СВОБОДНИЯТ ПРЕДИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Докато други наши възрожденци преодоляват вековната робска тъма с перо, четка или резбарско длето, Майстор Колю Фичето от Дряново гради с дюлгерски отвес, чук и мистрия забележителни черкви, чиито камбанарии, стрелнати в небето, надвишават  минаретата на Империята.

При открването на построената от него черква „Св. Троица” в Свищов им парад на турска войскова част. Управителят на Дунавската област Митхад паша – човек с напредничав$и идеи го дарява със султанския орден „Меджидие”.

Но невероятният „архитектон” не идва от никъде. Той  е стъпил върху рамените на италиански строители, с които е общувал в Цариград, с майстори  от Брацигово, с албански майстори. Неговият учител Иван Давдата, който му връзва престилката на майтор, е родом от селото Кумани, между Трявна и Царева ливада, в което има Болярска махала. Негов съвременник е и Генчо Светогореца от Върпища, откъдето идва родът му по бащина линия, е строил Силистренската крепост, атонски манастири и военни укрепления в самата столица на Империята, за да заслужи  вместо орден белязана султанска тояга.

Нещо особено преживяхме в годината, когато почетохме тържествено 100-годишнината от обявяването на независимостта на България. Внушително множество се изкачи него ден от Великата лавра „Св. 40 мъченици” до хълма Царевец – деца, младежи от цялата страна, министри и депутати, та дори и главният мюфтия. Блестеше ярко септемврийско слънце. След като бе издигнат националният трицвет над царския дворец, хората поеха към Паметника „Майка България” в центъра на града. И забиха тогава  камбани от черквите на Фичето! Те  са построени навремето така, че през всеки две улици да има свещен дом – и камбанният звън огласяше последователно шествието цял час.

При освещаването на Фичевия  конак, търновският каймакамин – прозорлив човек му пришепва интимно : „Скоро тук ще бъде Българско!”. И наистина само след три години в него заседава  Учредителното  народно събрание, за да приеме конституция, съперничеща  на най-напредничавите европейски държавни  закони от края на ХІХ век.

През 60-те години на Деветнайстото столетие славянският свят чества тържествено 1000-годишнината на Моравската мисия, която полага основите на цялата славянска култура. И тогава Фичето по най-истински начин се включва в същото : той издига  на хълма Вароша, срещу Царевец и Евтимевата Света гора, нова черква, посвветена на славянските първоучители Св. Св. Кирил и Методий.

А през 1911 г. в България идва швейцарският архитект, наричан за краткост Льо Корбюзие, привлечен от мълвата за необикновените строежи по Балканите. Сетне в свои построения той прилага техния опит по вграждане на архитектурата в природните дадености, което е главната отлика и  постижение на Фичето и неговите съдейници.

За да схванем истинската величина на нашия гениален строител без диплома ни помагат чужденци. Ето някои техни оценки.

                                               Вкаменена музика

                                           Оценки за Колю Фичето

                                               Дмитрий Лихачов

„Най-изтъкнатият български архитект на ХІХ век Колю Фичето бил самоук майстор и по свой начин – народен, български, разбирал архитектурата. За него тя е продължение на природата и бита на народа. Арките на мостовете и отраженията им във водата не само описват идеални елипси, овали, кръгове, но и удивително плавно преминават към сводовете на моста, а колоните и другите негови елементи не само поддържат сводовете, но ги и дорисуват.

Колко спокойствие и тишина има във всяка народна архитектра, в нея липсва модерната сега „бруталност” и урбанистична агресивност!”

  Из „Писма за доброто и прекрасното” /1986/

Проф. Георги Стойков

„В тази архитектура като че ли долавяме  материализираната полифония на музиката на Йохан Себастиан Бах.”

„Фичето се ръководи от високоетичната мисъл : чрез своето изкуство да преодолее чувството за малоценност у българина.”

„Той работи по времето, когато даровити майстори създават в Копривщица, Трявна, Котел и на много други места из страната чудни образци на нашата жилищна архитектура. Фичето обаче стои надалеч от нея. Всекидневието не му е по  сърце.”

                                                           Арх. Георги Козаров

„От уважение при разговор или при среща на улицата с Фичето другите майстори са стоели прави.”

Проф. Ефрем Каранфилов

„Фичeто строи своите мостове ио черкви по същата архитектоника, както народните ни песни: просто, откровено, ясно. Неговите творби дишат външно спокойствие, но затова пък вътрешното им съдържание е изпълнено с  незримо вълнение и трепет.Той ненавижда всяка мъглявост, неопределеност, чудачество. И заедно с това отхърля примамливата привлекателност на гръцките или турски образци.”  

                                                           Арх. Христо Генчев

„У Колю Фичето сякаш е сгъстен опитът на цели епохи. Възхищението му пред масата , пред гравитачната й мощ, е съчетано с пластичния детайл, като се надсмива над дисциплинираната класическа тектоника. Това не е ли определението за романика. Една българска романика, постигната в рамките само на един 

ЕДНА ЯБЪЛКА

85 години от рождението на Мерсия Макдермот 

ЦЕЛИ 40 ГОДИНИ  /ни повече - ни по-малко/  трима габровски работници ваяха паметник на Левски в гората между парка „Етъра” и Соколския манастир. Вървиш нагоре край реката - и изведнъж до изоставена сграда на някогашна  гайтанджийница, под дървен  навес, съзираш голяма бяла фигура на Апостола! По пътя минаваха много хора – луди, пияни запенени,  всякакви минаваха. Никой не  хвърли камък към него. Нито да го одраска или да го нацапа с нещо. Невероятно по рода си допитване водеше до разни отговори, от които най-запомнящ е следният:

„Тези хора или са много луди – или са прави! Едно от двете...”

Двамата братя Кою и Любен Янкови, подпомагани от Тодор Ташков, родом ямболлия, търсеха помощ отвсякъде. Дадоха им гипс безплатно от една фабрика: „Щом е за Левски...”. Арматура дадоха други. Турци, копаещи канавка край пътя, помогнаха да се пренесе едно скеле. След голямо колебание окръжния комитет на БКП отпусна  дребна сума за  купувате на материали.

Академичните скулптори възприемаха съвсем високомерно тези усилия. А без височайше разрешение на Съюза на българските художници паметникът не можеше да оживее в камък или бронз под букаците  над манастира, какъвто беше меракът на   недипломираните майстори.

Бай Кою не се умори да търси СЪДЕЙНИЦИ /дума от речника на Дякона/ и сред  писателите. Емилиян Станев поощри  тримата, но само на думи. А беше близък с властта...Николай Хайтов отложи писането на роман за Левски въпреки обявеното  си неведнъж намерение  и пощуря да търси  разни  гробове – не стори и той нищо в подкрепа. Тончо Жечев пък се отнесе съвсем отчуждено и обидно. Дойно Дойнов, професорът-истинар, ходил тайно да види паметника – и той се побоя да окаже помощ, макар да бе  творчески и институционално съпричастен заради създадения от него общо - НАРОДЕН  комитет.

Отиде да види Габровския Левски, без да се бави много, Мерсия Макдермот, чужденката. Сетне на чист български език тя написа:

„Подобен паметник с подобна история няма никъде по света! Тримата габровски работници са истински свещенослужители на най-българската вяра.”

/ Факсимиле от това изявление отпечата седмичникът „Антени”, бр. 12 от  21 май 1984 г., стр. 16./

Тримата ваятели преживяха тогава  звезден миг на признание. Те подариха на Мерсия един кавал с изписан грижливо върху него благодарствен надпис.

Същият този кавал понастоящем се пази в хранилищата на Британския музей. Единственото по рода си свирило край египетските мумии и шумерските клинописи, където се пази и Четвероевангелието на Цар Иван Александър. Предаде го заедно с богата колекция от български шевици насилствено пенсионираната преподавателка в Историческия факултет на Свети Климентовия университет.  По същото време стана и чуждестранен член  на Българската академия на науките.

Няколко години по-късно по решение на Академичния съвет с пълно единодушие докторът на историческите науки Мерсия Макдермот бе провъзгласена за „почетен доктор” /”хонорис кауза”/ заради нейните изключителни заслуги в областта на българистиката. Само че и досега не е намерен начин да й бъде връчено лично това отличие като документ.

 А преди три години навръх Трети март в Европейския парламент се състоя тържество, на което бе представена програмата „Европейски измерения на делото на Васил Левски”, а авторката на лондонската книга произнесе вълнуващо слово на английски език

ПИТАМЕ СЕ: откъде все пак идваше тази неприкривана неприязън, с която наши историци се отнасяха към своята колежка в научното поприще?  Не я твърде почиташе и самият Николай Генчев. Причината е същностно дълбока.

Мерсия Макдермот следваше традициите на английската наука, според която историята се пише не сухо, академично, строго документално, както я схващат учени от немската школа – а нашите хора са повечето нейни възпитаници. Отделнит ключови личности следва да се представят върху фона на определен исторически период под формата на документално повествование – четивно, завладяващо, без никакво отстъпление от  наличните архивни документи и прочие. Така пишат  примерно Андре Мороа и Анри Троая и техните биографични романи – синтез между литература и публицистика са  намерили своите благодарни  почитатели. Да припомним и съждението  на Дмитрий Сергеевич Лихачов, наричан Българолюбец: „Превърне ли се историята в строга наука – и хората престават да я  четат.” Не го казваше какъв да е човек.

 Книгата „Апостолът на свободата”, 1967 г. издадена през 1967 г.  на английски език  от голямото лондонско издателство „Джордж Алън енд Ънуин”, което се намира точно срещу централния вход на Бритиш музеум, има подзаглавие „Портрет на Васил Левски върху фона на България от ХІХ век.”  Тя съдържа епиграфи от пословици и народни песни за всяка отделна глава. Разпространена бе в много страни и реално е най-авторитетната   книга, която представя България като цяло книга пред чуждия читател.

Българските читатели на тази книга с вроден безпогрешен рефлекс изявиха също своите предпочитания. Ето някои примери.

 Обядвахме с Мерсия  и дъщеря й Александра в страноприемницата на Боженците.

 Учителка от Трявна,  приветлива жена на средна  възраст, близка на келнера, разпозна гостенката и спонтанно  се впусна да я  разцелува. Тя бе вече прочела книгата й. В отговор Мерсия отвори медалиона, който носеше винаги на шията си, и показа в него  къдрица ог косите на Левски, подарена й от  Бочо Загорски, родственик на разстригания Дякон. Но не беше ли това  някак си противостествено: две жени се прегръщат една друга с мисъл за един - единствен мъж...

Ватман на столичен трамвай целува ръка на Мерсия, вече прочел книгата й. Друг негов колега,  като  минава край паметника на Левски, слиза от трамвая, оставяйки пътниците да чакат, за да попита лично за становището й относно гроба на Левски. А един млад човек в трамвай около Халите също разпознава англичанката,  слиза от него – а сетне тича запъхтян до следващата спирка да догони трамвая, и  се качва отново,  за да й целуне ръка.  На улицата са я спирали непознати хора, за да споделят нещо за себе си и да попитат нещо за Левски. Можеш ли всичко това да го измислиш?

В близкото до Карлово село Войнягово Васил Иванов  бива учител  за две години след като се разкалугерява. Става любимец и на млади, и на стари. Дори успява да сдобри куче, котка и агне за почуда на всички. Когато войняговци узнават за гибелта му, жените в селото слагат на главите си черни забрадки, както се жалее най-близък роднина. Носят ги и до днес!...

 На  среща с Мерсия в местното читалище идва цялото сило. Тукашните хора не й задават разни въпроси – просто искат да я видят отблизо. Подаряват й куп цветя, деца й поднасят стотици кокичета едно по едно, шевици, други пждаръци. Най – последна от всички си тръгва възрастна жена, цялата в черно облечена, класическа българска майка. Приличала на Гина Кунчева. Тя й казва смутено: „Чедо, вдовица съм, нямам какво друго  да ти дам. Ето ти една  ябълка...”  Тогава  двете се прегръщат и разридават.

Поканихме  Мерсия  с Петко Тотев  и  Петранка Колева на  вечеря в Грублянското ханче. Подарихме й един хубав букет. В полунощ като я изращах до хотела, случайно или неслучайно, минахме край паметника на Левски. Тя за малко поспря: „Защо да ги нося тия цветя  със себе си - ще ги оставя на Левски...” И тръгна към паметника, полюшвайки широката си дълга рокля, подгъна царствено крак като една дъщеря на Британия и замря  в мълчание с наведена глава пред бюста на Апостола.

Отказвам се да търся думи за стойността на този миг.

Вместо заключение

Младо момиче от Поколението Интернет откри програмата по Радио „Хоризонт” сутринта на 18 юли  с думите: „Днес с още една година  се ОТДАЛЕЧАВАМЕ от Васил Левски!...”

Наши бизнесмени в Лондон, твърдят хора дошли оттам, носели върху дисплея на мобифоните си образа на Васил  Левски. 

А на Страшния съд ние, българите, ще се явим с Васил Левски – като оправдание и извинение за своето съществуване под Слънцето. Сами поотделно и като цял народ. Преиначено съждение на руския писател и философ Виктор Шкловски относно Дон Кихот.

                                                                   Додатък

„Гробът на Левски и до днес не е открит. Но всъщност един гроб изглежда съвсем ненужен за човек, останал толкова жив в паметта на народа си и толкова дълбоко обичан.

Историята справедливо отреди на Левски единствената награда, която той е искал за себе си или е обещавал на онези, които са участвали в неговото дело: безсмъртие в паметта на бъдните поколения.

За тях Левски не само служи като неувяхващ пример на доблест и нравствена чистота – той е живо доказателство за безсилието на тираните, за неразрушимото достойнсгво на човека. Защото какво печели тиранинът, ако една земя след петстотин години на робство и унижение ражда не народ от роби, а  мъже като Васил Левски?”

Заключителни редове в книгата  „Апостолът на свободата”

в."Дума"

7 април 2012г.

бр.82, събота

приложение "ПЕГАС"

СЪЕДИНЕНИ С ХРИСТА

                                                 

Необикновени духом хора са можели сами да определят деня, в който ще напуснат  МИРА СЕГО  и ще се отправят към вечността.

Светителят Климент Седмочисленик умира на 27 юли 916 г. – в същия ден, в който е умрял и неговият небесен покровител Св. Пантелеймон.

Българският историк Петър Мутафчиев,  родом от Боженците,  умира на 2 май 1943 г. – в деня, в който през 907 г. си отива от света Княз Борис Покръстител, оставяйки недовършено изречение в своята единствена по рода си „История на българския народ”.

Руският философ-античник проф. Алексей Лосев – последният представител на руския религиозен Ренесанс ни напусна навръх 24 май 1988 г.– в деня на Св. Св. Кирил и Методий. На тържествено събрание в Руската академия на науките в Москва за 1000-годишнината от покръстването на Русия неговата ученичка и съпруга проф. Аза Алибековна Тахо-Годи прочете посвещението му на двамата солунски братя, озаглавено ”Реалността на общото”, като завещание. То бе създадено първом за българския Кирило-Методиевски вестник с посещение на младите българи и беше  отпечатано в седмичника „Антени”, а сетне върху цяла страница и в бр.22 от май 2006 г. на в. „За буквите-О писменехь” с факсимиле от оригинала.

Руският художник Михаил Малецки е живял в Италия и след 1917 г. вместо да се завърне в родината си идва в България. Впоследствие той се  специализира се като изкусен реставратор на тъкани. Изследва останки от облекла на велможи  на Първото българско царство в един каменен саркофаг от Плиска, шинела на Георги Раковски, портрет на Граф Николай Игнатиев, рисуван от Иля Репин /съхраняван днес в Шесто основно училище в София/ и други подобни скъпоценности. Получава  държавен патент по реставрация.

Главното дело на живота му е възстановяването на Самарското знаме по оцелелия оригинал, съхраняван при специални условия  във Военно-историческия музей, който е доста  повреден в боевете край Стара Загора и на прохода Шипка. Помага му всеотдайно неговата съпруга Мария.

Малецки умира срещу Трети март 1981 г. и бива погребан на самия Ден на Освобождението с опело в черквата „Св. Неделя”. В ковчега му бе поставен брой 3 на в. „За буквите”, върху чиято начална корица бе отпечатано за пръв  възстановеното знаме от Самара с образите на славянските първоучители Кирил и Методий, нарисувани от художника Николай Симаков.

Българският лечител и философ Петър Димков, който излекува хиляди хора като истински безсребърник с богомилски рецепти, завещани от майка му, възстанови родната къща на Васил Левски в Карлово, изгради мавзолей на Владислав Варненчик край морето, умря на 5 октомври – в деня, когато е обявена Балканската война, участвал в нея като командир на рота и доживял до патриаршеската 94-годишна възраст.

Написано на 3 март 2012 г.

ХИЛЕНДАРЕЦЪТ Е ВСЕ ПО-НАСЪЩЕН

   Композиторът Тодор Григоров - Терес

 Тодор Григоров-Терес е известен певец и  композитор, автор е на няколко литургии, трикантария „Аз-Буки-Вяди” и ораторията „Отец Паисий”.  Родом е от възрожденска Елена с нейната самобитна певческа школа, син на свещеник. Завършва Духовната семинария в Черепиш, сетне Духовната академия в София. Пее като солист в Българската хорова капела „Светослав Обретенов”.

-Какво ви подтикна да създадете ораторията „Отец Пасий”?

-За мен Отец Паисий е  личност и с българско, и с европейско значение. Както е казал Иван Вазов: „От днеска нататък българският род история има и става народ.” Неговият призив „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин?” днес става все по-насъщен.

-Кога започнахте работа върху Ораторията?

-Беше преди трийсетина години. Бях вече създал трикантария „Аз-Буки-Вяди” по класическите творби на старобългарската литература „За буквите” на Черноризец Храбър, „Похвала на Цар Симеон” и „Азбучна молитва” на Константин Преславски. С големия български певец Никола Гюзелев, който ги пее на старобългарски език,  поддържахме човешка и творческа  близост. Той има приятен глас с мек тембър. Говорехме си, че като пее не трябва да се кара на Господа, а песента да звучи като молитва. Слушаше ме...

-Как избрахте откъси от „Славянобългарска история”?

-Отначало исках да създам поетическия образ на Паисий. Но като препрочетох два-три пъти „История”-та дойдох до извода, че неговата личност най-добре е изявена именно в нея. След като привърших трикантария, моят приятел Кирил Стефанов – създателят на фолклорния ансамбъл „Пирин” в Благоевград, ме представи на властниците в Банско. Оттам получих финансова подкрепа с тогавашни 45 000 лв. Ораторията беше записана с участието на 200 души. Диригент беше Георги Робев. Солист беше Никола Гюзелев. Участва също актьорът Васил Михайлов, който рецитира послеслова на „История”-та. Премиера и досега не е имало. Но записът бе излъчен веднага по Програма „Орфей” на Българското национално радио. Имаше по нея няколко радиопредавания по Програма „Христо Ботев” с водеща Мануела Манчева. Съхранява се понастоящем в Златния фонд.

-Кои исторически източници ползвахте?

-Изградих музиката изцяло по преписа на Никифор Рилски от 1772 г., съхраняван в Библиотеката на Рилския манастир. Особеното в случая е, че Паисиевият език е напевен и подходящ за музициране. В него няма звука „Ъ”, Паисий  не пише „Цар Асен”, а „Цар Ясен”. Българсият език просиява заради високата цел, която Хилендарецът си  поставя. Слушателят на Ораторията може сам да усети и се убеди в това.

-Участвал сте с Борис Христов в записа на „Литургия доместика” от Александър Гречанинов в храма „Св. Александър Невски”...

-И сега го виждам как пристъпва леко-леко, влизайки  в храма. Следваше го съпругата му Франка. В този момент  настъпваше пълна тишина. Хористите благоговееха пред него. Беше голямо щастие наистина да пеят с великия българин. Когато се разпяваше, аз му показвах как звучат някои неща на старобългарски и църковнославянски език. Той беше първи солист в литургията, аз - втори.

Написал съм едно стихотворение в проза, посветено на Борис Христов:

„Той дойде  такъв, какъвто трябваше да бъде – велик и неповторим, истински вълшебник. Запяваше така, че дори легендата бледнееше. Изгрял като комета от незнайни небеса. Когато пееше той  – и птиците замълчаваха. А хората шептяха: ”Чуйте  как  неземно пей - може би това е сам Орфей!”

ДОСТОЙНО ЕСТЬ!

                                  Паисий списан в Календара на ЮНЕСКО

В края на отминалата година в Париж заседава ХХVІ сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО. В нея взе участие официална делегация на Република България,  водена от министъра на образованието, науката и младежта проф. Сергей Игнатов, в която влизаха също заместник-министърът на външните работи Димитър Цанчев и председателят на Националната комисия за ЮНЕСКО Виолета Цанкова.

Конференцията прие българското предложение в двегодишния  официален календар на Световната културна общност за 2012 г. да бъде вписана 250-та годишнина от появата на „История славяноболгарская" от Паисий Хилендарски. Това вменява като обезателство в страните – членки нашият първобудител, с когото започва Българското възраждане – едно от чудесата на ХІХ век,  да бъде почетен  по подобаващ начин.

Според този календар през следващата 2013 г. ще бъде чествана 1150-та годишнина от Моравската мисия на Кирил и Методий по предложение на Република Чехия и Словакия с подкрепата на България, Сърбия, Хърватия, Македония и  Полша.

Информация от Министерството на външните работи

Додатък

За първи път съобщи тази единствена по рода си новина в. „100 вести”- Габрово навръх 1 ноември 2011 г. – Деня на народните будители  в бр.251/4405, Приложение за култура, стр. 5. Редактор Велизар Велчев; Седмичното издание на Съюза на българските писатели „Словото днес” отпечата в бр. 31 /692/ от 22 декември 2011 г. на страница първа под заглавието „250 години „История славяноболгарская”: „О, неразумне и юроде! Поради что ся срамиш да ся наречеш болгарин!” публицшстична статия от Илия Пехливанов „Хилендарецът”. Илюстрация: Паметникът на Паисий Хилендарски в Алеята на Възраждането, Варна, Морската градина, открит на 24 май 1927 г. Скулптор Кирил Шиваров. Редактор - водещ броя Виолета Станиславова./ Българското национално родио, Програма „Хоризонт” в предаването „Имат ли песните спиране” с водещ Цвети Радева по повод излизането на Паисиевски брой на Кирило-Методиевския вестник „За буквите-О писменехь” на 21 януари 2012 г.

Кирило-Мeтодиевският календар за 2012 г . разпространи вестта в 1000-ен тираж и по Интернет.

В официалния календар на ЮНЕСКО беше вписана и 1100-та гадишнина от Преславския събор /893/, който въздига старобългарския език като официален език на държавта и църквата.

Дали ще зачетат Паисий в Зимбабве или Чили не е никак сигурно; но в Германия и Полша, където е издадена в превод „Славянобългарска история”, в Института по славянозание при Руската академия, в университета на Венеция и Пиза, където преподават Джузепе дел, Агата и Александър Наумов също и най-вече в 140-те български училища по света по програмата за роден език и култура.В крайна сметка признанието на Световната културна общност е доказателство, че Паисий е не само  личност с  балканско, но с  европейско и световно значение.