Светата книга

Разказва правнукът на Геню Светогореца от Дряново

Генчо Генев

Знатният майстор Геню Белчев Светогорецът, дарен с бистър ум,  златни ръце  и завидно дълголетие, е един от бележитите3възрожденски строители, донесли славата на Дряновския край. Той е роден през 1781 г. в малкото планинско селце Долни Върпища над Дряновския манастир, в семейството на потомствени строители. На младини гради къщи и черкви в Добруджа и Троянско. Когато строи манастира в Калофер, научава четмо и писмо. През 1845 г. изгражда черквата в Дряновския манастир - цялата от камък, с три кубета, по-широка и по-висока от старата, която била вкопана 20 стъпки в земята според официалното разрешение на властта.

През 1854 г. Майстор Геню завежда 3 000 зидари дряновци на строежа на Силистренската крепост да работят ангария. След завършването й валията Ибрям паша му подарява врано конче и го препоръчва на Високата порта за градежа на нова крепост в Цариград. Там той отвежда на работа пак 3 000 строители. Движи се из столицата със „султанска тояга” – вид пропуск, с който получава всичко необходимо. Прибира се в родния край само с триста души – останалите измират от холера. Повече от 70 години Майстор Геню строи къщи, черкви, манастири и крепости из цялата Османска империя. Няколко години гради манастири и в Света гора, откъдето идва и прозвището му „Светогорецът”.

Идва бунтовната 1876-а. Четниците на Поп Харитон и Бачо Киро превръщат светилището край Дряново в крепост, която девет дни поред се сражава срещу Втора Дунавска армия на Фазлъ паша от Шуменската крепост, въоръжена с нови крупови топове. Манастирът е сринат със земята. Поругаването и опожаряването му от турците хвърля в ужас хората от околността. След битката дядо Геню отива да види с очите си  какво е останало от манастира. Застава на височината „Боруна” да разгледа отвисоко местността. Потресаващата гледка го прави безпомощен и той се свлича със сълзи на земята. Когато се съвзема, коленичи и вдига ръце към небето с молитва към Бога да му даде сили отново да съгради манастира. Измежду гъстите облаци се появява слънчев лъч и осветява  останките от светилището. „Това било знамение Божие – казваше ми моят дядо Генчо, внукът на Геню Белчев.- Той живя цели 120 години, почина чак през 1932 година.”

По поръка на игумена Пахомий Стоянов заедно със своя син Георги Майстор Геню се заема да съгради наново манастира. Когато след две години той е осветен, игуменът му подарява една „свята” – по неговите думи – Библия, преживяла опожаряването, с пожелание тя да се предава на всяко поколение от фамилията. Става дума за цариградско издание на Свещеното писание в превода на Петко Рачов Славейков от 1875 година

А как е спасена тази Библия по време на битката научих след много време от моя дядо Генчо:

„Когато Поп Харитон бива ослепен от взрив на барут в една манастирска килия, мнозина от въстаниците изпадат в униние. Игуменът Пахомий разбира, че няма да има спасение за никого.  Целува майка си за сбогом и през нощта на 3 май – четвъртият ден от началото на битката, завързан с въже се спуща в придошлите води на реката.”

От записките на Пахомий, писани скоро подир въстанието, научаваме, че тогава той се бил договорил в черквата скришом с Христо Габровчето да бягат като по даден знак сетне да се срещнат на определено място. Турците ги усещат и засипват с куршуми долината. Няколко пъти Пахомий отива на мястото на срещата, ала от Габровчето нямало никаква следа. Той излиза през манастирското лозе и стига до Дряново. На другия ден се среща с тукашните чорбаджии, които решават да го укрият. Тогава Пахомий узнава, че и Христо Габровчето се е явил при тях.

Според дядо ми Габровчето – наричаше го „дамаскинар”, сиреч грамотен човек – спасява пет книги и други ценности от черквата „Св. Богородица”: споменатата Библия, препис от Паисиевата история – също „света книга” – и руски книги с религиозно съдържание, изглежда ползвани при литургията.

Малко преди да почине дядо Генчо ми подари Библията, един вечен календар и една тетрадка с твърди корици, в която през 1920 г. бе започнал родословното дърво на фамилията с думите: „Няма какво друго да ти завещая – няма ниви, няма гори, добитъка го взеха в текезето...” Считаше ме за най-близък – нали нося неговото име.

След дълги вътрешни колебания през 1988 г. аз подарих тази Библия на новооткрития исторически музей в Дряновския манастир и сега тя е изложена там в стъклена витрина. Вярвам, че нейното място е именно там и завръщането й в нейния предишен дом е най-вярното решение.

Пъпна връв

От селските черкви на Предбалкана до Калиманица

„Какво ме връща отново към тези къщи с плочести покриви, където няма ни кино, ни телевизия, а вечер по тесните калдъръмени улички само някакво куче влачи стара обувка, като ръмжи само на себе си? Дали само образът на майка ми? С нея се виждаме вече по два-три пъти в годината…

Има нещо по-силно: Аз искам да доловя в ромона на малкото поточе и в шума на габърите стъпките на търновската болярка Божана, която предпочела полуотшелническото съществуване сред гънките на Предбалкана пред безчестието на друговереца. Време е да залича в себе си спомена за оная нощ, когато кръвожадните тълпи на покорителя нахлули през портите на Търновград и уморени да убиват, заспали под зловещите отблясъци на пожарите. Той сковава мозъка ми, кара ме да се задъхвам, разкъсва ме между светлината и мрака. Трябва да осъзная себе си като продължение на дедите си – иначе рискувам да пропилея живота си безцелно. Отново да се почувствам столичанин – жител на Търновград.

Следва да сведеш нещата до тяхната първичност, за да проникнеш в смисъла им. Аз искам да определя относителното си тегло на човек, роден не изобщо някъде си, а сред старите плочести къщи на Предбалкана, където друговерец не е имало. И където в селските черкви, градени от строители без диплома с колюфичевска закваска, самобитни зографи са представяли свещената история неподозирано свободно – нещо, което не са си позволявали по онези времена нито на Запад, нито на Изток…“

Горната прозаическа миниатюра е писана в първите години от следването ми в Свети-Климентовия университет, месеци след т.нар. карибска криза, когато бъдещето можеше и да не настъпи, когато човечеството бе застанало на ръба на ядрената катастрофа и третата световна война бе на косъм разстояние да се разрази.

Осмелих се да отнеса папка с подобни творения в редакцията на вестник „Литературен фронт“ на Йордан Радичков, подкрепен в намерението си от моя учител по литература в Априловската гимназия Петко Тотев. След двадесетина дена отидох отново да чуя оценката за тях. Посрещнат бях неочаквано внимателно. Радичков бе прочел всичко от папката. Най-много му бе харесала описаната семейна история с първия телевизор „Опера“, който баща ми бе докарал в селцето върху пещерата над Дряновския манастир; още на следния ден той бе замлъкнал и баща ми го бе натоварил отново на шейната в зимния ден с дълбоки снегове, впрегнал бе кравата Роза и кравата Съба да го откара в града на преглед – оказва се, че просто е изгоряло бушончето. Дребна работа, но нали не му разбира човекът, и вълшебното огледало, с което бабите можеха да гледат балета в София всъщност бе усложнило битието им… „Само че – рече ми тогава редакторът Радичков – тези неща се пишат вместо дневник и се оставят задълго в чекмеджето да отлежат, а в зряла възраст могат да се извадят отново и видени с нов поглед, да придобият своя истински вид, достоен за показ пред читатели и публика…“

Послушах съвета, естествено, и скрих творенията си надълбоко за десетилетия.

В годините подир тази среща си обясних защо Радичков бе прочел с такова внимание моите прозаични откъси. Като журналист в младежките си години той бе живял в една и съща квартира с Дамян Обрешков, роден също в селцата около Царева ливада и Трявна, бе гостувал у приятеля си там, за да открие, че тези родови махали от по 20-30 къщи на всеки отделен склон от диплите на Предбалкана крият неподозирани човешки богатства, фолклорни образци, легенди за съкровища и прочие. Блазня се от мисълта,че може би вниманието на мъдреца от Калиманица бе привлякъл моят порив за завръщане към корените, твърде несвойствен за онези години, в които обществото бе увлечено от стремежи към нов живот, далеч от сиромашията, със загърбване редом с това и на традиционните нравствени ценности и достояния.

Последваха години на всякакъв вид натрупвания чрез разнопосочни журналистически пътувания из страната и в странство, включая и с пътуващата книжарница „Матей Преображенски“ във върхови за отечеството месеци около стогодишнината на Април 1876-а, общуване с именити българисти от Европа и по-далечни страни, раждането на единствения по рода си български Кирило-Методиевски вестник „За буквите – О писменехь“ и… „вот на недоверие“ от близки колеги и съратници в редакцията на седмичника „Антени“. Всяко зло за добро! Освободен от грижата за всекидневния хляб, останал насаме, потърсих в чекмеджето оставените да отлежат там миниатюри и по стария съвет на редактора Радичков ги пренаписах. С моя приятел Николай Ликовски осъществихме набързо фолклорния свитък под заглавие „Богородичен хляб“. Художникът Калин Николов помогна за оформлението на книжката. Тръгнах наивно да я предлагам по сборове и панаири – в Троянския манастир, в Драгалевския, другаде.

Веднъж в Народния дворец на културата на някаква сбирка в зала 7 съзрях сред многотията и Радичков. Осмелих се да му припомня за нашата отдавнашна среща в редакцията на „Литературен фронт“. В следващите дни изпратих по пощата на домашния му адрес моя богородичен хляб със съответно посвещение и благодарност, очаквайки нова оценка за прозаическите си отстъпления.

Не след много време двамата с Петко Тотев се срещат някъде из парка около Орлов мост и Радичков, без да го питат, споделя, че в книжката „Богородичен хляб“ имало великолепни работи. По-висока оценка за мои творчески постижения не съм досега получавал. Любопитството е било относно моята скромна личност. Моят учител по литература от Априловската гимназия пояснил с какво съм се занимавал междувременно, поговорили и за други неща. Дали Радичков е направил връзка с гостуването си у близките на Дамян Обрешков и мнението си относно самобитния характер на родовите махали между Царева ливада и Трявна, не знам…

Във всеки случай то бе сетно потвърждение, че търсенето на духовна връзка с предците е най-сигурен белег за творческа същност и само ялови безродници могат да твърдят обратното.

Додатък съществен

При едно скорошно посещение на Лопушанския манастир получих като дар албума „Йордан Радичков за Северозападния край“ – дело на Милан Миланов (известен като „Милан Революцията“). В нея има откъси от творби на Радичков. Смути ме неговото признание, че в родния му край няма народни песни. Наистина в никакъв сборник с народни умотворения не са представени фолклорни образци от Берковско. В замяна на това там изобилстват всякакви легенди и предания, населени с митични същества и своеобразни люде, неподатливи на външно насилие над личността им. Но като че ли песните и легендите от моя роден край са привлекли вниманието на писателя заради смесицата на езичество и християнство с неясната граница между тях. А нали тъкмо тази смесица привлече вниманието и на италианците, и на скандинавците, напоследък и на бразилците, явявайки се ключ към нашето дълговековно пребиваване на този пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от не едно племе, народност или империя, понякога от няколко наведнъж.

КОЙ Е ЧЕР­НО­РИ­ЗЕЦ ХРА­БЪР

Може би това е самият вдъхновител
на Златния век?

Име­то на ста­ро­бъл­гар­с­кия кни­жов­ник Чер­но­ри­зец Хра­бър има характер на псев­до­ним. „Хра­бър” е на­род­но сла­вян­с­ко име, ко­е­то се сре­ща и сред за­пад­ни­те, и сред юж­ни­те сла­вя­ни. На дне­шен език оз­на­ча­ва „во­ин”. „Чер­но­ри­зец“ оз­на­ча­ва „чо­век, кой­то но­си чер­ни дре­хи, си­реч ду­хов­но лице, мо­нах“.

Да­ли то­ва е ис­то­ри­чес­ка лич­ност?

Спо­ред раз­лич­ни из­с­ле­до­ва­те­ли зад псев­до­ни­ма се кри­ят Св. Ки­рил, Кли­мент Ох­рид­с­ки, Йо­ан Ек­зарх, На­ум Ох­рид­с­ки, бра­тът на княз Бо­рис Чер­но­ри­зец Докс.

Го­ле­ми­ят бъл­гар­с­ки ис­то­рик Ва­сил Зла­тар­с­ки виж­да в ав­то­ра на тракта­та „За бук­ви­те“ бъл­гар­с­кия вла­де­тел цар Си­ме­он.

Ос­но­в­ани­ята за то­ва са след­ни­те:

-  Чер­но­ри­зец Хра­бър ра­бо­ти в Се­ве­ро­из­точ­на Бъл­га­рия и има ду­хов­на бли­зост с ос­та­на­ли­те Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ви уче­ни­ци;

-  „За бук­ви­те“ е на­пи­са­но пре­ди от­с­т­ра­ня­ва­не­то на гръц­кия език от упот­ре­ба в бъл­гар­с­ка­та чер­к­ва и въ­веж­да­не­то на ста­ро­бъл­гар­с­кия език като офи­ци­ци­а­лен език;

-  на­че­те­ност­та на Хра­бър съ­от­вет­с­т­ва на ви­со­ко­то об­ра­зо­ва­ние на Си­ме­он;

-  псев­до­ни­мът „Хра­бър“ под­с­каз­ва по­ве­де­ни­е­то на Си­ме­он ка­то държав­ник и ви­ден пъл­ко­во­дец;

-  то­нът на Храб­ъро­ва­та твор­ба на­пом­ня пре­пис­ка­та на цар Си­ме­он с визан­тийс­кия им­пе­ра­тор Лъв Ма­гис­тър и ца­риг­рад­с­кия пат­ри­арх Ни­ко­лай Мис­тик;

-  буд­но­то по­ли­ти­чес­ко и на­род­нос­т­но съз­на­ние у Хра­бър съв­па­да с разби­ра­ни­я­та на Си­ме­он;

-  въз­мож­но е „За бук­ви­те“ да е на­пи­са­но и про­из­не­се­но ка­то ма­ни­фест на Прес­лав­с­кия съ­бор (893), по­не­же пря­ко под­к­ре­пя не­го­ви­те це­ли и задачи.

Пи­са­те­лят Сте­фан Ге­чев, вла­де­ещ до съ­вър­шен­с­т­во ос­нов­ни­те европейс­ки ези­ци и ста­рог­ръц­ки, от­к­ри го­ля­ма бли­зост меж­ду трак­та­та „За  бук­ви­те“ и съ­чи­не­ни­е­то на ви­зан­тийс­кия ав­тор Лъ­же-Те­о­до­сий, вклю­че­но в тъй на­ре­че­ния Ве­не­ци­ан­с­ки ко­декс А, кой­то съ­дър­жа пре­пис на  Омирова­та „Или­а­да“ с обяс­не­ние, чи­и­то пре­пи­си се съх­ра­ня­ват в библиоте­ка­та „Сан Мар­ко“ и в кни­гох­ра­ни­ли­ща­та на Ца­риг­рад. Не­гов автор е Ко­ми­тас, из­вес­тен пре­по­да­ва­тел по гръц­ка гра­ма­ти­ка и ли­те­ра­ту­ра в Маг­на­ур­с­ка­та шко­ла. Един­с­т­ве­но си­но­ве на ко­ро­но­ва­ни гла­ви и високопос­та­ве­ни са­нов­ни­ци са мог­ли да пол­з­ват та­зи твор­ба. В дру­ги­те визан­тийс­ки учи­ли­ща то­ва не е би­ло поз­во­ле­но при строг кон­т­рол, по­не­же кла­си­ка­та е ези­чес­ка. Един­с­т­ве­ни­ят бъл­га­рин в Маг­на­у­ра по оно­ва вре­ме е бил Си­ме­он. Не­го­ва­та на­че­те­ност е пот­вър­де­на и в пис­ма­та на византийския пат­ри­арх Ни­ко­лай Мис­тик, в ко­и­то пос­лед­ни­ят на­ри­ча българ­с­ки­ят вла­де­тел „ве­лик ум“.

След­ва да се има пред­вид съ­що, че цар Пе­тър, Си­ме­о­но­ви­ят син, съ­що се на­ри­ча „чер­но­ри­зец“. А на ев­рейс­ки Си­ме­он оз­на­ча­ва „хра­бър“.

Още за храб­рия чер­но­ри­зец

За­га­дъч­ни­ят прес­лав­ски чер­но­ри­зец-во­ин про­дъл­жа­ва и днес да тревожи съ­ни­ща­та на хо­ра­та, ос­ме­ли­ли се да про­ник­ват в тай­ни­те на минало­то.

В сво­е­то прос­тран­но из­след­ва­не „Чер­но­ри­зец Хра­бър“, от­пе­ча­та­но през 1967 г., проф. Ку­йо Ку­ев пред­ста­вя под­роб­но 73 из­вес­тни до­то­га­ва пре­пи­си на трак­та­та „За бук­ви­те“. Най-ста­ри­ят от тях е по­мес­тен в Иван-Алек­сан­дро­вия (Лав­рен­ти­ев)  сбор­ник от 1348 година.

Дру­ги 9 пре­пи­са на твор­ба­та са от­кри­ли и про­у­чи­ли сла­вис­ти от дру­ги стра­ни.

Мла­ди­ят бе­ло­рус­ки учен от Мин­ск Яков Трем­бо­вол­ски раз­поз­на в книгох­ра­ни­ли­ща­та на Мос­ква, Сан­кт Пе­тер­бург, Оде­са и Ярос­ла­въл но­ви 7 пре­пи­са.

Хрис­то Трен­да­фи­лов от Шу­мен­ския уни­вер­си­тет „Епис­коп Кон­стан­тин Прес­лав­ски“, до­ка­то пре­по­да­ва­ше бъл­гар­ски език в гра­да на Не­ва, от­кри съ­що нов пре­пис. Към не­го бя­ха до­ба­ве­ни в сът­руд­ни­чес­тво с не­гов ко­ле­га още два пре­пи­са. Един от тях е с­тиг­нал до Но­во­си­бир­ск.

В ан­то­ло­ги­я­та „Род­ник зла­тос­труй­ный“, със­та­ве­на от Игор Ка­ли­га­нов и Дмит­рий По­ли­вян­ний и от­пе­ча­та­на през 1990 г. в сто­хи­ля­ден ти­раж, сред ос­нов­ни­те па­мет­ни­ци на бъл­гар­ска­та ли­те­ра­ту­ра от IХ – ХVIII в. е представен пре­вод на ска­за­ни­е­то „За бук­ви­те“, нап­ра­вен от Д. Поливянний, прид­ру­жен с бе­леж­ки към не­го.

Сво­бо­ден пре­вод на рус­ки език от­пе­ча­та Вик­тор Де­ря­гин в сп. „Москва“ през 1990 г., в книж­ка де­ве­та.

Са­мос­то­я­тел­но из­след­ва­не вър­ху Чер­но­ри­зец Хра­бър об­на­род­ва на бъл­гар­ски език ита­ли­ан­ска­та сла­вис­тка Алда Джам­бе­лу­ка-Ко­со­ва, ко­я­то пре­по­да­ва в Уни­вер­си­те­та на Па­лер­мо.

Храб­ъро­ва­та твор­ба прив­ле­че вни­ма­ни­е­то и на проф. Джун-ичи Са­то от То­кий­ския уни­вер­си­тет, а съ­що на Ро­ланд Мар­ти от Уни­вер­си­те­та в Саарбрю­кен, Гер­ма­ния.

Лич­нос­тта на са­мия ав­тор и до днес ос­та­ва не­яс­на. Вър­ху та­зи за­гад­ка са уму­ва­ли всич­ки го­ле­ми из­сле­до­ва­те­ли на сла­вян­ска­та ста­ри­на. Както беше подчертано по-горе, те са при­поз­на­ва­ли в нея и Кон­стан­тин-Ки­рил Фи­ло­соф, и Кли­мент Охрид­ски, и На­ум Охрид­ски, и Йо­ан Екзарх, и Бо­ри­со­ви­ят брат Докс, и са­ми­я цар Симе­он.

Ка­то пра­ви прег­лед на всич­ки до­се­гаш­ни пред­по­ло­же­ния, мла­ди­ят шумен­ски учен Цан­ко Ца­нев пред­ла­га да въз­при­е­ма­ме име­то на ав­то­ра като проз­ви­ще на ано­ни­мен ста­ро­бъл­гар­ски пи­са­тел.

Страс­тна­та за­щи­та на сла­вян­ска­та пис­ме­ност на­ис­ти­на мо­же да се схва­ща ка­то де­ло на ми­ти­чен ду­хо­вен влас­те­лин-во­ин. Встъп­вай­ки в епоха­та на ком­пют­ри­те, все по-чес­то се се­ща­ме и ще се се­ща­ме за не­го.

от книгата  "Веселете се небеса" Илия Пехливанов - 2017г.

ХИЛЕНДАРЕЦЪТ
И СПИРИДОН ГАБРОВСКИ СТИГНАХА
ДО ЩАТА ОХАЙО

Два­ма­та ав­то­ри на бъл­гар­с­ка ис­то­рия, с ко­и­то за­поч­ва Бъл­гар­с­ко­то възраж­да­не – Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки и йе­рос­хи­мо­нах Спи­ри­дон Габ­ров­с­ки, за пър­ви път са съб­ра­ни в общ сбор­ник. Той се съх­ра­ня­ва  в Хи­лен­дар­с­ка­та науч­ноиз­с­ле­до­ва­тел­с­ка стая на ща­та Оха­йо, град Ка­лъм­бъс, САЩ, съз­да­де­на и ръ­ко­во­де­на от проф. Ма­тея Ма­те­ич и не­го­вия син Пред­раг Ма­те­ич. Българка­та от Габ­ро­во Та­тя­на Ни­ко­ло­ва-Хюс­тън, ко­я­то жи­вее от  го­ди­ни в Аме­ри­ка, ка­то пре­по­да­ва бал­кан­с­ки тан­ци, из­с­лед­ва под­роб­но то­зи ръ­ко­пис и из­не­се пър­во съ­об­ще­ние за не­го на на­уч­на­та кон­фе­рен­ция „Ма­нас­тир­с­ка­та кул­ту­ра на Бал­ка­ни­те“, уре­де­на от На­уч­ния цен­тър „Иван Дуй­чев“ при Софийс­кия уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“.

Сборникът е от­к­рит през 1932 г. в Бол­г­рад от Джеймс Кларк – внук на един от аме­ри­кан­с­ки­те ми­си­о­не­ри, ко­и­то пов­тор­но се опит­ват да християнизи­рат бъл­га­ри­те още по вре­ме на Въз­раж­да­не­то ни. До края на живо­та си оба­че той не из­вес­тя­ва за не­го, ни­то се за­е­ма с про­уч­ва­не­то му. Нами­рат го след смърт­та му...

Сбор­ни­кът е съз­да­ден меж­ду 1807 и 1825 г. от два­ми­на пи­са­чи. Съ­че­та­ва т.нар. Рил­с­ка преп­рав­ка на „Ис­то­рия сла­вя­но­бол­гар­с­кая“ с от­къ­си от Спиридо­но­ва­та „Ис­то­рия во крат­це о бол­гар­с­ком на­ро­де сла­вен­с­ком“. По-емо­ци­о­нал­ни­те пуб­ли­цис­тич­ни стра­ни­ци на Хи­лен­да­ре­ца са за­ме­не­ни с по-ра­ци­о­нал­но под­не­се­ни­те Спи­ри­до­но­ви стра­ни­ци. С то­ва „Ис­то­ри­я­та“ ста­ва по-близ­ка на на­шия съв­ре­мен­ник.

от книгата  "Веселете се небеса" Илия Пехливанов - 2017г.

ДЖОРДЖИНА М. МАКЕНЗИ АДЕЛИНА П. ЪРБИ

Бъл­га­ри­те гле­дат на сла­вян­ския език на Ки­рил и Методий ка­то на свой дре­вен език и са склон­ни да го изпол­зват – как­то гър­ци­те от Ати­на из­пол­зват старогръц­кия – за об­ра­зец при ре­фор­ма­та на съвременния език.

Ако бъл­га­ри­те ня­ко­га съ­у­ме­ят да въз­кре­сят то­зи сла­вен дре­вен език с не­го­ви­те дъл­бо­ки и звуч­ни то­но­ве и велико­леп­на на­си­те­ност на фра­за­та, те ще нап­ра­вят не­о­це­ни­ма ус­лу­га на це­лия сла­вян­ски свят.

СЛАВЕН ДРЕВЕН ЕЗИК

Или как ста­ро­бъл­гар­ски­ят език
пре­диз­вик­ва въз­хи­ще­ни­е­то на ан­глий­ски из­сле­до­ва­те­ли

Ста­ва ду­ма за двете английски пътешественички Джор­джи­на М. Макен­зи и Аде­ли­на П. Ърби. Вто­ра­та е дъ­ще­ря на мор­ски офи­цер, кой­то слу­жи по аф­ри­кан­ско­то край­бре­жие. За­ед­но със сво­я­та при­я­тел­ка през 1859 г. две­те пред­при­е­мат пъ­ту­ва­не из Цен­трал­на Евро­па, а през есен­та на 1861 г. се от­пра­вят към Бал­кан­ския по­лу­ос­тров. От юли 1862 г. на­та­тък те по­се­ща­ват бъл­гар­ски­те зе­ми, по-точ­но гра­до­ве­те Одрин, Плов­див, Со­фия и Ниш. През про­лет­та на 1864 г. те се зав­ръ­щат в Лон­дон и пре­диз­вик­ват вни­ма­ни­е­то на ан­глий­ска­та об­щес­тве­ност с въз­тор­же­ни­те си раз­ка­зи за сла­вян­ски­те на­ро­ди от Изто­ка.

Ма­кен­зи про­чи­та спе­ци­а­лен док­лад на сесия­та на Бри­тан­ска­та ака­де­мия. Изда­ва от­дел­на бро­шу­ра. Вес­тни­ци­те „Тай­мс“, „Са­тър­ди нюз“, „Ивнинг нюз“ и „Дей­ли нюз“ са по­мес­тва­ли техни ко­рес­пон­ден­ции по вре­ме на са­мо­то пъ­ту­ва­не. Обоб­ще­ние на впечат­ле­ни­я­та си две­те ав­тор­ки пра­вят в кни­га­та, ко­я­то из­ли­за през 1866 г. в Лон­дон и Ню Йорк под заг­ла­вие „Пъ­ту­ва­ния из сла­вян­ски­те провинции на Евро­пей­ска Тур­ция“.

През 1877 г. тя из­ли­за във вто­ро из­да­ние с пред­го­вор на Уилям Гладстон. Извес­тни­ят ан­глий­ски по­ли­ти­чес­ки де­ец, рев­нос­тен за­щит­ник на пра­ва­та на бъл­гар­ския на­род, кой­то е под­дър­жал неп­ре­къс­на­та пис­мов­на връз­ка с Ма­кен­зи и Ърби, под­чер­та­ва, че тък­мо те са да­ли най-це­нен принос в опоз­на­ва­не­то на сла­вя­ни­те в Евро­пей­ска Тур­ция, ка­то пос­та­вят на­ча­ло­то на бъл­гар­ска­та кам­па­ния в Англия по вре­ме­то на Април­ско­то въс­та­ние. А пред­ска­за­ни­е­то им за по­ли­ти­чес­ко­то раз­ви­тие на Източ­ния въп­рос се оказ­ва вяр­но.

Нас се­га най-ве­че ни прив­ли­ча на­ли­чи­е­то на две гла­ви в спо­ме­на­та­та кни­га, озаг­ла­ве­ни „Бъл­га­рия, гле­да­на от Со­лун“. Те из­рич­но под­чер­та­ват, че „по ге­ог­раф­ско по­ло­же­ние Со­лун е бъл­гар­ски град, … ед­но от пристани­ща­та на стра­на­та с на­се­ле­ние, го­во­ре­що сла­вян­ски език, ко­я­то се прос­ти­ра от Егей­ско мо­ре до ре­ка Ду­нав … вър­хът на ет­ног­раф­ска­та гра­ни­ца, ко­я­то в та­зи част на Евро­пей­ска Тур­ция от­де­ля сла­вян­ско­то от гръц­ко­то на­се­ле­ние“. За бъл­га­ри­те те пи­шат, че са „зе­ме­дел­ци – упо­ри­ти и нем­но­гос­лов­ни, но чес­тни, чис­ти и це­ло­мъд­ре­ни“. Пра­вят общ прег­лед на бъл­гар­ска­та ис­то­рия, ка­то се връ­щат на­зад чак към края на V век, ко­га­то за пръв път ви­зан­тий­ски ав­то­ри спо­ме­на­ват за сла­вя­ни юж­но от Ду­на­ва.

Разглеж­дай­ки всес­тран­но съв­ре­мен­но­то по­ло­же­ние на те­зи ра­йо­ни, авторки­те не спес­тя­ват въз­хи­ще­ни­е­то си от жаж­да­та за прос­ве­та сред бълга­ри­те и доб­ре уре­де­ни­те учи­ли­ща, вклю­чи­тел­но и де­ви­чес­ки, от големи­те, прос­тор­ни и чис­ти учи­лищ­ни сгра­ди, от самопожертвувателността на бъл­гар­ски пър­вен­ци в име­то на на­род­но­то обра­зо­ва­ние.

Вто­ра­та ко­рес­пон­ден­ция от Со­лун пред­ста­вя мо­же би за пър­ви път пред ан­глий­ския чи­та­тел би­ог­ра­фи­я­та на сла­вян­ски­те пър­во­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий. Изтък­на­то е, че „ми­си­я­та им е сред­ство за ут­вър­жда­ва­не на сла­вян­ския език“, а не на гръц­кия, ма­кар да са ви­зан­тий­ски пос­ла­ни­ци. Да­де­ни са под­роб­нос­ти за съз­да­ва­не­то на сла­вян­ска­та аз­бу­ка.

Удив­ля­ват на­че­те­нос­тта и ин­фор­ми­ра­нос­тта на две­те ан­глий­ски пътешес­тве­нич­ки. Те поз­на­ват добре твор­ба­та на Чер­но­ри­зец Хра­бър „За бук­ви­те“.

Ци­ти­рат съ­що ори­ги­нал­ни­я тек­ст на рус­кия ле­то­пи­сец Нес­тор в „Повес­ть вре­мен­ных лет“. Да не заб­ра­вя­ме, че по то­ва вре­ме е че­ст­ва­на хи­ля­да­го­диш­ни­на­та от съз­да­ва­не­то на сла­вян­ска­та аз­бу­ка, ко­я­то е би­ла повод за раз­лич­ни тър­жес­тва и дру­ги про­я­ви на осем­де­сет ми­ли­о­на славяни – от Пра­га до Ти­хия оке­ан, от Бал­тий­ско мо­ре до Со­лун.

Доб­ро­съ­вес­тно са се об­лег­на­ли из­глеж­да и на дру­ги из­да­ния,  включител­но на но­во­от­кри­ти кла­си­чес­ки про­из­ве­де­ния на старобългарската книж­ни­на.

Оби­ка­ляй­ки из раз­лич­ни бъл­гар­ски гра­до­ве и се­ла, из При­леп и Ве­лес, в Рил­ския ма­нас­тир, по дру­ги ма­нас­ти­ри и чер­кви из на­ши­те зе­ми, Макензи и Ърби си­гур­но са мог­ли не­вед­нъж да се срещ­нат пря­ко със звучнос­тта на бъл­гар­ския ли­тур­ги­чен език и въз ос­но­ва на поз­на­ни­я­та си за не­го­вия най-ра­нен пе­ри­од са из­ра­зи­ли сво­я­та един­стве­на по ро­да си оцен­ка за не­го­ви­те ка­чес­тва: дъл­бо­ки и звуч­ни то­но­ве, ве­ли­ко­леп­на на­си­те­ност на фра­за­та. Да­леч пре­ди сла­вис­ти­те от ХХ в. да го на­ре­кат „тре­ти кла­си­чес­ки език на Евро­па“, те го срав­ня­ват със ста­рог­ръц­кия. А сен­тен­ци­я­та, че „славян­ски­ят език на Ки­рил и Ме­то­дий …  е един от най-бла­го­род­ни­те ви­до­ве чо­веш­ка реч“ зас­лу­жа­ва да бъ­де из­пи­са­на със злат­ни бук­ви вър­ху сте­на­та на дне­шен бъл­гар­ски уни­вер­си­тет.

Проз­ре­ни­е­то, из­ре­че­но в сре­да­та на ми­на­лия век, на­ми­ра днес подкрепа във въз­тор­же­ни­те от­зи­ви на днеш­ни из­сле­до­ва­те­ли на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то нас­лед­ство.

По вре­ме на го­ля­ма­та Ме­то­ди­е­ва кон­фе­рен­ция в Со­фия през про­лет­та на 1985 г. док­лад вър­ху Ме­то­ди­е­вия ка­нон за Димитър Со­лун­ски из­не­се проф. То­мас Бът­лър – съ­що от Хар­вар­дския уни­вер­си­тет. На бъл­гар­ски език той спо­де­ли пред слу­ша­те­ли­те възхищение­то си от зву­че­не­то на то­зи дре­вен тек­ст. Ко­га­то за пръв път го про­чел на глас, не­вол­но въз­клик­нал: „Как­ва кра­со­та!“. Проф. Бът­лър превел Ме­то­ди­е­ва­та твор­ба на ан­глий­ски език с на­ме­ре­ни­е­то да под­гот­ви ця­ла ан­то­ло­гия на ста­ро­бъл­гар­ска­та ли­те­ра­ту­ра в не­гов пре­вод.

Изне­на­да ли е то­га­ва, че не­от­дав­на Бо­рис Хрис­тов из­пя твор­ба­та на Чер­но­ри­зец Храбър за сту­ден­ти­те от Бо­лон­ския уни­вер­си­тет; че Ни­ко­ла Гю­зе­лев съ­що за­пя на ста­ро­бъл­гар­ски в три­кан­та­рия „Аз, бу­ки, вя­ди“ на бъл­гар­ския компо­зи­тор То­дор Гри­го­ров – Те­рес; че пред па­мет­ни­ка на два­ма­та бра­тя до На­род­на­та биб­ли­о­те­ка в Со­фия вся­ка го­ди­на на 11 ­май зву­чи старобългар­ски по вре­ме на тър­жес­тво­то на гим­на­зия „Кон­стан­тин-Кирил Философ“?

Не­ка пре­бъ­де
то­зи дре­вен и сла­вен език!

от книгата  "Веселете се небеса" Илия Пехливанов - 2017г.