РИКАРДО ПИКИО

По­четен док­тор
на Со­фий­ския уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Охрид­ски“

в мо­и­те научни за­ни­ма­ния аз из­пол­звам на­уч­ни­те тради­ции на раз­ни на­ро­ди. граж­да­ни­те на та­зи иде­ал­на  „кни­жов­на ре­пуб­ли­ка“ са всич­ки ония, ко­и­то в езиковите раз­ли­чия на тек­сто­ве­те, от­ра­зя­ва­щи различни кул­ту­ри, тър­сят общ ду­хо­вен език, та­къв език, кой­то тъл­ку­ва ис­то­ри­я­та, по­е­зи­я­та, раз­лич­ни­те ре­ли­гии и нра­ви ка­то из­раз на ед­но об­що нас­лед­ство. В Бъл­га­рия имам мно­го мои „съг­раж­да­ни“, вер­ни на иде­ал­на­та консти­ту­ция на respublica litterarum. То­ва ду­хов­но граж­дан­ство не ни пре­чи да бъ­дем вер­ни на на­ши­те исто­ри­чес­ки оте­чес­тва.

В ТЪРСЕНЕ НА ОБЩОТО

Или как проф. Ри­кар­до Пи­кио
обе­ди­ня­ва на­уч­ни­те и кул­тур­ните тра­ди­ции
на Евро­па и Аме­ри­ка

Мно­зи­на са за­пом­ни­ли от те­ле­ви­зи­я­та, ра­ди­о­то или в пря­ко об­щу­ва­не  по вре­ме на на­уч­ни­те сре­щи оча­ро­ва­тел­на­та ус­мив­ка на то­зи ве­дър италиа­нец и не­го­вия мек бъл­гар­ски език, про­из­на­сян уди­ви­тел­но правилно. Не­у­сет­но и трай­но проф. Ри­кар­до Пи­кио е нав­ля­зъл в съкровения кръг на най-близ­ки­те нам не­ща, че кол­ко­то и да се стре­мят някои да се от­да­ле­ча­ват от тях и от не­го, не­из­мен­но все по­ве­че се приближа­ват всъщ­ност към не­го и към те­зи най-близ­ки нам не­ща. Но такава е чо­веш­ка­та при­ро­да: тряб­ва да нап­ра­виш пъл­на оби­кол­ка на земното къл­бо и да се вър­неш към не­ща­та, ко­и­то са не­пос­ред­стве­но до тебе, въз­при­е­май­ки ги по но­во­му от­стра­ни, обо­га­тен с опи­та на дру­ги наро­ди и кул­ту­ри.

Дей­стви­тел­но на­деж­ден чи­че­ро­не в та­зи пре­о­цен­ка на на­ши­те ос­нов­ни стой­нос­ти мо­же да бъ­де тък­мо Ри­кар­до Пи­кио.

Той е ра­бо­тил дос­та го­ди­ни в раз­лич­ни уни­вер­си­те­ти на За­пад­на Европа. Ро­дом е ита­ли­а­нец, въз­пи­та­ник на проф. Енри­ко Да­ми­а­ни, ба­ща­та на за­пад­но­ев­ро­пей­ска­та бъл­га­рис­ти­ка. Сет­не учи при проф. Ро­же Бер­нар  в Па­риж. Лек­тор е по ита­ли­ан­ски език във Вар­шав­ския уни­вер­си­тет (1947 г.), до­цент по сла­вян­ска фи­ло­ло­гия в Рим­ския уни­вер­си­тет (1953 г.), про­фе­сор по рус­ка ли­те­ра­ту­ра в Уни­вер­си­те­та на Фло­рен­ция (1954 г.), пре­по­да­ва­тел по сла­вян­ска фи­ло­ло­гия в Уни­вер­си­те­та на Пи­за (1961 г.).

През 1972 г. Ри­кар­до Пи­кио на­пус­ка длъж­нос­тта на про­фе­сор-ти­ту­ляр на Ка­тед­ра­та по сла­вян­ска фи­ло­ло­гия и ди­рек­тор на Инсти­ту­та по славянска фи­ло­ло­гия в Рим­ския уни­вер­си­тет, ко­я­то за­е­ма по дос­той­нство де­сет го­ди­ни по­ред, и се от­пра­вя за Съ­е­ди­не­ни­те ща­ти. Там бли­зо две десе­ти­ле­тия ра­бо­ти ка­то пре­по­да­ва­тел в Ка­тед­ра­та по сла­вян­ски ези­ци и сла­вян­ска ли­те­ра­ту­ра при Йейл­ския уни­вер­си­тет.

Към за­пад­но­то по­лу­къл­бо мо­же би го от­веж­дат из­вън­ред­на­та му привър­за­ност към пъ­ту­ва­ни­я­та, лич­на­та сво­бо­да и неп­ре­съх­ва­ща­та жаж­да за чо­веш­ко об­щу­ва­не. Неп­рес­тан­ни­те пре­ли­та­ния през Атлан­ти­ка по негово лич­но приз­на­ние не го отег­ча­ват или из­мо­ря­ват, а тък­мо нап­ро­тив – раз­то­вар­ват го и го обо­га­тя­ват. Пре­би­ва­вай­ки в Евро­па, той все си мис­ли за сво­и­те уче­ни­ци и при­я­те­ли в Аме­ри­ка. Намирайки се сред тях в САЩ, ми­съл­та му го во­ди об­рат­но – към не­го­ви­те уче­ни­ци и при­я­те­ли в Евро­па. На­деж­да­та, че след все­ки но­ви три ме­се­ца той ще се ви­ди и с ед­ни­те, и с дру­ги­те, му но­си не­за­ме­ни­мото щас­тие на вдъх­но­ве­ни­е­то за но­ва ра­бо­та.

Ри­кар­до Пи­кио бе сред пър­ви­те, ко­и­то под­кре­пи­ха уси­ли­я­та ни да спис­ва­ме Ки­ри­ло-­Ме­то­ди­ев­ски вес­тник с на­ме­ре­ни­е­то да пред­ста­вя­ме пред ши­ро­ка­та об­щес­тве­ност най-но­ви­те пос­ти­же­ния на уче­ни­те – слависти и бъл­га­рис­ти. На мла­ди­ни, до­ка­то е бил в Па­риж, той е ра­бо­тил и ка­то ко­рес­пон­дент на ита­ли­ан­ски вес­тник. Още в са­мо­то на­ча­ло ни да­де про­фе­си­о­нал­ни на­път­ствия, ка­то ни по­ощ­ри да пре­о­до­ля­ва­ме политически­те прис­трас­тия с под­чер­та­ва­не на ду­хов­ни­те тър­се­ния на общо­то меж­ду раз­лич­ни­те на­ро­ди и кул­ту­ри.

В дни­те след връч­ва­не­то на Меж­ду­на­род­на­та наг­ра­да „Бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий“, още по-не­о­би­чай­но пред­раз­по­ло­жен по­ра­ди ви­со­ко­то признание, той из­ло­жи свои наб­лю­де­ния и зак­лю­че­ния от­нос­но бъл­гар­ския при­нос в об­що­чо­веш­ка­та кул­ту­ра.

Под­чер­та от­но­во сво­е­то на­уч­но зак­лю­че­ние за ста­ро­бъл­гар­ския език ка­то тре­ти кла­си­чес­ки език на но­ва Евро­па; сред­ство не са­мо за поддържане на хрис­ти­ян­ска­та ре­ли­гия, а из­пъл­ня­ващ в съ­що­то вре­ме функци­я­та на над­на­ци­о­на­лен, меж­ду­на­ро­ден език.

По­пи­тах го то­га­ва как­во е об­що­то меж­ду гръц­кия, ла­тин­ския и старобъл­гар­ския език. На­ли обик­но­ве­но ка­то от­глас от спо­ро­ве­те с триезич­ни­ци­те и до днес все тър­сим раз­ли­чи­я­та меж­ду тях. 

Пи­кио из­ка­за поз­драв­ле­ние за то­зи ряд­ко пос­та­вян въп­рос и из­ло­жи сво­и­те на­уч­ни до­во­ди за то­ва.

Според него най-съ­щес­тве­на­та при­ли­ка меж­ду ла­тин­ския и ста­ро­бъл­гар­ския език е, че те пред­ста­вят над­на­ци­о­нал­ни, меж­ду­на­род­ни об­щнос­ти. При то­ва трябва да се има пред­вид не са­мо ста­ро­бъл­гар­ският език от IХ-Х в., а и него­ва­та по-раз­ши­ре­на фор­ма, ко­я­то се раз­ви­ва впос­лед­ствие вър­ху основа­та на ста­ро­бъл­гар­ско­то нас­лед­ство, т.нар. цър­ков­нос­ла­вян­ски език, кой­то ста­ва общ ли­те­ра­ту­рен език на пра­вос­лав­но­то сла­вян­ство. От България той се раз­прос­тра­ня­ва във всич­ки ос­та­на­ли пра­вос­лав­ни славянски стра­ни, а и в ня­кои нес­ла­вян­ски. Прев­ръ­ща се в сред­ство за общу­ва­не меж­ду граж­да­ни­те на то­га­ваш­на­та „Кни­жов­на ре­публ­и­ка на правос­лав­но­то сла­вян­ство“, спо­ред пре­во­да на сред­но­ве­ко­вен тер­мин от вре­ме­то на Ре­не­сан­са.

Дру­га при­ли­ка меж­ду ла­тин­ския и ста­ро­бъл­гар­ския език е необходимос­тта през все­ки са­мос­то­я­те­лен ис­то­ри­чес­ки пе­ри­од те да бъ­дат гра­ма­ти­чес­ки и фор­мал­но оп­ре­де­ле­ни. В стра­ни­те на пра­вос­лав­но­то славян­ство нап­ри­мер има т.нар. „ис­прав­ле­ние книг“, ко­е­то пред­став­ля­ва иде­а­ла за об­ща кни­жов­на и пра­во­пис­на нор­ма. Раз­би­ра се, чес­то пъ­ти та­зи нор­ма си ос­та­ва иде­ална, за­то­ва из­сле­до­ва­те­ли­те го­во­рят за раз­лич­ни редак­ции на ръ­ко­пи­си­те, за раз­лич­ни гра­ма­ти­чес­ки фор­ми на ду­ми­те. Но до ХVIII в. иде­ал или по­не идея за общ над­на­ци­о­на­лен език на православни­те сла­вя­ни си ос­та­ва ези­кът, из­гра­ден вър­ху ста­ро­бъл­гар­ско­то нас­лед­ство.

Мо­же би тък­мо то­ва во­ди и до по­ви­ше­ния ин­те­рес към старобългарския език сред на­уч­на­та об­щес­тве­ност и в на­ши дни. По­не в Со­фия, чес­то пов­та­ряше проф. Пи­кио, бъл­гар­ски­ят език тряб­ва да бъ­де между­на­ро­ден език.

Ка­то пред­ста­ви­тел на две съв­ре­мен­ни на­уч­ни шко­ли Пи­кио прех­вър­ли мост меж­ду Евро­па и Аме­ри­ка. Как­ви са не­го­ви­те из­во­ди от то­зи це­нен опит? Как­ви кон­крет­ни въз­мож­нос­ти съ­щес­тву­ват за из­граж­да­не­то на но­ви по­ко­ле­ния сла­вис­ти и бъл­га­рис­ти?

Аме­ри­кан­ски­те сла­вис­ти имат по-доб­ри въз­мож­нос­ти за ра­бо­та от евро­пей­ски­те – бо­га­ти биб­ли­о­те­ки, ма­те­ри­ал­на обез­пе­че­ност, въз­мож­ност за раз­лич­ни пъ­ту­ва­ния в мно­го стра­ни. Та­ка или ина­че мост меж­ду слависти­ка­та в Евро­па и Аме­ри­ка ве­че съ­щес­тву­ва.

Учи­те­лят из­реж­даше име­на­та на свои уче­ни­ци, ко­и­то се раз­ви­ват ка­то надеж­дни из­сле­до­ва­те­ли: Хар­ви Гол­дблат, Ми­ке­ла Йо­вин, Кра­си­мир Станчев. Раз­каз­ваше как е пре­ка­рал дъл­ги ча­со­ве под ку­по­ла на Со­фий­ския уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Охрид­ски“ в раз­го­вор със свои по­чи­та­те­ли и пос­ле­до­ва­те­ли. Раз­би­ра се, го­во­рех­ме на бъл­гар­ски, под­чер­та­ваше той. И продъл­жа­ваше с ус­мив­ка: в един мо­мент аз ве­че не зна­ех къ­де се на­ми­рам – да­ли в Со­фия, или в Рим, или пък в Па­риж, не зна­ех да­ли съм в Аме­ри­ка или в Евро­па; ка­то раз­го­ва­рях с те­зи мла­ди хо­ра, аз ве­че ги чув­ствах ка­то свои съ­на­род­ни­ци в на­ша­та „Кни­жов­на ре­пуб­ли­ка“.

Изли­за, че то­ва по­ня­тие не е тол­ко­ва книж­но и из­кус­тве­но, кол­ко­то може да се стру­ва на ня­кои.

Не ща да из­пус­на слу­чая да пре­ве­да зак­лю­че­ни­е­то на проф. Ри­кар­до Пи­кио от­нос­но ед­на не­об­хо­ди­ма, но край­но под­це­ня­ва­на в Евро­па, за разли­ка от Аме­ри­ка, ин­те­лек­ту­ал­на дей­ност. Ста­ва ду­ма за т.нар. открива­не на от­кри­ти­я­та или пре­во­дът на на­уч­ни­те пос­ти­же­ния от техния спе­циа­ли­зи­ран език на ези­ка на спе­ци­а­лис­ти­те от дру­ги об­лас­ти, на­ри­ча­но у нас на­уч­на по­пу­ля­ри­за­ция и счи­та­но от­кро­ве­но за вто­ра ръ­ка дей­ност, от­ми­на­ва­на и под­це­ня­ва­на.

В Аме­ри­ка има дос­та спе­ци­а­лис­ти, ко­и­то се от­да­ват на популяризиране­то на на­у­ка­та и чес­то пъ­ти те зна­ят до­ри по­ве­че – във всеки слу­чай не по-мал­ко от най-го­ле­ми­те спе­ци­а­лис­ти в та­зи об­ласт. Сами­ят проф. Пи­кио въз­пи­та­ва у се­бе си по­доб­но уме­ние по вре­ме на своя прес­той в САЩ, ко­е­то обяс­ня­ва и от­зив­чи­вос­тта му към жур­на­лис­ти­те. В Евро­па и Ита­лия, каз­а той, чес­то пъ­ти раз­съж­да­ва­ме та­ка за ста­ра­та европей­ска кул­ту­ра: аз не ги раз­би­рам те­зи не­ща дос­та­тъч­но доб­ре, мо­и­те чи­та­те­ли ще ги раз­бе­рат още по-мал­ко; и в пуб­ли­ка­ци­и­те си на­роч­но те упот­ре­бя­ват поз­на­ти из­ра­зи и по­ня­тия, уж да бъ­дат яс­ни за всич­ки. В универ­си­те­ти­те, в учи­ли­ща­та, в раз­лич­ни кул­тур­ни ин­сти­ту­ти тряб­ва да се об­ръ­ща спе­ци­ал­но вни­ма­ние за под­го­тов­ка на хо­ра, ко­и­то да бъ­дат посредни­ци меж­ду на­у­ка­та и пуб­ли­цис­ти­ка­та, да се раз­ви­ва тех­ният общ език, да бъ­дат от­кри­ва­те­ли на от­кри­ти­я­та на уче­ни­те за ши­ро­ка­та читателска пуб­ли­ка.

Ако пи­та­те мен, то­ва е съ­що поп­ри­ще за из­рас­тва­не на цен­ни журналис­ти и на­уч­ни ра­бот­ни­ци, ко­и­то по сво­я­та под­го­тов­ка и вът­реш­на наг­ла­са всъщ­ност за­е­мат меж­ди­на­та меж­ду на­у­ка­та и пуб­ли­цис­ти­ка­та и оттам да бъ­дат по­лез­ни и за на­у­ка­та, и за пуб­ли­цис­ти­ка­та.

Нак­рая и ед­но от­кро­ве­ние на го­ле­мия учен.Той го спо­де­ли, без да бъ­де пи­тан на­роч­но за не­го. Аз съм сла­вист, каз­а той, за­ни­ма­вам се с рус­ка лите­ра­ту­ра, за­ни­ма­вам се с пол­ска ли­те­ра­ту­ра, жи­вях дъл­го вре­ме в Амери­ка, пре­мес­тих се от­но­во в Ита­лия. Но всич­ки зна­ят, че из­пит­вам особе­но чув­ство към Бъл­га­рия. В ни­то ед­на дру­га стра­на, как­то в България, не мо­же да усе­тя по­до­бен дух на ува­же­ние към хо­ра­та на науката. Извес­тно е, че прос­ве­та­та е ве­ко­вен иде­ал на бъл­га­ри­на и то­зи фено­мен във вся­ко ис­то­ри­чес­ко вре­ме се из­ра­зя­ва раз­лич­но. В дру­ги страни се при­е­ма, че един чо­век, кой­то се за­ни­ма­ва с фи­ло­ло­гия или литера­ту­ра, не е тол­ко­ва ва­жен кол­ко­то, да ре­чем, соб­стве­ни­кът на ня­коя бан­ка или гла­ва­та на ед­на по­ли­ти­чес­ка пар­тия, или пък он­зи, кой­то се зани­ма­ва с ма­те­ма­ти­ка или фи­зи­ка.

Има и по-кра­си­ви стра­ни от Бъл­га­рия. Но Бъл­га­рия има по-съ­щес­тве­ни пре­и­му­щес­тва, ко­и­то тряб­ва дъл­бо­ко да се осъз­на­ят и да се оце­нят.

Учи­ли­ща и чер­кви има в мно­го стра­ни по све­та – чи­та­ли­ща има са­мо в Бъл­га­рия!

Интервюто с проф. Рикардо Пикио е отпечатано

във в. „Антени“, бр. 33, 13 август 1980.

САНТЕ ГРАЧИОТИ

Директор на Института по славистика
при Римския университет

В жи­во­та на ста­ри­те сла­вя­но­бъл­гар­ски цар­ства впе­чат­ля­ва връзка­та с Евро­па. Бо­рис, ба­ща­та на пър­ва­та бъл­гар­ска християнска дър­жа­ва, все още се пи­та да­ли един хрис­ти­я­нин трябва да но­си га­щи и да се къ­пе в пе­тъ­чен ден, но то­ва не му пре­чи да под­хва­не слож­на дип­ло­ма­ти­чес­ка иг­ра меж­ду Византия, Рим, Сла­вян­ска Мо­ра­вия и фран­ко-гер­ман­ския свят в стре­ме­жа си да оси­гу­ри ав­то­ном­но по­ло­же­ние на мла­да­та българ­ска дър­жа­ва сред по­ли­ти­чес­ки­те и цър­ков­ните струк­ту­ри на Ста­рия кон­ти­нент. Евро­пей­ска­та пер­спек­ти­ва на вът­реш­на­та българ­ска по­ли­ти­ка би мог­ла да бъ­де и ед­но пред­ло­же­ние за посред­ни­чес­тво от един млад на­род към ста­ра и раз­по­къ­са­на Евро­па. Съ­що­то пред­ло­же­ние за пос­ред­ни­чес­тво би мог­ло да се от­крие в зна­че­ни­е­то на Мо­рав­ска­та ми­сия на Кон­стан­тин-Ки­рил и Ме­то­дий или по-къс­но във все по-чес­ти­те кон­так­ти на дру­ги бъл­гар­ски ца­ре до Ка­ло­ян и не­го­ви­те пре­ки нас­лед­ни­ци. Двойната ев­ро­пей­ска ком­по­нен­та – ед­на­та свет­ска, дру­га­та хрис­ти­ян­ска – на ня­ко­гаш­на Бъл­га­рия про­ли­ча­ва в ши­ро­та­та на вън­шно­по­ли­ти­чес­ки­те въз­гле­ди на Пър­во­то и Вто­ро­то бъл­гар­ско  цар­ство, доп­ри­на­ся впос­лед­ствие за ду­хов­но­то фор­ми­ра­не на ця­ло­то пра­вос­лав­но сла­вян­ство. Уни­вер­сал­нос­тта на та­зи просве­ти­тел­ска прог­ра­ма ни връ­ща при из­во­ри­те на Ки­ри­ло-Методи­е­во­то уче­ние, от ко­е­то

Бъл­га­рия чер­пи вдъх­но­ве­ние

и става кул­ту­рен сто­жер

на сла­вян­ски­те на­ро­ди.

СТАРО ВДЪХНОВЕНИЕ

Или как проф. Сан­те Гра­чио­ти оп­ре­де­ли
мяс­то­то на Бъл­га­рия в сла­вян­ския щит пред Евро­па

– Проф. Гра­чио­ти, вие ста­нах­те из­вес­тен в Бъл­га­рия осо­бе­но сред младите хо­ра със сво­и­те раз­съж­де­ния за на­ша­та на­ци­о­нал­на съд­ба, ко­и­то не бях­ме сре­ща­ли пре­ди то­ва. На Меж­ду­на­род­ния кон­грес на сла­вис­ти­те в Ки­ев през сеп­тем­ври 1983 г. Вие из­ре­кох­те от име­то на де­ле­га­ти­те признание, че раз­ви­ти­е­то на Евро­па през Сред­но­ве­ко­ви­е­то е оси­гу­ре­но от „сла­вян­ския щит сре­щу мон­гол­ско­то и ос­ман­ско­то на­шес­тви­е“. Не сме чу­вали по­доб­ни ду­ми от ус­та­та на друг за­па­ден учен и счи­там, че те имат не­и­мо­вер­но ви­со­ка це­на ка­то до­ка­за­тел­ство за съ­вес­тта на ев­ро­пей­ска­та ин­те­ли­ген­ция.

– Аз се за­поз­нах с ва­ша­та ис­то­рия в ней­ни­те ос­нов­ни и най-съществени съ­би­тия. Бях оча­ро­ван от пър­вос­те­пен­на­та ро­ля, ко­я­то е игра­ла Бъл­га­рия в съд­би­ни­те на Евро­па. Що се от­на­ся до об­ра­за на България ка­то „из­го­ря­ла зе­мя от­въд хрис­ти­ян­ска­та кре­пос­т“ – той не е нов. Не за пър­ви път та­ка се из­ра­зя­ва един ита­ли­а­нец. Упот­ре­бя­ва го един мой съ­на­род­ник от ХV в. – Фи­ли­по Ка­ли­ма­ко Бо­на­кор­ци – ­ско­ро след ос­ман­ско­то на­шес­твие. Той жи­вее в Пол­ша. Автор е на ре­ди­ца историчес­ки съ­чи­не­ния, ня­кои от ко­и­то са пос­ве­те­ни на по­хо­да на крал Вла­дис­лав Яге­ло към ус­ти­е­то на Ду­на­ва през 1444 го­ди­на.

– Съ­щи­ят, кой­то ос­та­вил кос­ти­те си на на­ша­та зе­мя и е на­ре­чен Владислав Вар­нен­чик…

– Имен­но. В ед­но от те­зи свои съ­чи­не­ния Бо­на­кор­ци пи­ше, че ва­ша­та стра­на е „пред­мос­тие към хрис­ти­ян­ска­та кре­пос­т“. Исто­ри­чес­ка­та зас­лу­га на Бъл­га­рия се със­тои в то­ва, че съз­да­ва прег­ра­да пред тур­ци­те към Евро­па, тя зап­ла­ща кръ­вен да­нък за то­ва, зап­ла­ща с вя­ра­та си, със сво­бо­да­та си и с упа­дъ­ка на блес­тя­ща­та си кул­ту­ра по оно­ва вре­ме. Един­стве­но­то чув­ство за ви­на, ко­е­то има За­па­дът, е, че ни­коя от западни­те стра­ни не пред­при­е­ма не­що по-ре­ши­тел­но, за да за­щи­ти Бълга­рия. Бъл­га­ри­те са се на­дя­ва­ли на по­мощ от те­зи стра­ни, пра­ви­ли са опи­ти за въс­та­ние, но ни­кой не им е по­ма­гал. Въп­ре­ки то­ва Бъл­га­рия запаз­ва го­ля­мо ду­хов­но бо­гат­ство.

– Но как е въз­мож­но за ня­как­ви си сто го­ди­ни Бъл­га­рия да въз­кръс­не из пе­пел­та?!

– Зна­чи тя ни­ко­га не е би­ла на­пъл­но уни­що­же­на. Аз ви­на­ги съм се удивля­вал и въз­хи­ща­вал на то­ва.

– Вие пи­ше­те, че оно­ва, ко­е­то ис­то­ри­я­та е от­не­ла на Бъл­га­рия в политичес­ко от­но­ше­ние, щед­ро и го въз­връ­ща в кул­тур­на­та об­ласт – на този кръс­то­път меж­ду Изто­ка и За­па­да.

– Обик­но­ве­но роб­ство­то ус­пя­ва да пре­чу­пи ха­рак­те­ра на по­ро­бе­ни­те на­ро­ди, но в Бъл­га­рия ка­то че ли е ста­на­ло об­рат­но­то – то за­сил­ва нейно­то чув­ство за при­над­леж­ност към ев­ро­пей­ска­та ду­хов­на об­щност, ко­е­то обяс­ня­ва ог­ром­на­та пред­раз­по­ло­же­ност на бъл­га­ри­те още пре­ди Осво­бож­де­ни­е­то към ев­ро­пей­ска­та кул­ту­ра.

Ита­ли­ан­ски­ят мо­дел за ези­ко­ва ре­фор­ма, ко­я­то на­ла­га в бъл­гар­ско­то об­ра­зо­ва­ние Ва­сил Апри­лов…

– Аз съм за­вър­шил Апри­лов­ска­та гим­на­зия в Габ­ро­во!

– Апри­лов поз­на­ва доб­ре ита­ли­ан­ския мо­дел на ези­ка по оно­ва вре­ме и на мен ми пра­ви дъл­бо­ко впе­чат­ле­ние не­го­ва­та нас­то­я­тел­на пре­по­ръ­ка бъл­га­ри­те да осъв­ре­ме­нят и усъ­вър­шен­ствват своя кни­жо­вен език по начин, по кой­то ита­ли­ан­ци­те са усъ­вър­шен­ства­ли своя.

(Чес­тит бях да чуя те­зи ду­ми от ус­та­та на един све­тов­но­из­вес­тен славист, пре­по­да­ва­тел в Рим­ския уни­вер­си­тет.

След вре­ме при ед­но преп­ро­чи­та­не на съ­чи­не­ни­я­та на Ва­сил Апри­лов по из­да­ни­е­то, осъ­щес­тве­но от Пет­ко То­тев в из­да­тел­ство „Бъл­гар­ски пи­са­тел“ през 1968 г., от­крих след­ни­те мис­ли на бе­ле­жи­тия стро­и­тел на бъл­гар­ска­та въз­рож­ден­ска кул­ту­ра:

„При­ме­рът на ита­ли­ан­ци­те, гър­ци­те и дру­ги сло­вен­ски на­ро­ди доказа­ха ни, че су­ет­но не­що ще­ше да е, ако ищех­ме да ся дър­жим с оно­ва мне­ние, чи тре­бо­ва да ся гри­жим да во­зоб­но­вим ста­рия бъл­гар­ский язик, де­то го има­ми в Свя­ще­но­то пи­са­ние и в дру­ги­те ста­ри ръ­ко­пи­си. Гърците во­зи­мя­ха тая ми­съл и по­ча­ха да пи­шат, как­во­то мо­же­ха, на ста­ри­ят кро­еж, на ко­го­то мно­го кни­ги сос­та­ви­ха  и мно­го гра­ма­ти­ки сос­та­ви­ха. Но сич­ки­те поч­ти тии гра­ма­ти­чес­ки учи­те­ли, ко­и­то за дру­го ни­що не ся гри­же­ха, ос­вен за бук­вал­ни­ят ум­ре­ли язик, свър­ши­ха жи­во­тът си без да ви­дят на­ро­дът да нап­ра­ви две стъп­ки в сло­вес­но­то поп­ри­ще…“.

Из „Мис­ли за се­гаш­но­то бъл­гар­ско уче­ни­е“, от­пе­ча­та­ни за пръв път в сп. „Лю­бос­ло­ви­е“през 1846 г. и из­да­де­ни в от­дел­на бро­шу­ра следваща­та го­ди­на в Оде­са.)

– През ос­ман­ско­то вла­ди­чес­тво кул­ту­ра­та е би­ла об­се­бе­на от фанарио­ти­те. Бъл­га­ри­те са би­ли при­ну­де­ни да во­дят теж­ка бор­ба през ХIХ в. сре­щу по-ви­со­ка­та кул­ту­ра на фа­на­ри­о­ти­те, за да за­па­зят собстве­на­та си. Въп­ре­ки всич­ки из­пи­та­ния те са опа­зи­ли сво­я­та национал­на кул­ту­ра, смя­тай­ки я за един­стве­на­та си ду­хов­на хра­на. Важно е да се от­бе­ле­жи, че бъл­га­ри­нът е оби­чал на­ци­о­нал­на­та си култура, но съ­щев­ре­мен­но е за­чи­тал и чуж­ди­те.

– То­ва е из­на­чал­на­та идея за кул­ту­ра на на­ро­ден език, ко­я­то Константин-Ки­рил за­щи­ща­ва на дис­пу­та във Ве­не­ция още през IХ век.

– То­ва е ста­ро вдъх­но­ве­ние, ко­е­то се пов­та­ря чес­то в ис­то­ри­я­та на бъл­га­ри­те.

Бо­гат­ство­то на Евро­па се оп­ре­де­ля от кул­тур­но­то бо­гат­ство на отделни­те на­ции. И за да бъ­де Евро­па на­ис­ти­на бо­га­та, тряб­ва все­ки народ да под­дър­жа сво­и­те кул­тур­ни тра­ди­ции. То­ва под­кре­пя прин­ци­па за вза­им­но съ­жи­тел­ство и сът­руд­ни­чес­тво.

– Как­во е Ва­ше­то мне­ние за съв­ре­мен­на­та бъл­гар­ска кул­ту­ра в светлина­та на ве­ков­ни­те бъл­гар­ски тра­ди­ции?

– Счи­там, че тя съ­дър­жа яв­ле­ния от све­тов­но зна­че­ние: Ата­нас Далчев и Йор­дан Ра­дич­ков.

Днес Бъл­га­рия обо­га­тя­ва не са­мо сво­я­та кул­ту­ра, но и вна­ся при­нос в све­тов­на­та кул­ту­ра. В край­на смет­ка, всич­ко за­поч­ва от она­зи ро­ля, ко­я­то е има­ла Бъл­га­рия от са­мо­то на­ча­ло на съз­да­ва­не­то на ста­ра­та сла­вян­ска култу­ра – плод на без­смър­тно­то де­ло на бра­тя­та Ки­рил и Ме­то­дий.

София, 1980 г.

  

„Достойно есть“ във Вечния град

Или как се събраха на едно място в единодушие всички политически и духовни посоки на България

Не е невъзможно да попадне един българин в Рим – само не се знае дали ще отдели време за базиликата „Сан Клементе“. И така, понесох аз току-що отпечатания начален брой на Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“, бр. 1 от май 1979 г. през Милано към Вечния град, в състава на официалната българска делегация, която от години в навечерието на 24 май се отправя натам.На другия ден рано-рано, докато високата делегация се стягаше за необикновената папска аудиенция, аз се отправих отново към гроба на Свети Кирил. Не мога да си спомня дали беше много пряко по пътя, потърсих църквата „Санта Мария Маджоре“. Предния ден духовната ни делегация бе ходила там и на мястото, където братята и техните ученици с благоволението на папа Адриан II навремето са осветили славянските книги, като са отслужили литургия на старобългарски език. Величествена е наистина църквата на Голямата Богородица. Влязох вътре. Някакъв пиколо ме попита „католико“ ли, „ортодоссо“ ли съм. Като рекох „ортодоссо“, сиреч православен, насочи ме към параклиса във вътрешността. От няколко години върху стените на „Санта Мария Маджоре“ вече има плоча с надпис за освещаването на славянските книги от братята Кирил и Методий и техните ученици през IХ век. След това тръгнах през автомобилите на римските улици към черквата „Сан Клементе“. Намерих я, не беше трудно.

Там ме очакваше нова среща. Както се знае, гробът на Свети Кирил се намира в подземията на базиликата, и то в дъното на подземието, вдън каменна галерия, през три равнища надолу в земята. А при входа на подземията пази човек. Предстоеше ми среща с Ирландеца. Подробностите научих по-късно. От векове насам ирландски монаси охраняват останките на Св. Кирил в базиликата „Сан Клементе“ по доста съществени основания. Навремето, в далечния VIII или IX век, тъкмо ирландски мисионери тръгват със Светото евангелие в ръка да проповядват християнството откъм своя Запад към нас. Дали са се срещнали, или не са, с ученици на Кирил и Методий във Велика Моравия, не е ясно и досега. От навалицата, изпълнила подземието предния ден, бяха останали доста следи.

През тези дни в Рим звуча на славянски език „Достойно есть“, изпято от отец Неофит. Пя го и в Секретариата за християнското единство на Ватикана. Един град едва ли може да бъде вечен без такава песен.

Илия Пехливанов

В. „За буквите – О писменехь“, бр. 2, декември 1979 г.

 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник   

 БРОЙ 55/Май 2018 Г.

Почитта към рилския светец

Малко известни сведения

за духовната общност на балканските народи

Проф. Димитриос Гонис изследва книжовните връзки между славяните и гърците през Средновековието и Възраждането. Автор е на повече от 80 книги и статии. Чрез тях в Гърция за първи път са представени светците на Българската православна църква.

Св. Иван Рилски е първият български светец, представен с отделна книга в Гърция, издадена през 1996 г. В същото време за руски и сръбски светци на гръцки език са отпечатани десетки книги. Редом с тях тя се превръща и в учебник за богословите в университета.

Почитта към рилския пустиножител започва през ХIХ век. През 1819 г. той е включен в сборник с жития на светци (синаксар), съставен от Св. Никодим Светогорец. През 1895 г. същият е включен във „Великия синаксар“ ( сборник с жития на светци) на Константин Дукакис. Същото става и с „Великия синаксарник“ на Виктор Матеус по-късно, а в наши дни – в сборник на архимандрит Николай Протопапас.В школата на о-в Халки йеромонах Дамаскин Рилски превежда „Житието на Св. Иван Рилски“ от изданието на Неофит Рилски, осъществено през 1836 г. в Белград. Три служби са посветени на Св. Иван Рилски. Първата служба е смесена – гръцка и славянска. Създадена е от митрополит Константин Типалдос-Яковатос, който е бил директор на школата на о-в Халки от 1844 до 1864 г. Той е имал слабост към славянския език и поканва Неофит Рилски да чете лекции в школата. Там е било традиция да се води съвместна литургия – от едната страна на църквата пее хор на гръцки език, а от другата – хор пее на славянски език. Тази служба е съхранена в родината на Яковатос – о-в Кефалония в Йонийско море, където се премества да живее, след като е принуден да напусне школата. Очевидно е взел със себе си архивите.

Втората служба е написана през 1860 г. в манастира Ватопед на Атон, където е бил бившият одрински митрополит Григорий Византиец. Той също е имал голяма слабост спрямо Св. Иван Рилски. По-рано той е бил митрополит на Тивериупол (Струмица) и оттам изглежда познава българската православна традиция. Трябва да се подчертае, че тази служба се създава след събитията във Вселенската патриаршия през 1860 г. Автор на службата е монахът Яков Неаскитски.

Третата служба е написана от Александър Мореатидис през 1917 г., по време на Първата световна война. В нея се подчертава българският произход на Св. Иван Рилски, докато в службата на Неаскитски се споменава само планината Рила. В синаксарника на Дукакис е предадено величание за всички светци, които се почитат по православния календар на 19 октомври. От своя страна Матеус включва в синаксарника си един тропар за Св. Иван Рилски, написан от йеромонах Герасим Микрагонянид.

Проф. Гонис въвежда в научно обръщение неизвестни материали от архива на о-в Кефалония. Той приканва български изследователи да го посетят, понеже е напълно достъпен и предлага поле за плодотворни изследвания.

А къде в съвременността може да се чуе на живо величание за Св. Иван Рилски в Гърция? Може да се чуе величание за Св. Иван Рилски в манастира Кехровуни на о-в Тинос, на Цикладите. Това е най-голямото място за поклонение в Гърция, посещавано от хора от целия свят. Там се съхранява дясната ръка на рилския светец. Всяка година на 19 октомври има бдение, посветено нему.

Проф. Гонис е роден в същинска Гърция, далеч от границите с България. Не е обременен от исторически вражди и предразсъдъци. Смее да твърди, че е сравнително най-обективен в представянето на вековните връзки между българската и гръцката църква. Подготвил е книга със съчиненията на Иван Селимински в техния гръцки текст, които се съхраняват в Народната библиотека на Атина. Тя включва пространна студия за неговото творчество и подробен коментар на публикуваните съчинения.

Атинският професор признава, че е привлечен от делото на пътуващите проповедници, наричани таксидиоти– черноработниците на духовното поприще, без които словото Божие и животът на балканските църкви и манастири са невъзможни.

 БРОЙ 52/НОЕМВРИ 2017 Г.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник