Михаил Стефанов
В далечното село Тешово на южната граница и в една далечната 1979 година се случи нещо, което едва сега се опитвам да опиша. Тогава не беше възможно. Хората, които събрахме за пътешествието, бяха нещо като патриарси на българската култура, по чудо оцелели в условията на див атеизъм.
На първо място стоеше народният лечител
Петър Димков. Тогава беше над 90 години, обичаше да си пийва по чашка червено вино. Не ракията, казваше, а виното дава здраве и енергия; сега българите пият повече ракия и затова са нефелни и ходят в непрестанен махмурлук. Скулпторът
Любомир Далчев тръгна със своя бял мерцедес, с жена си, сина Любчо и помощникът му Пепи, който беше и шофьор. На маестрото му се говореше и пътуваше, защото беше завършил произведението на живота си – “Самуиловите войници” и фигурата на Свети Климент Охридски.
Но, когато го помолих до него да се настани друг професор – художникът
Асен Василиев, той не се съгласи. Нямало място за двама такива известни творци, а още по-малко за критици на “Климент Охридски”. Както и да е – настанихме бай Асен в друга
кола до друг почитан човек от музикалната академия –
професор Стоян Джуджев, който преподаваше фолклор и православно пеене. Не можеше без такъв българин. Бяхме открили народни песни за Левски. С нас тръгнаха и певците от
ансамбъл “Кукузел” за черковни песнопения и неговата художествена ръководителка
Таня Христова. В едно предно пътуване бяхме проучили Тешово само с проф. Асен Василиев. Там старият изследовател на българската иконна живопис ме въведе в черквата “Св. Димитър”. Прекръстихме се пред иконата на Цар Борис – покръстителя и се ка
чихме по едни скърцащи, дървени стълби на тавана. Бай Асен (така искаше да го наричаме понякога) ахна от почуда – малките прозорчета бяха затулени със стари икони, които дори и той не познаваше. Казахме това на тогавашния кмет на Тешово, отковахме ценните прозорци и му препоръчахме да ги пази като зениците на очите си. Бяха икони от 16-и и 17- век. Кметът помоли да доведем тука една чета от големи хора, които биха могли да защитят порутената черква и да помогнат на селото и хората. Така решихме с проф. Асен Василиев да докараме една чета не от комити, а от хора на културата и духа. Но да обявим намеренията си тогава беше невъзможно. Трябваше да действаме хитро, под прикритие. Все пак с нашият приятел и колега Димитър Кехайов от Банско се разбрахме поживо поздраво да си свършим работата. Той щял да покани доста хора да дойдат в Тешово. По пътя не щеш ли певците се разболяха от някакво разстройство. Д-р Еленa Тодорова – асистентка и последователка на Петър Димков, им даде по няколко листенца здравец и те се оправиха.
На 28 април надвечер пристигнахме в Тешово. Посрещна ни кметът Петър Тешовски. Деца закичиха гостите със здравец. Кметът по едно време не се сдържа и викна: “Цяло Тешово днес се радва! За нас това е празник. Толкова много професори на куп не сме виждали. Елате, елате в нашата черква!”
На портите на черквата “Св. Димитър” ни посрещна с жезъл в ръка Неврокопският митрополит Пимен. Въведе ни в храма, застана пред олтара и ни благослови.Защракаха фотоапарати и се понесе свистенето на филмовите камери. Телевизията от Благоевград снимаше на цветен филм събитието. Микрофоните на радиото бяха пуснати, изглеждаше, че всичко, което се случва, ще бъде съхранено или пък докладвано където трябва. Бяха дошли всички партийни секретари и партийни работници, както наричаха тогава, пристигнаха и председателите на народните съвети от окръга и гр. Гоце Делчев, от селца и махали. И влязоха
в черквата. Журналистът
Илия Пехливанов шепнешком обясняваше православната думичка “съборност”. В храма найстина се събраха българи – от мало до голямо, родолюбци, партийци, властници, духовни люде – истински народни будители, художници, писатели, журналисти, овчари, майки и баби. Клисарят вървеше между нас зарадван на това множество, което владиката Пимен благослови с кръст и слово. И повечето се прекръстиха. Другите се страхуваха, защото беше време на официален атеизъм, преследваха хората, които влизаха в черквите, отнемаха им работата… Партийните секретари и “работници” стояха като на тръни, но знаеха, че началникът от окръга ги е”поканил”.
Митрополитът пък подкани певците от ансамбъла “Йоан Кукузел”. Пред олтара, облечени в черни рединготи се наредиха момчетата на Таня Христова, която беше основала групата още през 1967 г. и им стана художествен ръководител. Тишината в храма беше необикновена. Илия Пехливанов ми прошепна думичката “съборност”, аз му отвърнах: “народът е тук”. Само пукотът на свещите съпроводи началото на първото песнопение. И се огласи черквата от “Господи сил, с нами буди”/ Сили Господни бъдете с нас/, “Владико и Свещеноначалнико”, “ Разбойника благоразумнаго”… Дойде ред и на “Полиелей на българката” от българския композитор от 13 век Йоан Кукузел. Последваха “Смерию смерть поправ”, “Молитва” и “Достойно есть” – обичаната от Левски прослава на Богородица. За завършек пропяха и народна песен за Дякона Левски.
Митрополит Пимен, облечен празнично и с жезъла в ръка, застана по средата на хора и всички запяха “Многая лета”. Мълчаха само някой от партийните секретари и властници. Просто не знаеха, какво да правят, навели глави.
Песнопенията бяха отвели присъствуващите в най-потайните и скрити кътчета на душите. Никой не продумваше. Дядо Пимен изрече думи на благодарност: “Благодаря от името на нашата православна църква за това религиозно празненство!” И пак мълчание. Тогава Таня Христова излезе пред певците и доколкото си спомням, каза, че това е необикновено приключение за нея и за хор “Кукузел” . Били по света, пеели по велики катедрали и в работния кабинет на австрийския президент, но това, което се случило в Тешово, щели да запомнят за цял живот като едно необикновено преживяване. Тя не го назова, не го дефинира…
Подадоха микрофона на Петър Димков. Той каза: “Нашият род е един от най-старите в този край. Началото му е още в кръстоносните походи. По линията на баща ми родът е Хаджидимови, а майка ми е от Халембаковите. Наш зет е прочутият войвода Зюмбюлев. Нашето село е Горно Броди – само на няколко километра от мястото, където сме сега. При една служба в черквата моят дядо като свещеник тогава е изгонилил гръцкия владика и се започнала борбата за черковна независимост. Баща ми завършва Серската семинария и също става свещеник.Той отслужил службата на български език и бил осъден на смърт, трябвало да се крие в Атонския манастир. След Освобождението довел семейството си в България. Та искам да кажа, че ние се намираме в свещената земя на моите деди, които са били едни от първите борци за духовна независимост на българите. Тази черква в Тешово, всички тези икони и стенописа трябва да се опазят, защото в тях е заложено нашето достойнство и духовното ни здраве. Като гледам сега хората страдат от най-лошите болести. За да не страдат, за да сме здрави , трябва да опазим българската си душа и свещения дух на българи.”
Скулторът Любомир Далчев каза, че е роден недалеч от Тешово, в град Солун. Спомни си детството, гръцките издевателства над българите. Спомни си и онази икона на Свети Атанас, която дядо му носил. Тя го спасила от гръцки куршум. По-сетне иконата на Богородица става закрилница на всички от Далчевия род.
И дойде един момент, когато никому не се искаше да излезе от черквата.
Стояха, приказваха си, разглеждаха стенописи и икони…И тези стенописи и икони оживяваха, наранени от нехайство, влага и човешки устни. Някои се молеха и кръстиха, палиха свещи, други стояха и не знаеха какво ще произлезе от всичко това, как ще ги посрещнат утре на работата, по учреждения и партийни комитети. Притесняваха се хората, защото между тях непременно имаше доносници в онова време, когато първите ни български политици и ръководители ни предлагаха да станем поредната съветска република, а посещението в черквите се преследваше.
Все пак в храма се бяха събрали преди всичко българи и преживяха един час или не знам колко време в състояние на “съборност”. Преживяха наедно със своя Бог Христос, наедно с Богородицата, Свети цар Борис – Михаил, с другите светии български и главно усетиха, че между живите има духовни будители, подобни на онези от стените на черквата. Не случайно на другия ден един, който беше изпратен да гледа и слуша, казал пред началството: “Всичко беше много тържествено и много божествено!”
Но в края на тази 1979 г. дойдоха и последствията. Имаше уволнени журналисти, скулпторът Далчев замина за Америка и го обявиха за невъзвръщенец, някой скри филма от събитието, а народният лечител Петър Димков се зае още по-усърдно да лекува народа и застарелите партийни ръководители на държавата и империята.
http://vek21press.com/index.php/2015/11/15/teshovo/
Писателите Виктор Астафев, Марк Сергеев и Валентин Распутин, 1987 година
"Бедността не е грях" - казваше приживе Валентин Распутин 
(Личен архив на Калина Канева)
