"СЪПЛЕСТИ ВЕНЕЦ" -  НОВА КНИГА 

Избрано от този блог и подредено в книга по датите на публикуването.
Събрала подбрани материали по различни теми - фолклор , религия , национално -освободителни борби, българистика и кило-методиевистика. Спомени за близки и познати хора от Дряноско и Габровско.
Съставител Пепа Манастирска. Художник Калин Николов. Издателство Авангард Прима 2018

https://www.stovesti.info/veselete-se-nebesa-balgarskata-darzhava-na-duha-9948.html

„Веселете се, небеса! Българската държава на духа”

Тази книга може да се нарече книга за българския принос в духовния живот на Европа.

Тази книга може да се нарече книга за българския принос в духовния живот на Европа. Хубаво е, че излиза в годината на българското европредседателство и припомня високите оценки на най-големи световни авторитети (Дмитрий Лихачов, Жозе Рюискар, Леонард Бойл, Йозеф Мелцер, Папа Йоан ХХIII, Валтер Каспер, Рикардо Пикио, Умберто Еко, Роже Бернар, Жак Фьойе, Стивън Рънсиман, Рудолф Айцетмюлер, Димитриос Гонис, Уилям Федер, Джордж Хъксли, Норберт Рандов, Димитри Оболенски, Алексей Лосев – последният представител на руското религиозно-философско учение; Генадий Литаврин, Александър Панченко, Хайнц Миклас, Иван Дуйчев, Александър Милев, Тотю Тотев...

Илия Пехливанов е избрал много сполучливо за заглавие възвание на Йоан Екзарх Български от негово слово за Възнесение Господне през XIX век.

Да припомним кой е Илия Пехливанов. Той е от Дряновския край, завършил е Априловската гимназия и българска филология в Софийския университет. Макар да работи като журналист в столични издания („Средношколско знаме”, „Народна младеж”, „Антени”), още от 1960 г. сътрудничи на тогавашния окръжен вестник „Балканско знаме” до закриването му, по-късно четяхме негови текстове на страниците на „100 вести”. Винаги се е считал кръвно свързан с родния край и нарича себе си „габровски пратеник в София”. Най-творческите му и активни години са свързани с вестник „Антени” и особено „За буквите-О писменехь”.

„Веселете се, небеса” можем да наречем дори вестник книга – защото побира и печатани, и непечатани материали от тези два вестника с основна насоченост българистиката, Кирило-Методиевото дело и неговата рецепция в Европа и по света.

Изданието започва с проникновени думи на акад. Петър Динеков, основателя на Кирило-методиевския научен център към БАН, за „един велик просветител, голям ум, всестранно надарен писател – Константин-Кирил Философ...Все повече читатели обръщат поглед към старата българска литература, чието начало постави Кирил при близкото сътрудничество на своя брат Методий, все по-често се подчертава нейното значение като велико наследство на българската национална култура”.

Илия Пехливанов додава своя „приписка” – избран от него похват в изданието, за поясняване на публикациите с днешна дата, за това „как едно проникновение на нашите възрожденци намери потвърждение от съвременни изследователи на българския принос в духовния живот на Европа”.

Няколко пъти в книгата ще срещнем името на акад. Дмитрий Лихачов, чието определение на България като „държава на духа” вече от десетилетия се е превърнало в емблематична крилата фраза. Пехливанов проследява как се поява то, включва автографа на афористичното определение и свое интервю с руския учен.

Проф. Санте Грачиоти, директор на Института по славистика при Римския университет – определя България за „славянски щит срещу монголското и османското нашествие”. В интервю пред И.Пехливанов пояснява: „Аз се запознах с вашата история в нейните основни и най-съществени събития. Бях очарован от първостепенната роля, която е играла България в съдбините на Европа. Що се отнася до образа на България като „изгорялата земя отвъд християнската крепост” – той не е нов. Употребява го един мой сънародник от XV век – Филипо Калимако Бонакорци – скоро след османското нашествие. Той живее в Полша и е автор на редица исторически съчинения. В тях пише, че Вашата страна е „предмостие към християнската крепост”. Историческата заслуга на България се състои в това, че създава преграда пред турците към Европа, тя заплаща кръвен данък за това, заплаща с вярата си, със свободата си и с упадъа на блестящата си култура по онова време. Единственото чувство за вина, което има Западът, е, че никоя от западните страни не предприема нещо по-решително, за да защити България... Въпреки това България запазва голямо духовно богатство...Значи тя никога не е била напълно унищожена. Обикновено робството успява да пречупи характера на поробените народи, но в България като че ли е станало обратното – то засилва нейното чувство за принадлежност към европейската духовна общност, което обяснява огромната предразположеност на българите още преди Освобождението към европейската култура... Васил Априлов например познава добре италианския модел на езика по онова време и на мен ми прави дълбоко впечатление неговата настоятелна препоръка българите да осъвременяват и усъвършенстват своя книжовен език по начин, по който италианците са усъвършенствали своя”.

Пехливанов ни припомня и една статия на Александър Теодоров-Балан за завещанието на Васил Априлов. За Васил Априлов споменава и проф Роже Бернар, който 30 г оглавява катедра по българистика в Сорбоната и „ползваше всякакви средства и поводи да утвърди българския принос в европейската култура”. В лично писмо до Пехливанов той изповядва: „Мога да кажа като Васил Априлов, този толкова симпатичен възрожденец, който беше, въпреки анекдотите за габровци, много щедър: „Сторих онова, което можах; другите да сторят повече”.

Изданието ни припомня и за още една „габровска” връзка: за дисертацията на Спиридон Палаузов, наследник на голям търговски род от Габрово, самият той крупен предприемач и родоначалник на новата българска историческа наука за Средновековието (медиевистиката): именно Спиридон Палаузов създава понятието „Симеонов век”. Накратко е представена дисертацията му.

Във „Веселете се, набеса!” ни предстои среща и с прочутия Джон Атанасов, поместени са приносни текстове от друг габровец – Петко Тотев, споменава се приносът на нашата съгражданка Татяна Николова-Хюстън, Националната Априловска гимназия и нейното издание „Денница”.

Само месец след националния празник 3 март е добре да си припомним и че при подписването на мирния договор в Сан Стефано на 19 февруари/3 март 1878 присъства и еленският препис на „История славянобългарская”, направен от Дойно Граматик – точно когато европейските политици и дипломати се питат имало ли е самостоятелна българска държава в миналото и каква е била тя. В този момент паисиевото слово, старинните гербове, историческите сцени и надписи показват, че България е била векове наред силна самостоятелна държава и заслужава отново да бъде свободна и независима.

Поместените автографите на Рикардо Пикио, Умберто Еко, Мартин Наг, Хартмут Хербат, Святослав Рьорих, Мерсия Макдермот, Роже Бернар, Джун-ичи Сато, Ян Йендзие, Сьоичи Кимура и др., изписани на български, внасят особена, автентична струя и прилив на гордост и себеуважение изпълват всяко родолюбиво сърце.

„Веселете се, небеса!” трябва да се прочете от всеки българин. Тя е като бездънен кладенец – колкото по-надолу стигаш, толкова повече се убеждаваш, че пред теб е безценно съкровище. Може само да се съжалява, че издателите са избрали чисто символичен тираж.

Венета Георгиева-Козарева

В. 100 вести - Габрово

ЗА ПУБЛИЦИСТИКАТА

Петър Динеков

Някога се смяташе, че публицистиката е свързана с появата на периодичния печат. Всъщност тя е много по-ранно явление. Иначе би трябвало да изключим от този жанр писатели като Еразъм Ротердамски с неговото “Похвала на глупостта”, Джон Милтън с “Ареопагитика”.

Можем с основание да говорим за българска публицистика в епохата на Средновековието от IХ и Х век насам. Тази тема аз поставих в доклада си “Особености на старобългарската публицистика през IХ-ХII век” на V международен славистичен конгрес в София през 1963 година. Разбира се, тя продължава да се развива и през следващите векове. Да припомним посланията на Евтимий Търновски от ХVI в., много произведения на дамаскинарите от ХVII-ХVIII век и др.

Ранната българска публицистика има две основни теми: защитата на славянската писменост и култура и критиката на феодалното общество. И двете теми са изключително актуални за своята епоха – а актуалността е основният белег на публицистиката. Първите прояви на публицистика откриваме още в делото на Константин-Кирил Философ – в неговите спорове и полемики по време на мисиите му. Те са били произнасяни главно на гръцки език, но ние ги познаваме от неговото Пространно житие, написано от учениците му на старобългарски език след смъртта му. Забележителна е речта, произнесена на Събора във Венеция.

 Типично публицистично произведение е “Сказание за буквите” на Черноризец Храбър – страстен спор с противниците на славянската култура. Издига се до най-силните, най-острите, най-добре написаните творби на старобългарската литература.

 “Беседа против богомилите” също е ярък публицистичен труд. Идейните позиции на Козма са твърде сложни, за да бъдат определени само като консервативни. Извънредно силни са страниците, посветени на недъзите на монашеството.

В “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски също има части, които са изградени като публицистика. Това са двата предговора, особено вторият: “Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”. Публицистични елементи могат да се открият в целия исторически разказ. Дори, ако щете, целият патос на Паисий съдържа публицистични черти. Това е присъщо не само на писателската природа и темперамента на Паисий, но и на особеностите на епохата, на нейните изисквания и нужди. Публицистиката най-вече помага за решаване на актуалните национални проблеми в този най-ранен период на нашето Възраждане.

Още преди появата на печата функцията на публицистика често изпълнява кореспонденцията на възрожденските дейци като Васил Априлов, Неофит Рилски, Райно Попович и др. Следователно можем да говорим и за писмовна /епистоларна/ публицистика.

Каравелов и Ботев създават революционната публицистика,

която представя върха на развитието на този жанр

през Възраждането.

Петър Динеков  „Литературни въпроси” 1963 г.

Додатък. Личната библиотека на акад. Петър Динеков е дарена безвъзмездно на Народната библиотека “Иван Вазов” в Пловдив според неговото писмено завещание. Тя съдържа: 11 472 книги на кирилица и 3 455 книги на латиница; 684 списания на кирилица и 363 – на латиница; 3 959 отпечатки и автореферати. Приети са от директорката Радка Колева с протокол от 29 май 1992 г. Библиотеката е поела задължение да изработи и издаде печатен каталог на дарението. То бе изложено отделно, без да се разпределя по отдели. Има голям портрет на Динеков.

Комплектуването и предаването на библиотеката е направено с чувство на отговорност и грижовност от сем. Савови, които обитават сега апартамента на ул. “Любен Каравелов” 11.

Ръкописното наследство на Петър Динеков е предадено в Централния държавен исторически архив с дейното съучастие на проф. Дойно Дойнов. Тогавашният директор Кръстю Гергинов идва лично в дома на Динекови да прибере десетките архивни единици.

По инициатива на Кирило-Методиевския научен център при БАН през 2001 г. бе издаден обемист сборник под заглавие “Традиции, приемственост, новаторство” в памет на акад. Петър Динеков. Той включва спомени от близки ученици и сътрудници, научни съобщения, статии и обзори върху проблеми от българистиката.

ХИЛЕНДАРЕЦЪТ И СПИРИДОН ГАБРОВСКИ

СТИГНАХА ДО ЩАТА ОХАЙО

Двамата автори на българска история, с които започва Българското Възраждане — Паисий Хилендарски и йеросхимонах Спиридон Габровски за първи път са събрани в общ сборник. Той се съхранява  в Хилендарската научно-изследователска стая на щата Охайо, град Калъмбъс, САЩ, създадена и ръководена от проф. Матея Матеич и неговия син Предраг Матеич. Българката от Габрово Татяна Николова-Хюстън, която живее от  години в Америка, като преподава балкански танци, изследва подробно този ръкопис и изнесе първо съобщение за него на научната конференция “Манастирската култура на Балканите”, уредена от Научния център “Иван Дуйчев” при Софийския университет “Св. Климент Охридски”.

Сборникът е открит през 1932 г. в Болград от Джеймс Кларк — внук на един от американските мисионери, които повторно се опитват да християнизират българите още по време на Възраждането ни. До края на живота си обаче той не известява за него, нито се заема с проучването му. Намират го след смъртта му...

Сборникът е създаден между 1807 и 1825 г. от двамина писачи. Съчетава т.нар. Рилска преправка на “История славяноболгарская” с откъси от Спиридоновата “История во кратце о болгарском народе славенском”. По-емоционалните публицистични страници на Хилендареца са заменени с по-рационално поднесените Спиридонови страници. С това “Историята” става по-близка на нашия съвременник.

 ДРЯНОВО – ГРАДЪТ  БОЛНИЦА

                     Иван С. Койчев

Повече от 200 свидни жертви станаха вечни гости на малкото градче Дряново – погребани са в наша дряновска земя.  Дряновци поставиха скромни каменни кръстове на техните гробове при „Трифонците” и училищния двор, а в махала „Гилей” подходящ паметник , израз на вечна признателност и почит.

В недалечното минало  на 3 март се събирахме на „Трифонците” и с благоговение си спомняхме за нашите братя освободители. Навели глави ние слушахме захласното за чутовния им подвиг.

...Било краят на 1877 година. Изнизвали се последните й дни. Целият български народ с нараснала надежда и твърда увереност очаквал изгрева на близката свобода. И тогава започнала една от най-трудните и величава епопея  на войната - зимната атака на Балкана. Но врагът бил зъл и безпощаден - кръвожадните пълчища на османските паши имали за съюзник непоносимият студ, който достигал до 30 градуса под нулата. Леденият вятър сковавал всичко, но не сковал големите пълни с братска любов сърца.

В хода на войната  Дряново бил превърнат в огромна болница, където са докарвали измръзналите руски солдати, с опадали меса от ръцете и нозете, с окапапи носове и уши – както разказваше в спомените си дядо Иван Тъпанарчов.

Дряновци се притекли в помощ на болните и измръзнаите с всичко, каквото можели.  Ватите на всики дом били ширико отворени. Жените проявявали трогателни грижи да посрешнат, нагосят и облекчат болните в страданията им. Те отстъпвали постланите си с бели кинарени платна мишдери и с китени кебета одъри,  дарявали ги с плодове, мляко, храна, превръзвали ги.

Слушаме и все по-ниско скланяме глави, а откъм „Бряста” ехото на стара песен се плъзгаше по стръмнината:

 „Кера руснаци думаше:

руснаци, братя казаци,

имаме място за вази,

за вази и за конете...

За вази храна имаме

и за конете зобило...”

                                                                       

Не само тук, на „Трифонците”, слушахме за подвизите на руснаците , а и в къщи край огнището, при обущарския тезгях на дядо си Иван. В кои къщи са лекували руските солдати, какви песни са пеели – даже и за „тригласния” хор на казаците, давал концерти на чаршията при герана.

-Ей в нашата сайванта на двора – разказваше дядо ми - бяха четирите катани на руските доктори. Имаше един – като че ли сега го гледам – с чаталеста брада до пояса, с големи отворени очи и все засмян. А тук горе, в хашовото – и той показваше с глава към прозорчето на стаите - имаше двамина, Николай и Иван, със същото име като моето, като твоето – как да не ги обичаш. Николай оздравя, ама си замина с патерици, а Иванчо, Бог да го прости, остави кости в Дряново. Погребахме го до ореха на Ганя Топала – малко по-долу от сегашния каменен кръст.  И у комшията дядо Стоян Шурулепа имаше двамина. И те останаха тук. Пък в тая къща насреща – на Манча и Станча-всичките стаи бяха пълни  с едни млади, хубави момчета - да ти досвидеят. Все съм се чудил - ужким болни, с измръзнали крака - пък пеят ли, пеят. ”Обявил француз война на русейска матушка” – тая песен от тях я научих. Пееха я и казаците на Ганя Губерката. Днес слушаме как пеят братушките, утре попът тъжно пее и изпровожда някото, че и двама,  понякога и  повече. И ний оставяхме работа, та ходехме до „Трифонците”. Как другояче да им се отплатим. Не лежаха болни само тук, ами и по-горе, в Стоювата къща, на дяда ти хаджия с голямата порта, в братювата му – хаджи Станювата, в Стоиловата, поп Михаловата, Гавриловата, по-долу в Шишковата, в много други. Кажи-речи във всяка къща. В Ромуновата - до Папунската, се събираха всички доктори, имаше и жени с бели дрехи – наричаха ги „милосерди”. Там лежаха тия, които бяха най-зле. Питай кака си Пена Манастирска – тя ще ти разкаже за тях.

Тогава аз не потърсих кака Пена - малък бях и мислех, че има време, но времето отлетя, живата история от нашата махала почти се загуби...Сега баба  Пена е минала 90-те години. Посетих я – много се зарадва.  От дума на дума се завърна в нейното детство:

-Нямала съм две годинки, както ми е разказвала майка ми, когато дошъл Московецът да ни свобождава от османлиите. Бащината ми къща - на дяда ти Тодор Ромуната я направили болница Ний сме слезли да живеем в една стаичка, за да има място за измръзналите руски солдати. Войната свършила. Колко съм пораснала и аз не помня , когато майка ми разправи много неща за руснаците – ама все тъжни. Едно няма да забравя никога  - спомена за двете  млади и хубави рускини – милосердни сестри в бащината ми къща. Като дойдели вкъщи, най-напред идвали при мене. Целували ме, прегръщали ме и все казвали: ”Руска Пенка, Пенка как руская”-защото съм била руса.

Много са били къщите, пригодени за болница: хаджи Генчовата, строена от нашия земляк Колю Фичето, на другите Хаджигенчевци – с изписания лъв, Зафировота, Ахмаковата, Лафчиевата, училищата при църквите „Св.Троица” и „Св. Богородица”, училището в центра на града /сега там е санепидстанцията/. Щабът на лекарите и аптнечният пункт са били в Дерменджийска къща.

Ще минат не години-векове, а в сърцето на всеки истински българин ще остане докле свят светува, докле слънце грее, една от най-светлите и бележити дати в историята му – Освобождението на милото ни  отечество от османско иго и споменът за скъпите жертви.