КИРИЛИЦА КРАЙ КРЕПЧА

След 1000 години оживява наново скален манастир,

посветен на „Вси български светии”, с каменен надпис от 921 година

„В името на Отца и Сина и Светия Дух. Тук почива праведният отец Антони– ктитор на тази църква, който я направи дом-хранителница / житнца/, за да се приобщи към Бога. Това написах аз, Михаил Недостойний. Амин.

В 6430 /921/ година месец октомври почина раб Божи Антон.”

Най-старият известен засега кирилски каменен надпис

Манастирът се намира на  над левия бряг на река Каракочдере на 2 км от село Крепча, на 18 км северозападно от град Попово. Високо в скалния масив са изсечени килии, манастирска църква и църква-гробница, които са достъпни само с помощта на алпинисти.

По стените на църквата, в гробницата и около килиите има врязани кирилски и староеврейски надписи, рунически знаци и разнообразни рисунки.

Това е едно от най-значимите открития на големия чешки археолог Карел Шкорпил – неуморен изследвач на българската древност. Той публикува първото научно съобщение за открития от него надгробен каменен надпис  през 1905 г. в албум под заглавие „Абоба-Плиска” към том Х на виенско славистично издание /само с факсимиле  на надписа без разчитане и коментар/ и по-подробно през 1914 г. под заглавие „Опис на старините по течението на река Русенски Лом”. През следващите десетилетия за същия надпис съобщават  Стефан Маслев, Цветана Дремсизова, Св. Нелчинов, Ара Маргос. През 1966 г. го проучва и студентска научна експедиция под ръководството на видния наш езиковед проф. Иван Гълъбов.

През 1977 г. младият археолог Казимир Попконстантинов, който впоследствие направи забележителни открития в областта на средновековната епиграфика /наука за надписите/, обнародва в кн. 3 на сп. „Археология” пространна статия  под заглавие „Два старобългарски надписа от скалния манастир при с. Крепча, Търговищко”. В нея към публикувания от Шкорпил  надпис той съобщава за втори надпис, който открива при входа на скалната манастирска църква.

Със своите палеографски особености надписът има близост със старобългарския надпис върху гроба на Чъргубиля Мостич от Преслав, Самуиловия надпис, надписа от село Теке-Козлуджа край Плиска.

Единствено в скалите над Крепча е достигнал до наши дни

най-старият от известните днес старобългарски /и въобще славянски/ надписи на кирилица с точно упоменаване на годината, в която той е изсечен.

/Паметникът съдържа  датата 6430 г  - според съвременното летоброене 921 година./

                                                                  

 През настоящата 1150-та годишнина от Моравската мисия на светите братя Кирил и Методий, вписана   в официалния календар на ЮНЕСКО по предложение на 7 днешни славянски държави, това откритие придобива значение за културата на цяла Европа и заслужава да  стане  широко известно.

 Един деен съвременен духовник не чака да го подсещат какво да стори по този повод. На 27 ноември м. г., в деня, когато Българската православна църква почита паметта на Св. Теодосий Търновски, с благословията на Русенския митрополит Неофит  архимандрит Серафим Геновски заедно със свещеници от духовната околия отслужи водосвет в скалния манастир край Крепча. 

Серафим Геновски е родом търновец, завършил  е с отличие богословие в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Пребивава известно време в Българския манастир „Зограф” на Света гора. Сетне беше игумен на манастира „Св. Петка” край Банкя и на древния манастир „Св. Троица” край пернишкото село Дивотино. Изпълняваше един мандат длъжността рeктор на Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски”, беше след това  протосингел на Варненско-Преславската митрополия. Участва в шествието за пренасяне на мощите на Св. Серафим Саровски – неговият небесен покровител от град Саров в Москва. Понастоящем е предстоятел на възрождинската църква „Св. Архангел Михаил” в град Попово, в която през1877 г. са посрещнати с тържествена литургия  руските освободители.

Събитието бе заснето на документален филм, който бе награден на фестивал за документални филми във Варна и е показан във Фейсбук.

Оживелият след цяло хилядолетие български манастир се посвещава на Всички български светии, чийто празник се почита  от 1962 година насам.

 Архимандрит Серафим отслужва водосвет във възстановената обител,

ИЛЮСТРАЦИИ КЪМ КНИГАТА "СЪПЛЕСТИ ВЕНЕЦ"
ХУДОЖНИК КАЛИН НИКОЛОВ - КОРИЦА И ГРАФИКИ
"Kalin Nikolov рисунките са тридесетина, от каменната пластика на няколко много интересни църкви из България, от мостове и къщи."

"СЪПЛЕСТИ ВЕНЕЦ" -  НОВА КНИГА 

Избрано от този блог и подредено в книга по датите на публикуването.
Събрала подбрани материали по различни теми - фолклор , религия , национално -освободителни борби, българистика и кило-методиевистика. Спомени за близки и познати хора от Дряноско и Габровско.
Съставител Пепа Манастирска. Художник Калин Николов. Издателство Авангард Прима 2018

https://www.stovesti.info/veselete-se-nebesa-balgarskata-darzhava-na-duha-9948.html

„Веселете се, небеса! Българската държава на духа”

Тази книга може да се нарече книга за българския принос в духовния живот на Европа.

Тази книга може да се нарече книга за българския принос в духовния живот на Европа. Хубаво е, че излиза в годината на българското европредседателство и припомня високите оценки на най-големи световни авторитети (Дмитрий Лихачов, Жозе Рюискар, Леонард Бойл, Йозеф Мелцер, Папа Йоан ХХIII, Валтер Каспер, Рикардо Пикио, Умберто Еко, Роже Бернар, Жак Фьойе, Стивън Рънсиман, Рудолф Айцетмюлер, Димитриос Гонис, Уилям Федер, Джордж Хъксли, Норберт Рандов, Димитри Оболенски, Алексей Лосев – последният представител на руското религиозно-философско учение; Генадий Литаврин, Александър Панченко, Хайнц Миклас, Иван Дуйчев, Александър Милев, Тотю Тотев...

Илия Пехливанов е избрал много сполучливо за заглавие възвание на Йоан Екзарх Български от негово слово за Възнесение Господне през XIX век.

Да припомним кой е Илия Пехливанов. Той е от Дряновския край, завършил е Априловската гимназия и българска филология в Софийския университет. Макар да работи като журналист в столични издания („Средношколско знаме”, „Народна младеж”, „Антени”), още от 1960 г. сътрудничи на тогавашния окръжен вестник „Балканско знаме” до закриването му, по-късно четяхме негови текстове на страниците на „100 вести”. Винаги се е считал кръвно свързан с родния край и нарича себе си „габровски пратеник в София”. Най-творческите му и активни години са свързани с вестник „Антени” и особено „За буквите-О писменехь”.

„Веселете се, небеса” можем да наречем дори вестник книга – защото побира и печатани, и непечатани материали от тези два вестника с основна насоченост българистиката, Кирило-Методиевото дело и неговата рецепция в Европа и по света.

Изданието започва с проникновени думи на акад. Петър Динеков, основателя на Кирило-методиевския научен център към БАН, за „един велик просветител, голям ум, всестранно надарен писател – Константин-Кирил Философ...Все повече читатели обръщат поглед към старата българска литература, чието начало постави Кирил при близкото сътрудничество на своя брат Методий, все по-често се подчертава нейното значение като велико наследство на българската национална култура”.

Илия Пехливанов додава своя „приписка” – избран от него похват в изданието, за поясняване на публикациите с днешна дата, за това „как едно проникновение на нашите възрожденци намери потвърждение от съвременни изследователи на българския принос в духовния живот на Европа”.

Няколко пъти в книгата ще срещнем името на акад. Дмитрий Лихачов, чието определение на България като „държава на духа” вече от десетилетия се е превърнало в емблематична крилата фраза. Пехливанов проследява как се поява то, включва автографа на афористичното определение и свое интервю с руския учен.

Проф. Санте Грачиоти, директор на Института по славистика при Римския университет – определя България за „славянски щит срещу монголското и османското нашествие”. В интервю пред И.Пехливанов пояснява: „Аз се запознах с вашата история в нейните основни и най-съществени събития. Бях очарован от първостепенната роля, която е играла България в съдбините на Европа. Що се отнася до образа на България като „изгорялата земя отвъд християнската крепост” – той не е нов. Употребява го един мой сънародник от XV век – Филипо Калимако Бонакорци – скоро след османското нашествие. Той живее в Полша и е автор на редица исторически съчинения. В тях пише, че Вашата страна е „предмостие към християнската крепост”. Историческата заслуга на България се състои в това, че създава преграда пред турците към Европа, тя заплаща кръвен данък за това, заплаща с вярата си, със свободата си и с упадъа на блестящата си култура по онова време. Единственото чувство за вина, което има Западът, е, че никоя от западните страни не предприема нещо по-решително, за да защити България... Въпреки това България запазва голямо духовно богатство...Значи тя никога не е била напълно унищожена. Обикновено робството успява да пречупи характера на поробените народи, но в България като че ли е станало обратното – то засилва нейното чувство за принадлежност към европейската духовна общност, което обяснява огромната предразположеност на българите още преди Освобождението към европейската култура... Васил Априлов например познава добре италианския модел на езика по онова време и на мен ми прави дълбоко впечатление неговата настоятелна препоръка българите да осъвременяват и усъвършенстват своя книжовен език по начин, по който италианците са усъвършенствали своя”.

Пехливанов ни припомня и една статия на Александър Теодоров-Балан за завещанието на Васил Априлов. За Васил Априлов споменава и проф Роже Бернар, който 30 г оглавява катедра по българистика в Сорбоната и „ползваше всякакви средства и поводи да утвърди българския принос в европейската култура”. В лично писмо до Пехливанов той изповядва: „Мога да кажа като Васил Априлов, този толкова симпатичен възрожденец, който беше, въпреки анекдотите за габровци, много щедър: „Сторих онова, което можах; другите да сторят повече”.

Изданието ни припомня и за още една „габровска” връзка: за дисертацията на Спиридон Палаузов, наследник на голям търговски род от Габрово, самият той крупен предприемач и родоначалник на новата българска историческа наука за Средновековието (медиевистиката): именно Спиридон Палаузов създава понятието „Симеонов век”. Накратко е представена дисертацията му.

Във „Веселете се, набеса!” ни предстои среща и с прочутия Джон Атанасов, поместени са приносни текстове от друг габровец – Петко Тотев, споменава се приносът на нашата съгражданка Татяна Николова-Хюстън, Националната Априловска гимназия и нейното издание „Денница”.

Само месец след националния празник 3 март е добре да си припомним и че при подписването на мирния договор в Сан Стефано на 19 февруари/3 март 1878 присъства и еленският препис на „История славянобългарская”, направен от Дойно Граматик – точно когато европейските политици и дипломати се питат имало ли е самостоятелна българска държава в миналото и каква е била тя. В този момент паисиевото слово, старинните гербове, историческите сцени и надписи показват, че България е била векове наред силна самостоятелна държава и заслужава отново да бъде свободна и независима.

Поместените автографите на Рикардо Пикио, Умберто Еко, Мартин Наг, Хартмут Хербат, Святослав Рьорих, Мерсия Макдермот, Роже Бернар, Джун-ичи Сато, Ян Йендзие, Сьоичи Кимура и др., изписани на български, внасят особена, автентична струя и прилив на гордост и себеуважение изпълват всяко родолюбиво сърце.

„Веселете се, небеса!” трябва да се прочете от всеки българин. Тя е като бездънен кладенец – колкото по-надолу стигаш, толкова повече се убеждаваш, че пред теб е безценно съкровище. Може само да се съжалява, че издателите са избрали чисто символичен тираж.

Венета Георгиева-Козарева

В. 100 вести - Габрово

ЗА ПУБЛИЦИСТИКАТА

Петър Динеков

Някога се смяташе, че публицистиката е свързана с появата на периодичния печат. Всъщност тя е много по-ранно явление. Иначе би трябвало да изключим от този жанр писатели като Еразъм Ротердамски с неговото “Похвала на глупостта”, Джон Милтън с “Ареопагитика”.

Можем с основание да говорим за българска публицистика в епохата на Средновековието от IХ и Х век насам. Тази тема аз поставих в доклада си “Особености на старобългарската публицистика през IХ-ХII век” на V международен славистичен конгрес в София през 1963 година. Разбира се, тя продължава да се развива и през следващите векове. Да припомним посланията на Евтимий Търновски от ХVI в., много произведения на дамаскинарите от ХVII-ХVIII век и др.

Ранната българска публицистика има две основни теми: защитата на славянската писменост и култура и критиката на феодалното общество. И двете теми са изключително актуални за своята епоха – а актуалността е основният белег на публицистиката. Първите прояви на публицистика откриваме още в делото на Константин-Кирил Философ – в неговите спорове и полемики по време на мисиите му. Те са били произнасяни главно на гръцки език, но ние ги познаваме от неговото Пространно житие, написано от учениците му на старобългарски език след смъртта му. Забележителна е речта, произнесена на Събора във Венеция.

 Типично публицистично произведение е “Сказание за буквите” на Черноризец Храбър – страстен спор с противниците на славянската култура. Издига се до най-силните, най-острите, най-добре написаните творби на старобългарската литература.

 “Беседа против богомилите” също е ярък публицистичен труд. Идейните позиции на Козма са твърде сложни, за да бъдат определени само като консервативни. Извънредно силни са страниците, посветени на недъзите на монашеството.

В “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски също има части, които са изградени като публицистика. Това са двата предговора, особено вторият: “Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”. Публицистични елементи могат да се открият в целия исторически разказ. Дори, ако щете, целият патос на Паисий съдържа публицистични черти. Това е присъщо не само на писателската природа и темперамента на Паисий, но и на особеностите на епохата, на нейните изисквания и нужди. Публицистиката най-вече помага за решаване на актуалните национални проблеми в този най-ранен период на нашето Възраждане.

Още преди появата на печата функцията на публицистика често изпълнява кореспонденцията на възрожденските дейци като Васил Априлов, Неофит Рилски, Райно Попович и др. Следователно можем да говорим и за писмовна /епистоларна/ публицистика.

Каравелов и Ботев създават революционната публицистика,

която представя върха на развитието на този жанр

през Възраждането.

Петър Динеков  „Литературни въпроси” 1963 г.

Додатък. Личната библиотека на акад. Петър Динеков е дарена безвъзмездно на Народната библиотека “Иван Вазов” в Пловдив според неговото писмено завещание. Тя съдържа: 11 472 книги на кирилица и 3 455 книги на латиница; 684 списания на кирилица и 363 – на латиница; 3 959 отпечатки и автореферати. Приети са от директорката Радка Колева с протокол от 29 май 1992 г. Библиотеката е поела задължение да изработи и издаде печатен каталог на дарението. То бе изложено отделно, без да се разпределя по отдели. Има голям портрет на Динеков.

Комплектуването и предаването на библиотеката е направено с чувство на отговорност и грижовност от сем. Савови, които обитават сега апартамента на ул. “Любен Каравелов” 11.

Ръкописното наследство на Петър Динеков е предадено в Централния държавен исторически архив с дейното съучастие на проф. Дойно Дойнов. Тогавашният директор Кръстю Гергинов идва лично в дома на Динекови да прибере десетките архивни единици.

По инициатива на Кирило-Методиевския научен център при БАН през 2001 г. бе издаден обемист сборник под заглавие “Традиции, приемственост, новаторство” в памет на акад. Петър Динеков. Той включва спомени от близки ученици и сътрудници, научни съобщения, статии и обзори върху проблеми от българистиката.