ФРАНТИШЕК ДВОРНИК

Американски славист от чешки произход

Из книгата „Византийската мисия между славяните” / 1970 г./

  

Въ­веж­да­не­то на сла­вян­ска ли­тур­гия и сла­вян­ска пис­ме­ност зна­чи­тел­но доп­ри­на­ся за бър­зо­то и лес­но раз­прос­тра­не­ние на но­ва­та хрис­ти­ян­ска вя­ра в Ру­сия.

Най-рев­нос­тни­те раз­прос­тра­ни­те­ли на сла­вян­ска пис­ме­ност са български­те ми­си­о­не­ри.

Пър­ви­те сла­вян­ски све­ще­ни­ци от Бъл­га­рия прис­ти­гат в Ки­ев ве­ро­ят­но още пре­ди им­пе­ра­тор Ва­си­лий II да раз­гро­ми Пър­во­то бъл­гар­ско цар­ство (1018). Въз­мож­но е ня­кои бъл­гар­ски све­ще­ни­ци да са прис­тиг­на­ли в Ру­сия още с вой­ски­те на княз Све­тос­лав през 972 г., кой­то е раз­бит от византийци­те на бъл­гар­ска те­ри­то­рия и е при­ну­ден да се вър­не об­рат­но в Ру­сия.

След па­да­не­то на Пър­во­то бъл­гар­ско цар­ство по­то­кът от сла­вян­ски све­ще­ни­ци от Бъл­га­рия за Ки­ев­ска Ру­сия зна­чи­тел­но на­рас­тва. Бе­жан­ци­те до­на­сят със се­бе си не са­мо сла­вян­ски ли­тур­гич­ни кни­ги, но и всич­ки творби, въз­ник­на­ли по вре­ме­то на цар Си­ме­он и цар Пе­тър в бъл­гар­ски­те кни­жов­ни шко­ли – Охрид и Прес­лав.

То­ва не­съм­не­но е го­лям при­нос за кул­тур­но­то раз­ви­тие на Ки­ев­ска­та дър­жа­ва.

Кни­ги­те, ко­и­то бе­гъл­ци­те до­на­сят от Бъл­га­рия в Ру­сия, са на­пи­са­ни на цър­ков­нос­ла­вян­ски език. Не­го­ва ос­но­ва пър­во­на­чал­но е ма­ке­дон­ски­ят диалект, от кой­то бла­го­да­ре­ние на ге­ни­ал­но­то де­ло на Кон­стан­тин-Ки­рил и брат му Ме­то­дий се раз­ви­ва блес­тящ ли­те­ра­ту­рен език, пре­вър­нал се в офи­ци­а­лен език на бъл­гар­ска­та цър­ква и бъл­гар­ския ин­те­лек­ту­а­лен елит.

Пре­не­сен от Бал­ка­ни­те в Ру­сия то­зи език ста­ва офи­ци­а­лен

за рус­ка­та цър­ква и ли­те­ра­ту­рен ин­стру­мент

на рус­ки­те об­ра­зо­ва­ни сре­ди. 

БАРОН ДЖАКОБИ ОБВИНЯВА

Наложително пояснение към българското издание на романа „1876” от Гор Видал

За българина годината 1876-a отключва представата за „пиянството на един народ”, когато по думите на Вазов „за няколко дена .- тайно и полека – народът порасте с няколко века”.

За американеца това е първата годишнина от създаването на Щатите, белязана с драматична борба около президентската власт. Такова е и заглавието  на една от поредицата исторически  хроники на именития съвременен романист Гор Видал – сам той наследник на президент.

През 2002 г. издателство „Сиела” предложи на българския читател този роман в превод на известния наш американист Йордан Костурков. Последният добавя  към него кратки пояснения  относно особеностите в избирателната систена на Съединените щати. Ала неясно защо той пропуща да  коментира  рядката връзка с България, която съдържа книгата.

Горного е направено в пространното предисловие и коментарии към руското издание на романа от 1986 г. /Издателство „Прогрес”, тираж 50 000 екз./  с оценката,        че представените с реални действащи лица политически нрави в годината на 100-летния юбилей на САЩ и най-мръсните в историята на страната президентски избори имат остро съвременно звучене.

ВИДЯЛ С ОЧИТЕ СИ БАРИКАДИТЕ НА ПАРИЖКАТА КОМУНА, написал и книга за това, след като е прекарал дълги години като емигрант в Европа, видният американски публицист Чарли Скайлър – незаконен син на вицепрезидента Алън Бър, се завръща в Америка, за да отрази в пресата предстоящите избори и големия юбилей. Придружен от своята красива дъщеря Ема той попада във водовъртежа на бурни социални събития и в компанията на корумпирани политици. Стремежът му да уреди подходящ брак за дъщеря си и посланически пост за самия себе си се натъква на непредполагани препятствия.

Героят от гражданската война между Севера и Юга генерал Грант след два мандата довежда страната до невиждана корупция и падение на нравите в обществото. Съдбоносно за държавата е властта да премине от Републиканската в Демократическата партия. За да стане това се прилагат всякави средства – позволени и непозволени.

Ключова фигура в цялата драма играе барон Джакоби – посланик на България, дойаен на дипломатическия корпус във Вашингтон, пребивавал отвъд океана вече  близо половин век!...

По американски своеволно, както прави това и в другите си романи, Гор Видал не държи сметка, че по същото време България като европейска държава все още не съществува, за да има и свой посланик в САЩ.

Всъщност барон Джакоби е взет назаем от романа на  Хенри Адамс „Демокрация”, придобил голяма известност през тези години.

КАТО ИСТИНСКИ АДВОКАТ НА ДЯВОЛА той отправя към сенатора Ретклиф гневна филипика:

„Вие, американците, считате себе свободни от действието на всеобщите закони Отнасяте се с пълно безразличие към миналото. Аз преживях вече  седемдесет и пет години и през цялото време – сред корупция. Самият аз съм корумпиран, само че имам смелостта да си го призная, а другите не смеят да сторят това. Рим, Париж, Виена, Петербург, Лондон – всички са корумпирани, а Вашингтон, видите ли, е чист!

Длъжен съм до ви го кажа, че аз през целия си живот не съм виждал такава корумпирана страна като Съединените щати...

Навсякъде у вас може да се види измамата  и на държавата, и на частните лица. Крадат се  безбожно пари,  укриват се всякакви похищения от държавната хазна.

Вие, господа сенатори, обичате да декларирате шумно, че вашите велики Съединени щати, възглавяват цивилизования свят и няма на какво да се поучат от останалия свят. Наистина вие сте прави, съвършено прави! В това отношение не е нужен пример за великите Съединени щати.

Но аз  безкрайно съжалявам, че не ще мога да поживея още стотина години. Ако тогава бих могъл да се върна отново във Вашингтон, аз бих бил далеч  по-доволен, отколкото сега. Кълна се, че тогава Щатите ще бъдат далеч по-корумпирани, отколкото Рим при Калигула, църквата при папа Лъв Х и Франция при Регентството.”

Посланикът на несъществуващата по онова време балканска държава произнася пророчески слова.

Литературният  наблюдател на лондонския вестник „Таймс” открива в свой коментар паралели между описаното в книгата и аферата Уотъргейт, както и с войната във Виетнам. Това може да изненада и самия автор, доказвайки, че истинският писател е и провидец. Без особен труд могат да се открият успоредици между управлението на генерал Грант и управлението на Ричард Никсън. И в двата случая американската политическа система търпи значителни деформации. Могат да се добаваят и много по-късни примери за същото.

Добре е горното да го знаят и онези нашенци, които тръгват да си търсят късмета  отвъд Голямата вода...

     СИМЕОНОВ ВЕК

Спиридон Палаузов и неговата дисертация

По­ня­ти­е­то „Си­ме­о­нов век“ съз­да­ва бъл­га­ри­нът Спи­ри­дон Па­ла­у­зов. Наслед­ник на го­лям род тър­гов­ци от Габ­ро­во, за­се­ле­ни в Оде­са, той е еднов­ре­мен­но кру­пен пред­при­е­мач и ро­до­на­чал­ник на но­ва­та бъл­гар­ска исто­ри­чес­ка на­у­ка за Сред­но­ве­ко­ви­е­то (ме­ди­е­вис­ти­ка) .

В сре­да­та на ми­на­лия век Па­ла­у­зов учи ико­но­ми­ка в Бон, Хай­дел­берг и Мюн­хен. В Гер­ма­ния ста­ва док­тор по ико­но­ми­чес­ки на­у­ки. За­ни­ма­ва се усър­дно с тър­гов­ска дей­ност.

През 1852 г. Па­ла­у­зов за­щи­ща­ва с пъ­лен ус­пех док­тор­ска ди­сер­та­ция по сла­вян­ска фи­ло­ло­гия в Исто­ри­ко-фи­ло­ло­ги­чес­кия фа­кул­тет на универси­те­та в Пе­тер­бург. Тя има заг­ла­вие „Ве­кът на бъл­гар­ския цар Симе­он“ и е от­пе­ча­та­на под съ­що­то заг­ла­вие в ти­пог­ра­фи­я­та на Петербур­гска­та ака­де­мия на на­у­ки­те.

Основ­ни по­ло­же­ния в ди­сер­та­ци­я­та

I. При­об­ща­ва­не­то на вол­жски­те и вол­жско-ду­нав­ски­те бъл­га­ри, а след то­ва при­е­ма­не­то на хрис­ти­ян­ство­то от Бо­рис и не­го­вия дом окон­ча­тел­но ут­вър­жда­ват по­ли­ти­чес­ка­та са­мос­то­я­тел­ност на Бъл­га­рия ка­то сла­вян­ска дър­жа­ва.

II.Лич­нос­тта на Си­ме­он и по­ли­ти­чес­ко­то със­то­я­ние на съ­сед­ни­те държа­ви ста­ват при­чи­на за осо­бе­ния въз­ход на Бъл­га­рия в на­ча­ло­то на Х век.

III.Съз­да­ва­не­то на цър­ков­но-сла­вян­ска пис­ме­ност ста­ва чрез трудовете на сла­вян­ски­те пър­во­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий, на­пи­са­ни из­вън Бъл­га­рия; но ней­но­то ус­ко­ря­ва­не и по-на­та­тъш­но раз­ви­тие се из­вър­шва в Бъл­га­рия, осо­бе­но при мъд­рия при­ем­ник на Бо­рис — Си­ме­он.

IV.Цър­ков­но-сла­вян­ска­та пис­ме­ност в Бъл­га­рия при­до­би­ва осо­бен харак­тер, кой­то от­кри­ва­ме в най-древ­ни­те ръ­ко­пи­си.

V. Гла­го­ли­чес­ка­та пис­ме­ност в он­зи вид, в кой­то я поз­на­ва­ме по най-древ­ни­те кни­жов­ни па­мет­ни­ци, по­лу­ча­ва сво­е­то на­ча­ло в Бъл­га­рия през ца­ру­ва­не­то на Си­ме­он.

От Бъл­га­рия тя пре­ми­на­ва в дру­ги зе­ми.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

„Ка­то ос­та­вям нас­тра­на на­род­на­та сло­вес­ност и ка­то се връ­щам от­но­во към книж­ни­на­та на бъл­га­ри­те от ве­ка на бъл­гар­ския цар Си­ме­он, на­дя­вам се да ос­та­на без­прис­трас­тен, ако за­я­вя, че бъл­га­ри­те имат право да се гор­де­ят с та­зи епо­ха, ед­нак­во дос­то­па­мет­на и с политическите дос­ти­же­ния на тех­ни­те пред­ци, и с тях­на­та литературно-на­уч­на дей­ност.

Бъ­де­щи­те от­кри­тия и из­след­ва­ния на фи­ло­ло­зи­те — дай Бо­же! — ще до­ка­жат то­ва с нес­рав­ни­мо по-раз­но­об­раз­ни све­де­ния, от­кол­ко­то то­ва е въз­мож­но се­га, ко­га­то про­уч­ва­не­то на бъл­гар­ски­те древ­ни па­мет­ни­ци ед­ва е за­поч­на­то с уси­ли­я­та на мал­ци­на тру­же­ни­ци на мла­да­та славянска на­у­ка.“

Ма­гис­тър­с­ка­та ди­сер­та­ция е под­гот­ве­на под пря­ко­то ръ­ко­вод­с­т­во на рус­кия учен-сла­вист Измаил Срез­нев­с­ки. Тя е за­щи­те­на на 2 май — де­нят на кон­чи­на­та на княз Бо­рис-Ми­ха­ил. Па­ла­у­зов има не­ве­ро­ят­на не са­мо за вре­ме­то си еру­ди­ция. Той пол­з­ва ста­рог­ръц­ки, ла­тин­с­ки, нем­с­ки, френ­с­ки, ита­ли­ан­с­ки и всич­ки сла­вян­с­ки ези­ци. Не­го­ва­та кни­га по­па­да в го­ле­мите биб­ли­о­те­ки на Ев­ро­па, а съ­що и в по­ро­бе­на Бъл­га­рия. Не­кол­кок­рат­но „Цариг­рад­с­ки вес­т­ник“ из­вес­тя­ва за по­я­ва­та и:

„То­ва со­чи­не­ние пре­воз­хож­да вся­ко пох­ва­ле­ние. Оно со­дер­жа­ва ед­но ис­то­ри­чес­ко опи­са­ние вър­ху Бол­гар­с­ка­та на­ша пис­меност, при царствова­ни­е­то на Си­ме­о­на, ца­ря Бол­гар­с­ка­го, с раз­ни от­лич­ни замечания.“ (бр. 93, 94 и 100 от 1852 г.)

***

Додатък. Евро­па друг по­до­бен слу­чай не поз­на­ва. Извес­тни­ят българ­ски ин­те­лек­ту­а­лец Пе­тър Ува­ли­ев, жи­вял го­ди­ни на­ред в из­гна­ние от­та­тък Ла­ман­ша и об­хва­нат в края на своя жи­вот от тре­во­жен раз­ми­съл за съд­ба­та на род­на­та мал­ка Бъл­га­рия, на­ми­ра ду­шев­на опо­ра във възроденото Апри­ло­во заг­ла­вие „Ден­ни­ца“ — ка­то наз­ва­ние на спи­са­ние, спис­ва­но от учи­те­ли и уче­ни­ци на Апри­лов­ска­та гим­на­зия. В свое предаване на бъл­гар­ски език по Би Би Си той да­ва ви­со­ка оцен­ка на първото свет­ско учи­ли­ще. По то­зи по­вод при­пом­ня свой раз­го­вор с Ро­ман Якоб­сон, рус­ки ев­ре­ин, за­се­лен в САЩ, един от зна­ме­ни­ти­те сла­вис­ти на ХХ век, ог­ла­вя­вал дъл­ги го­ди­ни ка­тед­ра в Хар­вар­дския уни­вер­си­тет. Якобсон каз­ва на Ува­ли­ев: 

„Вие, бъл­га­ри­те, след­ва да има­те яс­но съз­на­ние как­во оз­на­ча­ва още през Де­се­тия век гла­ва на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва да бъ­де един чо­век ка­то Цар Си­ме­он, за­вър­шил шко­ла­та Маг­на­у­ра в Ца­риг­рад.

То­ва е въз­мож­но най-ви­со­ко­то об­ра­зо­ва­ние за вре­ме­то си. Евро­па

от оно­ва вре­ме и дъл­го след то­ва друг по­до­бен слу­чай не поз­на­ва.“