Разказ на Цанко Делчов, майсторил
черешови топове за въстанието
Турското царство,
дето в него человеческите беззакония толкова се умножиха, щото и самите турци
наченаха да охкат и ходжите наченаха живот разратен.
Думаше тейко ми:
„Не трябва да имате лоша мисла за другите, докато
не сте сигурни в това, което хортувате.”
Думах му аз:
„Добрите дела не са от Бога поискани, ами ги
избираме ний, по наше произволение.”
Аз се учих на
топчилък при дядо Финджек из Панагюрище. Според тая причина прийдох в Клисура.
Събрахме топузе.
Стегнахме топове.
Напасохме кончета
по Стара планина.
Власаки Йовков,
на чин казах в алая на Садък паша, откина пендара на сестринкита си, та го даде
за барут. Купихме много барут, в торбета овчи. Крихме ги у свако Йованчо
Дишлията.
И Петър Пандур
също взе пендарите от жена си. Седем пендара.
Петър Пандур
погина пръв. С Манчо Фурнаджия, Лало Балинов и Брайко Ненов.
Петър Пандур
прииде у дома и рече:
„Да видим майсторлука на Дядо Финджек, па и твоя
майсторлук, топчия майстор Цане.”
Потупа топчето и
рече:
„Баш майстор!”
Лало Балинов
говори тез речи:
„Жените треба ся пазят да не привидат някого в
соблазън ! И богатите – те имат много стада добитъци, а сиромахът има една само
овчица, която той си я купил и отхранил.
И за какво е человеческият живот? За овчици?
НА СМЕРТ, БРАТЯ!”
Но турците още ги
нямаше...
В ближното турско село Рахманларе тогива беше ковач Ристьо, беден чиляк.
Дойде в Клисура, та скова нагърленик на топчето и не се върна в Рахманларе. От
страх да не го убият. Турчинът Али от тяхното село съвсем соизволявал на
развратния живот и са радвал, на злото,
което вършел. Срещнал ковач Ристьо турчина Али, завтекъл са онзи към него,
измъкнал ножът негов и му отсякъл главата. Затова не са върна в село Рахманларе.
Не знаех какво прави Дядо Финджек от Панагюрище, но нашето си топче стана.
Това ни караше да мислим, че Господ пак
избавя избраниците свои.
Не беше лесно.
Да се знае, че дадох пари на Бай Ивана, та купи инструмент от Карлово. С
конче тръгна в петък. Чифте пищови носеше. Та го фатиха у село Дерелии.
Язък за чиляка. Три дечица дребни си имаше. Язък!
Топчето криехме у Танаско Абаджията, в бунара – вода нямаше. Сестриният му
син спрял при бунара. Видял което не трябвало да види. Хукнал навън. Но Танаско го настигнал и го
завел вкъщи. Така се спази топчето , а сестриника отпратихме да пасе магаретата
по корията.
И това разбрах – как дом гори, и душа гори, и село гори, ама българско да
е!
Лало Балинов рече на Ристьо така:
”У когото от нас се намери
юначество – да е достоен за смърт – или заслужаваме си да си останем роби!”
Нейчо Пандур Калъчът от любородие целуна топа колнопреклонно и рече:
„Златни ти руки, Цаню.
Амин!”
Кога гледохме торбите с барута, Калъчът свали капа:
„Ще разделим барута – за сичките душмани да има!”
И Танаско каза:
„За сичките!”
Идва изпроводник-писмоносец у топчийната. Влазя, рече ми:
„Давай, казва, друго орудие!
Куршум да имя, джепане да има. Държи са на орудието ви...”
И му носи Пейка на Георге Чонов ляб – нищо не хапвал троха.
И дъб фанахме да му отворим гърло, че й по-здрав от черешата.
В огъня шишовете – седем, един на друг. Гюрукът дъхти. Време няма за
скование петали.
Разговори се запрат за солунските темници, ама кой го е страх! Барут –
много, по два пищова, колачи, калъчи...
Що има за загуба: къщата ни – делница, по вратника стреляли, от три куршума
нишан има.
Турихме и дъбовий топ на скритното. Ама негово гърло без гривни, че го
оставихме за по-сетне. Тойзи топ най-як. Барутника насвредохме, та фърли ли, ша
стигне дор до черковата сопотска. Затова фъргачът да знай: шега няма – за
черковата!
Изля Георге лев за калпак. Тури му в нозе турски байрак да го тъпче левът
яростний.
„Аз, рече, ша скова в знак
дъбето, че да реве по-юначески...”
Такъв Георге: ляб няма – лев прави, барут кълца...
 |
| Паметник на Никола Караджов в Клисура |
Писателите Виктор Астафев, Марк Сергеев и Валентин Распутин, 1987 година
"Бедността не е грях" - казваше приживе Валентин Распутин 
(Личен архив на Калина Канева)