.

Автографи върху варовик

Климентови ученици създават в манастира край Равна

каменна библиотека с надписи на 6 древни езика

Средновековният манастир от края на IХ век край гара Равна (между Варна и Провадия), разположен върху площ от десетина декара, е дал приют на Климентови ученици. Сигурен знак за пряка връзка с владетелския двор е намереният тук оловен печат (моливдовул) с надпис:

„Господи, помагай на Симеон, архонт на българия“.

Той беше открит след иманярски набези в последните десетилетия на отминалия век. Именитият български археолог проф. д-р Казимир Попконстантинов, понастоящем преподавател във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, документира, проучи и направи известни около 200 каменни надписа и рисунки от стените на черквата „Рождество Богородично“, осветена на Гергьовден – 23 април 889 година (според изрично указаното в надпис свидетелство за това събитие). Архитектурният план на черквата съвпада с плана на Голямата базилика в Плиска, като всички сгради в манастира са строени едновременно – доказателство за общ замисъл и щедри инвестиции на централната власт. Има скрипторий, жилищни помещения, дори баня. Светилището пази до наши дни около 200 каменни надписа и рисунки на 6 древни езика: на гръцки език; с латински букви на гръцки език; глаголически; кирилски; руни; двуезични. Има и десетки рисунки на християнски светци, на различни животни – кон, елен, козел, вълк, заек. Има и надписи върху прешлени за вретена, гърнета и други предмети.Една невероятна каменна библиотека от IХ век наистина! Откритието дава нова светлина върху ранната история на славяните. Такава е оценката на европейски учени – вещи изследователи на Средновековието, които дойдоха да видят на място надписите. Петдесетина надписа са имена на жени:

Ана, Марта, Дедина, Елисавета, Матрона, Вяра, Сончонка, Марна, Мария, Текла, Левота, Смола, Точена, Ждимира

Някои от надписите са двойни – на мъж и жена: Петрос – Марта, Козмос – Марта, Ерини – Дамян

При никое от имената няма указание за святост „агиос”. Сиреч не става дума за християнски светци или светици, нито за жени и мъже от аристокрацията, а за хора от простолюдието, може би дошли от съседни селища или от самата столица, които са потърсили уединение настрани от прабългарите езичници и византийското духовенство, каквото е предлагало това целунато от Бога място. Да си припомним, че по същото време във Византия са познати смесени манастири. И манастирът край Равна като че ли е бил посвоему смесен... Върху един варовиков отломък личи рядък по съдържание надпис, който задържа вниманието ни:

„Господи, помагай на Марина, истина ти казвам“.

А вдясно от него, с подобен почерк, е добавено: „Марина соука чриваваіа“. Горното проклятие оспорва твърдението, че думата „сука“ е древноруска. Нали самият Пушкин, завършвайки романа „Евгений Онегин“, в полет на духа е възкликнал: „Ай да, Пушкин, ай да сукин син!“. Излиза, че той се е изразил на старобългарски език. И неслучайно е съветвал децата да учат църковнославянски.

Монасите и писачите от Равна, посветили се на Св. Богородица, са си останали дълго време след Покръстването по душа езичници. Както е заключил един западен хронист, „християнството на Борис е миришело повече на степ...“. Сп. „Куриер ЮНЕСКО“ в статия под заглавие „Каменна библиотека от Х век“ извести в бр. 7 от 1983 г. на 32 езика за откритията в Равна, като представи и в. „За буквите“.

Видният изследовател на Преславската книжовна школа проф. Рудолф Айцетмюлер доведе свои студенти и асистенти от Университета в град Вюрцбург, Австрия, на научна екскурзия в Равна.

„дойдох в понеделник по пладне. и възлязох на черквата. и написах!“

Надпис от ІХ век, издълбан върху варовик в църквата на с. Равна.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник   

 БРОЙ 47/МАЙ 2016 Г

Кичево и „Зограф“

Манастирът „Св. Богородица Пречиста“ се намира северно от град Охрид, на 12 км от Кичево. В ранни времена на същото място е бил Крининският манастир, който през ХІХ в. е построен наново. Той е упоменат в една зографска хроника, а също от йеромонах Кирил Пейчинович. В продължение на дълги години светилището е важен културно-просветителски център. В него богослужението се е водило на църковнославянски език. Почитан е едновременно и от християнското, и от мюсюлманското население в Западна Македония до наши дни. Храмовият празник е на 21 септември (неделята след празника Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст Господен – Кръстовден). През 1558 г. манастирът е опожарен, а след четири години е възстановен и стенописан от зографа Онуфрий. Разрушаван е на няколко пъти и е бързо възстановяван. За това свидетелства следният надпис: „Фреските са изписани от ръката на господин Онуфрий по времето на султан Сюлейман в годината 1564 след Христа от Адама“. В манастирската кондика, написана през 1847 г. от хаджи Симеон от Лазарполе, има бележка, че през 1843 г. светилището е изгорено до основи, но черквата оцелява, понеже е изградена от камък. През 1848 г. е построена днешната черква с помощта на хора от цяла Западна Македония. Йордан ХаджиконстантиновДжинот описва манастира в „Цариградски вестник“ с неговите 40 стаи, три големи кули, чешма със студена вода, широк двор, ограден със здрави стени, черква, извисена в средата с високи стени като светогорски манастир. Майсторите, съградили тази забележителна обител, са дошли от село Луково край Струга, след като са построили черквата в Лазарполе. Знае се, че църквата е осветена през 1848 или 1849 г., според един надпис, който е направен от Дичо Зограф от Тресонче по време на стенописването на черквата при игумена хаджи архимандрит Теодосий. Стенописите са правени на два етапа. Те представят сцените „Въведение на Богородица в храма“, „Мама Деница и Влади“, „Христос Пантократор“, „Апостолски събор“ и др. Авторът на фреските в олтара съобщава името си: „Изписал Дичо Зограф от село Тресонче“. Останалите стенописи са правени трийсетина години по-късно. На южната стена е разположена eдинствената по рода си фреска „Св. Седмочисленици“.

След закриване на Охридската архиепископия през 1767 г. с просветителската си роля монасите в манастира възприемат идеите на Дамаскин Студит за обучаване на народа на говоримия език. Те продължават да поддържат от векове тесни връзки с манастира „Св. Георги Зограф“ на Света гора.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник   

 БРОЙ 46-Б/НОЕМВРИ 2015 Г. 

Непреводимата дума „Ч И Т А Л И Щ Е“

От 26 до 29 септември 2014 г. във Велико Търново се състоя Първата световна среща на общностните културни центрове и мрежи. В нея взеха участие 50 представители на Австрия, Азербайджан, Аржентина, Белгия, Бразилия, България, Великобритания, Германия, Дания, Испания, Колумбия, Латвия, Литва, Норвегия, Полша, САЩ, Сърбия, Финландия, Холандия, Хондурас и Южна Африка.

Девиз на срещата беше „Творчество и благоденствие за всички: да променим бъдещето“. Тя се осъществи с подкрепата на ЮНЕСКО чрез лично поздравление от генералния директор Ирина Бокова и на Европейската асоциация на културните центрове със седалище в Австрия чрез личното участие на нейния директор д-р Габриеле Гербаситс. Значимо начало на тази единствена по рода си инициатива поставя д-р Надежда Савова-Григорова, доктор по културна антропология от Университета „Принстън“ в САЩ, обявена за „Пътешественик с мисия за 2012 година“ от Географското сдружение „Нешънъл джиографик“ за своите академични антропологични проучвания и проекти в 76 страни по света. Тя е изследвала за своята дисертация различни културни мрежи, като ги е сравнявала с българските читалища от Възраждането като образец на гражданското общество.

През 2008 г. Надежда Савова основава в България неправителствената организация „Международен съвет на самодейните средища“ с мисията да вдъхнови общуването и сътрудничеството между различните културни мрежи по света. Международният съвет и Община Велико Търново са основният организатор на Световната среща. На нея културен деятел от Кейптаун сподели, че е преодолял хиляди километри, за да дойде на тази среща – „въпреки еболата“. Експерт от културното министерство на Бразилия съобщи, че през последните години там са създадени над 2000 културни средища, наречени „точки на културата“, по модела на културните домове в Куба, които от своя страна са създадени въз основа на българските читалища. Пратеничка на Хондурас потвърди, че български имигранти са назовали една река сред джунглата „България“. Аржентинска балерина показа пред всички самобитен фолклорен танц. Експерт от Министерството на културата на Азербайджан извести, че от десетина години насам вБаку има Славянски университет и че там също има голяма мрежа от домове на културата, наследени от социализма, които следва да се развият като съвременни творчески средища. Българският представител Георги Петров представи мрежата от български читалища „Агора“. Нелина Църова от Община Велико Търново заяви, че общината е счела за много важно стратегическо събитие Световната среща в кандидатурата на старата българска столица за Европейска столица на културата през 2019 г. и за цялостното развитие на града и страната ни като център на развиващата се световна мрежа.

В заключение аржентинката Инес Сангуинети – председател на Латиноамериканската континентална мрежа от национални мрежи на центрове за изкуство и социална промяна „Cultura Viva Comunitaria“, сподели, че това наистина е историческо събитие, с което ще се свържат мрежи със сродна мисия от различни континенти. Тя заяви, че представяната от нея институция е готова да бъде домакин на Латиноамериканската континентална среща в Ел Салвадор от 27 до 31 октомври 2015 г., на която да се обсъди по-нататъшното развитие на Световната мрежа от общностни културни центрове.

Сто и петдесет годишната традиция на българските читалища в оживена дискусия на различни езици намира всеобща подкрепа и се пренася през ХХІ век във всички континенти. Българската дума „читалище“ наистина няма аналог в никой друг език. В днешния крайно разединен свят българският опит от Възраждането – едно от чудесата на ХІХ столетие – дава силен подтик за общуване и обединение.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник   

 БРОЙ 46-Б/НОЕМВРИ 2015 Г. 

Между Изтока и Запада

ХІ международен конгрес по изследвания върху Югоизточна Европа

От 31 август до 4 септември 2015 г. в София се състоя ХІ международен конгрес по балканистика на тема: „Югоизточна Европа и европейската интеграция: политически, социално-икономически и културни аспекти“. Той беше организиран от Института за балканистика с Център по тракология при БАН и Международната асоциация за изучаване на Югоизточна Европа. Конгресът протече под патронажа на ЮНЕСКО. Генералният директор на Световната културна организация Ирина Бокова отправи послание към участниците в него.

В конгреса взеха участие 262 учени от 26 страни: Албания, Австрия, България, Великобритания, Грузия, Германия, Гърция, Ирландия, Италия, Испания, Кипър, Китай, Косово, Македония, Норвегия, Полша, Румъния, Руската федерация, Словения, САЩ, Сърбия, Турция, Унгария, Франция, Хърватия и Япония. Присъстваха и гости от други държави. Голяма група учени от Института по славянознание при Руската академия в Москва водеше неговият директор проф. Константин Никифоров. Значителна беше също групата учени от Института по балканистика при Сръбската академия на науките и изкуствата в Белград, начело с проф. Душан Батакович. Форумът заседаваше в престижния столичен хотел „Хилтън“. Обсъжданията протекоха по следните главни теми: „Пространно въведение (пролегомена) към европейската интеграция на Югоизточна Европа“; „Балканите и европейската идея от ХІХ и ХХ век“; „Балканските литератури в Европа“; „Балканска лингвистика и евролингвистика“; „Историография и публична употреба на историята в контекста на европейската интеграция на страните от Югоизточна Европа“; „Черно море и европейската интеграция на страните от Югоизточна Европа“; „Наследството на социализма и постсоциалистическите промени в Източна и Централна Европа“; „Идентификация на малцинствата при европейската интеграция на Югоизточна Европа“; „Европейската интеграция и мюсюлманските общности в Западна и Югоизточна Европа – промени и перспективи“; „Повратен момент в европейската интеграция на Югоизточна Европа след 1989 година“; „Медиите и европейската интеграция на Югоизточна Европа“. В Съюза на българските композитори и къщата музей „Панчо Владигеров“ бяха обсъдени отделно музиколожки проблеми.

Ето и най-значимите доклади от българското участие: проф. д-р Василка Тъпкова-Заимова „Културните взаимоотношения между Югоизточна и Централна Европа през ХІ–ХVІІІ век – предистория на европейската интеграция“; проф. д-р Надежда Драгова „Какво значение има названието на най-старата славянска азбука Глаголица по време на нейното създаване и в процеса на нейното тълкуване през следващите 12 века и как се възприема това от съвременната научна терминология“; д-р Ивайла Попова „Югоизточна Европа през ХV век – аспекти на подобие и различия (въз основа на оценки на западни пътешественици); проф. Румяна Конева „Югоизточна Европа и Пан-Европа – един проект от периода между двете световни войни“; проф. Петя Асенова „Балканска лингвистика и евролингвистика – обекти и методи на изследване“.

Особена острота придоби новопоявилото се противоречиво понятие „мултикултурност“, чиято злободневност напоследък се усили неимоверно при безпрецедентното нашествие на хиляди бежанци и имигранти от Средна Азия и Африка към Стария континент, което поставя неотложни проблеми относно етническата толерантност и съжителствона хора с различни вероизповедания и вековни традиции. Позоваването на балканските писатели нобелисти Иво Андрич от Босна – с романа „Прокълнатият двор“, Орхан Памук от Турция – с повестта „Бялата крепост“, и на неосъществената българска нобелистка Вера Мутафчиева – с романа „Случаят Джем“, прибавиха ярки исторически примери към дискусията. Те спомагат да се проумее драматичният триъгълник православие – католицизъм – ислям, който от векове определя битието на балканските народи. Упомeнати бяха и често пренебрегваните малцинства аромъни, горяни, куцовласи, харцои, каракачани.

За нов президент на Международната асоциация за изучаване на Югоизточна Европа бе избран проф. дин Александър Костов – директор на Института за балканистика с Център по тракология при БАН. Доайенът на българската византинистика и балканистика проф. Василка Тъпкова-Заимова – излъчваща възхитителна бодрост на своите 92 години – бе избрана за почетен вицепрезидент на Асоциацията. Изказана бе също дължима почит и към видните български ученибалканисти акад. Владимир Георгиев и акад. Николай Тодоров. Решено бе следващият ХІІ конгрес по балканистика да се състои през 2019 г. в Румъния.

Обзор на конгресните срещи направи Илия Пехливанов

 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник   

 БРОЙ 46-Б/НОЕМВРИ 2015 Г.

МА­ТЕ­РИН­С­Т­ВО­ТО – НАЙ-ВАЖ­НА ЖЕН­С­КА МИ­СИЯ

Един от­к­рит урок на Гер­ги­на Тон­че­ва през 25-та го­ди­на от съз­да­ва­не­то

на На­ци­о­нал­на­та гим­на­зия за древ­ни ези­ци и кул­ту­ри

“Кон­с­тан­тин-Ки­рил Фи­ло­соф”

Ка­лен­да­рът съ­би­ра през март - жен­с­кия ме­сец на го­ди­на­та чер­ве­но-бе­ли­те весто­нос­ци на про­лет­та от Ас­па­ру­хо­во вре­ме — мар­те­ни­ци­те, на­ци­о­нал­ния праз­ник на Ос­во­бож­де­ни­е­то, имен­ни и рож­де­ни дни… А на два­де­сет и пе­тия ден от ме­се­ца пра­вос­лав­на­та цър­к­ва по­чи­та ри­ту­ал­но БЛА­ГО­ВЕ­ЩЕ­НИ­Е­ТО /или Бла­го­вец — спо­ред не­за­ли­чи­мо­то ези­чес­т­во на на­ши­те зе­ми/. Спо­ред Све­то­то пи­са­ние то­га­ва Де­ва Ма­рия на­у­ча­ва от ан­ге­ла, че ще ро­ди Спа­си­те­ля на све­та. То­ва е ис­тин­с­ко­то на­ча­ло на нрав­с­т­ве­но­то об­нов­ле­ние, ко­е­то съпровож­да про­лет­но­то пре­раж­да­не на при­ро­да­та.

Ка­то ще има  Ден на же­на­та — най-ес­тес­т­ве­но е да бъ­де имен­но то­зи ден, Де­нят на Май­ка­та. Най-пъл­но осъ­щес­т­вя­ва сво­я­та чо­веш­ка ми­сия ед­на же­на,ка­то да­ри жи­вот. Ни­що дру­го не мо­же да се за­ме­ни с то­ва. Пред­с­та­ва за хар­мо­ния и нрав­с­т­ве­но рав­но­ве­сие да­ва об­ра­зът на Май­ка­та, сгу­ши­ла в ску­та си Мла­де­не­ца. Ри­су­ва­ли са го ве­ко­ве на­ред зог­ра­фи и на За­пад, и на Из­ток.

В пра­вос­лав­ни­те чер­к­ви пес­но­пе­ни­я­та, пос­ве­те­ни на Бо­го­ро­ди­ца, се изслуш­ват за­дъл­жи­тел­но пра­ви на кра­ка /т.нар. Ака­тист/. Св. Бо­го­ро­ди­ца е пок­ро­ви­тел­ка на бал­кан­с­ки­те на­ро­ди. Мо­на­шес­ка­та ре­пуб­ли­ка на Све­та го­ра /Атон/ е на­ри­ча­на „Гра­ди­на­та на Бо­го­ро­ди­ца”.

Бо­го­ро­ди­ца е пок­ро­ви­тел­ка на Си­ме­о­но­ва­та сто­ли­ца Ве­ли­ки Прес­лав. Кул­тът към Бо­жи­я­та май­ка е про­ник­нал във все­ки бъл­гар­с­ки дом. В не­го — и в най-бед­ния, и в най-бо­га­то уре­де­ния — дру­го мо­же да ня­ма — об­раз на Бого­ро­ди­ца­та по нег­лас­но пра­ви­ло ви­на­ги има на сък­ро­ве­но кът­че от не­го. Вся­ка ро­дил­ка в ин­ти­мен жен­с­ки кръг три де­на след по­я­ва­та на рож­ба­та е нари­ча­на ни по­ве­че, ни по-мал­ко Бо­го­ро­ди­ца. Мо­же ли да има по-го­ля­мо и по-ис­тин­с­ко приз­на­ние и ува­же­ние към же­на­та! Хля­бът, кой­то се ме­си за пону­да в то­зи ден, как­то и пос­лед­ни­ят за­лък, ос­та­нал не­до­я­ден при смърт­та на Май­ка­та, съ­що се на­ри­ча бо­го­ро­ди­чен.

Ето за­то­ва след­ва да се ут­вър­ди на­но­во по-чо­веш­ки и по-смис­лен праз­ник на же­на­та и май­ка­та. Вмес­то да тър­сим чуж­ди об­раз­ци — не­ка се въз­вър­нем към са­ми­те се­бе си. Да се съ­бе­дим, как­то оби­ча­ха да каз­ват ста­ри­те бъл­гар­ки на стар бъл­гар­с­ки език.

Гиргина Тончева не се нуж­дае от на­роч­но пред­с­та­вя­не. Ед­ва ли има друг по­до­бен слу­чай: ед­на и съ­ща ди­рек­тор­ка на лич­но учи­ли­ще да остане в про­дъл­же­ние на два­де­сет и пет и повече го­ди­ни като такава. На два пъ­ти тя от­каз­ва да ста­не ми­нис­тър на об­ра­зо­ва­ни­е­то с твър­до­то убеж­де­ние, че длъж­ност­та учи­тел е по-вис­ша от длъж­ност­та ми­нис­тър. На­ис­ти­на ми­нис­тъ­рът след ня­кол­ко го­ди­ни си оти­ва и ряд­ко ня­кой се се­ща сет­не за не­го, до­ка­то учи­те­лят си е учи­тел де­се­ти­ле­тия и го за­пом­нят де­сет­ки и сто­ти­ци не­го­ви пи­том­ци.

Го­ди­ни на­ред Тон­че­ва е ра­бо­ти­ла ка­то ре­дак­тор­ка във в.”Учителс­ко де­ло”, сът­руд­ни­чи­ла е на мно­го дру­ги из­да­ния, как­то и на Българ­с­ко­то на­ци­о­нал­но ра­дио. При­теж­ва ред­кия дар-сло­во да пред­с­та­вя своя­та лич­на и об­щес­т­ве­на по­зи­ця раз­би­ра­е­мо и про­чув­с­т­ве­но. Да припомним, че про­по­вед­та е част от ду­хов­но­то би­тие на бъл­га­ри­те от са­мо­то на­ча­ло на дър­жа­ва­та ни. При то­ва то е нуж­но да бъ­де крат­ко и смис­ле­но, поне­же е про­из­на­ся­но в чер­к­ва след ли­тур­ги­я­та и не би­ва да се из­чак­ва с доса­да края му. Ни­що не мо­же да за­ме­ни ед­на жи­ва ду­ма, как­то е твър­дял и си­нът на Дас­кал Бо­тю Пет­ков, до­ка­то е учи­тел­с­т­вал в Ка­ло­фер, Из­ма­ил и друга­де.

„По­чит­та към Май­ка­та е по­чит към жи­во­та. Умес­т­но е то­ва да ста­ва през ме­сец март ед­нов­ре­мен­но с про­лет­но­то про­буж­да­не на при­ро­да­та за нов живот. За­то­ва е най-ес­тес­т­ве­но да по­чи­та­ме Де­ня на бла­га­та вест. За­кър­ме­на съм с та­зи по­чит още в дет­с­т­во­то си. Ма­те­рин­с­т­во­то е из­раз на са­мо­от­да­ва­не, пок­ро­ви­тел­с­т­ве­на обич и ми­ло­сър­дие. Най-ве­ли­ко­то тво­ре­ние на при­ро­да­та е Май­ка­та, ко­я­то съз­да­ва, от­кър­мя и от­г­леж­да жи­во­та. По-ве­ли­ко чув­с­т­во от май­чин­с­т­во­то, от май­чи­на­та лю­бов, аз не поз­на­вам. То е все­ле­но дъл­бо­ко у мен, то оп­ре­де­ля и въз­тор­же­но­то ми от­но­ше­ние към жи­во­та и де­ца­та. Май­ка съм на две дъ­ще­ри и ба­ба на че­ти­ри внуч­ки. Все жен­с­ка че­ляд! Ко­му как­во­то му тряб­ва — то­ва и Бог му да­ва. Об­г­ра­де­на съм с ху­бост, доб­ро­та и обич.”

„Май­чин­с­т­во­то не е прос­то би­о­ло­ги­чес­ко със­то­я­ние - то е ду­хов­но състоя­ние. И жи­тейс­ка­та, и биб­лейс­ка­та, и ли­те­ра­тур­на­та по­чит към Май­ка­та са съв­сем ес­тес­т­ве­ни. Не­ка обър­нем пог­лед на­зад към Бо­тев и Ва­зов, Яво­ров и Де­бе­ля­нов. На­чал­ни­те им сти­хо­ве са пос­ве­те­ни все май­це си. А и българките, ко­и­то са ро­ди­ли те­зи на­ши пър­вен­ци на ду­ха, са би­ли дос­то­леп­ни же­ни. В древ­ност­та хо­ра­та са ста­ва­ли пра­ви на кра­ка пред бре­мен­на же­на или ка­то срещ­нат же­на с мал­ко де­те на ръ­це…”

„Към сво­е­то май­чин­с­ко чув­с­т­во аз до­ба­вям за пъл­но­та и го­ля­ма­та си че­ляд мои въз­пи­та­ни­ци. Май­ка­та у мен се­ди ре­дом с Учи­тел­ка­та. Хи­ля­ди са ве­че мо­и­те уче­ни­ци — не са­мо от кла­си­чес­ка­та гим­на­зия а и от нем­с­ка­та в Со­фия, от­п­ре­ди то­ва в Де­вин. Оби­чам си ги ка­то свои рож­де­ни де­ца.”

Вмес­­­то ви­­зит­­­ка. На­­ци­­о­­нал­­­на­­та гим­­­на­­зия за древ­­­ни ези­­ци и кул­­­ту­­ри „Св. Кон­­с­­­тан­­­тин-Ки­­рил Фи­­ло­­соф” е от­­к­­­ри­­та през 1977 го­­ди­­на.

Ра­­де­­те­­ли за ней­­но­­то съз­­­да­­ва­­не са Со­­фийс­­­ки­­ят уни­­вер­­­си­­тет „Св. Кли­­мент Ох­­­рид­­с­­­ки” с то­­га­­ваш­­­ния рек­­­тор проф. Бла­­го­­вест Сен­­­дов, име­­ни­­ти бъл­­­гар­­с­­­ки уче­­ни, пи­­са­­те­­ли и пуб­­­ли­­цис­­­ти ка­­то проф. Пе­­тър Ди­­не­­ков, проф. Алек­­­сан­­­дър Ми­­лев, проф. Рус­­­ка Ган­­­де­­ва, проф. Ки­­рил Вла­­хов, проф. Све­­то­­мир Иван­­­чев, проф. Алек­­­сан­­­дър Фол, Ве­­се­­лин Йо­­си­­фов, Йор­­­дан Ра­­дич­­­ков, Тон­­­чо Же­­чев.

Път на та­­зи идея да­­де Люд­­­ми­­ла Жив­­­ко­­ва ка­­то пред­­­се­­да­­тел на Ко­­ми­­те­­та за из­­­кус­­т­­­во и кул­­­ту­­ра. А ис­­­тин­­с­­­ки­­те стро­­и­­те­­ли на гим­­­на­­зи­­я­­та са сто­­ти­­ци­­те нейни учи­­те­­ли и уче­­ни­­ци.

Въз­­­пи­­та­­ни­­ци на учи­­ли­­ще­­то пред­­с­­­та­­вят днес ус­­­пеш­­­но Бъл­­­га­­рия в най-голе­­ми­­те уни­­вер­­­си­­те­­ти на Ев­­­ро­­па и САЩ.

Гим­­­на­­зи­­я­­та под­­­дър­­­жа близ­­­ки от­­­но­­ше­­ния с уни­­вер­­­си­­тет­­с­­­ки­­те ли­­цеи в Со­­лун и Ати­­на, с ака­­де­­ми­­чес­­­ка­­та гим­­­на­­зия във Ви­­е­­на, с Гьо­­те­­ва­­та гим­­­на­­зия в Бер­­­лин, с кла­­си­­чес­­­кия ли­­цей в град Бо­­хум, с ка­­тед­­­рал­­­но­­то учи­­ли­­ще на град Ор­­­хус, Да­­ния.

При от­­к­­­ри­­ва­­не­­то на гим­­­на­­зи­­я­­та нем­­с­­­ки­­ят про­­фе­­сор Зиг­­ф­­­рид Волф пи­­са в ре­­но­­ми­­ра­­но­­то спи­­са­­ние „Гим­­­на­­зи­­ум”:

„В мо­­мен­­­та, ко­­га­­то об­­­ра­­зо­­ва­­ни­­е­­то по све­­та се по­­ли­­тех­­­ни­­зи­­ра, со­­ци­­а­­лис­­­ти­­чес­­­ка Бъл­­­га­­рия въз­­­раж­­­да кла­­си­­чес­­­ко­­то об­­­ра­­зо­­ва­­ние.”

март 2002 г.