Благодаря за получената Априловска награда за цялостно литературно творчество.

За мен това е високо признание.

И мога само да добавя:

“Големият италиански учен-славист проф. Рикардо Пикио, който създаде връзка между европейската и американска наука, както и проф. Санте Грачоти от университета в Рим споделяха най-висока оценка за делото на Васил Априлов, понеже той изгражда граматиката на българския език по правилата на италианския език.

Френският учен Роже Бернар, преподавал няколко десетилетия в Сорбоната, приемаше девиза на Априлов “Сторих каквото можах - можещите да сторят повече.” за свой личен девиз и мечтаеше да посети лично Априловската гимназия в Габрово.

Благодаря искрено за високата чест да ми бъде дадена тази награда!

С уважение, Илия Пехливанов

Кратка биографична справка.

Илия Пехливанов е съосновател и дългогодишен главен редактор на Кирило-Методиевския вестник „За буквите –Описменехь“ (1979 – 2016 г.).

Роден е на 2 януари 1941 г. в село Горни Върпища, Дряновско. Завършил е Априловската гимназия в Габрово и специалността Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“.

Започва още като ученик и студент да сътрудничи на в. „Балканско знаме” в Габрово и на велокотърновския вестник „Борба”. Работил е като журналист във вестниците „Средношколско знаме“, „Народна младеж“ и „Антени“, като до 1990 г. е бил заместник главен редактор на в. „Антени”.

Автор е на документалния роман „Преображения Матееви“ (1981 г.), на фолклорния свитък „Богородичен хляб. От селските черкви на Предбалкана до френската столица“ (1992 г.), на сборника „Ти от кои хора си? Песните на Ирина Богданова от Царева ливада“ (2014 г.), „Веселете се небеса” (2017г.), „Съплести венец” (2018г.), „Корени” (2020 г.). В края на тази година предстои да излезе от печат последната му книга „Небеса”.

Създал е документални очерци за Българската национална телевизия. Участвал е в предавания на Българското национално радио.

Съставител е на сборници с разкази на участници в националноосвободителните борби през Възраждането и два сборника с публикации в рубриката „Българистика и българисти“ на в. „Антени“.

Сътрудничи на различни периодични издания у нас (и в специален брой на сп. „Куриер ЮНЕСКО“) и в чужбина.

Дългогодишен член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели.

Награден е със "Златно перо" за активна журналистическа и родолюбива дейност 2021г.

 

  НЕОБИКНОВЕНА КНИГА НА НЕОБИКНОВЕН АВТОР

             проф. Пламен Павлов

         Илия Пехливанов  е име, познато на толкова много журналисти, историци, филолози, преводачи и най-широк кръг от познавачи на нашето духовно и културно наследство, че „специалното“ му представяне надали е необходимо... „Бачо Илия“, ако следваме типично „нашенската“ фамилиарност (в нея обаче се съдържа повече признание и уважение, отколкото в „стандартните“ изрази!), е творческа личност, широко известна у нас и в чужбина. Нещо повече, в маниера на новинарството бих казал, „по света и у нас“!

Стотиците, ако не и хиляди негови статии и интервюта, двете авторски книги „Българистика и българисти“, най-новата „Корени“, и какво ли не още убедително представят Илия Пехливанов като пионер, а от много години и като доайен на българистиката. Най-добрата, но и изключителна като мащаби негова „визитка“ е  уникалният Кирило-Методиевски вестник „За буквите / О писменехь“. Илия Пехливанов не само е един от неговите основатели и дългогодишен главен редактор – без неговата енергия, работохолизъм,  всеотдайност и воля този вестник отдавна би бил отдавна отминал „епизод“, блед спомен от историята на българската журналистика и хуманитаристика.

Да се характеризират накратко творческите търсения и постижения на Илия Пехливанов не е никак лесна работа... Изследовател, откривател, познавач, ценител, анализатор, популяризатор, будител, ако искате, и новинар в прекия смисъл на думата! Малко ли новини за постиженията на българистиката в европейски и световен мащаб бяха съобщени и са съобщавани от него? Благодарение на перото му българският читател се запозна с не един и двама изследователи на българското минало, език, книжовност, изкуство, музика от целия свят… Затова не можем да не отбележим присъщите на Илия Пехливанов ерудиция, неповторим усет за новото (но и за „добре забравеното старо“!), просветен патриотизъм и чувство за отговорност.

Илия Пехливанов постига своите творчески цели по естествен начин, което буди доверие у читателя. И все пак, държим да отбележим, че зад тази привидна лекота и артистичност се крият огромен труд, силна интуиция, изследователски потенциал, който е в пълна хармония с онова,  което е наричано „разследваща журналистика“... Тази особена, енциклопедична амалгама е доказана блестящо още през далечната 1981 г., когато на бял свят се появи книгата „Преображения Матееви“. И още тогава всички ние, изненаданите от книгата, но и благодарни читатели, възприехме написаното от Илия Пехливанов не като поредната биография на национален герой, а като откритие, прозрение, не на последно място, истинско интелектуално приключение! 

Със сигурност днес отец Матей Преображенски не е онази полузабравена, недоразбрана и недооценена фигура, каквато беше в нашите знания (и незнание!) преди книгата на Илия Пехливанов. Защото именно „бачо Илия“, подобно на старите зографи, съгради образа на своя герой от пръснатите от всемогъщото време парченца информация, много от които сам откри и старателно почисти от прахоляка на забравата… Няма как да не сме благодарни на изследователя и писателя, който показа истинския лик на Миткалото – народен будител, просветител и лечител, ренесансова личност и „български Леонардо“, бунтовник за вяра и народност, по-стар събрат и наставник на Апостола на Свободата… Нещо повече, Илия Пехливанов не само възстанови горнилото на човешкия път на отец Матей, неговото мисловно и емоционално богатство, но  и го върна в националното ни съзнание и историческа памет.

Нека оставим на любознателния и все по-взискателен читател да се потопи в неповторимата атмосфера на „Преображения Матееви“, пресъздадени майсторски, от майстора Илия Пехливанов.

 

Приятно четене!

 

 

 КНИГИТ НА ИЛИЯ ПЕХЛИВЯАНОВ 

ОТРАЗЕНИ В ЕЛЕКТВОННИЯ КАТАЛОГ НА НАРОДНАТА БИБЛИОТЕКА

1.	·         Корени Пехливанов, Илия Денев, 1941- = Pehlivanov, Ilija Denev, 1941-кратка проза | български | 2020  за заемане - в читалня
2.	·         Съплести венец : избрани страници Пехливанов, Илия Денев, 1941- = Pehlivanov, Ilija Denev, 1941-книга | български | 2018  за заемане - в читалня
3.	·         Габровски път от/до Европа : истинска народна дипломация Пехливанов, Илия Денев, 1941- = Pehlivanov, Ilija Denev, 1941-хумор, сатира, пародии | български | 2014  за заемане - в читалня
4.	·         Богородичен хляб : От сел. черкви на Предбалкана до фр. столица : [Нар. обичаи и песни] Пехливанов, Илиякнига | български | 1992  за заемане - в читалня
5.	·         Преображения Матееви : [Изследване за Матей Преображенски] Пехливанов, Илиякнига | български | 1981  за заемане - в читалня
96.	·         Веселете се, небеса! : българската държава на духа : от страниците на вестник "Антени" и Кирило-Методиевския вестник "За буквите - О писменехь" през годините 1974-2004 сборник | български | 2017    за заемане - в читалня
97.	·         Българистика и българисти : Статии и изследвания : Българистиката в чужбина : Портрети на българисти 1981 - 1986 : [Сборник] Пехливанов, Илиякнига | български | 1986     за заемане - в читалня
98.	·
99.	·         Дни на борба горда : Разкази на очевидци [за Априлското въстание] Кръстев, Милко , Илия Пехливанов...книга | български | 1976        за заемане - в читалня
100.	·         Ти от кои хора си : Песните на Ирина Симеонова (Мотева) Богданова от Царева ливада Пехливанов, Илия ...книга | български | 2004           за заемане - в читалня

 https://plus.bg.cobiss.net/opac7/bib/search/simple?db=cobib

 

Вестник "Антени" бе уникален, харчеше се като топъл хляб

„Дряновските булки” популяризираха България по света, твърди известният журналист и писател

Лица  31 окт. 2015, 10:20

Любомир Бахчеванов

 

Илия Пехливанов е роден на 2 януари 1941 г. в с. Горни Върпища, Дряновско. Завършва Априловската гимназия, а после СУ „Св. Кл. Охридски”, специалност „Българска филология”. Като студент работи във в. ”Средношколско знаме” заедно с Тошо Тошев, който оглавяваше "Труд", а после ”Преса”, който бе закрит, а след това и във в. ”Народна младеж”. Дълго време се труди в популярния в миналото в. ”Антени”, започнал там от сътрудник и стигнал до заместник главен редактор.

Сега е главен редактор на илюстрования вестник „За буквите – о писменех”. В разговора ми с журналиста и писателя Пехливанов става дума за днешната журналистика, за литературата, за „дряновска нишка” в престижен фестивал и за още интересни неща.

- Всяко лято ти идваш в родното си село Горни Върпища, където прекарваш известно време на тишина и спокойствие, далеч от „софийската лудница”. Зареждаш се, така да се каже, с положителна енергия?
- Смятам, че е висша привилегия на моята пенсионерска възраст да премина по пътеките на детството и юношеството си, да намеря тези кладенчета, от които съм пил вода като малък, да набера шипки, дренки и други билки и да срещна хората, които преминават сега по екопътеката от Боженци за Дряновския манастир. Тук съм срещал и холандци, и французи, а и млади хора, които обичат чудната дряновска природа, и така наистина се зареждам с положителна енергия.

- Не може да не спомена известния в миналото в. „Антени”, който се купуваше като топъл хляб, щом излезеше. Сега вестникарският пазар е пълен с какви ли не издания, които понякога не са за четене, но това е рискът на така наречената демократична журналистика у нас. Е, има и добри вестници, които се прочитат с внимание от българите, така ли е?
- Така е и вестник „Антени” наистина се свършваше бързо на будките, тъй като ние, редакторите, обикаляхме цяла България и търсехме нещо интересно и любопитно, което го няма в другата преса. И този факт правеше търсен в. ”Антени”. Имаше хора, наши случайни сътрудници, намираха близост с редакцията, подсказваха ни интересни теми за писане, но, за съжаление, тях вече ги няма на този свят. Голяма част от тези материали на хората бяха обнародвани в рубриката „Разкази на очевидци” – под заглавието на Захари-Стояновите „Записки по българските въстания”. Сега съм спокоен, защото предадох оригиналите с цялата документация на съхранение в Агенция „Архиви” при Министерския съвет, а друга част е в Държавен архив – гр. Габрово. А иначе днес има интересни вестници, които будят хората, а и младите за достоен живот и за интересни начинания. Няма да бъде колегиално, ако изброя заглавията на вестниците, които одобрявам, защото ще помислят, че е тенденциозно, а само ще кажа, че между добрите наши седмичници са в. ”Над 55” и в. ”Трета възраст”.

- Сега си главен редактор на Кирило-Методиевия вестник „За буквите – о писменех”, който май се разпространява само в столицата и по-малко в провинцията. Защо, г-н Пехливанов?
- Защото вестникът е непазарно издание и не може да се продава, а само се разпространява безплатно. Ние го разпращаме и в чужбина, а в 15 университета се ползва при преподаването на български език и литература. Вестник „За буквите ...” също се търси и от българските училища в чужбина, които сега, ако не ме лъже паметта, са близо 140. Нашият вестник може да се чете и в интернет и някои читатели го следят от там. Пращаме го също и по читалищата у нас, за да може библиотеките да го предлагат на своите читатели. Можем да се похвалим, че наскоро, при откриването на изложбата „Епопея на тракийските царе: археологически открития в България” в Лувъра в Париж, направихме специален брой на френски език на в. ”За буквите - о писменех” и го разпространяваме сега в именитата художествена галерия във френската столица.

- Преди време ми донесе диск, на който е записан съвременен вариант и интересен аранжимент на култовата песен за нашия град – „Тръгнали ми са дряновските булки...” Нека да си припомним за този случай, защото така се популяризира и Дряново по света.
- Наистина този съвременен вариант на „Дряновските булки” е творение, така да се каже, на двама музиканти от БНР – кавалджията Константин Денчев и перкусиониста Димитър Христов. Те са част от новата група „Дива река”, а популярната дряновска мелодия е част от техния първи диск. Ще припомня, че преди време групата „Дива река” участва в международен фестивал по радиоразпръскване в Германия, под „шапката” на Българското национално радио, като първо тяхно участие там. Благодарение и на Цвети Радева, която от години води фолклорното предаване по БНР „Имат ли песните спиране?”. Съвременният аранжимент на песента за дряновските булки е смесица на фолклора с други жанрове, включително с джаз и рок, и е под заглавие „Куцото магаре”. Любопитното е, че тази известна дряновска песен е впечатлила британски журналист от Би Би Си и той е пожелал да разбере повече за нея. Наистина чрез тези фестивали се популяризира и Дряново. Дай Боже и други фолклорни песни, отразяващи житието и битието на дряновци, да попаднат на международната сцена.

- Какво ще кажеш на младите българи, които са подтикнати от безизходицата и безработицата да си търсят късмета по „белия свят” и не искат да останат в родината си?
- Дотам я докараха и политиците, и управниците, пък и ние, че младите хора да бягат от тук и търсят прехраната си по света, а това е тъжно. Веднъж по БНТ гледах млад българин, напуснал отдавна Отечеството ни, и той заяви: ... ”не познавам емигрант, който да не е плакал за България!”. Ще им се доплаче и на другите сънародници, защото, каквото и да правят в чужбина, все ще си останат втора ръка хора. Човекът е повече от всичко родствен с растенията и може да цъфти и върже плодове само на родна земя. Биолозите доказват, че в клетките ни от рождение са вградени молекулите на всичко онова, което са яли, пили и възприели по всякакъв начин нашите предци
Ял съм боб в Бирмингам, телешко месо в Абърдийн, борш в руския Димитровград и като опитах техния вкус, видях, че не изпитвам телесна радост. Какво да се прави, нашите псевдополитици, управниците, а и всички, които разрушиха България, са виновни днес от така наречения Терминал 2 на летището да заминават предимно млади българи, за да си търсят хляба извън България. Не ги упреквам, защото сигурно имат да хранят баби, дядовци, майки и бащи, а и съпруги и деца. А с тези мизерни заплати и безработица и със съсипана икономика скоро дереджето ни няма да се оправи.

- Пожелай нещо на твоите земляци, приятели от Дряново, а и на хилядите читатели на в. ”Над 55”.
- Дряново не е случайно място на картата на България и трябва да се получи заслуженото самочувствие и за дряновци, а и за хората от нашия край. Тук, а и в Дряновския манастир се зареждаш с положителна енергия, както сподели в едно твое интервю именитият писател Дончо Цончев. Той също е с дряновски корен, защото майка му е от дряновското село Керека, а баща му от съседно също дряновско село Тъпанари. Така че не е случайно това презареждане, така да се каже, за големия български творец Д. Цончев. Пожелавам от сърце на дряновци, на моите приятели и съученици, на всички познати от Дряново и района, а и на читателите на в. ”Над 55” да са живи и здрави и да са сигурни, че един ден България ще бъде просперираща нация и ще възвърне предишната си слава. Нека вярваме в доброто у човека!
 
 
Любомир БАХЧЕВАНОВ
 

·          

 

 

 

            Да си спомним за Веселин Йосифов  –  публициста, литературния критик, общественика, преминал като метеор през небето на българската култура (21 юни 1920 - 3 септември 1990).

Весо-Кучето хапеше безсмислието във всичките му прояви и беше захапан от ухапаните – инфарктно и безвъзвратно. Но остана свободното му и ярко слово в очакване да бъде събрано накуп.

 От негови почитатели, извадили от плявата на времето този бисер, може би неговата лебедова песен.

                                                      ЗНАМЕТО

За мен знамето не е атрибут на власт. Под знамето са воювали в няколко войни моите деди и бащи. Знамето е за мен съдба на народа ни, защото още по времето на Раковски и Левски то е събирало своите цветове.

Моя реликва е тетрадката на едно тринайсетгодишно момиче. С неукрепнал почерк то пише своя Дневник: „Днес, 13 март 1913 година, Одрин падна. Бе точно десет часа без пет минути. На покрива на нашето училище ние, няколко момичета българчета, дигнахме Българското знаме, което сами ушихме снощи!“

В Осма Тунджанска дивизия служи бащата на това момиче. Дивизията има славни полкове –  наследници на знамената на три Опълченски дружини  –  Шейновският, Шипченският и Балканският! Шейновци щурмуват Айваз-баба. Щурмуват така, както се е щурмувало в ония години. Крепостта е била обявена на всеослушание за непревземаема. Поне така са заявявали германските генералщабни офицери, които са били на турска служба. Така са писали французките вестници. Писали са така и британските вестници. Писали са всички, които са имали кореспонденти и при турците, и при българите. Писали са дълго, защото дълго е придължавала обсадата на Адрианопол, запазил славата си на седалище на кръстоносците  –  спасители на божия гроб и на други ценности на Европа.

Одринската епопея е връх на справедливата Отечествена война на българския народ през 1912-1913! Именно справедлива! Именно Отечествена! Защото аз не зная моят народ да е водил несправедливи, завоевателни, насилнически войни. Той е воювал винаги на свои територии с българоезично население. Поне тогава е било така!

Брадясал, почернял от барут, изтощен от среднощните атаки, бащата се втурва в освободената крепост и търси своето момиче. Над Одрин още димят последните снаряди, когато той зърва сградата с българското знаме на покрива. И момичето потъва в прегръдката на бащата-войник.

„Най-щастливият миг в моя живот“ – продължава момичето в своя Дневник.

А в двора на училището още стои дупката от самодейната бомбардировка на подпоручик Топракчиев. Неговото брезентово леко самолетче се е завъртяло няколко пъти над покрива на училището, където няколко момичета българчета са развявали малки трицвети и са приветствали българските икаровци, на които е било съдено да се запишат първи в историята на военната авиация.

На самолетчето на подпоручик Топракчиев са били изписани същите три цвята на българското национално достойнство.

„Ние помагахме на ранените и болни турски войници – продължава в своя Дневник момичето. – Те са прости, но добри хора, доведени в Мала Азия, неграмотни и кротки, третирани грубо и жестоко от офицерите си, които говореха френски и немски.“

Трицветът е задължавал българските момичета да бъдат милосърдни, да пазят благородството си, да дават храната си на войниците, срещу които воюват бащите им.

Ето какво е българското знаме!

Поне в Дневника на момичето от 1913 година в Одрин!

За мен знамето не е атрибут на власт, а символ на достойнство. Не посягайте на нашето знаме! Защото момичето, което е шило това знаме в Одрин през 1913 година, е моята покойна майка. Защото войникът от Шейновския полк при Айваз-баба е нейният баща, моят покоен дядо  –  син на обесен за свободата на България. И то обесен на моста на Марица край Одрин.

Тъй че знамето е шито от майка ми!

                                                             ВЕСЕЛИН ЙОСИФОВ

                                                             В. „Антени“, брой 27, стр. 3,5 юли 1989 г.