Непресъхващ извор

Спиридон Палаузов –

родоначалник на модерната българска медиевистика

Спиридон Палаузов е син на Николай Степанович Палаузов, родом габровец, търговец в Одеса. Той престоява 4 години в Бон, Хайделберг и Мюнхен. На 24 август 1843 г. става доктор по икономика след защита на дисертация, написана на латински език. Общува с видни руски историци и езиковеди. По предложение на О.М. Бодянски през 1846 г. е избран за действителен член на Московското дружество по история и старини. През 1852 г. получава научната степен „магистър по славянска филология“ на Санкт-Петербургския университет за своята монография на тема „Век болгарского царя Симеона“, с която въвежда в науката понятието „Симеонов век“ и спечелва изключителна популярност не само сред руската научна общественост, но и сред българските възрожденски дейци. Този труд на Спиридон Палаузов е първото сериозно изследване върху историята на Средновековна България, което полага здрави основи на модерната българска медиевистика и чертае насоките на нейното развитие.

Следват други проучвания върху историята на Европейския югоизток.

Българската държава, основана в Мизия от пришълци из Велика Скития, имала своята блестяща епоха, която продължила, за съжаление, не повече от половин столетие. Приемането на християнството от Борис, разширяването на пределите на държавата и развитието на славянобългарската писменост при цар Симеон – ето най-важните събития, с които българите се нареждат в редицата на другите народи на нова Европа в първите времена на християнската им образованост... Домашни български ръкописи няма. Повече внимание на българите обръщали техните културни съседи. Бедността на българската историческа литература се допълва от чуждоезичните летописи, които остават единственият проводник към отдавна миналите времена на българския народ. Тези летописи, съставени от византийски, германски, арабски и арменски писатели, представляват онзи извор на събитията, откъдето учените почерпили по-голямата част от някои отделни факти. Този извор не е пресъхнал: той е богат на такива данни, че без да се гледа на едностранчивостта, с която се ползвали от него съставителите на историята на българите, въпреки привидната неяснота относно родословието на царуващите личности, на хронологията и събитията, историкът може да обясни много неща, които до този момент си остават неизяснени.

Държавната самостоятелност на България още повече се затвърждава при управлението на Борис (843 – 888), което е забележително в историята на българите с двете събития: приемането на християнството и разширяването на границите на българското царство. Характерът на този държавник като езичник изцяло се изявява в неговите военни операции, в неговата страст към завоевания... В палатите на Велики Преслав, в тишината на нощта, тайно от поданиците си, Борис приел заедно с двамата си синове Владимир и Симеон Св. кръщение и бил наречен Михаил – т.е. по името на императора. Поради това и в кирилските ръкописи той обикновено бива наричан Михаил...

Тържеството на Римската църква в Горна Моравия, започнало след смъртта на Методий (885), заставя славянското духовенство и учениците на Кирил и Методий да се оттеглят в България. Там те пренасят цялата си ревност към разпространението на православието; тук започва развитието на славянската писменост. Усилията на папите да върнат България били напразни и последната надежда трябвало да изчезне, когато Фотий тържествено през 880 г. отделил Източната от Западната църква.

Славянобългарската писменост при цар Симеон представлява, собствено казано, втори период в умственото развитие на славяните, който идва като следствие от въвеждането на християнството. Светите Седмочисленици, начело на които стоят славянските първоучители Кирил и Методий, като първи поборници на Христовата религия и ревностни разпространители на просветата сред славяните, са един вид предшественици на онова преобразование, което се извършва при Симеон. Следвайки общоприетото положение, че древнославянската писменост започва със Солунските братя и техните ученици,  ще разгледам отначало накратко живота и литературните заслуги на тези незабравими мъже. Известно е, че славянските поселения далеч преди появата на Кирил и Методий са пуснали вече дълбоки корени на византийска почва. Християнската религия много преди нашите първоучители е проникнала в някои от тези племена, по-близки в своите отношения до Византийската империя. Ако този факт сам по себе си е верен, приобщените към християнството славяни би трябвало да имат своя писменост. Това изглежда толкова правдоподобно, като се има предвид, че съществуват даже някои свидетелства. Но на какъв език е била тази писменост, въпросът си остава още нерешен.

Като се връщам отново към книжовната литература на българите от века на българския цар Симеон, надявам се да бъда безпристрастен, ако кажа, че българите имат право да се гордеят с тази епоха, еднакво забележителна както с политическите успехи на техните прадеди, така и с тяхната литературно-научна дейност. Бъдещите открития и търсения на филолозите, да даде Бог, ще докажат това с несравнимо по-разнообразни сведения, отколкото това е възможно сега, когато разработката на българските паметници едва е започната с усилията на малцина труженици на младата славянска наука.

Из „Векът на българския цар Симеон“ (1852)

Проф. Петър Мутафчиев

„Византия съвсем не представяше общество, прогнило от пороци, и държава, която държеше съществуването си на сляпото щастие или на ненадминатото лукавство на своите представители. Тя бе световна, културна, военна и политическа сила; нейните средства бяха неизмеримо по-големи от тия, с които българите разполагат. Поради това истинско недоразумение представят въпросите, които понякога се чуват у нас: защо във вековната борба с нея ние не успяхме да преодолеем своя противник; защо Цариград, химерата, заради която някои български царе напразно хабяха силите на своя народ, си остана византийски; защо най-сетне всички наши успехи в един или друг период на тая борба свършваха винаги с това, че бивахме отхвърляни на север и границите на нашата държава се връщаха отново към Балкана, там следователно, гдето те бяха сложени още при нейното начало. Уместни в случая биха били въпроси тъкмо противоположни на горното.“

Из „Книга за българите“. Отг. редактор проф. Васил Гюзелев. София, Издателство на БАН, 1987.

    
"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

                  БРОЙ 35/НОЕМВРИ 2011 Г.

Школата Магнаура

Константин Философ като библиотекар

Средновековното учебно заведение е средище за висши науки и обучение при императорския двор на Константинопол. Неговото название произхожда от названието на дворцовата сграда, в която то се е помещавало през ІХ век. Началото на Школата е поставено по времето на император Константин Велики през 425 година. По-късно императорите Теодосий ІІ и Валентин ІІІ регламентират тази институция. Отначало тя се нарича „Аудитория“ и разполага с 31 преподаватели, повечето от които водят обучение по старогръцки и латински език. Когато през 529 г. император Юстиниан І закрива Атинския университет, значението на Константинополската школа значително нараства. През VІ в. в нея преподава Георги Хировоск. Хрониката на Георги Амартол съдържа сведения за Школата по времето на император Теофил (829– 842). Около 842 г. регентите на Михаил ІІІ Теоктист и Варда ѝ дават ранг на университет. През 863 г. Школата отново е реорганизирана от кесаря Варда, като за неин ректор е назначен Лъв Математик. По средата на ІХ в. Магнаура преживява подем. В нея са застъпени главно светски науки (граматика, реторика, диалектика, аритметика, геометрия, астрономия, музика). Те са разпределени в две степени – тривиум и квадриум. Преподават се антични знания, като преподаватели са едни от най-добрите теолози на времето – Фотий и Лъв Математик. Около 843–846 г. в Школата учи Константин-Кирил, който се отличава с бързина и прилежание в усвояването на всички науки и добива титлата „Философ“. По-късно той става преподавател по философия и библиотекар.

В Школата усвоява знания и българският княз Симеон. От Магнаурската школа излизат хора, подготвени за висшите духовни и светски длъжности в Империята. В средата на ХІ в. в Школата се обособяват два факултета – юридически и философски. През следващия век нейното значение почва да отслабва, понеже образованието се съсредоточава в други образователни центрове.

  "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

                    БРОЙ 35/НОЕМВРИ 2011 Г.

 Обожение на човека
Бъдещите задачи на византологията в условията на глобализация

Проф. Игор Шевченко пред в. „За буквите – О писменехь“

– Какви са отличителните черти на школата по славяно-византийски проучвания на Иван Дуйчев?

– Безспорно такава научна школа съществува чрез непосредствените и опосредствените ученици на Иван Дуйчев като Васил Гюзелев, Аксиния Джурова и др. Тя успя да се създаде благодарение на три фактора: Първо, Дуйчев е голям български патриот и в същото време голям европейски учен. Второ, Дуйчев има широк научен кръгозор и е твърде осведомен какво става в световната византология и славистика. Трето, Дуйчев изпитва особена симпатия към руската наука и култура, въпреки известни разминавания с господстващите по онова време схващания. Има отлично и успешно сътрудничество например с проф. Марфа Вячеславовна Шчепкина, благодарение на което и самият аз получих възможност да работя в Ръкописния отдел на Държавния исторически музей в Москва. Въпреки всякакви ограничения той работи резултатно с учени и от Запада, и от Изтока.

– В какво се състои главната роля на Кирило-Методиевото дело?

– Мисионерската дейност на Кирил и Методий започва сред население, което е християнизирано преди българите. Значението на тяхната дейност за културата и самосъзнанието на южните и сетне на източните славяни чрез създадената от тях азбука спомага тяхната върхушка да се почувства равноценна с останалите народи, които вече са имали писменост. За Кирил и Методий като просветители западните книжовници са знаели от ІХ век насам, както и средновековните хронисти в Киевска Рус. Най-значителна културно-политическа роля обаче те изиграват чрез техните ученици в България.

– А какви задачи стоят пред византологията в бъдеще като част от хуманитаристиката?

– Промените в началото на ХХІ век доведоха до създаването на един нов елит. Бил Гейтс например с неговото богатство от 50-ина милиарда долара не е завършил дори първи курс на някой голям университет. Ценностите на съвременната елитарна култура се маргинализират, а това се отразява върху престижа и оттам върху финансирането на науки като византинистиката. Изключение правят зоните, където Византия и нейната култура са част от националната история и култура. Към тези страни принадлежи и България. Понастоящем пред византологията се появява един остър проблем – идеите да се възприеме латиницата във всички страни на Европейския съюз. Според моето скромно мнение нищо страшноняма да произлезе, ако някои от тях използват кирилицата. В същото време глобалната компютърна комуникация поставя нови проблеми пред китайците, японците, арабите. За първи път един език се налага като световно средство за общуване не по пътя на военни завоевания, а чрез съвременната техника, какъвто е случаят с английския.

В София през май 2006 г. проф. Шевченко изнесе доклад на международната конференция по византология, която беше посветена на проф. Иван Дуйчев. По време на конференцията той сподели с наши и чуждестранни учени изводите от своята дългогодишна научна дейност.

Представителят на Кирило-Методиевския вестник Илия Пехливанов разговаря пространно с него в хотел „Рила“.

Проф. Игор Шевченко (1922 – 2009)

Бидейки американски византолог и палеославист, по потекло украинец, чрез своите дългогодишни изследвания проф. Игор Шевченко съгради мост между науката от Европа и науката отвъд Атлантика. Той оглавяваше по достойнство Международната асоциация за византийски проучвания като неин президент от 1986 до 1995 г. и сетне бе избран за неин почетен президент,като отличен познавач на славянските езици и славянската книжовна традиция.

               "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

БРОЙ 35/НОЕМВРИ 2011 Г.

БУГАРКИ СТРАШНО ПЕВАТ!

Народната певица Людмила Радкова –
солистката на Брегович

„Българската култура е най-конвертируемата наша ценност за света. А сестрите Людмила и Даниела Радкови са българският талисман в оркестъра на Горан Брегович.”

С тези думи през 2010 г. президентът Георги Първанов по време на тържествена церемония в Президентството редом с високи отличия за десетина музикални дейци връчи на двете певици медал за заслуги „за развитието и популяризирането на българската култура по света“.

Просторната зала „Арена“ в Белград побира стотина хиляди души. Започва концертът на Оркестъра за сватби и погребения. Брегович обявява поименно българските певици сред артистите си. Запява Людмила.

Като пътуват двете за летището, шофьорът на таксито, преди да ги разпознае, възкликва: „Ей, тия бугарки страшно певат!“. Да предизвикаш подобно възхищение у един сърбин е изключително наистина.

Людмила е от онези наши сънароднички, които не помнят със сигурност дали първом са запели или първом са проговорили. Акушерът орисник, чул гласа на новороденото, предсказва: „Роди се голяма певица!...“. Тя пее, както диша. И вкарва песен в най-обикновен разговор вместо обяснение на всякакви теми.

А къде е опашката на крушката, да се попитаме по нашенски. Нейната баба е била прочута певица в плевенското село Градище. Селяните не я карали даработи, а я покачвали на купа сено да пее на косачите, докато те се борят с тревата в ливадата. Дъщеря ѝ повече от четири десетилетия е секретар на местното читалище и води група за изворен фолклор. Ходили са на много фестивали, награждавани са с медал и грамота на няколко копривщенски събора. По майчински тя счита за свой дълг да направи дъщерите си грамотни певици. Навреме ги води приучителка да ги подготви за кандидатстване в Котленското фолклорно училище. Людмила го завършва с пълно отличие. Учила е заедно с кавалджията Теодоси Спасов и други именити днешни изпълнители. Изпитва благодарност към своите учители по литература, пеене, танци.

След като завършва училище, Людмила постъпва в ансамбъла „Филип Кутев“. Заради нейния рядък по качества глас и творческа дисциплинираност бързо заема мястото на водеща изпълнителка в него.

Когато в Пловдив Емир Кустурица снима филма „Ъндърграунд“, тя се явява със сестра си на конкурс (кастинг, речено по купешки). Избрани са без никакви уговорки за оркестъра на Брегович, който озвучава филма. Пеят в него вече 16 години досега. „Не познаем по-ячий глас от тай на Людмила!“ – признава Брегович.

Многобройни концерти по целия свят изявяват едно съществено явление в съвременната култура. Ценностите на древната балканска култура престават да бъдат музейни и се вграждат по внушителен начин в днешната музика. Специалистите определят това като „етнофолк“ или „етноджаз“. И българското участие в този творчески процес е напълно закономерно и наложително.

По стотина концерта на година пред многолюдна публика по разни зали, стадиони и площади изнасят хората на Брегович. В паспорта на Людмила не остава място за презгранични печати. Всеки ден – в нов град. Най-топло ги посрещат в Испания. Стоплят с песни и свирни напоследък и северноевропейците на Световния фестивал на музиката в Осло. Пели са и в столицата на Сибир град Иркутск. Пет концерта в Германия следват Бирения фест. На международен фестивал в Анкара пеят заедно с гърци, македонци, сърби. Показват ги по разни телевизии.

Особено сърдечно ги посрещат италианците. През отминалия август в Сицилия участват във фестивал, наречен „Таранто“. Според едно предание паяк тарантула ухапва смъртоносно една южнячка, но тя не умира, а почва да танцува. Брегович пресъздава тези особени ритми заедно с местни танцьори. С духовия оркестър пеят и двете българки.

Най-новият компактдиск на Оркестъра носи названието „Шампанско за цигани“. Той прозвуча за пръв път преди два месеца по Българското национално радио в съботното предаване на Цвети Радева „Имат ли песните спиране“. В софийската зала „Арена“ ще прозвучат десетина песни от него и отново неизбежните хитове „Месечина“, „Калашников“, „Едерлези“. А на финала – нашата песен „Вечеряй, Радо“.

(Добавка. Веднъж на път от Чикаго за Ню Йорк ги преследва торнадо. А друг път се загубва куфарът ѝ по летищата. Добре, че тя винаги носи костюма си като ръчен багаж. Само китката ѝ трябвало да бъде прясно откъсната – подарили ѝ я. Горан ѝ казва: „И тако си убава!...“. Една сутрин намира на рецепцията в хотела бутилка марково вино от непознат почитател. Все странички от един ненаписан дневник.)

                 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

   Бр. 34/МАЙ 2011 г.

СЪКРОВИЩА ПОД НОСА НИ

Или как австрийският музиколог д-р ЖералдФлориан Меснер

открива бистришкия триглас

Една докторска дисертация във Виенския университет откри за Европа единствения по рода си бистришки триглас, оцелял до наши дни на километри от София, в полите на Витоша. Името на откривателя е Жералд Флориан Меснер (Gerald Florian Messner), времето – седемдесетте години на отминалия век. Пряка заслуга има именитият изследовател на българската фолклорна музика проф. Стоян Джуджев, доктор на Сорбоната, родом панагюрец.

Младият австриец идва в София за конкурса на млади оперни певци. Не му провървява твърде в състезанието, но се сближава с много хора, които му откриват какви са истинските българи. Новите му приятели го отвеждат и в Бистрица. Там Меснер чува за пръв път записи на местните народни певици, направени от Асен Александров. Тогава той не може да повярва на ушите си: възможно ли е в наши дни да съществува в живата музикална практика пеене, което да звучи толкова архаично?! Така случайно-неслучайно той се заема с изследване на българската народна песен, което го завладява толкова дълбоко, че сам се учудва на себе си. Той усеща, че е изправен пред музикална култура, твърде различна от средноевропейската. А нали тъкмо Виена е музикалната столица на Европа!

Меснер започва да следва музикознание във Виенския университет. Едновременно с музиката на българите се заема да овладее и техния език. Помага му славянската основа на семейството, което има словенска и чешка кръв. Слуша безброй пъти не само песните на бистричанки, но и неподражаемите им разкази. Познавайки законите на школуваното пеене, той се убеждава, че песенният стил на Бистрица съвсем не е „първобитен опит за многогласие“, както твърдят някои, а нещо много по-сложно.

Застоява се по-задълго в Бистрица. Прави специализирана анкета – къде са пели местните жени, при какви поводи, кои песни, защо при всяка отделна песен се подреждат различно. Оказва се, че под покрив, в стая, те интуитивно усещат резонанса и се стремят към акустични условия при пеенето на открито. Мелодията им се изплита от три гласа: „ока“, „бучи право“ и „бучи криво“. Българските музиколози дотогава не са различили бистришкия триглас, а той другаде наистина е непознат. Меснер означава явлението като „интерференционна диафония“ и така озаглавява своята докторска дисертация.

Какво се крие зад този термин? Основният тон на песните звучи през цялото време и служи като център, към който се стремят останалите тонове. Невнимателният слушател чува само два гласа, които се кръстосват. Понятието „бучи“ издава определен вид постановка на гласа, характерен за пеенето в Източното средиземноморие. А в Бистрица той е специално подчертан. Съществено е да се знае, че тригласната организация се корени както в музикалната, така и в социокултурната сфера. Тя е свидетелство за друг тип изживяване на времето. Ето първата съществена част на феномена „бистришки триглас“. Всяка певица има свой ярък характер. Взаимното допълване на техните характери – обикновено певиците са осем на брой – води до сливането им, което е необходимо за този вид пеене. Свидетелство за древност. Лека-полека средноевропейското чувство за превъзходство почва да намалява.

При подготовката на дисертацията си Меснер тръгва да изследва образци от диафонията в различни части на света. Отива и на Адмиралтейските острови. Стари източници от началото на века отбелязват, че там музикознанието се изправя пред загадъчно явление. Отива Меснер сред папуасите. Пуска им запис на песни от Бистрица. Казват му: „Това е музика от островите Би-Пи, само че звучи странно, понеже не се разбират думите!...“. Меснер обяснява, че това е музика от Европа („папуасите не са чували нищо за България“). Отговарят му категорично: европейците не пеят така, както пеят тези жени от записа. Те пеят мисионерски песни или „рок-енд-рол“, казват папуасите. За по-убедително правят имитации. „Така, както чухме, пеем само ние...“, заключават те. След като виждат цветни диапозитиви от Бистрица, папуасите изпитват почуда и радост от своето откритие.

През 1976 г. Меснер защитава с голям успех своята докторска дисертация за бистришката интерференционна диафония. В последвалите години новата информация постепенно прониква сред музиколозите. Сам новият доктор изнася лекции в различни университети по света – на Филипините, в Нова Зеландия, Австралия, Хавайските острови, Калифорния, Тексас, Колумбийския университет на САЩ в Ню Йорк, в Берлин, Полша, Югославия и другаде.

Днешните бистришки певици са напълно сраснали със собствената си традиция и тя е неотделима от начина им на живот. Те нищо не правят „наужким“! Но тази жизненост и песента им ще си отидат заедно с тях. Защото тя е не само в пресъздаването, а и в опита на живота им, в семето, заложено от хора, също живели в тази традиция. Подобен е опитът на различни култури, преживели същата ситуация и сполетяни от същата съдба. Когато хората променят своя бит, песните им загубват смисъла и предназначението си. Но австрийският музиколог призовава: „Не забравяйте тези песни!“.

Консултант и научен ръководител на дисертацията „Интерференционна диафония в село Бистрица. Изследвания върху многогласните песенни форми на едно село в Средна Западна България“ е световноизвестният австрийски учен – музиколог Франц Фьодермайер. Дисертацията е истинска изненада за световните музиколожки среди. Тя доказва съществуването на отмиращи остатъци от много стара звукова система, която напомня за една много висока музикална и танцова култура, загатната от митологията на древните траки, фриги, елини. Проф. д-р Стоян Джуджев–почетен доктор на Сорбоната, който през 30-те години на отминалия век защитава в нея дисертация върху българската народна песен, също консултира пряко Меснер в присъствието на самите бистришки певиции утвърждава:

„Парадоксално е, че ние имаме цялото това звуково богатство, всички тия макротонове и микроинтервали, така да се каже, под носа ни. Но не можем да ги чуем, понеже нашата слухова острота е притъпена от темперования строй на западната композиторска музика“.

Естетическият кодекс на бистришките певици не се отличава твърде много от нормите на западноевропейската музикална естетика, но той е диаметрално противоположен на тях. Бистришкият триглас е в открит конфликт със западната полифония и хармония. Хармоничният принцип на шопския музикален диалект може да се нарече „хармония на дисонанса“. Бистришката диафония открива широко поле за по-нататъшни изследвания. След забележителната студия на д-р Меснер българската фолклорна наука навлиза в нов етап на развитие. Най-ценен принос за това дава бистришкият вокален стил, запазен в своята кристална чистота благодарение на женската певческа група от селото. Знаем ли прочее с какво наистина сме богати?

След защитата на докторската дисертация на Жералд Меснер във Виенския университет „Интерференционна диафония в Бистрица“ местните певици бяха удостоени и с голямата Хердерова награда редом с други светила на съвременната европейска култура. По този повод Хердеровата фондация покани бистричанки на почивка в нейно имение край Хамбург. Осемте жени отиват в Германия, като носят със себе си странен реквизит: кобилици, менци, хурки и прочие. Преминават по транспортните ленти на летищата тези техни домашни потребици – за удивление на всякакви пътници. Настаняват ги в някаква вила, подобна на замък край Северното море. Радват се на песните им. Ала остава много свободно време. И нали не са свикнали да седят със скръстени ръце, докато се разхождат из зелената морава, бистричанки съзират из нея стръкове киселец. Разгеле! Ще им разточат на немците една хубава баница със зелена подплънка. Така дават да се разбере, че техните единствени по рода си древни мелодии са наистина неотделими от начин на живот, сраснат с природата. Както впрочем твърди в дисертацията си и виенският доктор по музикознание. На връщане обаче кобилиците на бистричанки някъде засядат по транспортните ленти на летищата и жените се прибират вкъщи без тях.

Друга година ги поканват на фестивал в Загреб. Момчето, което трябвало да ги посрещне на гарата, закъсняло. Бистричанки без бавене извили едно хоро насред мегдана, както са си били с шопските носии. Подхванали и песен. Нямало как посрещачът им да не ги разпознае.

Със забележителната студия на д-р Меснер българската фолклорна наука навлиза в нов етап на развитие. Най-ценен принос за това дава бистришкият вокален стил, запазен в своята кристална чистота благодарение на женската певческа група от селото. Знаем ли прочее с какво наистина сме богати?

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

   Бр. 34/МАЙ 2011 г.