ЧЕТИРИСТИШИЕ ОТ  1792 Г.

Йеросхимонах Спиридон, авторът на „История во кратце о болгарском народе славенском” – според авторитетната оценка на изследователи на Българското възраждане – извървява интересна, сложна и показателна еволюция от исихазма на Нямцувската школа на Паисий Величковски  до  Паисий Хилендарски, път от християнския универсализъм към националната идея.

В личния архив на проф. Иван Дуйчев се съхранява негов неизвестен ръкопис – безспорно написан с неговата ръка. Той е проучен и публикуван през 1987 г. от Божидар Райков –  книговед и палеограф, изследовател на старата българска книжнина.

Това е малка книга с 31 листа в две части, оформена красиво по подражание на руските и украинските печатни издания от тази епоха, с цветни заставки и начални букви.

Подписът на автора е „Спиридон йеросхимонах болгарюл”, сиреч „Българин”.

 Първата част критикува разпространената в румънските земи ерес, свързана с т. нар.„умное делание” като основен момент в теорията и практиката на възраждащия се тогава в тамошните манастири исихастки мистицизъм.

В края на Спиридоновото „Послание” при подписа на автора е поместено едно четиристишие, което в свободен превод на новобългарски език гласи:

„Бъди благословен, Боже, ако си ми помогнал да пиша.

Няма да престана да пиша, докато се представя пред Тебе.

Приемете прочее този плод на вярата и молитвата

и се молете на Бога от нас.”

При цялата си несръчност и несъвършенство това четиристишие заслужава да бъде отбелязано като един от първите стихотворни опити в ранната възрожденска книжнина.

Оказва се, че освен опитен богослов и полемист, нашият габровец е и поет.

Събиране на камъните                               

                                                       

Някогашните български азбукарчета подир молитвите за слона, маймунека и жерава в буквара с риба-делфин на корицата - дело на котленеца Петър Берович, трак от Европата, стигали и до първите аритметически действия. Даскалите обаче бързали да ги предупредят: „Има и едно друго действие – деление, ала то не е за всички глави!...” Обичаше да припомня това дългогодишншят председател на българската академическа общност Ангел Балевски.

Дали те са имали в ума си единствено сметките от бакалските тефтери на сънародниците си относно всекидневната нужда да се раздели хляба и други благини за трапезата на многобройната челяд, да се попитаме сега ние. Не са ли търсели те и други внушения? А защо върху входа на най-важната сграда – символ на държавността  след Освобождението се появява именно правилото за онова, от което зависи най-вече силата ни – съборността, съединението, единогласието?

Има по колибарските махали на Предбалкана едно средищно място, наричано разкол (с ударение на първата сричка). Там се срещат три пътя – отсам и оттатък път, и отдолу пак идва път. Разделят се оттам на три. Няма друго подобно място в селището за потомците от някогашната столнина Търново, намерили спасение сред гънките на планината след поругаването й от друговерците.

Знам я тази дума от бабите си, понеже разколът беше досами входната дървена порта на дома ни. Ала тя ми се струваше далечна и остаряла...

Днешни пишман-стопани на духовността се потрудиха  да я възкресят за речника ни. Хванаха се за брадите, взеха да се удрят с дървени кръстове по главата – без никаква срама, пред очите на телевизионни зрители от градове и села... Последваха ги държавни мъже и жени, книжовници, деятели от всякакъв род и вид. Каквото имаше да се дели – разделиха го на части: два Синода, два Съюза писателски, два литературни вестника, две мъжки хора в Калофер на Йордановден/!/; напоследък някои отброяват и две Българии – 10 % свръхбогати и 90 % бедстващи, стотици „протестъри” -  хиляди и милиони непротестиращи. И не се уморяват да ни разделят до ден днешен...

Ето ви го действието деление, от което са се опитвали даскалите да ни предпазят навремето!

Всъщност това е нашенски прочит на Свещеното писание. Нали в Стария завет изрично е казано. Еклесиаст, глава седма:

Пъпна връв

От селските черкви на Предбалкана до Калиманица

„Какво ме връща отново към тези къщи с плочести покриви, където няма ни кино, ни телевизия, а вечер по тесните калдъръмени улички само някакво куче влачи стара обувка, като ръмжи само на себе си? Дали само образът на майка ми? С нея се виждаме вече по два-три пъти в годината…

Има нещо по-силно: Аз искам да доловя в ромона на малкото поточе и в шума на габърите стъпките на търновската болярка Божана, която предпочела полуотшелническото съществуване сред гънките на Предбалкана пред безчестието на друговереца. Време е да залича в себе си спомена за оная нощ, когато кръвожадните тълпи на покорителя нахлули през портите на Търновград и уморени да убиват, заспали под зловещите отблясъци на пожарите. Той сковава мозъка ми, кара ме да се задъхвам, разкъсва ме между светлината и мрака. Трябва да осъзная себе си като продължение на дедите си – иначе рискувам да пропилея живота си безцелно. Отново да се почувствам столичанин – жител на Търновград.

Следва да сведеш нещата до тяхната първичност, за да проникнеш в смисъла им. Аз искам да определя относителното си тегло на човек, роден не изобщо някъде си, а сред старите плочести къщи на Предбалкана, където друговерец не е имало. И където в селските черкви, градени от строители без диплома с колюфичевска закваска, самобитни зографи са представяли свещената история неподозирано свободно – нещо, което не са си позволявали по онези времена нито на Запад, нито на Изток…“

Горната прозаическа миниатюра е писана в първите години от следването ми в Свети-Климентовия университет, месеци след т.нар. карибска криза, когато бъдещето можеше и да не настъпи, когато човечеството бе застанало на ръба на ядрената катастрофа и третата световна война бе на косъм разстояние да се разрази.

Осмелих се да отнеса папка с подобни творения в редакцията на вестник „Литературен фронт“ на Йордан Радичков, подкрепен в намерението си от моя учител по литература в Априловската гимназия Петко Тотев. След двадесетина дена отидох отново да чуя оценката за тях. Посрещнат бях неочаквано внимателно. Радичков бе прочел всичко от папката. Най-много му бе харесала описаната семейна история с първия телевизор „Опера“, който баща ми бе докарал в селцето върху пещерата над Дряновския манастир; още на следния ден той бе замлъкнал и баща ми го бе натоварил отново на шейната в зимния ден с дълбоки снегове, впрегнал бе кравата Роза и кравата Съба да го откара в града на преглед – оказва се, че просто е изгоряло бушончето. Дребна работа, но нали не му разбира човекът, и вълшебното огледало, с което бабите можеха да гледат балета в София всъщност бе усложнило битието им… „Само че – рече ми тогава редакторът Радичков – тези неща се пишат вместо дневник и се оставят задълго в чекмеджето да отлежат, а в зряла възраст могат да се извадят отново и видени с нов поглед, да придобият своя истински вид, достоен за показ пред читатели и публика…“

Послушах съвета, естествено, и скрих творенията си надълбоко за десетилетия.

В годините подир тази среща си обясних защо Радичков бе прочел с такова внимание моите прозаични откъси. Като журналист в младежките си години той бе живял в една и съща квартира с Дамян Обрешков, роден също в селцата около Царева ливада и Трявна, бе гостувал у приятеля си там, за да открие, че тези родови махали от по 20-30 къщи на всеки отделен склон от диплите на Предбалкана крият неподозирани човешки богатства, фолклорни образци, легенди за съкровища и прочие. Блазня се от мисълта,че може би вниманието на мъдреца от Калиманица бе привлякъл моят порив за завръщане към корените, твърде несвойствен за онези години, в които обществото бе увлечено от стремежи към нов живот, далеч от сиромашията, със загърбване редом с това и на традиционните нравствени ценности и достояния.

Последваха години на всякакъв вид натрупвания чрез разнопосочни журналистически пътувания из страната и в странство, включая и с пътуващата книжарница „Матей Преображенски“ във върхови за отечеството месеци около стогодишнината на Април 1876-а, общуване с именити българисти от Европа и по-далечни страни, раждането на единствения по рода си български Кирило-Методиевски вестник „За буквите – О писменехь“ и… „вот на недоверие“ от близки колеги и съратници в редакцията на седмичника „Антени“. Всяко зло за добро! Освободен от грижата за всекидневния хляб, останал насаме, потърсих в чекмеджето оставените да отлежат там миниатюри и по стария съвет на редактора Радичков ги пренаписах. С моя приятел Николай Ликовски осъществихме набързо фолклорния свитък под заглавие „Богородичен хляб“. Художникът Калин Николов помогна за оформлението на книжката. Тръгнах наивно да я предлагам по сборове и панаири – в Троянския манастир, в Драгалевския, другаде.

Веднъж в Народния дворец на културата на някаква сбирка в зала 7 съзрях сред многотията и Радичков. Осмелих се да му припомня за нашата отдавнашна среща в редакцията на „Литературен фронт“. В следващите дни изпратих по пощата на домашния му адрес моя богородичен хляб със съответно посвещение и благодарност, очаквайки нова оценка за прозаическите си отстъпления.

Не след много време двамата с Петко Тотев се срещат някъде из парка около Орлов мост и Радичков, без да го питат, споделя, че в книжката „Богородичен хляб“ имало великолепни работи. По-висока оценка за мои творчески постижения не съм досега получавал. Любопитството е било относно моята скромна личност. Моят учител по литература от Априловската гимназия пояснил с какво съм се занимавал междувременно, поговорили и за други неща. Дали Радичков е направил връзка с гостуването си у близките на Дамян Обрешков и мнението си относно самобитния характер на родовите махали между Царева ливада и Трявна, не знам…

Във всеки случай то бе сетно потвърждение, че търсенето на духовна връзка с предците е най-сигурен белег за творческа същност и само ялови безродници могат да твърдят обратното.

Додатък  съществен

При едно скорошно посещение на Лопушанския манастир получих като дар албума „Йордан Радичков за Северозападния край“ – дело на Милан Миланов (известен като „Милан Революцията“). В нея има откъси от творби на Радичков. Смути ме неговото признание, че в родния му край няма народни песни. Наистина в никакъв сборник с народни умотворения не са представени фолклорни образци от Берковско. В замяна на това там изобилстват всякакви легенди и предания, населени с митични същества и своеобразни люде, неподатливи на външно насилие над личността им. Но като че ли песните и легендите от моя роден край са привлекли вниманието на писателя заради смесицата на езичество и християнство с неясната граница между тях. А нали тъкмо тази смесица привлече вниманието и на италианците, и на скандинавците, напоследък и на бразилците, явявайки се ключ към нашето дълговековно пребиваване на този пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от не едно племе, народност или империя, понякога от няколко наведнъж.

Добавен от сборник за Радичков  !!!

Светата книга

Разказва правнукът на Геню Светогореца от Дряново

Генчо Генев

Знатният майстор Геню Белчев Светогорецът, дарен с бистър ум,  златни ръце  и завидно дълголетие, е един от бележитите3възрожденски строители, донесли славата на Дряновския край. Той е роден през 1781 г. в малкото планинско селце Долни Върпища над Дряновския манастир, в семейството на потомствени строители. На младини гради къщи и черкви в Добруджа и Троянско. Когато строи манастира в Калофер, научава четмо и писмо. През 1845 г. изгражда черквата в Дряновския манастир - цялата от камък, с три кубета, по-широка и по-висока от старата, която била вкопана 20 стъпки в земята според официалното разрешение на властта.

През 1854 г. Майстор Геню завежда 3 000 зидари дряновци на строежа на Силистренската крепост да работят ангария. След завършването й валията Ибрям паша му подарява врано конче и го препоръчва на Високата порта за градежа на нова крепост в Цариград. Там той отвежда на работа пак 3 000 строители. Движи се из столицата със „султанска тояга” – вид пропуск, с който получава всичко необходимо. Прибира се в родния край само с триста души – останалите измират от холера. Повече от 70 години Майстор Геню строи къщи, черкви, манастири и крепости из цялата Османска империя. Няколко години гради манастири и в Света гора, откъдето идва и прозвището му „Светогорецът”.

Идва бунтовната 1876-а. Четниците на Поп Харитон и Бачо Киро превръщат светилището край Дряново в крепост, която девет дни поред се сражава срещу Втора Дунавска армия на Фазлъ паша от Шуменската крепост, въоръжена с нови крупови топове. Манастирът е сринат със земята. Поругаването и опожаряването му от турците хвърля в ужас хората от околността. След битката дядо Геню отива да види с очите си  какво е останало от манастира. Застава на височината „Боруна” да разгледа отвисоко местността. Потресаващата гледка го прави безпомощен и той се свлича със сълзи на земята. Когато се съвзема, коленичи и вдига ръце към небето с молитва към Бога да му даде сили отново да съгради манастира. Измежду гъстите облаци се появява слънчев лъч и осветява  останките от светилището. „Това било знамение Божие – казваше ми моят дядо Генчо, внукът на Геню Белчев.- Той живя цели 120 години, почина чак през 1932 година.”

По поръка на игумена Пахомий Стоянов заедно със своя син Георги Майстор Геню се заема да съгради наново манастира. Когато след две години той е осветен, игуменът му подарява една „свята” – по неговите думи – Библия, преживяла опожаряването, с пожелание тя да се предава на всяко поколение от фамилията. Става дума за цариградско издание на Свещеното писание в превода на Петко Рачов Славейков от 1875 година

А как е спасена тази Библия по време на битката научих след много време от моя дядо Генчо:

„Когато Поп Харитон бива ослепен от взрив на барут в една манастирска килия, мнозина от въстаниците изпадат в униние. Игуменът Пахомий разбира, че няма да има спасение за никого.  Целува майка си за сбогом и през нощта на 3 май – четвъртият ден от началото на битката, завързан с въже се спуща в придошлите води на реката.”

От записките на Пахомий, писани скоро подир въстанието, научаваме, че тогава той се бил договорил в черквата скришом с Христо Габровчето да бягат като по даден знак сетне да се срещнат на определено място. Турците ги усещат и засипват с куршуми долината. Няколко пъти Пахомий отива на мястото на срещата, ала от Габровчето нямало никаква следа. Той излиза през манастирското лозе и стига до Дряново. На другия ден се среща с тукашните чорбаджии, които решават да го укрият. Тогава Пахомий узнава, че и Христо Габровчето се е явил при тях.

Според дядо ми Габровчето – наричаше го „дамаскинар”, сиреч грамотен човек – спасява пет книги и други ценности от черквата „Св. Богородица”: споменатата Библия, препис от Паисиевата история – също „света книга” – и руски книги с религиозно съдържание, изглежда ползвани при литургията.

Малко преди да почине дядо Генчо ми подари Библията, един вечен календар и една тетрадка с твърди корици, в която през 1920 г. бе започнал родословното дърво на фамилията с думите: „Няма какво друго да ти завещая – няма ниви, няма гори, добитъка го взеха в текезето...” Считаше ме за най-близък – нали нося неговото име.

След дълги вътрешни колебания през 1988 г. аз подарих тази Библия на новооткрития исторически музей в Дряновския манастир и сега тя е изложена там в стъклена витрина. Вярвам, че нейното място е именно там и завръщането й в нейния предишен дом е най-вярното решение.