Габровски шумки от габър

Народ без вяра не е народ

Илия Пехливанов е роден на 2 януари 1941 г. в с. Горни Върпища при Царева ливада, Габровско. Кръстен в Дряновския манастир. Завършил Априловската гимназия и българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работил във в."Средношколско знаме", в. "Народна младеж" и 20 години в седмичника "Антени". Публикувал репортажи, кореспонденции и очерци в печата, "Литературная газета", сп. "Всесвит" - Киев, "Хорицонт" - Берлин и в сп. "Куриер ЮНЕСКО", сътрудничи на БНТ и БНР. Издал е "Преображения Матееви" (роман), "Дни на борба горда" (сборник с разкази на очевидци за април 1876), "Достойно есть" (грамофонна плоча с любимото песнопение на Левски), свитък "Богородичен хляб" (фолклорно християнство от Предбалкана), "Ти от кои хора си" (песните на Ирина Богданова от Царева ливада).

Втълпило ми се е веруюто на Баба Стефана:
"Нас тати тъй нъ й учил: да свързваш двата края - и богатството ти е здравето. Здрав ли си - богат си! Болен  ли си - с жълтици да се заровиш, все е същото... И да имаш малко спестени парици за паметник. Защото колкото повече имаш, толкова повече роб ставаш на имането си... То Господ може и да няма - ала народ без вяра не е народ!"
Нейният баща Киро Коняров е дългогодишен учител и черковен певец от с. Боженците. Пред училището на с. Попразите негови ученици с дарение му вдигат бюст-паметник. Има ли го другаде това?
Честит бях да чуя от нея непозната песен:
                                                  
 През Стамбола вървят, мамо,                                                
 млади габровчани,                                              
 сербез боженчани.                                                
 Врани коне ярят, мамо,                                               
 калдъръми трошат,                                                
 астрагани кривят, мамо,                                                 
 за конак си питат.

Има по света още калдъръми за трошене, види се...  
  
                                           
 Безкнижно евангелие 
        
 Сега ли, Радке, намери -                                                        
 навръх велики четвъртък! -                                                       
 на гости, Радке, да идеш,                                                       
 на гости и на повратки.
Рядка песен, пята из селцата на Тревненския балкан. Чух и я записах на магнитна лента от железничар на спирка Бъзовец до Кръстец.
Да се знае, че из гънките на планината още се таи свободният дух на хайдути - народни закрилници. Броди сред тях и духът на тази Радка, неслучила деня да гостува у майка си в седмицата подир сватбата си.
                                                       
 Кога хайдути  излизат                                                       
 пушките си да премерват...

Не успях да го намеря из книгите това: според обичая хайдутите хващат гората тъкмо на Велики четвъртък. Изтръпва човек, като се опита да потърси смисъла.
Нали в деня на Тайната вечеря всъщност са най-големите страсти на Страстната седмица. Тогава 12-те  апостоли с Исус Христос съставят общност, в която се открива ядката на един човешки състав с основните роли в него. При това ролите се сменят: всеки може да стане при определени обстоятелства Юда; всеки може като Симон-Петър трижди да се отрече от Учителя; и всеки може като останалите въпреки всичко да си остане верен Нему.
Народът ни с особено внушение е изпращал свои лични синове в Балкана с напомняне за Христовите апостоли. Знайно е било, че лесно се пораждат вражди и недоразумения помежду им, които могат да  провалят всичко. Особено кой да води бащина дружина! Едва ли са носели те в торбите си някакво евангелие, но близките им са го представяли без книга с много по-голяма сила.

 Близо до Господа
                                           
Осемдесетгодишната баба Йона Грозева от селото Недельковци - вместо да се вайка и оплаква като всички - пееше на лекарите в Тревненската болница непознати тукашни песни. Взела ги е навремето от майка си, пяла ги по картофените ниви на Де-зе-се-то, но никой не ги беше записвал на книга или магнитофон. Една от тях разказваше: върви сватбата към черква за венчавка, булката забулена върви и  плаче - насила я омъжват за момче глухо и нямо. Рано останала тя злочесто сираче, без майка и без баща, братовите й отказват да я гледат...
Следва стихът:                                                  
"Господ бил близо и я чул."
И става чудо: момчето си развързва езика! Последва сватбарско хоро.
Записах тогава и една песен,която са пели при зажънване на нивата:
"Рано е Донка ранила,/ рано хармани помела,/ помела и насадила,/ врани е коне вкарала,/ вкарала и покарала/ и на майка си думала:/ "Карай ми, мамо, конете,/ аз ще в лозята да ида,/ че ми се й грозде дояло..."/ Като в лозята отишла,/ до всяка лоза сядала,/ сядала и посягала,/ хапвала, не преглъщала./ До синя лоза седнала,/ седнала и посегнала,/ хапнала и преглътнала,/ легнала, сладко заспала,/ заспала, не се събудила.”
 Доколкото ми стига университетското образование, тази песен е истински шедьовър. Тя предлага материал за разсъждения: Славейковци върху основата на старинен фолклор създават литература; подир тях даровити балканджии създават нови фолклорни образци - без повторения, стереотипни изрази в тях, с усложнен сюжет, разказвателни, с обикновена мелодия. Вторичен фолклор, неизследван от академичните фолклористи, които живеят с погрешното заключение, че в малките селища на Предбалкана не е възможно да има нещо ценно.

Безименни ратници

Седи майка ми до магнитофона, склонила глава до него да чува по-добре, слуша свирни и песни от ранната си младост и от висотата на своите осем десетилетия възкликва:
"И хич не е ги еня тия хора, че България нямала правителство!"
(По същото време в градове, села и колиби ехтяха по радиото оглушителни препирни от уж народни избраници в парламента, увлечени от подялбата на властта.)
Учени мъже от Изток и от Запад, затруднявани с години от разгадката на българската следа в живота на Европа, нарекоха същото "Държава на духа".

 Смея да причисля певиците от Предбалкана за ратници от челната отбрана на тази невидима държава, по-истинска от видимата.

събота, 02 Август 2014 / брой: 176

в.Дума

Прощално за Валентин Распутин

Отиде си талантливият писател, изобразил руския живот такъв, какъвто е...

В книжарниците най-новите руски издания с повестите на Валентин Распутин - макар да са вече отпечатани само в 5-хиляден тираж - са поставени до романите на провидеца Достоевски.
В своята програмна статия за 1000-годишнината от Покръстването на Русия  в сп. "Иностранная литература" акад. Дмитрий Лихачов представи седмина днешни руски писатели, които  продължават пряко и най-вярно традициите на древноруската литература: Виктор Астафиев, Василий Белов, Фьодор Абрамов, Васил Биков, Юрий Трифонов, Чингиз Айтматов. На първо място сред тях той постави Валентин Распутин. Българолюбецът споделяше в разговор, че е обмислял дълго и отговорно горната поредица. 
Когато Александър Солженицин сложи начало на литературна награда на негово име, той също я присъди първом на Валентин Распутин. В своето слово при връчването й той заяви, че през втората половина на ХХ век са се появили писатели, които тихомълком, без официални заклинания, отхвърлят с творчеството си догмата на социалистическия реализъм, прогласен навремето от Максим Горки, според която писателят следва да представя живота не какъвто е с неговата суровост и разнообразие, а какъвто той следва да бъде по повелята на властителите.
Отличен по достойнство с най-висока и държавна, и патриаршеска награда писателят бе изпратен с  внушително народно поклонение и прощален религиозен ритуал във величествения московски храм "Христос Спасител", воден лично от самия руски патриарх Кирил. Подобна висша почит  другиму сред пишещите събратя не е оказвана.
Това стана в официално обявената Година на руската литература, която съвпада с обявената от ЮНЕСКО - Година на славянския първоучител Методий.
Десетина книги на Распутин са издадени в превод на немски език. Благодарение на редакцията на берлинския седмичник "Хорицонт" преди години се срещнах и разговарях с техния преводач Екарт Тиле. Той беше деятел на дружество за немско-руски връзки, което уреждаше екскурзии с родственици на хитлеристки воини по местата, където са се сражавали или загинали те в Русия. Тиле потвърди, че в Распутиновите повести и разкази немците откриват свои чувства и преживявания, сродни с изпитанията на обикновените руски жени, деца и старци по време на войната.
Читатели поканили тогава гостуващия в Берлин Распутин да изнесе слово пред тях в някаква зала, като сам прочете на руски език откъс от своя творба. Той избрал оня епизод от повестта "Прощаване с Матьора", в който се разказва как старици от насилствено обезлюденото древно селище всред река Ангара бият с дървени кръстове по главата бандитите - рушители, настояващи да бъдат заличени дори и гробищата им. Същият епизод бе заснет във филм под това заглавие. Ключова сцена в него бяха безуспешните опити на неканените пришълци да отсекат с брадва вековно дърво лиственица.
В горното откриваме ярки символи за срещата между миналото и настоящето - съдбовна не само за славяните.
През отминалите години се изяви някаква особена вътрешна близост между сибирския творец и България. Откри го край езерото Байкал и гостува в дома му Милко Кръстев като пратеник на седмичника "Антени". Сетне Валентин Распутин дойде в Перущица заедно с Виктор Астафиев и двамата прекараха един месец в творческия дом на писателите в Хисаря. Тогава гърмяхме с черешово топче на мегдана пред историческата черква "Св. Архангел Михаил". Слушахме древнославянски песнопения на камерния хор "Ортодокс". Пихме наздравица на богата трапеза с вино мавруд.
Българският Кирило-Методиевски вестник намери  у него един от най-възторжените си съратници още с появата на началния брой. Распутин  го сравняваше с народен празник. Удивляваше се от съчетанието на слово и образ върху неговите страници. Твърдеше, че и в Русия познават и ценят изданието. По достойнство той беше вписан сред членовете на международния редакционен комитет от видни учени-слависти и българисти, писатели, художници, певци, публицисти и общественици. Неведнъж той се появи като автор и върху страниците му.   
Распутин подкрепи своевременно групата  писатели, които на 24 май 1986 г. - съвсем по военному направиха десант и добавиха в Мурманск към традиционните Дни на Баренцово море и Ден на славянската писменост. Радиостанцията на първия атомен ледоразбивач "Ленин" по повеление свише бе уловила Апологията на загадъчния преславски книжовник Черноризец Храбър "За буквите", която се появи върху страниците на корабната многотиражка. Оттам неочаквано бързо празникът тръгна по широката руска земя, за да бъде официално обявен с президентски указ за общодържавен. Имаше предложение той да съвпадне с рождения ден на Пушкин - 6 юни, но мурманчани твърдо предпочетоха българската дата. А нали древните Евтимиеви книги достигат преди столетия именно до Северния ледовит океан (според уверенията на Григорий Цамблак, родом българин).
Валентин Распутин е инициаторът за издигането на новия паметник на Св. св. Кирил и Методий на "Славянския площад" в центъра на Москва, който извая скулпторът Вячеслав Кликов.
Няколко месеца Валентин Распутин чете лекции по руска литератера в един американски университет. Но не пожела като Евгений Евтушенко да се застои там по-задълго, нито като Василий Аксьонов - гуруто на "шестидесетилетниците" или евреина, съден за "тунеядство" Йосиф Бродски. Заявяваше, че е "еднолюб" - има само едно отечество. И едно любимо издание - списание "Наш современник".
В неговия роден град Иркутск има паметник на Григорий Шелихов, наричан "Руският Колумб". Той е роден в град Рилск, който според легендата е свързан със свети Иван Рилски. Проправя път в Северния ледовит океан със своя кораб, именуван на общославянския светител, като изгражда параклиси в негова чест чак до полуостров Аляска. Распутин проучваше неговото дело. А дали нещо цялостно е успял да напише на тази тема засега остава неизвестно.
Неговото последно пътешествие беше до монашеската република Атон. В манастира "Св. Пантелеймон" беше приет като свой човек и той се отсрами с пространен очерк за срещите си с руските свещенослужители в него.
Втълпява се накрая едно особено заключение:
В Русия наричаха Валентин Разпутин "Духовният губернатор на Сибир".
Достойно есть!
Вечная память!

събота, 21 Март 2015 / брой: 64

 в. Дума

ДЕЯНИЯ МЕТОДИЕВИ

Двамата братя съставят изповедна молитва за славянско богослужение при тяхната мисия във Велика Моравия, която после е преведена на старонемски език

Когато солунските братя Кирил и Методий пристигат заедно със свои ученици във Велика Моравия като византийски мисионери при княз Ростислав по негова молба, те съставят изповедна молитва за целите на славянското богослужение. Скоро след това този славянски образец е преведен на старонемски език.
През същия този ІХ век немската църква отменя строгото изискване всички проповеди да се произнасят единствено на латински език. За първи път вярващите християни, които скоро са приели човеколюбивата Христова вяра, получават възможност да търсят упование на своя роден немски език с изповедта си в неделната литургия.
Оказва се, че тази изповедна молитва всъщност е дословен превод от старобългарски. Нейните слова са били произнасяни и под сводовете на черквите във Велики Преслав в присъствието на книжовници от Симеоновата школа.
Горното става известно в резултат на дългогодишни проучвания на слависти от различни страни - най-вече на българския изследовател на европейската старина от Софийския университет "Св. Климент Охридски" доц. Боян Джонов, работил в сътрудничество с учени от Германия и Швейцария.
Те откриват съвпадения с молитва от Синайския требник - един от най-старите книжовни паметници, писан на глаголица върху пергамент, който представя най-архаичния тип на славянската богослужебна книжнина и включва обреди, молитви и други текстове, близки със сходни текстове от други глаголически ръкописи, достигнали до нас.
Преписи от тази молитва са намерени в манастира "Обералтайх" в Бавария в един кодекс с молитви, посветени на крал Лудвиг Немски (828-876), а също и в манастира "Сан Емерам". И двата преписа са от втората половина на Х век. Сан Емерамската молитва се нарича още "Баварска изповед". Препис от нейната изповедна част е открит в манастира "Сан Фльори" в Средна Франция. Друг неин препис произхожда от старинния манастир на о-в Райхенау в Боденското езеро.
Подобно "белязани атоми" най-старите преписи на тази молитва документират пътя на Моравския архиепископ Методий и неколцината негови ученици след произнесената над тях присъда по време на процеса в Регенсбург през 870 г.
В кондиките на манастирите Райхенау и Алтайх в Немско, френските Сант Фльори и Люксьой са запазени имената на св. Методий и неговите придружители Игнатий, Лео (Лъв), Лазар и Симеон, изписани с гръцки и латински букви. Сред тях е автентичният подпис на самия Методий, вероятно изписан с неговата ръка, без указание на църковния му сан.
Това сочи, че св. Методий е освободен от заточение през май 873 г. благодарение на застъпничеството от страна на папа Николай І. На път за Велика Моравия, обаче, той не минава  отново през Швабско, а заобикаля през Северна Франция. Монаси от посетените тогава манастири правят преписи от изповедната молитва, предоставяйки убежище на преследваните Кирило-Методиеви ученици.
Когато Климент, Наум, Сава  и Ангеларий пристигат в Плиска, призовани от българския княз Борис І, те донасят със себе си, наред с други начални творби на славянската книжнина, и изповедната молитва от Синайския требник. Още в края на ІХ век тя е включена на старобългарски език в богослужебната практика на новосъздадената българска християнска църква.
В Шумен през 1978 г. бе свикан международен симпозиум за Йоан Екзарх - виден представител на Преславската книжовна школа. В програмата влизаше посещение по местата, където има останки от школата. Проф. Рудолф Айцетмюлер, който десетилетия наред изследваше старобългарското книжовно наследство, като издаде в седем тома знаменития "Шестоднев", за пръв път попадаше върху руините на древните скриптории. Чух с ушите си неговите думи, произнесени тогава на самото място:
"Щом до нашия ХХ век са запазени такива веществени следи от Преславската школа, то ние можем да предполагаме, че в нея са били създадени десет пъти повече книги, отколкото ние познаваме днес".
Тази оценка принадлежи на един от най-заслужилите съвременни учени слависти.

събота, 23 Май 2015 / брой: 115

в. Дума

 РАДИ ДУШЕСПАСЕНИЕ ДА СЕ ПОТРУДИМ

Автор Борис Данков

Длъжни сме да оставим в наследство на нашите потомци онова, което сме приели като наследство от предишните поколения - казва писателят Илия Пехливанов, главен редактор на Кирило-Методиевския вестник "За буквите-О писменехь"

Илия ПЕХЛИВАНОВ е роден през 1941 година в село Горни Върпища, Дряновско. Завършва Априловската гимназия, а по-късно - българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работи от репортер до заместник главен редактор в изданията "Средношколско знаме", "Народна младеж", "Антени". В момента е главен редактор на в. "За буквите, О писменехь".
Автор е на документалния роман "Преображения Матееви", "Богородичен хляб", "От селските черкви на Предбалкана до френската столица", "Ти от кои си. Песните на Ирина Богданова от Царева ливада". Съставител е на сборници с разкази на очевидци за Април 1876. Член е на Съюза на българските писатели.

- Кои са българските календари, които ще останат в националната ни летопис?
- Календарите са много съществена  и разпространена съставка на българската възрожденска публицистика. Те не са книга, която може да се потули някъде. А през цялата година са пред очите на колкото се може повече хора. Да припомним за Христо-Дановия "Летоструй", който е своеобразна енциклопедия и за неговото "Старопланинче"- календар за 1856 г., за Календара на Велко Королеев от Панагюрище, в който за първи път се известява за Кирило-Методиевския празник - 11 май.
Единствен по рода си е Календарът за 1875 г., който Христо Ботев отпечатва в Каравеловата печатница "Свобода". В този изключителен паметник той собственоръчно в самата типография вписва редом с древните християнски светци и борци за национална свобода, като достига до рядкото съчетание "Св. Ангел войвода". И светец, и войвода! А на датата 9 март редом със светите 40 мъченици от Севастия е представен и Васил Левски мъченик. Един-единствен екземпляр от този календар се съхранява в Софийската народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий".

В Календара за 1877 г., издаден в Болград от един бъдещ опълченец на име Танас Киров, вече е вписан като светец и самият ХРИСТО БОТЕВ.
- Вестник "За буквите" издава за шести път свой стенен календар за 2011 година. Кои са главните годишнини в него?
- Сто и деветдесет години се навършват от рождението на Георги Сава Раковски - зачинател на националната ни революция, балкански дипломат, писател, издател на книги, списания и вестници, етнограф, езиковед и просто Голям българин.
 Второто главно събитие е 150-ата годишнина на Сборника "Български народни песни" от Братя Миладинови, което ни заставя категорично да припомним защо те са именно "български", а не някакви други. На нашия календар поставяме корицата на първото издание от 1861 година, осъществено с подкрепата на големия хърватски славист Йосип Щросмайер в Загреб.
Остава да добавим като съществено културно събитие и 100-годишнината на Съюза на народните читалища, създаден от проф. Иван Шишманов и други бележити българи преди столетие, чието дело е живо и до днес.
- Календарът представя репродукция от стенописа "Тайната вечеря" в Боянската черква. Защо именно от тази фреска?
- Защото тя изобразява единствена по рода си сцена, където на трапезата на апостолите има хляб, чеснов лук и ряпа. Това сваля на земята небесните жители и наистина предхожда със столетие Реформацията и Европейския ренесанс с някои богомилски мотиви. Боянската черква е вписана в Листата на световните културни паметници в Луксор през 1979 година. Изследвана е от Андре Грабар в дисертация, отпечатана през 1924 г. в Париж на френски език и все още непреведена изцяло на български.
Поместваме именно тази фреска, понеже главното културно събитие за следващата година е ХХII международен конгрес по византология, който ще се състои в Софийския университет от 22 до 27 август. Вестник "За буквите" подготвя специален брой, който ще бъде раздаден на участниците в конгреса. В него ще бъдат представени най-значителните днешни изследователи на Средновековието и неизвестни фрески от Унгария, Албания, Гърция, както и новоиздадения 10-томен Лицев летописен свод от ХIV век, в който близо стотина миниатюри представят българо-руските взаимоотношения от Х до ХVIII век.
- Тази година се навършват 800 години от Събора против богомилите, който цар Борил свиква в Търновград. Това събитие също е отразено в календара.
- Да, на 11 февруари 1011 г., точно на Празника Неделя православна, търновският владетел свиква този събор с цел да осъди богомилската ерес, като наказва десетки нейни представители. Отделна секция на предстоящия конгрес ще обсъжда богомилството, понеже напоследък интересът към него като "българска следа" в духовността на Европа се засилва, появяват се нови изследвания във Франция, Полша, САЩ. Малцина обаче признават неговия български произход.
Съборът е документиран в Съборник на цар Борил (наричан още Борилов синодик) - най-богатият исторически паметник на българското Средновековие, който се съхранява в Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий". Факсимиле от този документ е отпечатан в Календара заедно с кратка справка за самия ръкопис.
Преди месец в Университетската библиотека бе представено пред много учени, студенти и граждани новото издание на "Бориловия синодик"- дело на проф. Анна-Мария Тотоманова, проф. Иван Божилов и Стефан Билярски.
- След документалния роман за "Преображения Матееви" могат ли да се прибавят нови щрихи към образа на Отец Матей?
- След като книгата бе отпечатана в 20-хиляден тираж през 1981 г., по различни пътища събрах още толкова материали за едно второ разширено и допълнено издание. Очаквам някои днешни "добродеи" да помогнат с пари за това. Ако наистина го считат, както казват студентите на доц. Пламен Митев в Историческия факултет на Свети Климентовия университет, за "истински пич". Най-много ме радват момчетата от неговото родно Ново село. Едно от тях призна: "Абе цели две нощи не съм спал да ти чета книгата!" Повече от всякакви рецензии и отзиви е това наистина. Младият кмет Христо Христов, без да е слушал какво говори писателят Антон Дончев, с верен вътрешен усет уреди до петстотингодишния дъб на площада дядо и внук да засадят млад дъб и той - за изненада на лесовъдите - залови корен. А Тошко Георгиев, който снабди с интернет връзка десетина околни села, подготви с компютър рецитал с един търновски артист половинчасов аудиовизуален спектакъл на голямата местна черква, който е по-ценен дори и от спектакъла "Звук и светлина" на Царевец. Неотдавна на честването на 140-годишнината на местното читалище "Наука", кръстено от Отец Матей, бе решено то да го приеме  за патрон.
- Коя възрожденска идея днес е злободневна повече отвсякога?
- Нека да осъзнаем напълно приноса на Васил Априлов за укрепване на нашата духовност по всякакви начини. Той прави образователна реформа на най-високо европейско равнище. Слушал съм как видни италиански слависти като Рикардо Пикио и Санте Грачоти се възхищават от него. Безкрайно унизително е, че в момента ни сравняват с африкански държавици като Тобаго и Буркина Фасо по състоянието на образователното дело. Как стигнахме дотам и как ще излезем от тази дълбока пропаст?
- Как според теб ще опазим своята духовна и културна идентичност в днешния глобализиран свят?
- Не е никак ясно. По телевизията скоро чух студент да казва "делийтвам" вместо "заличавам". Масово се употребяват думи като "сейвам" вместо "съхранявам или запомням", "даунлодвам" вместо "извличам", "ъпдейтвам" вместо "осъвременявам или подновявам" и прочие. По улиците шества латиницата. Идете в Одрин или в Солун да видите с какви букви са изписани надписите там... Съученичките на внучката ми Ана-Мария от ХI клас пишат на компютъра предимно с латински шрифт.
- А какво мислиш за другата България?
- Момче от Канада каза, пак по телевизията: не познавам емигрант да не е плакал за България. А един дядо - някогашен гурбетчия по Америка и Европа, заяви: един лев, спечелен тука, на родна земя, се равнява на 10 долара, спечелени навънка...
- А как ще оцелеем според тебе в тези глобализирани времена?
- Както сме оцелявали и при много по-тежки условия. Но ще заплатим доста висока цена. Само че това ще го заплатят следващите поколения. Длъжни сме душеспасения ради да се потрудим да им оставим в наследство онова, което сме приели като наследство от предишни поколения. Трябва да пишем по-кратко и разбираемо за интернет-поколението. И да не се плашим от новите технологии.
Достатъчен ни е примерът на Васил Априлов, който следва да осъзнаем и следваме в цялата му пълнота.

събота, 08 Януари 2011 / брой: 6

 

Л

Чудесата на богомилската медицина

В 1111 г. на хиподрума в Константинопол е изгорен на клада в присъствието на император Алексей Комнин и столичното население един от  първооснователите на богомилството редом с Боян Магесника и Поп Богомил. Неговото име е Василий Врач. Прозвището му издава ярко приобщаване към средновековното лечителство. Това става отлика и на многобройните последователи на "българската ерес", които пътуват на запад из Босна, Италия и Южна Франция, подготвяйки европейската реформация със своите свободолюбиви идеи против гнета на официалната църква. Сред тях е имало и много жени, придобили първи на Стария континент равноправие с мъжете и правото да бъдат проповедници в състава на "съвършените" богомили.
Всичко това обичаше да изтъква при разговор народният лечител Петър Димков. Той смяташе, че начините за лечение и подборката от билки е наследил пряко от родната си майка, но казваше, че всъщност те идват от далечните векове. Самият себе си определяше за прероден богомил. Засиленият напоследък интерес към неговата личност и дело са напълно естествени, като се има предвид и зачестилите позовавания на богомили, катари и албигойци в изследванията на учени-медиевисти от Западна Европа и САЩ.
Деен продължител на древната традиция по време на Възраждането е и вездесъщият отец Матей Преображенец - прочут народен лечител, пътуващ проповедник, един възкръснал... богомил.
През последните 30-ина години наши проучватели на старината дейно търсят извори от древното лечителство. Те обсъждат това на  Първатата национална конференция по народна медицина в Сопот през 1979 г. Присъствието на учени като проф. Даки Йорданов, проф. Петър Петров и др. дава надежда да бъдат открити неизвестни апокрифни паметници. Особeно се набляга на съставения през Х-ХI в. богомилски лековник, наричан "Зелейник", който безспорно е най-старият запазен до наши дни рецептурник с изключително полезни от съвременно научно гледище наставления и древни начини за лечение с билки.
Писателят Емил Елмазов, редактор в тогавашното сп. "Отечество" и настоящ председател на Съюза на билкарите в България, член-кореспондент на Академията по информатизация в Москва, се включва в търсенията. По време на своя журналистическа командировка в Одеса той се свързва с проф. Михаил Дихан, българин по произход, фронтовак с една ръка, преподавател в тукашния университет, всеобщ закрилник на бесарабските българи. Той го съветва да потърси хранилищата на Киево-Печорската лавра - един от най-древните и най-значими в духовно, исторческо и художествено отношение обители на Русия.
Тогава Елмазов с огромна радост се сдобива с няколко страници циклостилна извадка от старинния богомилски "Зелейник", написани на староукраински език. Наистина забележително откритие!
С помощта на преподавател в Шуменския университет древният текст е преведен на съвременен български език и обнародван във "Вестник-книга" и в отделен сборник с общ тираж от 100 000 екземпляра.
Този паметник съдържа и скъпоценни данни за живота на нашите предци, живели в съгласие с природата и търсили за помощ предимно природни средства. А езикът и текстът могат да се схващат и като книжовен паметник, носейки радост със своята краткост и образност.
Личната библиотека на цар Симеон, наричан Книголюбец и сравняван с древния Птоломей, създателят на Александрийската библиотека, след похода на княз Светослав е пренесена от Преслав в Киев. Вероятно богомилският "Зелейник" е бил сред останалите книги като оригинала на "Изборник" от 1073 г. - първата славянска енциклопедия, в която дважди е поместена единствената по рода си "Похвала на Цар Симеон", чийто автор според някои европейски учени е Йоан Екзарх Български. Тогава "Зелейникът" своевременно е бил разпространен и в многобройни копия като наръчник за лечение. 

Зелейник

Ако някой има камък на сърце, варете зеле без сол и пийте водата.

Ако някому се спука устната, ленено семе объркай с мед, свари и мажи.

Ако някой хърка спейки, да си завърже под дясната мишца калай.

Който има перде на окото, да го намаже с кобилешко мляко с мед и ще изгони пердето от окото си.

Щом прегракнеш: прегракне ли човек като получи оток и храчки, копринена (мека) вода да изцеди и да я пие. Ако няма копринена вода, пшеничени трици с копър да прецеди и да пие със захар.

При зъбобол: лукови пера накисни във вино с мед, подръж ги в устата си и изпий виното.

За много косми: ситно счукай стъкло, смеси го с козя жлъчка; където някой намаже с него, там коса не расте.
Хълца ли човек, да изгризе кочан от зелка.

При отравяне да се пие всеки ден на гладно семе от дива ружа 29 зърна, стрити във вода, или разтривай целия корем с 20-30 стрити и изсушени зърна.

Ако някой човек хилавее, ходи ни жив, ни умрял, да се заколи крава, на лакти да се впълзи в търбуха й чак до гърлото и ще му мине болестта.

При запушване на пикочните канали: листа от ряпа свари, отварата изпий, а листата, докато са топли, наложи под пъпа, привържи ги здраво и ще се отводниш. Ако не те хване, свари пача трева и изпий с вино.

За бели коси да почернеят: хвани гарван, жив го сложи в конска гной да лежи 15 дни, след което го вземи и изгори, а с пепелта си измий главата и брадата - и белите ти коси ще почернеят.

Ако му се свий на някого сърцето и онемее, запалете две восъчни свещи, загасете едната и кадете под носа му, сменяйки ги.

Ако някой човек отича, мъж или жена, да изпие две лъжици овнешка кръв и ще му мине.

Ако на някой му жълтеят косите, яйца от жерав да се смесят с вино, да ги мажат и те ще почернеят.

Ако някой има рана: козя мас с восък да се смеси и да се наложи и ще зарасне раната.

Ако на някой кръвта от вена тече и не спира, да се счука семе от диво цвекло, да се изпие и кръвта ще спре.

Ако някому сърцето е нездраво и нечисто, пелин със сабур да се смеси, с мед объркан да се яде.

Ако се пореже човек или падне от кон, че кръв да потече от ръката му: яйчен жълтък и стипца разбъркай и нарежи на порязаното, а  тази стипца с мляко изпий.

Кои билки са най-известни
Сама китка, омайниче, бабина душица, риган, жълт кантарион, бял равнец, маточина, дива мента,  живовляк, овча опашка, бленика, богородични свещи, дяволска уста, жаблек, еленов език, гръмотрън, смрадлика, подрумиче, пеперуга, хвощ, подъбиче, отвратниче, лопен, лайка, хайдушка билка.

събота, 25 Август 2012 / брой: 198

д. Дума