ЗА ПУБЛИЦИСТИКАТА

Петър Динеков

Някога се смяташе, че публицистиката е свързана с появата на периодичния печат. Всъщност тя е много по-ранно явление. Иначе би трябвало да изключим от този жанр писатели като Еразъм Ротердамски с неговата „Похвала на глупостта“, Джон Милтън с „Ареопагитика“.

Можем с основание да говорим за българска публицистика в епохата на Средновековието от IХ и Х век насам. Тази тема аз поставих в доклада си „Особености на старобългарската публицистика през IХ – ХII век“ на V международен славистичен конгрес в София през 1963 година. Разбира се, тя продължава да се развива и през следващите векове. Да припомним посланията на Евтимий Търновски от ХVI в., много произведения на дамаскинарите от ХVII-ХVIII век и др.

Ранната българска публицистика има две основни теми: защитата на славянската писменост и култура и критиката на феодалното общество. И двете теми са изключително актуални за своята епоха – а актуалността е основният белег на публицистиката. Първите прояви на публицистика откриваме още в делото на Константин-Кирил Философ – в неговите спорове и полемики по време на мисиите му. Те са били произнасяни главно на гръцки език, но ние ги познаваме от неговото „Пространно житие“, написано от учениците му на старобългарски език след смъртта му. Забележителна е речта, произнесена на Събора във Венеция.

Типично публицистично произведение е „Сказание за буквите“ на Черноризец Храбър – страстен спор с противниците на славянската култура. Издига се до най-силните, най-острите, най-добре написаните творби на старобългарската литература.

„Беседа против богомилите“ също е ярък публицистичен труд. Идейните позиции на Козма са твърде сложни, за да бъдат определени само като консервативни. Извънредно силни са страниците, посветени на недъзите на монашеството.

В „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски също има части, които са изградени като публицистика. Това са двата предговора, особено вторият: „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Публицистични елементи могат да се открият в целия исторически разказ. Дори, ако щете, целият патос на Паисий съдържа публицистични черти. Това е присъщо не само на писателската природа и темперамента на Паисий, но и на особеностите на епохата, на нейните изисквания и нужди. Публицистиката най-вече помага за решаване на актуалните национални проблеми в този най-ранен период на нашето Възраждане.

Още преди появата на печата функцията на публицистика често изпълнява кореспонденцията на възрожденските дейци като Васил Априлов, Неофит Рилски, Райно Попович и др. Следователно можем да говорим и за писмовна (епистоларна) публицистика.

Каравелов и Ботев създават революционната публицистика, която представя върха на развитието на този жанр през Възраждането.

Петър Динеков. Литературни въпроси. София, 1963 г.

*  *  *

Додатък. Лич­на­та биб­ли­о­те­ка на акад. Пе­тър Ди­не­ков е да­ре­на безвъзмез­д­но на На­род­на­та биб­ли­о­те­ка „Иван Ва­зов“ в Плов­див спо­ред него­во­то пис­ме­но за­ве­ща­ние. Тя съ­дър­жа: 11 472 кни­ги на ки­ри­ли­ца и 3455 кни­ги на ла­ти­ни­ца; 684 спи­са­ния на ки­ри­ли­ца и 363 – на ла­ти­ни­ца; 3959 от­пе­чат­ъци и ав­то­ре­фе­ра­ти. При­е­ти са от ди­рек­тор­ка­та Рад­ка Ко­ле­ва с про­то­кол от 29 май 1992 г. Биб­ли­о­те­ка­та е по­е­ла за­дъл­же­ние да из­ра­бо­ти и из­да­де пе­ча­тен ка­та­лог на да­ре­ни­е­то. То бе из­ло­же­но от­дел­но, без да се раз­п­ре­де­ля по от­де­ли. Има го­лям пор­т­рет на Ди­не­ков.

Ком­п­лек­ту­ва­не­то и пре­да­ва­не­то на биб­ли­о­те­ка­та са нап­ра­ве­ни с чув­с­т­во на от­го­вор­ност и гри­жов­ност от сем. Са­во­ви, ко­и­то оби­та­ват се­га апартамен­та на ул. „Лю­бен Ка­ра­ве­лов“ 11.

Ръ­ко­пис­но­то нас­лед­с­т­во на Пе­тър Ди­не­ков е пре­да­де­но в Цен­т­рал­ния дър­жа­вен ис­то­ри­чес­ки ар­хив с дей­но­то съ­у­час­тие на проф. Дой­но Дой­нов. То­га­ваш­ни­ят ди­рек­тор Кръс­тю Гер­ги­нов ид­ва лич­но в до­ма на Ди­не­ко­ви да при­бе­ре де­сет­ки­те ар­хив­ни еди­ни­ци.

По ини­ци­а­ти­ва на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия на­у­чен цен­тър при БАН през 2001 г. бе из­да­ден обе­мист сбор­ник под заг­ла­вие „Тра­ди­ции, приемственост, но­ва­тор­с­т­во“ в па­мет на акад. Пе­тър Ди­не­ков. Той включва спо­ме­ни от близ­ки уче­ни­ци и сът­руд­ни­ци, на­уч­ни съ­об­ще­ния, ста­тии и об­зо­ри вър­ху проб­ле­ми от бъ­лг­арис­ти­ка­та.

ОТ ОРЛОВА ВИСИНА

Прощално слово за Петър Динеков (1910 – 1992)

Петър Увалиев

Почетен доктор на Софийския университет
„Св. Климент Охридски“

Когато стигна до Лондон вестта за внезапната смърт на Петър Динеков, някак си ми се стори неуместно да промърморя стародавното „Бог да го прости“. Така и така, Бог няма да му прости по простата причина, че няма какво да му прощава. За по-безгрешен учен от него не ми идва на ум. Затова пък душата ми прелива от благодарност към благотворната дейност на академика Петър Динеков, приятел и много повече от приятел, просветител и пътеводител. И каквото и да мислят честни, но тесногръди политици, които оспорват правото ни да изживяваме и в чужбина страстите български, ние – насилствено откъснатите от българското всекидневие, най-дълбоко усещаме какво дължим на учени като Петър Динеков, Иван Дуйчев или Тончо Жечев. Дължим им откриването на България, това е истината. Политиците измислят България, учените я откриват.

Но този своего рода Христофор-Колумбов подвиг е възможен само за онези избраници, чието научно верую е изтъкано от къртовски труд и неподкупна съвест, от смирение и вглъбение. Измежду тях най-благо­въз­питано ненатрапчив и най-кротко неотклоним беше монашески всеотдайният Петър Динеков, който нямаше ни жена, ни куче. Познаваме се отдавна, защото и двамата сме родени, кажи-речи, по едно и също време и под едно и също небе и със същата неутолима жажда от младини втренчено се взирахме в необозримите кръгозори на културата не за да отречем българското у нас, а за да го затвърдим. Но погледите ни бяха различни. Аз се напрягах да зърна едва покаралите върхари на задграничната съвременност. Погледът на бъдещия академик се впиваше в миналото, за да достигне корените на българското.

Така Динеков очерта основните отлики на старата българска литература и неподозираната публицистика от IХ до ХII век. Отграничи Преславската от Търновската книжовна школа, зачете католическата книжнина в нашето минало, изтъкна отношението на забравения проф. Петър Мутафчиев към проблемите на стародавната ни писменост. Проучи нейния естетически живец и взаимодействието и с националната историческа съдба, описа до най-малки подробности книжовния живот в „София – ХVI век“, а от орлова висина обхвана хилядолетното единство на българската култура.

Чел съм го, колкото съм могъл, и в черни, и в светли времена. Така и писанията му, и годините ми ме научиха на една велика истина – в културното битие върхари без корени са сухи. Сега благодарение на Петър Динеков и на шепа благодетели като него знам, че животворната струя на българското достойнство иде отдалече и е от дълбоко, от подмолите на времето, до които Петър Динеков, библиотечен Орфей, има доблестта и смелостта да се спусне, без ни веднъж да се унижи угоднически, да спомене имената на отбор суетни властници, безбуквени и затова голтаци. Години наред това културно иманярство е било Динековото хождение по мъките. Но той безропотно ги понесе, за да изнесе на бял свят родословието на българската мисловност. Малко чудо, което заслужава голяма почит и още по-голяма признателност.

С упоритото си прозрение Петър Динеков спомогна да се открие крайъгълният камък на една невидима, но величава сграда – дворецът на българското самочувствие, което не е наивна самоизмама, ни чардафонско патриотарство. Малцина у нас знаят как да се оправят из лабиринта на този дворец, в който Динеков беше у дома си.

Други – най-гръмогласните и най-голословните, дори и не са понечили да прекрачат неговия праг. Но за хората като мене, които вихрите на историята са отвели през девет страни в десета, това българско самочувствие беше и духовна опора, и пътеводна звезда. И нека самодоволни политици да отричат, колкото щат, волята ни посвоему да тачим България само защото сме живеели в чужбина и сме били бурени, изкоренени от родния ни чернозем. Те много ще ни огорчат, но малко ще ни повлияят. Благодарение на Петър Динеков и аз, и близките ми – набедени бивши българи, никога не сме се чувствували балкански джуджета, загубени сред западни великани, мъничета, които се напрягат да лаят в унисон с чуждоземни лъвове.

А това е така, защото нашият мерник за съотношението между българско и небългарско не ни е предписан от махленското самохвалство, че от Витоша по-високо няма. Той ни е наложен от духовни водачи с ръста на Петър Динеков, родени, за да проправят пътя към истинските междудържавни уравнения, които са не количествени, а качествени, не политически, а културни. За да стане и остане истински българин сред бури и премеждия, човек трябва да осъзнае какви са били дедите му, за да може да предугади какви могат да бъдат децата му. В това знание, което е и знамение, моето незначително житие се засича с неуязвимото дело на академика Петър Динеков.

Затова грамотните българи, разпилени като пилци по широкия божи свят, вчера хулени като невъзвращенци, а днес оплювани като безпочвеници, почтително се прекланят пред неговата памет. Политиците лумват и угасват, но Петър Динеков си остава български компас, който ни сочи безпогрешно световни посоки и ни овластява да плуваме с тиха самоувереност сред безпределните океани на световната култура.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

ХИЛЕНДАРЕЦът
И СПИРИДОН ГАБРОВСКИ СТИГНАХА
ДО ЩАТА ОХАЙО

Два­ма­та ав­то­ри на бъл­гар­с­ка ис­то­рия, с ко­и­то за­поч­ва Бъл­гар­с­ко­то възраж­да­не – Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки и йе­рос­хи­мо­нах Спи­ри­дон Габ­ров­с­ки, за пър­ви път са съб­ра­ни в общ сбор­ник. Той се съх­ра­ня­ва  в Хи­лен­дар­с­ка­та науч­ноиз­с­ле­до­ва­тел­с­ка стая на ща­та Оха­йо, град Ка­лъм­бъс, САЩ, съз­да­де­на и ръ­ко­во­де­на от проф. Ма­тея Ма­те­ич и не­го­вия син Пред­раг Ма­те­ич. Българка­та от Габ­ро­во Та­тя­на Ни­ко­ло­ва-Хюс­тън, ко­я­то жи­вее от  го­ди­ни в Аме­ри­ка, ка­то пре­по­да­ва бал­кан­с­ки тан­ци, из­с­лед­ва под­роб­но то­зи ръ­ко­пис и из­не­се пър­во съ­об­ще­ние за не­го на на­уч­на­та кон­фе­рен­ция „Ма­нас­тир­с­ка­та кул­ту­ра на Бал­ка­ни­те“, уре­де­на от На­уч­ния цен­тър „Иван Дуй­чев“ при Софийс­кия уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“.

Сборникът е от­к­рит през 1932 г. в Бол­г­рад от Джеймс Кларк – внук на един от аме­ри­кан­с­ки­те ми­си­о­не­ри, ко­и­то пов­тор­но се опит­ват да християнизи­рат бъл­га­ри­те още по вре­ме на Въз­раж­да­не­то ни. До края на живо­та си оба­че той не из­вес­тя­ва за не­го, ни­то се за­е­ма с про­уч­ва­не­то му. Нами­рат го след смърт­та му...

Сбор­ни­кът е съз­да­ден меж­ду 1807 и 1825 г. от два­ми­на пи­са­чи. Съ­че­та­ва т.нар. Рил­с­ка преп­рав­ка на „Ис­то­рия сла­вя­но­бол­гар­с­кая“ с от­къ­си от Спиридо­но­ва­та „Ис­то­рия во крат­це о бол­гар­с­ком на­ро­де сла­вен­с­ком“. По-емо­ци­о­нал­ни­те пуб­ли­цис­тич­ни стра­ни­ци на Хи­лен­да­ре­ца са за­ме­не­ни с по-ра­ци­о­нал­но под­не­се­ни­те Спи­ри­до­но­ви стра­ни­ци. С то­ва „Ис­то­ри­я­та“ ста­ва по-близ­ка на на­шия съв­ре­мен­ник.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

ПА­И­СИЙ – СВИ­ДЕ­ТЕЛ
В САН СТЕ­ФА­НО

Или как Елен­с­ки­ят пре­пис на „Ис­то­рия сла­вя­нобoлгар­с­кая“
се появя­ва при под­пис­ва­не­то на мир­ния до­го­вор
меж­ду Ру­сия и Тур­ция

Поп Дой­но Ста­нев от Еле­на, из­вес­тен въз­рож­ден­с­ки учи­тел и кни­жов­ник, е зас­лу­жил още при­жи­ве вис­ше приз­на­ние чрез ста­ро­бъл­гар­с­ка­та тит­ла „Грама­тик“. Ро­ден през вто­ра­та по­ло­ви­на на ХVІІІ в., той жи­вее до­към 1820 г. От­на­ча­ло е зла­тар, сет­не ста­ва учи­тел и све­ще­ник.

Не­го­ви­ят дом е ис­тин­с­ка кре­пост на ду­ха. Там се сла­га на­ча­ло на бо­га­та за вре­ме­то си биб­ли­о­те­ка. Сам Дой­но Гра­ма­тик съз­да­ва мно­го ръ­ко­пи­си. Дори пра­ви из­кус­но над­пи­си вър­ху ка­мен­ни пло­чи, ко­и­то днес про­дъл­жа­ват да удив­ля­ват по­се­ти­те­ли­те на гра­да. При­е­ма в до­ма си съ­зак­лят­ни­ци на Велчо­ва­та за­ве­ра, Не­о­фит Боз­ве­ли­я­та, Па­на­йот Хи­тов, Отец Ма­тей Преображен­с­ки, Васил Лев­с­ки, Ан­гел Кън­чев.

През 1784 г. Дой­но Гра­ма­тик пра­ви пре­пис на Па­и­си­е­ва­та „Ис­то­рия“. В него той пра­ви свои до­бав­ки за съ­би­тия, ко­и­то Хи­лен­да­ре­цът не е представил, въз ос­но­ва на не­поз­на­ти сбир­ки. Включ­ва и две пес­ни от хърватския по­ет – ра­де­тел за юж­нос­ла­вян­с­ко обе­ди­не­ние А. Ка­шич-Ми­о­шич: „Пе­сен за Вла­ди­ми­ра и Ко­са­ра“ (Са­му­и­ло­ва­та дъ­ще­ря) и „Пе­сен за цар Крум и цар Ни­ки­фор“. Об­що пре­пи­сът съ­дър­жа 112 лис­та. Кни­га­та е под­вър­за­на от съз­да­те­ля и за­ед­но със „Сте­ма­тог­ра­фи­я­та“ на Хрис­то­фор Же­фа­ро­вич (печатана във Ви­е­на през 1741 г.), ко­я­то пред­с­та­вя изоб­ра­же­ния на бъл­гар­с­ки и сръб­с­ки вла­де­те­ли и свет­ци с 56 гер­ба на сла­вян­с­ки и дру­ги стра­ни – един от из­точ­ни­ци­те на Па­и­сий.

При под­пис­ва­не­то на мир­ния до­го­вор в Сан Сте­фа­но на 19 фев­ру­а­ри/3 март 1878 г. въз­ник­ват въп­ро­сите, има­ло ли е са­мос­то­я­тел­на бъл­гар­с­ка дър­жа­ва в ми­на­ло­то и как­ва е би­ла тя. Тол­ко­ва бо­га­ти са би­ли поз­на­ни­я­та на европейски­те по­ли­ти­ци и дип­ло­ма­ти, ко­и­то са ре­ша­ва­ли съд­ба­та ни. Незнайно по ка­къв път Елен­с­ки­ят пре­пис на „Ис­то­рия сла­вя­ноб­o­л­гар­с­кая“, нап­ра­вен от Дой­но Гра­ма­тик, по­па­да сво­ев­ре­мен­но вър­ху ма­са­та на преговори­те. Па­и­си­е­во­то сло­во, ста­рин­ни­те гер­бо­ве, ис­то­ри­чес­ки­те сце­ни и над­пи­си по­каз­ват, че Бъл­га­рия е би­ла ве­ко­ве на­ред сил­на са­мос­то­я­тел­на държа­ва и зас­лу­жа­ва от­но­во да бъ­де сво­бод­на и не­за­ви­си­ма.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

БЪЛГАРИН РОДОМ

Или как не­раз­б­ран и оху­лен от съв­ре­мен­ни­ци­те си,
Гри­го­рий Цам­б­лак ду­хом се връ­ща при нас
в го­ди­ни на но­ви из­пи­та­ния

Име­ни­ти­ят тър­но­вец от ро­да Цам­б­лак не е пър­ви­ят, ни­то пос­лед­ни­ят пророк, кой­то не е чут и пос­лу­шан не са­мо в оте­чес­т­во­то си. Ала сгъс­те­но­то вре­ме в на­ча­ло­то на тре­то­то хи­ля­до­ле­ние в съв­ре­мен­ния ка­лен­дар ни ка­ра да из­ви­ка­ме в под­к­ре­па ду­ха му, по­не се­га да се опи­та­ме да го раз­бе­рем, най-мал­ко­то да го оне­ви­ним.

Ос­та­ва вря­зан в па­мет­та един об­раз на А. И. Яци­мир­с­ки от кни­га­та му, пи­са­на в 1906 г. По мо­е­му той съ­дър­жа клю­ча към не­го­ва­та лич­ност, към харак­те­ра му и не­о­бик­но­ве­ни­те му зас­лу­ги. При­ел в ге­ни­те си си­ла­та и славата на Тър­нов­г­рад, пре­жи­вял ка­то лич­но не­щас­тие по­зо­ра от предателство­то пред тъл­пи­те на на­шес­т­ве­ни­ка, сет­не пре­не­съл тре­во­га­та за съд­ба­та на пра­вос­лав­ния свят в брат­с­ка­та ки­ев­с­ка зе­мя, той се мя­та на­ис­ти­на ка­то ра­нен лъв по Ев­ро­па с не­ис­то­вия по­рив да пре­диз­ви­ка спло­те­ност и едино­ду­шие сред то­га­ваш­ни­те вла­де­те­ли и на­ро­ди сре­щу опус­то­ша­ва­ща­та вар­вар­щи­на на Ос­ман­с­ка­та им­пе­рия. От­б­ля­съ­ци от по­жа­ри­ща­та на Ца­ре­вец са бляс­ка­ли ка­то свет­ка­ви­ци в очи­те му, ко­га­то е чел на ла­тин­с­ки сво­я­та реч пред съ­бо­ра в Кон­с­танц. Чрез лич­но во­де­на­та от не­го из­точ­ноп­ра­вос­лав­на литур­гия за учас­т­ни­ци­те в меж­ду­на­род­ния фо­рум той е це­лял да по­ка­же каква кра­со­та, ес­те­ти­чес­ко съ­вър­шен­с­т­во и доб­ро­та съ­дър­жа хрис­ти­ян­с­т­во­то във ви­зан­тийс­ко-бъл­гар­с­кия си ва­ри­ант, пред­по­че­те­ни още нав­ре­ме­то при пок­ръс­т­ва­не­то. В прос­ла­ва­та му на Св. Ди­ми­тър Со­лун­с­ки – пок­ро­ви­те­ля на сла­вян­с­т­во­то, в спо­ра му с ерес­та на Вар­ла­ам, в жи­ти­я­та на юж­нос­ла­вян­с­ки вла­де­те­ли и свет­ци той под­чер­та­ва неп­ре­ход­но­то в Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ва­та тради­ция ка­то ду­хов­на опо­ра на бал­кан­с­ки­те на­ро­ди в неп­рес­тан­на­та им борба за оце­ля­ва­не. Един во­ин-храб­рец от чел­на­та от­б­ра­ни­тел­на ли­ния в държа­ва­та на бъл­гар­с­кия дух (по из­ра­за на ака­де­мик Ли­ха­чов) с иде­я­та си за еди­не­ние меж­ду Из­то­ка и За­па­да днес пот­вър­ж­да­ва пред­ни­на­та на общочовеш­ки­те цен­нос­ти.

Та­ка­ва е, по моeму, съ­щи­на­та на на­ши­те но­ви сре­щи с Цам­б­лак.

Бе­ше на­ча­ло­то на 1978 го­ди­на. В Ле­нин­г­рад, в ед­на от за­ли­те на Руския му­зей, бе под­ре­де­на из­лож­ба­та „Бъл­гар­с­ка ръ­ко­пис­на кни­га (Х – ХVIII в.)“. Тя бе при­е­та ка­то зна­ме­ние: за пър­ви път след ве­ко­ве в брат­с­ка­та се­вер­на стра­на оти­ва­ха ки­рил­с­ки кни­ги. В за­ла­та зву­чаха му­зи­ка на Ку­кузел, старинни чер­ков­ни пес­но­пе­ния, гла­сът на Бо­рис Хрис­тов. Не бе храм, а мнози­на се мо­ле­ха ка­то в храм…

Един цял ден след офи­ци­ал­но­то зак­ри­ва­не на из­лож­ба­та на­уч­ни работници от биб­ли­о­те­ка­та „М. Е. Сал­ти­ков-Шчед­рин“, от Биб­ли­о­те­ка­та на Акаде­ми­я­та на на­у­ки­те, от Ин­с­ти­ту­та по рус­ки език, от дру­ги биб­ли­о­те­ки и ин­с­ти­ту­ти по­лу­чи­ха ряд­ка­та въз­мож­ност да по­ра­бо­тят с ори­ги­на­ли­те на древни­те ръ­ко­пи­си от българската Национална биб­ли­о­те­ка. Нап­ра­ве­ни бя­ха пълно­цен­ни наб­лю­де­ния.

В от­го­вор на та­зи въз­мож­ност на при­със­т­ва­щи­те по то­ва вре­ме бъл­га­ри бя­ха по­ка­за­ни на­ши кни­жов­ни па­мет­ни­ци, ко­и­то се съх­ра­ня­ват в тамошните кни­гох­ра­ни­ли­ща. За мно­зи­на от тях бях­ме чу­ва­ли. Но най-го­ля­мо­то ми прежи­вя­ва­не бе­ше сре­ща­та с Гри­го­рий Цам­б­лак. В Ръ­ко­пис­ния от­дел на Библи­о­те­ка­та на Академията на науките Мар­га­ри­та Вла­ди­ми­ров­на Ку­куш­ки­на ми по­ка­за то­га­ва то­мо­ве от „Илюс­т­ро­ва­ния ле­то­пи­сен свод“ от ХVІ век със сце­ни от бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия и рус­ко-бъл­гар­с­ки­те кул­тур­ни и по­ли­ти­чес­ки връз­ки. Яр­ки­те, ся­каш не­по­кът­на­ти от вре­ме­то, цве­то­ве на илюс­т­ра­ци­и­те, осо­бе­на­та им ком­по­зи­ция, ко­я­то вмес­т­ва по ня­кол­ко съ­щес­т­ве­ни съ­би­тия вър­ху ед­на стра­ни­ца, тържестве­ният текст, из­пи­сан с кра­си­ви ки­рил­с­ки бук­ви и най-ве­че непознатите за нас ис­то­ри­чес­ки све­де­ния по­ра­зя­ва­ха. Как­то нап­ри­мер свидетел­с­т­во­то за смърт­та на Цам­б­лак:

„… бъл­га­рин ро­дом…

изу­чен в книж­на­та мъд­рост

от ран­но дет­с­т­во…

и мно­го пи­са­ния ос­та­ви…“.

Професор Куев ме запозна в оне­зи дни с Юрий Кон­с­тан­ти­но­вич Бегунов, който ми каза: „Ако са ви нуж­ни те­зи не­ща, тър­се­те ги, от­к­рий­те ги…“. Ста­ва­ше ду­ма за изо­би­ли­е­то от не­из­вес­т­ни изоб­ра­же­ния, ко­и­то докумен­ти­рат об­щес­т­ве­на­та дей­ност на Цам­б­лак. Те­зи изоб­ра­же­ния са остана­ли из­вън полез­ре­ни­е­то на бъл­гар­с­ки и чуж­дес­т­ран­ни из­дир­ва­чи. Повече­то изследовате­ли, ко­и­то се до­кос­ват до де­ло­то на Цам­б­лак (ка­къв­то е и Бегунов), се зах­ва­щат с изяс­ня­ва­не на кни­жов­но­то му нас­лед­с­т­во. Там има изця­ло неп­ро­у­че­ни и не­поз­на­ти не­ща. Ми­ни­а­тю­ри­те ос­та­ват встра­ни от то­зи спе­ци­а­лен ин­те­рес. Та­къв е слу­ча­ят с „Хро­ни­ка­та на Кон­с­тан­ц­кия съ­бор“ от Ул­рих Ри­хен­тал. Бе­гу­нов бе по­пад­нал на све­де­ния за тях, пре­да­де ми ня­кол­ко чер­но-бе­ли ко­пия, сред ко­и­то и не­из­вес­тен пор­т­рет на Цам­б­лак. „Доб­ре ще е, ако ня­кой се за­е­ме спе­ци­ал­но с то­ва из­дир­ва­не…“, по­съ­вет­ва ме той.

Ли­кът на Цам­б­лак, из­п­лу­вал из не­би­ти­е­то (има ос­но­ва­ние да се при­е­ме за до­ку­мен­тал­но бли­зък до ис­тин­с­кия му об­раз), се по­я­ви за пър­ви път вър­ху стра­ни­ци­те на сед­мич­ни­ка „Ан­те­ни“ (бр. 6 от 6 фев­ру­а­ри 1980 г.) ка­то илюстра­ция към очер­ка на проф. Пе­ньо Ру­сев, съ­що зас­лу­жил из­с­лед­вач на Цам­б­ла­ко­во­то твор­чес­т­во.

Съ­ща­та есен, в сре­да­та на но­ем­в­ри, се със­тоя Тре­ти­ят меж­ду­на­ро­ден симпо­зи­ум „Тър­нов­с­ка кни­жов­на шко­ла“ във Великотърновския университет, пос­ве­тен на жи­во­та и твор­чес­т­во­то на бе­ле­жи­тия кни­жов­ник. Спо­ме­на­ти­ят пор­т­рет се по­я­ви вър­ху сце­на­та в аула­та на уни­вер­си­те­та при тър­жес­т­ве­но­то от­к­ри­ва­не на сим­по­зи­у­ма. А ве­чер­та Бъл­гар­с­ка­та те­ле­ви­зия го раз­п­рос­т­ра­ни ми­гом по род­на­та зе­мя. Не бе­ше ли то­ва зна­ме­ние?!

От име­то на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник „За бук­ви­те – О пис­ме­нехь“ из­меж­ду док­лад­чи­ци­те на сим­по­зи­у­ма съ­об­щих за те­зи не­из­вес­т­ни досега изображения. Ко­ле­га­та Ог­нян Грън­ча­ров про­жек­ти­ра ня­кои от тях. Тоз­час усе­тих не­о­бик­но­вен ин­те­рес към на­ход­ка­та. Най-ве­че от стра­на на д-р Хил­де Фай –­ гер­ман­с­ка бъл­га­рис­т­ка, за­вър­ши­ла Со­фийс­кия уни­вер­си­тет.

Ка­то се има пред­вид, че „Хро­ни­ка­та на Кон­с­тан­ц­кия съ­бор“ се па­зи в труд­но­дос­тъп­ни за­пад­ни кни­гох­ра­ни­ли­ща, вклю­чи­тел­но и в Съ­е­ди­не­ни­те щати, как­то и в ня­кои час­т­ни ко­лек­ции, в раз­ни за­мъ­ци и час­т­ни до­мо­ве, издир­ва­не­то бе­ше по си­ли­те на­ис­ти­на са­мо на чо­век ка­то д-р Фай. От младини сро­де­на с Бъл­га­рия, с род­ни­ни в Мюн­хен, при­те­жа­ва­ща възможността да пре­би­ва­ва про­дъл­жи­тел­но вре­ме как­то у нас, та­ка и в родина­та си. Тя въз­п­рие из­дир­ва­чес­ка­та за­да­ча ка­то по­ръ­че­ние от ко­ле­ги­те си – учас­т­ни­ци в сим­по­зи­у­ма, и ка­то лич­на твор­чес­ка за­да­ча.

На Пър­вия меж­ду­на­ро­ден кон­г­рес по бъл­га­рис­ти­ка (май 1981 г.) д-р Хилде Фай се яви с док­лад за пър­ви­те свои на­ход­ки от­нос­но дей­ност­та на Гри­го­рий Цам­б­лак ка­то во­дач на 300-член­на де­ле­га­ция по вре­ме на Констанц­кия съ­бор (1418). Сам лич­но акад­. Дмит­рий Ли­ха­чов при­със­т­ва при из­на­ся­не­то на док­ла­да и за­ед­но с про­жек­ци­и­те. Той и да­де на­път­с­т­вия за про­дъл­жа­ва­не на из­дир­ва­не­то.

През Тър­но­во, Ки­ев и Кон­с­танц мит­ро­по­лит Гри­го­рий Цам­б­лак се завръща от­но­во при нас със сво­е­то пос­ла­ние от­п­ре­ди шест сто­ле­тия.

Да­но най-сет­не бъ­де чут! 

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София