ДИЧО ЗОГРАФ /Кръстев/

                                                                                

Кичевският манастир поддържа тесни връзки със светогорския „Зограф” от векове

Манастирът „Св. Богородица Пречиста”  се намира северно от град Охрид, на 12 км от Кичево. В ранни времена на същото място е бил Крининския манастир, който през ХІХ в. е построен наново. Той е упоменат  в една Зографска хроника, а също от йеромонах Кирил Пейчинович.

В продължение на дълги години светилището е важен културно-просветителски център. В него богослужението се е водило на църковнославянски езиик. Почитан е едновременно и от християнското, и от мюсюлманското население в Западна Македония  до наши дни.

Храмовият празник е на 21 септември /следвщата неделя след Празника Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст Господен  - Кръстовден/.

През 1558 г. манастирът е опожарен, а след четири години е възстановен и стенописан от зографа Онуфрий. Разрушаван е на няколко пъти и е бързо възстановяван. За това свидетелства следният надпис:

„Фреските са изписани от ръката на господин Онуфрий... по времето на султан Сюлейман в годината 1564 след Христа от Адама.”

 В манастирската кондика, написана през 1847 г. от Хаджи Симеон от Лазарполе,  има бележка, че през 1843 г. светилището е изгорено до основи, но черквата оцелява, понеже е изградена от камък. През 1848 г. е построена днешната черква с помощта на хора от цяла Западна Македония.

Йордан Хаджиконстантинов-Джинот описва манастира в „Цариградски вестник” с неговите 40 стаи, три големи кули, чешма със студена вода, широк двор, ограден със здрави стени, черква, извисена в средата с високи стени като светогорски манастир.

Майсторите, съградили тази забележителна обител, са дошли от село Луково край  Струга след като са построили черквата в Лазарполе.

Знае се, че църквата е осветена  през  1848 или 1849 г.,  според един надпис, който изписва Дичо Зограф от Тресонче по време на стенописването на черквата при игумена хаджи архимандрит Теодосий.

Стенописите са правени на два етапа. Те представят сцените „Въведение на Богородица в храма”,  „Мама Деница и Влади”, „Христос Пантократор”, „Апостолски събор” и други.

Авторът на фреските в олтара съобщава името си:

„ИЗПИСАЛ  ДИЧО  ЗОГРАФ  ОТ  СЕЛО  ТРЕСОНЧЕ.”

Останалите стенописи са правени трийсетина години по-късно.

На южната стена е разположена eдинствената по рода си фреска „Св. Седмочисленици”.

След закриване на Охридската архиепископия през 1767 г. просветителската роля на манастира възприема идеите на Дамаскин Студит за обучаване на народа на говорим език.

Монасите от манастира продължават да поддържат от векове тесни връзки с манастира „Св. Георги Зограф” на Света гора.

В едно свое псмо до Стефан Веркович тоя се подписва

„Дичо зограф Болгарин”

ДИЧО ЗОГРАФ /Кръстев/

/1819-1872/

Роден в Тресонче, Дебърско. Баща му Кръсте е резбар. Учи при баща си, с когото работят заедно  в началото на 40-те години на ХІХ век. Рисува в почти цяла Македония и  Североизточна България. Първите му икони са в Лазарполе, Дебърско. В периода 1840-1847 г. работи в Албания. През 1847 г. рисува икони в манстира „Св. Никита” край Скопие. В манастира „Св. Богородица Пречиста” има датирони негови икони от 1848, 1853,1856, 1864 и 1865 г. Рисува в Черешово, Скопско /1854/, в Скопие /1857/, Глуво, Скопско /1855/, Куманово /1856/, Долно Водно, Скопско /1857/, Враня /1860/, Охрид /1862,1864/, Кула /1863/, Градец, Видинско /1867/. Прави опити и в светската живопис.

Енциклопедия „Българска възрожденска  интелигенция”, Държавно издателство

„Д-р Петър Берон”, София, 1988.

Кичевски манастир

Наистина право дело

Месечно обществено-педагогическо списание продължава възрожденската традиция на границата между ХІХ и ХХ век

„Моралното и материалното подобрение на учителя е дело на самия него и на всички угнетени и онеправдани.”

Мото на списанието

През януари 1898 г. книжарницата на Боню Лунгов в Дряново издава първата книжка на ново месечно списание, което след осем годишнини прераства в списание под название „Образование”. През следващата година продължава да го издава книжарница „Наука” в Габрово. Негов редактор-отговорник е Досю Негенцов.

Виден български педагог  и общественик, родом от Габрово, дългогодишен деятел на Българския учителски съюз, публицист и редактор на много педагогически издания, между които са  „Учителски другар” /1895-1898/, „Право дело” /1898-1905/, „Учителска мисъл” /1919-1934/ и др. Негово дело е първият пълен превод на „Наемен труд и капитал” на Карл Маркс на български език, издаден през 1895 г. От същия род е и писателят Ран Босилек с рождено име Генчо Негенцов.

Сп. „Право дело” успява да поддържа уважението на своите съмишленици и представя чрез своите страници сборник от разнообразни публикации като продължение на възрожденския култ към просвещението и вярност към  делото на Васил А прилов и Първото новобългарско училище, сложило начало на стратегическа програма за духовно обновление на народа ни. Още в първите книжки са отпечатани материали относно живота на народния учител, както и непосредствените задачи на новосъздадената учителска организация. Духовна близост с Възраждането издава  публикацията „Пред нравствения лик на бореца” /по случай 25-годишнината от гибелта на Васил Левски/.  Тя съдържа остри сатирични  нападки спрямо властващите, които бързат да се отдалечат от заветите на възрожденците, и призива „Учителю, поклони се пред светлия лик на бореца и обещай си да продължиш делото му!” По това време Министерството на просвещението издава разпореждане да се посвети един учебен час, за да се разправи на учениците за живота и дейността на Апостола, както и информация за чествания в градове и села.

Редом с информации за битието на френските учители и Германския учителски съюз, както и за детските библиотеки в Англия, съставени от Боню Лунгов, е отпечатана рецензия за новоизлязлата книга на Йордан П. Тодоров „Възспоменания по въстанията в Търновския санджак през 1876 г.”, в която са цитирани стиховете на белочерковския учител Бачо Киро, декламирани на турски език пред съда в Търново, със заключението: „Не е ли престъпно от страна на съвременния български учител да стои пред лика на тия безкористни народни дейци!”

Габровският учител Кирил Рачев предлага да се въведе нов учебен предмет  под название „РОДИНОВЕДЕНИЕ”. В публикацията „Денят 11 май до Освобождението ни” авторът Н. Ив. Ванков прави обзор на появата и лавинното разпространение на Кирило-Методиевския празник като идейна сърцевина на просветното дело през Възраждането и след това.

Постоянна тема на изданието е  изложението на педагогическите идеи на руски писатели и мислители -  Белински, Добролюбов, Толстой, Чехов.

  

Списанието издава библиотека от избрани книги, сред които и книгата на Херберт Спенсер „Умствено, нравствено и физическо възпитание” в справка с нейния английски оригинал и внушението: „Нека читателят да допълни автора там, дето той е доста кратък, и да работи със собствения си ум над нея”.

Осъществена е една съществена обществено-педагогическа мисия на границата между ХІХ и ХХ  столе 

Николай Гумильов

Словото

Николай Гумильов

И когато над земята нова

скланял благосклонно Бог глава,

слънцето са спирали със Слово

градове рушили със Слова.

И орел не плесвал със крилете,

скривала луната своя лик,

ако – като зарево в небето –

Словото изплавало за миг.

За живота прост били числата

като скот, запрегнат във ярем –

може всеки смисъл на земята

с умното число да предадем.

Патриархът, белобрад и важен,

покорил в света Добро и Зло,

щом не знаел с дума да го каже,

очертавал в пясъка число.

Но забравили сме, че с „Осанна”

слави Словото светът убог.

И в Евангелие от Йоана

казва се, че Словото е Бог.

Ние сме му сложили юздите

на ограничената си плът

и като във кошер пуст пчелите

гадно мъртвите слова вонят.

Преведе от руски  език

 Станислава Миланова

Приписка от редактора. Дъщерята на поета  Александър Миланов защити през 1989 г. в Катедрата по русистика на Свети Климентовия университет дипломна работа за поетите от т. нар. Сребърен век в руската литература от началото на ХХ столетие и първа се зае да превежда на български език стихове на Николай Гумильов.

По това време разстреляният по погрешка царски офицер по време на Кронщадския метеж в Петроград през 1918 г., споделил рано съдбата си с поетесата Анна Ахматова, беше напълно неизвестен за съвременния читател у нас.

 Чуха неговото име участниците в Международния научен симпозиум за Йоан Екзарх в Шумен през септември 1978 г. Неочаквано в своя доклад словенският славист проф. Малик Мулич рецитира горното стихотворение. То беше вградено съвсем  естествено в обсъждането на наследството от Преславската книжовна школа, сложила начало на цялата славянска култура.

Очаквайки Пророк Илия

Струваше ми се, че виждам палатки въру пясъците; евреите голи под палещото слънце, яростно дискутират за нас, за нашето  съществование – Мойсей и Бог.

Баща ми вдига чашата и ме изпраща да отворя вратата.

В един часа, толкова късно да отворя вратата, външната врата, за да влезе Пророк Илия.

Един сноп бели звезди, посребрени на фона на белия велур на небето, прониква в  очите и в сърцето ми.

Но къде е Илия и неговата бяла колесница?

Може и все още се бави на двора и под вида на мършав старец, на прегърбен просяк с торба на рамо и с тояжка в ръка ще влезе у дома?

„Ето ме. Къде ми е чашата с вино?”...

Веднъж, на Великден, художникът Виневар ме бе поканил на масата си. Отражението си от горящите свещи, техният мирис, смесващ  се с тъмната охра на тена на Виневар блестяха в стаята. Жена му, която издаваше заповеди с усмивка, сякаш слизаше от някоя фреска на Веронезе.

Вечерята блестеше в очакване на Пророк Илия.

Марк Шагал

 Реч, произнесена в САЩ в тесен кръг ( май 1963 г.)

В продължение на стотици и хиляди години животът на човека е бил по-лесен, отколкото сега, много по-лесен в морален смисъл. Човек се облягал на една или друга нравствена основа, която пускала корени в него самия. Като разглеждаме творенията на  отдавнашните и древните епохи, ние откриваме в тях определено разбиране, концепция за света, изразена толкова ясно, че няма място за съмнения.

Но вече много и много години с нарастващо постоянство предишните концепции за битието и мирозданието започват да се оказват неспособни повече да възвишават човека и да изпълват вътрешния му живот. И това не достига на съвременния човек не само в творчеството му, но и за всекидневното му съществуване.

Като говоря това, аз не изпадам в песимизъм.  Няма сила, която да ме накара да застана на пътя на недоверието в човека, още повече, че аз дълбоко вярвам във възвишеността на самата природа.

В същото време съм убеден, че човешкият избор, ходът на живота и историческото развитие често пъти са резултат от определени космически влияния, на които е подложено както човечеството, така и отделната човешка съдба...

В разстояние почти на 2 000 години ние сме черпили енергия от този резерв, който ни е подхранвал, предпазвал и придавал съдържание, смисъл на целия ни живот. Но през последното столетие в този енергетичен резервоар се образува пукнатина. Елементите, от които се състои тази енергия, започнаха да се разпадат и хората по друг начин започнаха да виждат такива понятия като Бог, перспектива, цвят, Библия, форма, линия, традиция, хуманизъм, любов, вярност, семейство, училище, възпитание, пророци, а също и Христос. А може би самият аз съм се поддал на съмнения?...

Библията е най-великото в света произведение на изкусгвото. Тя съдържа в себе си най-висшия идеал на човешкото битие на планетата Земя.

   Из книгата „Моят живот”, Париж (1970 )

                                                                        

Една несподелена тайна

Добре е да се знае това. Аз го знам  от архимандрит Серафим, родом търновец, който известно време прекара като монах в Дряновския манастир, разпределен там, завършвайки  с отличие Духовната академия в София. Обгрижваше тогава и колюфичевата черква ”Св. Никола” в Дряново. Година време престоя в българския Зографски манастир на Света гора /Атон/. Беше ректор на Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски”. Сетне беше за няколко години протосингел на Варненската и Великопреславска митрополия. Понастоящем е предстоятел на църквата „Св. Архангел Михаил” в град Попово. Той възстанови през миналата година един хилядолетен скален манастир край близкото село Крепча, където се намира най-старият датиран надпис на кирилица в Европа от 922 година. Неслучаен човек, искрено вярващ днешен българин.

Бил е самият той свидетел как в определен ден игуменът на Дряновския манастир Никифор излизал сам нагоре по скалите, за да види някакво тайно хранилище, където се пазели книги. Никого не вземал със себе си и никому нищо не казал  за това приживе.

Известно е, че Манастирът „Св. Архангел Михаил” е дейно книжовно средище. Според записките на игумена Пахомий Стоянов по време на битката през май 1876 г. оттам са изнесени ЧЕТИРИ КОЛА КНИГИ, сред които имало писани на пергамент и старопечатни руски евангелия. Там е направен препис на „История славяноболгарская” от Паисий Хилендарски по поръка на Васил Априлов, който се съхранява в книгохранилищата на Руската държавна библиотека в Москва и все още чака своите изследователи.

Краеведът Мойсей Мойсеев от Царева ливада е научил преди време от Нестор Георгиев, жител на село Върпища, че в една малка пещера край селото бил намерен пакет с книги, писани върху кожа, които се били повредили и разложили от влагата, а сетне били захвърлени.

Неговият съселянин Генчо Георгиев, епитроп на манастира, също е давал да се разбере, че има нещо подобно.

Защо ли тези хора не са доверили тази тайна на следващите!...

Дряновски манастир