НОСТАЛГИЯ ПО ВИЗАНТИЯ

                                                                                                                   

По-значимо научно събитие досега България наистина не познава! Около 1200 учени от 46 страни цяла седмица обсъждаха в залите на Свети Климентовия университет  темата „Византия без граници” на ХХІІ-ия международен конгрес за византийски проучвания под патронажа на ЮНЕСКО. Тяхната средна възраст беше под 30 години. Появи се и доклад под заглавие „Носталгия по Византия – мисъл за ХХІ век”. Идеята за мултикултурата и отпадането на религията в нашата съвременност очевидно отслабва – засилва се тягата към духовност, която без многовековния опит на Църквата е невъзможна. А срещата межу християнството и исляма става все по-насъщна за днешна Европа и прави България необходима с нейната драматична история.

Габровското присъcтвие на този престижен форум е напълно естествено. Главен негов вдъхновител и организатор е акад. Васил Гюзелев – европейски признат изследовател на Средновековието, президент на българската Асоциация по византология и медиевистика, пряк потомък на един от първите просветни министри след Освобождението Иван Гюзелев, също  академик. Да добавим и проф. Василка Тъпкова-Заимова, доайенът на конгреса,  по потекло солунянка, свързана с Боженците по линия на своя съпруг проф. Йордан Заимов – една невероятна българка, учудваща с бодростта си за своите 83 години.

Честит бях да видя на екрана в американската зала портрета на Васил Априлов – нали той навремето включва в своята „Денница” старинни печати, византийски монети и миниатюра от Манасиевата летопис редом с печата на Габровското училище. Ако имаше запазен портрет на Спиридон Палаузов, той следваше да бъде показан най-едро сред всичките портрети. През 1852 г. той защищава в Санкт Петербургския университет с отличие дисертация на тема „Векът на българския цар  Симеон”, с което въвежда научното понятие „Симеонов век” и се счита за баща на българската медиевистика. По-късно големият габровец Райчо Каролев обнародва  първото изследване на богомилството. За пръв път на византоложки конгрес заседаваше секция, посветена на ересите и най-вече на следовниците на Боян Мага и Поп Богомил, които подготвят Реформацията в Западна Европа няколко века по-рано, с участието на учени от Франция, САЩ, Полша и България.

За първи път темата „Византия и славяните” имаше преднина в тематиката на конгреса. Само че в обсъжданията участваха малко руски учени, повече имаше от Сърбия и слависти от Гърция, Италия, Великобритания. Дори се появи един мургав славист от Бразилия, та и една славянка, дошла  чак от Австралия.

Да припомним., че в София става ІV конгрес по византология през далечната 1934 година, организиран от проф. Васил Златарски и проф. Богдан Филов, който значително усилва престижа на българската наука, въпреки скорошния държавен преврат и традиционния наш финансов недоимък.

По-многолюдно и значимо събитие се очаква да бъде Световният конгрес в Милано през 2013 г. по повод на 1700-годишнината от обявяването на християнството за официална религия на Византия от император Константин  Велики. Той се предхожда от кръглата годишнина на Сердикийския събор, с който император Галерий малко преди смъртта си обявява веротърпимостта между различните религии, макар да е бил върл гонител на християните. Това бе припомнено и от Президента Първанов, и от кметицата на София Фандъкова за сведение на конгресистите. В скоро време това събитие ще бъде ознаменувано с нов момумент срещу паметника на Вазов. Някои предлагат и сегашния булевард „Цариградско шосе” да приеме името на Константин Велики. Нали негово е откровението „Сердика е моят Рим”...

Оценката на водещи хуманитаристи като Дмитрий Лихачов, Клод-Леви Строс, Андре Малро и други, че ХХІ век следва да даде превес на духовността – иначе цивилизацията ни ще загине намира понастоящем внушително потвърждение откъм България.

ВИНОПИТИЕ И СВОБОДОРЕЧИЕ

Препрочитайки в наши дни Плутарховите „Спорове по време на симпозиум”

По едно време България бе наричана „симпозиумленд”, сиреч „земята на симпозиумите”. Да припомним, че старите гърци са спорели с часове и дни около пищна трапеза, слушайки арфа и радвайки се на тацувачки. И са разреждали виното си дополовина с вода, за да предовратят кавги и сбивания.

Днешните питомци на Априловото училище повече си падат по твърдия алкохол. Но те биха могли да освежат заниманията си по старогръцка литература и с някой откъс от творбата на Плутарх, живял в самото начало на нашата ера.

Да пиеш и да пиянстваш не е едно и също нещо. Онзи, който се напива до загуба на разсъдъка си трябва най-напред да се наспи. Ала разумните хора, които са си пийнали само мъничко над обикновеното могат да не се опасяват, че здравата мисъл и паметта ще ги напуснат. Ние виждаме как танцьори и музиканти се справят със своята роля не по-зле по време на симпозиум, отколкото в театъра; техният опит и обиграност подържат тялото и разума им в обикновено състояние.

На мнозина виното придава по-голяма смелост и решимост, неприсъщи на неприятната дързост, като ги предразполага към самоувереност и им придава убедителност. Според преданието Есхил е пишел своите трагедии, като се е вдъхновявал с вино. Казвали са например, че  пиесата „Седмината от Тива” била дело на бог Арес, но това не е вярно: всичките Еврипидови творби са тържество на Дионис.

Платон от своя страна твърди, че виното има свойство да подгрява душата и заедно с това и тялото. То разширява порите, по които в нас проникват всякакви образи, и заедно с това спомага да намираме слова за тяхното изразяване. Нали у мнозина автори творческата природа в трезво състаяние е бездейна, все едно замряла, докато с виното те се вдъхновяват в достатъчна степен.

Виното  пропъжда срамежливостта, която като нищо друго ни задържа за съвет, почита много други душевни препятствия, които противодействат на благородното честолюбие. Като поражда свободоречие, което води до намиране на истината, в същото време виното разобличава всякакво злонравие, позволява да се разкрие всяка скрита в душата на този или онзи порочност, а без това не помагат нито опитността, нито проницателността.

В същото време мнозина, които следват началнния си подтик, постигат по-голям успех, отколкото онези, които хитруват, като скриват своите помисли.

И така, не бива да се боим от това, че виното подбужда страстите ни: лоши страсти то възбужда само у лошите хора, чиито разсъждения никога не биват трезви. Теофраст сравнява с цирк трезвеническите симпозиуми – толкова много бърборят хората в тях; а мрачно трезвено опиянение може да се нарече онова състояние, в което пребивават груби души, смущавани от гняв, зложелателство, свадливост и други низки страсти.

Виното по-скоро притъпява, отколкото заостря тези страсти и прави такива хора не глупци, а безхитростни хора, които не пренебрегват полезното, а са способни да предпочетат разумното. Онези, които приемат хитростта за ум, а дребнавостта за благоразумие, естествено считат за признак на глупост да изказваш под влияние на виното открито и безпристрастно своето мнение. Затова древните наричали Дионис -Освободителят, понеже не вакхическото изстъпление е неговото главно качество, според писаното от Еврипид, а онова, с което той  премахва от душата ни всичко робско, боязливо и недоверчиво, като ни дава възможност да общуваме помежду си правдиво и в свободоречие.”

„Правилно ли са постъпвали древните като са правели съвещания с  вино”.  Книга VІІ, въпрос Х.
 С извинение: Ил. П.

Дионисий

РАЗТУРЯНЕ НА МАГИИТЕ

Във византийския императорски двор на Константинопол са звучали български фолклорни мелодии и ритми,  вградени в Кукузелеви песнопения 

Я разтуряй, Цвето моме магиите,

Цвето мое, върла магьоснице,

душман моме, от Бога да найдеш!

Хляб си нося, Цвето моме, гладен ходя.

Вода газя, Цвео моме, жаден ходя...

Коня водя, Цвето моме, пеши ходя...

Я разтуряй, Цвето моме, я притуряй,

Цвето моме, върла магьоснице,

душман моме, от Бога да найдеш!

Тази песен е записана в Момина клисура, Пазарджишко. Счита се за класическа сред народните любовни песни. Обнародва я за пръв път Любен Каравелов. Изследвана е от фолклористите Васил Стоин и Михаил Арнаудов. Пята е и от оперни певци.

През 1931 г. младият български учен Стоян Джуджев, родом от Пазарджик, защищава с голям успех в Парижката Сорбона докторска дисертация на тема „Ритъм и такт в българската народна музика”, написана на френски език. Това е начало на дългогодишни изследвания върху балканската музика, които през 1978 г. се увенчават с високата европейска награда на името на Готфрид Хердер.

Ученият открива и документира многобройни примери за вграждане на откъслеци от български народни песни в православни песнопения. Тези следи могат най-сигурно да бъдат разпознати в окончанията  /каденци/  на мелодиите.

Една от основните творби на Йоан Кукузеул, роден в Драч, Албания, около 1280 г. от майка българка, е „Голямото исо на пападическото пеене” – уроци по солфеж за византийсктите певчески школи, които поради своята сложност са наричани „бич за певците”. В него е вградена българската народна песен „Я разтуряй, Цвето моме, магиите” – доста популярна у нас допреди Втората световна война.

Във византийския императорски двор – освен по гергьовските поляни на Тракия – са звучали интонациите и на Петруниното хор. Неговата мелодия съвпада с деветото коляно на  „Исото”.

Има и други подобни примери.

Какви ли магьосници са били тези наши прародителки ЦВЕТА или ПЕТРУНА, заслужили да бъдат обезсмъртени по токъв невероятен начин! И какво от тяхната жизнерадост и вътрешна свобода сме съхранили у себе си до днес, да се попитаме.

Примесите от фолклор в православните песнопения са били разгадани от услужливи доносници във императорския двор. Това става причина Кукузел да напусне Константинопол и да се усамоти като обикновен козар при Великатга лавра „Св. Атанасий” – главното духовно средище на монашеската република Света гора в Атонския полуостров. Там той доживява старините си. Изобразен е по-късно върху стените на Лаврата. Една икона на Св. Богородица, която се съхранява до днес тук, е наричана „Кукузелиса”.

В наши дни откровение за духовни люде от разни кътчета на  Европа бяха миговете, когато възкресени от млади български певци Кукузелвите песнопения зазвучаха отново. Това бе оценено от вещи изследователи на Средновековието като истинска сензация. По такъв начин старината бе включена в живата съвременна култура.  

 Стенопис от 1744 г. от главния храм на манастира в Арденица (днешна Албания), изграден върху основите на черквата "Св. Троица", строена с ктиторството на св. цар Борис Покръстител. Изписан от братята Константин и Анастас Зограф от Корча. Фотография Николай Трейман, първа публикация във вестник "За буквите", 2006 г.

МЕСЕЦ БЕЗ КОМПЮТРИ

Лято е вече. Оставям самичка Жени, секретарката на Издателство 
„За буквите – О писменехь”, и поемам за Балкана.

Който си иска нека вместо мен  да кликва /повиква/, да сейва /запаметява/, да делийтва /изтрива/, да даунлодва /извлича/, да ъпдейтва /осъвременява/, да линква /препраща/, да ътачва /прикачва/, да си чатва /разговаря по скайпа/ и всичко, каквото си ще.

Не съм от поколението Интернет, още по-малко от поколението Гугъл и се заселвам отново край екопътеката от Боженците за Дряновския манастир в компанията на рогато козе стадо. Това ми създава възможност заедно с доц. Мариана Дамянова от Университета на Света гора, която също прекарва лятото в майчината си къща над Голямата пещера, и сестрата Минка да си припомним речника на нашите забравени прадеди с думи като джуруляк /дървено пособие за джуркане на боба/, бобеница /дълга пръчка, която се забива край стъблото/, въркузун /усукана връзка от плат/, пезул /каменна ниша в стената/, гъбенище /постоянно място за гъби чучулетки/, обрешка /стръмна извита пътечка в гората/, расова /разклонение на дърво/, превезло /дръжка на кофа/, пращова /платняна дръжка на торба/, кипча /меден съд с дръжка за вода/, чукиче /малко чукче/, кривул /завой на път/, зъм и зъмчуга /едри гадове/; религиозни понятия като подавка, прощене, подадине; хорски особености като  начасничав човек: до обед се сърди на себе си, следобед на целия свят зависи с кой крак първо е стъпил като става от леглото, Мека Мария /слабохарактерен човек/, Пeтьо Маринкин /безхарактерен човек/, никаквец и пр.; древни думи – знак за търновско потекло като досущ, невям, договеждам се, народни названия на празници Уведине /Въведение Богородично/, Възнесене /Възнесение Господне/,  Обсичене /Отсичане главата на Йоана Кръстителя, лазарня /великденски сбор/ и прочие.

Тези разходки из езика съпътстват Националните Славейкови празници в Трявна с удовлетворението, че тази година благодарение на литертурната критичка Благовеста Касабова като член на журито са наградени пълноценни творби, разлиствайки пътьом юбилейния том „Избрано” на Стоян Цонев с поменаване на цар Петър като Белгун.

Остава да добавим понятието млекопийци, както са наричани древните траки, с прясно козе сиренце вместо лекарство, току що извадено от цедачката. За гъбобер да не говорим, защото той изисква повишена интелигентнот и не е за всекиго. Нека се знае: най-сигурен тест дали една гъба е ядлива или отровна прави дърта коза. И да спрем дотук засега.

/По същото време едни тръгват несемейно при фирмите си на Сейшелите, други поемат към Малдивите, трети хващат гората поединично с мерак да открият и царски гъби-булки в очакване на президентските избори наесен. А едно момче се обади по Радио „Хоризонт” от Ню Йорк и каза, че наши българи там носели върху дисплея на мобифоните си портрет на Васил Левски.../

Писа през Горещниците на сянка Козарят от Върпища -един от късноновоприетите габровци за  членове на СБП 

   

ИЛИНДЕН

ЗИМНИ ГРЪМОТЕВИ

Погледнал се Илия – пак в тия! Непрестанно и основателно съмнение в крайния изход от някаква промяна, от всякакви видове преустройства, престроявания, преобразования. Големи многообещаващи събития, подготвяни с най-светли чувства и намерения, заплатени скъпо-прескъпо с човешки саможертви – и излезли ялови накрая или пък недоносчета заради непреодолими човешки слабости, които надделяват и стават слабост на цялостното човешко съобщество.

Градил Илия килия на пътя, на кръстопътя... Пример за щур чвек, когото посочват с пръст за глума, задето се е захванал да гради несъградимото на тоя наш ваджишки кръстопът, пожелаван не само от едно племе или една империя, понякога и от няколко наведнъж. И не само да се избави от напористата Ирина, която е готова с цената на всичко  да се засели в неговата тясна килия.

/Тук му е мястото да уточним. В Македония съшата песен започва с думите:

„Градил Илия МАНАСТИР на връх, на ПИРИН планина...” Многократно настоявах да получа запис от нея чрез Македонския културен център в София и не съм получил досега. Даде ми такъв запис преди време охридският българин Любчо Куртелов. Разбираемо е защо не звучи тази песен по тамошното радио. Но защо нашенските медии все повтарят нейния кръчмарски вариант.../

Илия и пуяк най-мъчно се отхранват... Казваше го моята баба Ирина – имаше защо. И защо все о Илия гледат да се отъркат, дявол да ги вземе!

Дали защото старозаветният пророк, като е сменил навремето в  календара и живота Перун Гръмовержеца с нещо е ограбил волните заселници от Балкана? Или, така или иначе, все с нещо се доближаваме до второто пришествие, а писано е в старите книги, че тъкмо Илия Пророка ще го предизвести, пък и маите твърдят същото в своя древен календар.

Ох, Илия!...Какво означава латинската сентенция, според която името е съдба.

Тревненските зографи  премного навремето са се вдавали да изобразяват върху иконите си как Пророк Илия се възнася  на небето с огнената си колесница. А в едно близко село, над Дряновската пещера, съставено има-няма от трийсетина къщи, седемнайсет мъже носят името ИЛИЯ, та и пишещият тези редове.

Като си я заградил тая пуста килия, все трябва да се озръщаш насам и натам – да не те отвее вятърът нанякъде – и осъден все да започваш отначало, навремени си готов да се самоизлъжеш, че си сторил кой знае какво, а пък то всъщност е позабравеното старо. За младост ли, за старост ли е това белег? Или прокоба?

Седим си ние сега  на земята с Елисей, приели кожуха на възнесения пророк, и чакаме ли, чакаме да ни навести отново пак. В последно време взе да прогърмява светкавично по илинденски и зиме. Нещо неспокоен снове Илия-Перун и над снежните облаци, та трополи колесницата му с колелата си все по-тревожно и предупредително. Изглежда има нещо да бъде!...

Отпeчатано през 1992 г. в свитъка „Богородичен хляб”. Прочетено и допълнено около Илинден в 2011-о лято.

"Св. Пророк Илия"
Трененска живописна школа