НОВА КНИГА ЗА БАГРЯНА В БРАЗИЛИЯ

 „Бразилският цикъл” в  превод на български и португалски език

В 120-та година от рождението на голямата българка Елисавета Багряна в далечна  Бразилия се появява нейният „Бразилски цикъл” в самостоятелно двуезично издание на български и португалски език. То излиза   на бял свят в тримилионния град Форталеза – столица на североизточния щат Сеара. Едно вдъхновено дело на проф. д-р Мария да Гия Силва Лима - българска снаха, омъжена за  проф. Захари Кривошиев, който прекарва лятото в България и зимата под екватора.

Книгата започва с кратко встъпление за житейския и лнтературен път на поетесата, наблягайки върху появата на нейните бразилски стихове.  Авнорката споделя, че запознаването с цикъла и новооткритото родвство на бразилската президентка Дилма Русеф с България я подтикват за работа.

 Към известните 11 творби от прочутия цикъл е добавено 10-то стихотворение под заглавие „Носталгична любов”. То е радостно откритие на габровския поет и  журналист Стефан Димитров с посредничеството на Къдринка Къдринова и Мария Пачкова и отпечатано за пръв път в сп.„Тема” /бр. 39 от 3 октомври 2011 г./, което  отсъства в „Бразилския цикъл”, и е посветено  на крупния бразилски предприемач Педро  Русеф, габровски емигрант, в чието семейство Багряна прекарва през 1960 г. два месеца в Бело Оризонте. Стихотворението издава в подробности особенана интимна близост между двамата, завършвайки с позоваване на общата им родина. Взаимните чувства са примесени с тъгата на емигранта по изоставеното отечество.

Това е втората двуезична книга в далечната латиноамериканска страна след сборника „Стихотворения от Североизтока”, издаден във Форталеза през 2012 г., който  съдържа произведения на Димос Маседо и Франсиско Корвальо в подбор, превод и предговор на проф. Румен Стоянов – първият чуждестранен почетен доктор на Бразилския държавен университет, поет, дипломат, понастоящем преподавател по испанистиска и португалистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Като гостуващ преподавател в Сааренския федерален университет през ноември 2013 г. Румен Стоянов представя там Багряниния сборник заедно с преводачката проф. д-р Мария да Гия Силва, която раздава многобройни автографи на присъстващите студенти, преподаватели и граждани.

Това събитие е проява на безпрецедентното сътрудничество между България и Бразилия, което потвърждава изненадващо българско присъствие в книжовността: седемдесетина книги  - романи, спомени, разкази, литературознание, семантика, семиотика, дори книги по математика и спорт. Остава да се осъществи обзорно проучване на тема „Българската литература  в Бразилия” – предстояща задача за млади изследователи.

                                                                                      

България  остава  вярна

         Народният характер на творбите за Кирил и Методий

                                                                  

През 1856 г. Епархийското училище в Пловдив, където за пръв път се празнува Денят на Св. Св. Кирил и Методий, според свидетелството на Найден Геров  поръчва да се създаде икона на неговите покровители.

 През следващата година Иван Денкоглу поръчва на зографа Станислав Доспевски от Самоков икона на Светите братя за софийско училище , която е носена на шествие по време на празника.

Иконата на славянските първоучители, която зографът Недко Тодорович изписва за черквата „Св. Никола” в Жеравна, съдържа следния надпис:

„С настроением и общим иждивением жеравненском родолюбивим младежем изобрази ся сия икона в лето от Хр. 1863 майа 10. Рука Нетку.”

Икона за черквата „Св. Димитър” в с. Върбица, Преславско, поръчана на Атанас Кърклисийски, е изписана  „чрез разноските на кирчийската община”.

Гравюра с образите  на двамата солунски братя е издадена в Хилендарския манастир през 1867 г. от българина проигумен Антим, родом от Търново. Тя има надпис:

„Кирил и брат му Методий 1867. Първите просветители и издатели на славянските букви празнуват се на единадесетаго мая.”

В една възрожденска ерминия (ръководство по църковна живопис)- собственост на Кнстантин Хаджиангелов от Пазарджик, преведена от Върбан Коларов през 1863 г. срещу датата 11 май е прибавена подробна бележка за Св. Св. Кирил и Методий с  цел да бъдат осведомени зографите за двамата светци:

„Св. Кирил и Методий народно български просветители. Два брата, и двамата владици, изнайдоха българската азбука, на  която сега пишем и четем. Учители първо на българите и на вси славенски племена, с своите петима  ученика Климент, Сабатий, Ангелар, Наум и Горазд  преведоха Св. писание първо на блъгарский язик. Кирил и Методий покръстиха цар Борис Български...Във влашки одежди, с бради старчески размесени, държат двамата буквите написани докрай. Кирил като отиде с Методия в Рим принесоха там божествените книги и ги осветиха в олтара .  Благослови ги римския патрик и много народ в църквата. Кирил умира в Рим.  Методий проводен за владика в Морава. Там умира. Учениците им разно гонени, пъдени, убиени...”

За предпразднични вълнения в Прилеп, свързани с изписването на Св. Св. Кирил и Методий, свидетелства Никола Еничеров:

„Взе да се мисли как да се направи да се празнува по-тържествено и никак да не се работи него ден. За тази цел се  поръча на Адамче Зографот да приготви нова икона в голям формат (един и пол метър висока и един метър широка.)”

Събитие в живота на Велес са поръчаните две икони на Св. Св. Кирил и Методий – едната за съборната черква в града, другата  за училището.

През 1885 г. по препоръка на Централната комисия за отпразнуване на 1000-годишнината от кончината на Св. Методий е решено да се нарисуват 20 „портрета” на Св. Св. Кирил и Методий, за да бъдат изпратени в Русия. Поръчката е възложена на зографа Иван Доспевски.

По същия повод в село  Керека, между Дряново и Велико Търново, по инициатива на местен учител е  поставена мемориална плоча от пясъчник  в двора на  черквата.

През 1909 г.  е осветена софийската черква „Св. Св. Кирил и Методий”. За изписването  на иконите в нея  е уреден конкурс. Патроните на черквата са дело на художника Иван Димитров.

В 1933 г. по повод на 50-годишнината от основаването на Казанлъшкото педагогическо училище   при спонтанна гражданска инициатива е издигнат първият скулптурен паметник на Св. Св. Кирил и Методий. Той е създаден от учителя по рисуване Иван Топалов. Отлят е от доброволно събирани медни съдове.

Идеята за създаване на паметник на Св. Св. Кирил и Методий в София е огласена през 1914 г. по идея на студенти . През 1926 г. е създаден нарочен комитет със същата цел. През 1937 г. в Държавен вестник излиза наредба-закон,чрез  който набирането на средства се поверява на държавен комитет към Министерството на просвещението.

Най-ранните стенописни изображения на Светите братя се появяват в Зографския, Рилския, Троянския, Араповския манастир край Асеновград. Скоро те се появяват и върху стените на български храмове в много градове и села.

През Възраждането иконите, посветени на Св. Св. Кирил и Методий, възприемат обредна функция.Те са включeни в традициони обреди като водосвет, молебен, лития, изнасят се от храма или училището, стават постоянни в празничната украса. Приписва им се функция на посредник между българите и техните светци като техен застъпник пред Бога, поради което пред тях се изричат и лични молби за покровителство на всенародни начинания. В непразничното време те се съхраняват като свещен предмет.Разграничаването на тези икони от свещеността започва след навлизането на нови идеи формирането на светски мироглед, което преосмисля ролята на нашите първоучители и тяхното място не само в свещената, но и в светската история. Литографията или картината на живописеца придобиват много повече  познавателна функция,стават  преобразител на пространството.

Извлечено от публикация на Гатя Симеонова в сп. „Българска етнография”, кн. 2 /1990/.

 ВЕЛИЧАВА КУЛТУРНА ЕПОПЕЯ

Над 80 паметника на Св. Св. Кирил и Методий са издигнати през последните десетилетия

„Мисията на Кирил и Методий  е сред най-големите културни епопеи, запомнени в историята....Двамата солунски братя  са извършили дело със световно значение, като са изтръгнали от мрака стария език на славяните, за да издигнат презирано довчера слово от кончината на Св. Методий – също дело на местен учител. А казанлъшкият учител Иван Топалов създава паметник на двамата братя, който е издигнат  през 1934 г. в двора на Педагогическото училище.

 Промените, настъпили в Централна и Източна Европа през последното десетилетие на ХХ век, доведоха до изключително внимание към делото на Св. Св. Кирил и Методий. Дял за това е обявяването им за Съпокровители на Стария континент редом със Св. Бенедикт Нурсийски от Папа Йоан Павел Втори, както и отбелязването на 2000-годишнината на християнството. В различни градове се изграждат нови техни паметници.

Според доц. Веселка Желязкова от Кирило-Методиевския научен център при Българската академия на науките, която създава богата сбирка от паметници и паметни знаци на Светите братя,  от 1991 г. насам те вече наброяват повече от осемдесет: в България, Русия, Гърция, Чехия, Словакия, Словения, Македония, Португалия, Монголия, САЩ.

Кирило-Методиевото дело  е в основата на културнито наследство на славянските народи и повече от хилядолетие след началото на тяхната просветителска мисия те си остават символ на принадлежност към европейската и световната цивилизация.

Отпечатаните в този брой паметници са обнародвани в Кирило-Методиевския вестник „За буквите-О писменехь” /Бр. 45 от май 2015 г.

БЕЛГРАДСКОТО БДЕНИЕ ЗА ДЯКОНА

Едно голямо премеждие като подготовка на историческа мисия

 Изтръпваме като прочетем тези редове в спомените на Христо Иванов Големия – най-довереният човек на комитетската тайна полиция:

„Разболе са Левски и за малко щеше да умре...”

Можем ли да си представим наистина какво би станало с България без  изграждането на Вътрешната революционна организация, която довежда до избавлението ни от петвековното робство ако, нещо беше станало с нейния вдъхновител и организатор! И какво бихме били самите ние като народ без своето най-скъпоценно съкровище.

Поради това търсим нови подробности относно заболяването на  Васил Иванов по време на Втората българска легия в Белград – не само защото той е жив човек, изправен пред всякакви премеждия, но и защото тъкмо тогава у него узрява идеята за подмяна на четническата тактика с всенародна мрежа от революционни комитети.

През тези месеци приелият прозвището „Лъвски” или „Левски” изписва своето  жизнено кредо: ”ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си”.

Сам Апостолът бележи по-късно това време като начало на неговата самостоятелна мисия в освободителното движение.

Изданието „Васил Левски. Документален летопис /1837-1873/” – крупно дело на Кирила Възвъзова-Каратеодорва, Здравка Нонева и Виктория Тилева, което Държавно издателство „Д-р Петър Берон” разпространява през 1987 г. в 8000-ен тираж,  представя случая въз основа на налични документи:

„1868 зимата – разболява се тежко /вероятно от язва на стомаха/, лежи във военната болница и в частна квартира /където го лекуват с рецепти от народната медицина/. Опериран е в болницата. За него се грижат приятелите му /Хр. Иванов-Големия, М. Греков, Ан. Кънчев/ и най-вече брат му Хр. Кунчев, а П. Хитов помага материално.”

По-точен е Михаил Греков в спомените си, публикувани през 1899 г. в сп. „Илюстрация Светлина”. След като се разболял, Левски постъпил на лечение в болницата  на Белградския гарнизон, наричана „Шпиталито” Тамошните лекари искали „да му разрежат стомаха, а изходът от операцията не се знаеше”, поради което никой не се съгласявал да се рискува с живота на скъпия за всички другар. Безуспешното лечение довежда до общо разочарование и другарите му решават да наемат частна квартира в града и отнесат болния там. Сега в отчаянието си те прибягват „до лекуването, което предлагаха практиците /лаиците/”. Греков пише:

„В най-усилните за Левски дни Ловчалията и аз ходихме зиме край Дунава, разкопавахме блатата и ловяхме жаби и налагахме стомаха му. Но щом опитът  показа, че и практиците не помагат, Левски пак се обърна към помощта на докторите и този път им позволи вече – изпърво не позволяваше – да му направят операция в стомаха, която операция го спаси.”

За излекуването му най-много допринася старият войвода Панайот Хитов, който наема за лечението двама лекари и урежда заплащането на всички разноски, включително и за помощта на една жена.

Големия уточнява:

„Заеха се двама доктори да го излечат, като им са предложи, щото, ако би някак да го уморят, и те с него ще последоват смъртта си. И зеха, че го разпраха /срязаха/ и сполучиха, та го оздравиха и си зеха заплатата напълно, но той лежа много...”

Какво е могло да бъде заболяването на Дякона, протекло толкова дълго време?

В своето изследване, публикувано от Издателство „Медицина и физкултура” през 1967 г. в „Годишни научни трудове на Висш медицински институт – Варна”, том VІ, свитък І,  стр. 67-70  П. Г. Алтънков разглежда подробно случая и заключава:

„Клиниката и диагностиката на стомашните заболявания, респ. язвата, са станали известни 40-50 години по-късно, с десетилетие преди въвеждането на антисептиката и асептиката в хирургията, и абсолютно невъзможно е било за онова време да е правена операция на стомаха... Като най-вероятно трябва да се приеме, че В. Левски е прекарал една или няколко последователни пристъпа от остър апендицит. Лечението е траело с месеци до изпадане на некротичния апендикс ...”

Авторът се позовава на авторитета на  Д-р Парашкев Стоянов /1871-1940/. Последният завършва медицина в Париж, учи в Швейцария, защитава блестящо докторска теза във  Вюрцбург, Германия, дори изкачва като алпинист връх Гран Комбин в Алпите. Специализира  във  Франция, Германия, Австрия, Швейцария. Работи кото лекар в Русе, Варна, Плевен. Един от основателите и преподавател  в Медицинския факултет на Софийския университет. Той подробно се е занимавал с живота и делото на Апостола и издава книга под заглавие „Ловеч като столица на Апостола”.

Вместо да си впущаме в подробни медицински догадки нека припомним историческото пимо до Панайот Хитов , писано  между февруари и средата на април 1868 г. в Белград:

„Господин Панайоте

Премного ви благодаря, дето са потрудихте, че ме извадихте из болницата, защото ако бях стоял йоще няколко дена, наистина бях умрял. Така исто се трудите и за всичките си събрани братя – и сме длъжни да ви почитаме...Защото сте и най-повече  в началото на скупщината ни главний войвода.

Вий се грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте похарчили за мен и надявам се да ми пратят, колкото ще похарчите за мене. Защото аз се вардя да се не вчислявам в ония – да се рече, че се харчило за мен. На всеки начин ще гледам да ви ги върна. То е доста и предоста, само че се трудите.

Повторително ви моля да ми изпратите 1 жълтица за трошка, защото нямам вече. Заемал съм от брата ми и от другите си приятели 40 гроша и мой хак 20 гроша и твои се набират 105 гроша, че стават всичките ми разноски за 13 дена 16 гроша, без съм дал ни пара за лековете на жената, а она колко ще вземе, не зная.”

Подписът е:

„67-ий ваш хоръгвоносец в. и. лъвский.”

Изглежда неслучайно Хитов е предал този документ на Георги Раковски и днес то се съхранява в неговия архив.

В писмо до Захари Стоянов от 24 април 1884 г. по повод отпечатването на биографията на Левски Христо Иванов Големия съобщава данни, достатъчно съществени за бъдещето:

„Той беше все вeсел... И главното: пееше и то все юkашки пeсни. Той имаши и добър глас  преди 67 година, но после като се поболе в Белград 68 година, та го разпраха, отслабна му гласа...

 Той влачи  раната си 1868-69-70-71-72 година я затвори.

 Сами си пъхаши фитилите, сами са мияши...

Той си носеше  един  бурен в дисагите и като слези от коня ша го натопи – и водата за малко се угорчева. И пиеше от нея...”

Този драгоценен факт е открит благодарение на  историчката Огняна Маждракова – Чавдарова, проникновен изследовател на Българското възраждане. Писмото се съхранява в Българския исторически архив на Народната библиотека „Кирил и Методий”, фонд ІІ А, арх. ед. 8692, лист 2 и обр. Добавено е отстрани на текста. Убягнало е от погледа на други  изследователи,  понеже липсва  в основния текст на мемоарите, които пише в края на живота си Големия.

По всяка вероятност – според народния лекар Петър Димков – става дума за билката „ранилист” , наричана още „хайдушко биле”, широко използван по онова време лек за зарастване на различни рани, която Дякона получава от своя довереник Отец Матей, придобил сериозни медицински познания при своето дългогодишно пребиваване в манастирите на Света гор

Цели пет години, докато гради единствената за ХІХ столетие тайна революционна организация Апостолът на българската свобода носи незатворена рана. И е бил все весел!

Безбожник ли е Ботев

Редки и неизследвани докрай образци на българската публицистика са нашите възрожденски календари. Сред тях трите Ботеви календара са наистина единствени по рода си.
Първият от тях - за 1875 г. - съдържа баладата "Хаджи Димитър", отпечатана за първи път и придружена с рисуван портрет на войводата.
Вторият разпространява първата публикация на стихотворението "Обесването на Васил Левски". 
Третият е издаден в Болград след гибелта на Ботев от опълченеца Танас Киров.
Като потвърждение на своята българска същност тези календари имат необикновена съдба. Календарът за 1875 г. е достигнал до нас само в един-единствен екземпляр и се съхранява в трезора на Българската народна банка заедно с джобното тефтерче на Левски, с бележника на Ботев и други ценности. Негово копие бе сред символите, които носеше със себе си в Космоса първият български космонавт Георги Иванов, потомък на комитетски деец от деветдневната Новоселска република през 1876 г. То изгоря заедно с преписите на "История славяноболгарская" от Паисий Хилендарски и "За буквите" от Черноризец Храбър (дело на художника Евгений Босяцки) при аварийното приземяване на космическия кораб "Союз-33", споделяйки участта на стотици български книги от миналите векове.
Вторият календар е в някакъв чуждестранен архив - неизвестен наш сънародник го е предал неотдавна там .Все още е възможно в Бесарабия, Чехия или някъде другаде да бъдат открити екземпляри от тези скъпоценни документи на българската духовност.
Преди двайсетина години на една християнска конференция в Духовната академия "Св. Климент Охридски", уредена от Българската православна църква и почетена с присъствието на видни богослови от Гърция, Русия, Германия и другаде, неочаквано известие сподели българският историк проф. Йоно Митев. Отричайки заблудата, внушавана в младостта му за религията като "опиум за народите", той приведе като пример потулени документални свидетелства относно приобщаването на Христо Ботев към хилядолетната българска традиция в духовността. Цитира редове от Ботевия бележник, писани на кораба "Радецки", с които той се изповядва пред Бога. Овластен в ония години професор по история безпрекословно забранява да се направи известен този факт под претекст, че "Ботев е атеист и не би могъл сериозно да напише това".
Ботевите календари най-ясно показват що за атеист е той наистина. В тях са вписани съседно с имената на християнските светци и мъченици видни дейци на нашето национално-освободително движение. Ботев пръв канонизира Васил Левски като великомъченик - на датата 9 март той го поставя редом със Светите 40 мъченици от Севастия, загинали за верността си към християнската вяра. 
Представени са като мъченици и Хаджи Димитър, Ангел Кънчев, заточениците в Диарбекир. Няма друг календар, в който може да се види такова определение като "Свети Ангел войвода" - и езичник, и християнин, и всякакъв, но така или иначе знаменит народен закрилник.
И най-важното: Ботев не заличава предходниците от миналите векове в своя календар, за да започне летоброенето отначало, а просто добавя новите към предишните.

В писмото си до капитана на кораба "Радецки" Дагоберт Енглендер Ботев пише:
"Да живее България! да живее християнска Европа!"
Само година след гибелта на Ботев около Козлодуй се събират тукашни селяни на целунатата от новите български мъченици земя и сторват курбан със 120 агнета (колкото са смятали тогава броя на четниците) - по древен подтик на кръвта и паметта. За всекиго от четниците - по едно жертвено животно. Поставят тогава на дунавския бряг голям каменен кръст за тяхното опрощение, укрит впоследствие някъде.
"Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че моята молитва се сбъдва", пише Ботев до най-близките си на път за своята врачанска Голгота.
Ето го най-българското вероизповедание.
Езичество - християнство - езичество. Енергията на българската духовност, непрестанно свързваща крайните полюси на възголемяването и себежертвеността.
На малцина е известен един поразителен факт: календарите, издадени от Христо Ботев, са вписани в световните каталози на редки антикварни реликви, оценени с пълно валутно покритие. Кое предизвиква интереса на световния букинизъм към овехтелите творби на българския поет-революционер?
Неговите календари влязоха и в полезрението на папската букинистична канцелария.
Календарният взрив у Ботев не идва отведнъж - търсените от него промени, с които внася гражданственост в календара, имат своите близки предходници. Шуменецът Рашко Ив. Блъсков в "Пълний календар с предвещания на знаменития астроном Казамия за 1863 г. и с други любопитни забавления", издаден в Букурещ в народната книгопечатница на Стефан Расидесков, отбелязва като народни празници деня на Кирил и Методий и дните на народните светци Иван Рилски, Димитър Бесарбовски и Параскева-Петка Търновска.
В 1868 г. Еню Кърпачев напомня, че издава календар за читателя, "за да му възбуди в сърцето рачитилство към народните ни сподвижници и да го възстанови благонадежден". Той е роден в Калофер през 1833 г. До 1862 г. живее в Цариград. Занимава се с обущарство и книгоиздаване. Автор е на "Българско народно календарче", претърпяло шест издания от 1860 г. до 1870 г. Пръв този Еню, днес напълно забравен, вмъква, редом с християнските светци, и събития като например: "Откак ся направи в Търново фабрика за книги - 2 години", "Откак ся отвори Българското читалище в Цариград - 1 година" и др. под.
Малцина знаят, че Ботевият съгражданин за пръв път обръща внимание на българските въстания, като отбелязва годишнините им и наред с тях - подвизите на четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Крайно интересен е един календар от 1869 г., който е стъкмен от "Един прокуденик от Българско". Той е издаден в печатницата на видния калоферец Димитър Паничков, който свидетелства в спомените си:
"Когато работеше в печатницата ми през 1868 г., щом изкарваше вестника "Дунавска зора", Ботев завчас цяла нощ прекарваше с хаджидимитровци - хъшове наречени".
Проникновеният изследовател на Българското възраждане Никола Ферманджиев, който проучваше подробно и възрожденските календари, изказа предпазливо предположение за Ботево авторство под псевдонима "Един прокуденик". Наистина, при сравняване с Ботевия календар за 1875 г. се откриват явни дублети и предпочитания към революционни дейци като Трендафил Загорски или Бранислав Велешки, близък познайник на Ботев. 
Ферманджиев беше попаднал на преки следи от третия календар на Ботев, но само седмица след като съобщи за това, почина внезапно.

16 Май 2016 / брой 109

в.Дума