интервю пред Светлана Шаренкова /”в. „Русия днес”, в. „Земя”/, Николай Бареков /ТВ 7/ и Васко Михайлов /БНР/. Препечатано във в. ”Стандарт” на 26 април 2012 г.

СВОБОДНИЯТ ПРЕДИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Докато други наши възрожденци преодоляват вековната робска тъма с перо, четка или резбарско длето, Майстор Колю Фичето от Дряново гради с дюлгерски отвес, чук и мистрия забележителни черкви, чиито камбанарии, стрелнати в небето, надвишават  минаретата на Империята.

При открването на построената от него черква „Св. Троица” в Свищов им парад на турска войскова част. Управителят на Дунавската област Митхад паша – човек с напредничав$и идеи го дарява със султанския орден „Меджидие”.

Но невероятният „архитектон” не идва от никъде. Той  е стъпил върху рамените на италиански строители, с които е общувал в Цариград, с майстори  от Брацигово, с албански майстори. Неговият учител Иван Давдата, който му връзва престилката на майтор, е родом от селото Кумани, между Трявна и Царева ливада, в което има Болярска махала. Негов съвременник е и Генчо Светогореца от Върпища, откъдето идва родът му по бащина линия, е строил Силистренската крепост, атонски манастири и военни укрепления в самата столица на Империята, за да заслужи  вместо орден белязана султанска тояга.

Нещо особено преживяхме в годината, когато почетохме тържествено 100-годишнината от обявяването на независимостта на България. Внушително множество се изкачи него ден от Великата лавра „Св. 40 мъченици” до хълма Царевец – деца, младежи от цялата страна, министри и депутати, та дори и главният мюфтия. Блестеше ярко септемврийско слънце. След като бе издигнат националният трицвет над царския дворец, хората поеха към Паметника „Майка България” в центъра на града. И забиха тогава  камбани от черквите на Фичето! Те  са построени навремето така, че през всеки две улици да има свещен дом – и камбанният звън огласяше последователно шествието цял час.

При освещаването на Фичевия  конак, търновският каймакамин – прозорлив човек му пришепва интимно : „Скоро тук ще бъде Българско!”. И наистина само след три години в него заседава  Учредителното  народно събрание, за да приеме конституция, съперничеща  на най-напредничавите европейски държавни  закони от края на ХІХ век.

През 60-те години на Деветнайстото столетие славянският свят чества тържествено 1000-годишнината на Моравската мисия, която полага основите на цялата славянска култура. И тогава Фичето по най-истински начин се включва в същото : той издига  на хълма Вароша, срещу Царевец и Евтимевата Света гора, нова черква, посвветена на славянските първоучители Св. Св. Кирил и Методий.

А през 1911 г. в България идва швейцарският архитект, наричан за краткост Льо Корбюзие, привлечен от мълвата за необикновените строежи по Балканите. Сетне в свои построения той прилага техния опит по вграждане на архитектурата в природните дадености, което е главната отлика и  постижение на Фичето и неговите съдейници.

За да схванем истинската величина на нашия гениален строител без диплома ни помагат чужденци. Ето някои техни оценки.

                                               Вкаменена музика

                                           Оценки за Колю Фичето

                                               Дмитрий Лихачов

„Най-изтъкнатият български архитект на ХІХ век Колю Фичето бил самоук майстор и по свой начин – народен, български, разбирал архитектурата. За него тя е продължение на природата и бита на народа. Арките на мостовете и отраженията им във водата не само описват идеални елипси, овали, кръгове, но и удивително плавно преминават към сводовете на моста, а колоните и другите негови елементи не само поддържат сводовете, но ги и дорисуват.

Колко спокойствие и тишина има във всяка народна архитектра, в нея липсва модерната сега „бруталност” и урбанистична агресивност!”

  Из „Писма за доброто и прекрасното” /1986/

Проф. Георги Стойков

„В тази архитектура като че ли долавяме  материализираната полифония на музиката на Йохан Себастиан Бах.”

„Фичето се ръководи от високоетичната мисъл : чрез своето изкуство да преодолее чувството за малоценност у българина.”

„Той работи по времето, когато даровити майстори създават в Копривщица, Трявна, Котел и на много други места из страната чудни образци на нашата жилищна архитектура. Фичето обаче стои надалеч от нея. Всекидневието не му е по  сърце.”

                                                           Арх. Георги Козаров

„От уважение при разговор или при среща на улицата с Фичето другите майстори са стоели прави.”

Проф. Ефрем Каранфилов

„Фичeто строи своите мостове ио черкви по същата архитектоника, както народните ни песни: просто, откровено, ясно. Неговите творби дишат външно спокойствие, но затова пък вътрешното им съдържание е изпълнено с  незримо вълнение и трепет.Той ненавижда всяка мъглявост, неопределеност, чудачество. И заедно с това отхърля примамливата привлекателност на гръцките или турски образци.”  

                                                           Арх. Христо Генчев

„У Колю Фичето сякаш е сгъстен опитът на цели епохи. Възхищението му пред масата , пред гравитачната й мощ, е съчетано с пластичния детайл, като се надсмива над дисциплинираната класическа тектоника. Това не е ли определението за романика. Една българска романика, постигната в рамките само на един 

ЕДНА ЯБЪЛКА

85 години от рождението на Мерсия Макдермот 

ЦЕЛИ 40 ГОДИНИ  /ни повече - ни по-малко/  трима габровски работници ваяха паметник на Левски в гората между парка „Етъра” и Соколския манастир. Вървиш нагоре край реката - и изведнъж до изоставена сграда на някогашна  гайтанджийница, под дървен  навес, съзираш голяма бяла фигура на Апостола! По пътя минаваха много хора – луди, пияни запенени,  всякакви минаваха. Никой не  хвърли камък към него. Нито да го одраска или да го нацапа с нещо. Невероятно по рода си допитване водеше до разни отговори, от които най-запомнящ е следният:

„Тези хора или са много луди – или са прави! Едно от двете...”

Двамата братя Кою и Любен Янкови, подпомагани от Тодор Ташков, родом ямболлия, търсеха помощ отвсякъде. Дадоха им гипс безплатно от една фабрика: „Щом е за Левски...”. Арматура дадоха други. Турци, копаещи канавка край пътя, помогнаха да се пренесе едно скеле. След голямо колебание окръжния комитет на БКП отпусна  дребна сума за  купувате на материали.

Академичните скулптори възприемаха съвсем високомерно тези усилия. А без височайше разрешение на Съюза на българските художници паметникът не можеше да оживее в камък или бронз под букаците  над манастира, какъвто беше меракът на   недипломираните майстори.

Бай Кою не се умори да търси СЪДЕЙНИЦИ /дума от речника на Дякона/ и сред  писателите. Емилиян Станев поощри  тримата, но само на думи. А беше близък с властта...Николай Хайтов отложи писането на роман за Левски въпреки обявеното  си неведнъж намерение  и пощуря да търси  разни  гробове – не стори и той нищо в подкрепа. Тончо Жечев пък се отнесе съвсем отчуждено и обидно. Дойно Дойнов, професорът-истинар, ходил тайно да види паметника – и той се побоя да окаже помощ, макар да бе  творчески и институционално съпричастен заради създадения от него общо - НАРОДЕН  комитет.

Отиде да види Габровския Левски, без да се бави много, Мерсия Макдермот, чужденката. Сетне на чист български език тя написа:

„Подобен паметник с подобна история няма никъде по света! Тримата габровски работници са истински свещенослужители на най-българската вяра.”

/ Факсимиле от това изявление отпечата седмичникът „Антени”, бр. 12 от  21 май 1984 г., стр. 16./

Тримата ваятели преживяха тогава  звезден миг на признание. Те подариха на Мерсия един кавал с изписан грижливо върху него благодарствен надпис.

Същият този кавал понастоящем се пази в хранилищата на Британския музей. Единственото по рода си свирило край египетските мумии и шумерските клинописи, където се пази и Четвероевангелието на Цар Иван Александър. Предаде го заедно с богата колекция от български шевици насилствено пенсионираната преподавателка в Историческия факултет на Свети Климентовия университет.  По същото време стана и чуждестранен член  на Българската академия на науките.

Няколко години по-късно по решение на Академичния съвет с пълно единодушие докторът на историческите науки Мерсия Макдермот бе провъзгласена за „почетен доктор” /”хонорис кауза”/ заради нейните изключителни заслуги в областта на българистиката. Само че и досега не е намерен начин да й бъде връчено лично това отличие като документ.

 А преди три години навръх Трети март в Европейския парламент се състоя тържество, на което бе представена програмата „Европейски измерения на делото на Васил Левски”, а авторката на лондонската книга произнесе вълнуващо слово на английски език

ПИТАМЕ СЕ: откъде все пак идваше тази неприкривана неприязън, с която наши историци се отнасяха към своята колежка в научното поприще?  Не я твърде почиташе и самият Николай Генчев. Причината е същностно дълбока.

Мерсия Макдермот следваше традициите на английската наука, според която историята се пише не сухо, академично, строго документално, както я схващат учени от немската школа – а нашите хора са повечето нейни възпитаници. Отделнит ключови личности следва да се представят върху фона на определен исторически период под формата на документално повествование – четивно, завладяващо, без никакво отстъпление от  наличните архивни документи и прочие. Така пишат  примерно Андре Мороа и Анри Троая и техните биографични романи – синтез между литература и публицистика са  намерили своите благодарни  почитатели. Да припомним и съждението  на Дмитрий Сергеевич Лихачов, наричан Българолюбец: „Превърне ли се историята в строга наука – и хората престават да я  четат.” Не го казваше какъв да е човек.

 Книгата „Апостолът на свободата”, 1967 г. издадена през 1967 г.  на английски език  от голямото лондонско издателство „Джордж Алън енд Ънуин”, което се намира точно срещу централния вход на Бритиш музеум, има подзаглавие „Портрет на Васил Левски върху фона на България от ХІХ век.”  Тя съдържа епиграфи от пословици и народни песни за всяка отделна глава. Разпространена бе в много страни и реално е най-авторитетната   книга, която представя България като цяло книга пред чуждия читател.

Българските читатели на тази книга с вроден безпогрешен рефлекс изявиха също своите предпочитания. Ето някои примери.

 Обядвахме с Мерсия  и дъщеря й Александра в страноприемницата на Боженците.

 Учителка от Трявна,  приветлива жена на средна  възраст, близка на келнера, разпозна гостенката и спонтанно  се впусна да я  разцелува. Тя бе вече прочела книгата й. В отговор Мерсия отвори медалиона, който носеше винаги на шията си, и показа в него  къдрица ог косите на Левски, подарена й от  Бочо Загорски, родственик на разстригания Дякон. Но не беше ли това  някак си противостествено: две жени се прегръщат една друга с мисъл за един - единствен мъж...

Ватман на столичен трамвай целува ръка на Мерсия, вече прочел книгата й. Друг негов колега,  като  минава край паметника на Левски, слиза от трамвая, оставяйки пътниците да чакат, за да попита лично за становището й относно гроба на Левски. А един млад човек в трамвай около Халите също разпознава англичанката,  слиза от него – а сетне тича запъхтян до следващата спирка да догони трамвая, и  се качва отново,  за да й целуне ръка.  На улицата са я спирали непознати хора, за да споделят нещо за себе си и да попитат нещо за Левски. Можеш ли всичко това да го измислиш?

В близкото до Карлово село Войнягово Васил Иванов  бива учител  за две години след като се разкалугерява. Става любимец и на млади, и на стари. Дори успява да сдобри куче, котка и агне за почуда на всички. Когато войняговци узнават за гибелта му, жените в селото слагат на главите си черни забрадки, както се жалее най-близък роднина. Носят ги и до днес!...

 На  среща с Мерсия в местното читалище идва цялото сило. Тукашните хора не й задават разни въпроси – просто искат да я видят отблизо. Подаряват й куп цветя, деца й поднасят стотици кокичета едно по едно, шевици, други пждаръци. Най – последна от всички си тръгва възрастна жена, цялата в черно облечена, класическа българска майка. Приличала на Гина Кунчева. Тя й казва смутено: „Чедо, вдовица съм, нямам какво друго  да ти дам. Ето ти една  ябълка...”  Тогава  двете се прегръщат и разридават.

Поканихме  Мерсия  с Петко Тотев  и  Петранка Колева на  вечеря в Грублянското ханче. Подарихме й един хубав букет. В полунощ като я изращах до хотела, случайно или неслучайно, минахме край паметника на Левски. Тя за малко поспря: „Защо да ги нося тия цветя  със себе си - ще ги оставя на Левски...” И тръгна към паметника, полюшвайки широката си дълга рокля, подгъна царствено крак като една дъщеря на Британия и замря  в мълчание с наведена глава пред бюста на Апостола.

Отказвам се да търся думи за стойността на този миг.

Вместо заключение

Младо момиче от Поколението Интернет откри програмата по Радио „Хоризонт” сутринта на 18 юли  с думите: „Днес с още една година  се ОТДАЛЕЧАВАМЕ от Васил Левски!...”

Наши бизнесмени в Лондон, твърдят хора дошли оттам, носели върху дисплея на мобифоните си образа на Васил  Левски. 

А на Страшния съд ние, българите, ще се явим с Васил Левски – като оправдание и извинение за своето съществуване под Слънцето. Сами поотделно и като цял народ. Преиначено съждение на руския писател и философ Виктор Шкловски относно Дон Кихот.

                                                                   Додатък

„Гробът на Левски и до днес не е открит. Но всъщност един гроб изглежда съвсем ненужен за човек, останал толкова жив в паметта на народа си и толкова дълбоко обичан.

Историята справедливо отреди на Левски единствената награда, която той е искал за себе си или е обещавал на онези, които са участвали в неговото дело: безсмъртие в паметта на бъдните поколения.

За тях Левски не само служи като неувяхващ пример на доблест и нравствена чистота – той е живо доказателство за безсилието на тираните, за неразрушимото достойнсгво на човека. Защото какво печели тиранинът, ако една земя след петстотин години на робство и унижение ражда не народ от роби, а  мъже като Васил Левски?”

Заключителни редове в книгата  „Апостолът на свободата”

в."Дума"

7 април 2012г.

бр.82, събота

приложение "ПЕГАС"

СЪЕДИНЕНИ С ХРИСТА

                                                 

Необикновени духом хора са можели сами да определят деня, в който ще напуснат  МИРА СЕГО  и ще се отправят към вечността.

Светителят Климент Седмочисленик умира на 27 юли 916 г. – в същия ден, в който е умрял и неговият небесен покровител Св. Пантелеймон.

Българският историк Петър Мутафчиев,  родом от Боженците,  умира на 2 май 1943 г. – в деня, в който през 907 г. си отива от света Княз Борис Покръстител, оставяйки недовършено изречение в своята единствена по рода си „История на българския народ”.

Руският философ-античник проф. Алексей Лосев – последният представител на руския религиозен Ренесанс ни напусна навръх 24 май 1988 г.– в деня на Св. Св. Кирил и Методий. На тържествено събрание в Руската академия на науките в Москва за 1000-годишнината от покръстването на Русия неговата ученичка и съпруга проф. Аза Алибековна Тахо-Годи прочете посвещението му на двамата солунски братя, озаглавено ”Реалността на общото”, като завещание. То бе създадено първом за българския Кирило-Методиевски вестник с посещение на младите българи и беше  отпечатано в седмичника „Антени”, а сетне върху цяла страница и в бр.22 от май 2006 г. на в. „За буквите-О писменехь” с факсимиле от оригинала.

Руският художник Михаил Малецки е живял в Италия и след 1917 г. вместо да се завърне в родината си идва в България. Впоследствие той се  специализира се като изкусен реставратор на тъкани. Изследва останки от облекла на велможи  на Първото българско царство в един каменен саркофаг от Плиска, шинела на Георги Раковски, портрет на Граф Николай Игнатиев, рисуван от Иля Репин /съхраняван днес в Шесто основно училище в София/ и други подобни скъпоценности. Получава  държавен патент по реставрация.

Главното дело на живота му е възстановяването на Самарското знаме по оцелелия оригинал, съхраняван при специални условия  във Военно-историческия музей, който е доста  повреден в боевете край Стара Загора и на прохода Шипка. Помага му всеотдайно неговата съпруга Мария.

Малецки умира срещу Трети март 1981 г. и бива погребан на самия Ден на Освобождението с опело в черквата „Св. Неделя”. В ковчега му бе поставен брой 3 на в. „За буквите”, върху чиято начална корица бе отпечатано за пръв  възстановеното знаме от Самара с образите на славянските първоучители Кирил и Методий, нарисувани от художника Николай Симаков.

Българският лечител и философ Петър Димков, който излекува хиляди хора като истински безсребърник с богомилски рецепти, завещани от майка му, възстанови родната къща на Васил Левски в Карлово, изгради мавзолей на Владислав Варненчик край морето, умря на 5 октомври – в деня, когато е обявена Балканската война, участвал в нея като командир на рота и доживял до патриаршеската 94-годишна възраст.

Написано на 3 март 2012 г.